Р Е
Ш Е Н И Е
№………./........
02.2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи
януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН ПЕТРОВ
при секретар Христина
Атанасова,
като разгледа докладваното от съдия Д. Томова
въззивно търговско дело № 1891 по
описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.
№52988 от 19.07.2019г. по описа на ВРС, на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр.
София, подадена чрез пълномощник
юрисконсулт Т.Т.,
срещу решение №2926/28.06.2019г.
на Варненски районен съд, 47 състав, постановено по гр.д. №16347/2018г.
на ВРС.
С обжалваното решение е признато за установено, че
жалбоподателят „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ”
ЕАД - ответник в първоинстанционното производство, дължи на ищеца „ИПОН-2002” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище гр. Варна, сумата от 400 лева, частичен
иск от 900 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от
Ц.С.С., в качеството му на длъжник по изпълнително дело №20147170400703 по
описа на ЧСИ Румяна Т., peг. №717 на КЧСИ, с район на действие ОС-Варна,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство, защита и съдействие по изпълнителното дело, което вземане е
прехвърлено на ищеца с Договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от
26.10.2017г., като за сумата е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. № 12191/2018г. по описа на Софийски районен съд.
По
допустимостта на въззивното производство и по предварителните въпроси съдът се
е произнесъл в разпоредителното си заседание по чл.267 от ГПК от 20.12.2019г.
В проведеното от
въззивния съд открито съдебно заседание, в което е даден ход по същество,
въззивникът „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, чрез пълномощника си по делото юрисконсулт М.В.
заявява, че поддържа подадената въззивна жалба и изложените в нея оплаквания
като иска от въззивния съд същата да бъде уважена.
Въззиваемата страна „ИПОН-2002”
ЕООД, чрез пълномощника си по делото адвокат Р.Д.,
обосновава становище за неоснователност на оплакванията във въззивната жалба и
моли обжалваното с нея решение на първоинстанционния съд да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
Съдът разгледа жалбата съобразно изложените в
нея оплаквания, и след като прецени всички събрани по делото доказателства и
доводите на страните, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба от 29.10.2018г. на „ИПОН-2002”
ЕООД, ЕИК *********, със
седалище гр. Варна, с която се претендира установяване на вземането му спрямо
ответника „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София, за което по ч.гр.д. №12191/2018г. на Софийски районен съд (СРС), 127-ми
състав, на 13.08.2018г. по реда на чл.410 от ГПК е била издадена заповед за
изпълнение, своевременно оспорена от длъжника по реда на чл.415 от ГПК.
Ищецът „ИПОН-2002” ЕООД – кредитор в заповедното производство по ч.гр.д. №12191/2018г. на СРС претендира плащане на сумата
400 лева – част от вземане за
обезщетение в общ размер на 900 лева за причинени на Ц.С.С., ЕГН
**********, имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение
в
изпълнително производство
по изп. дело №20147170400703, образувано от взискателя „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, прекратено впоследствие на основание
чл.433, т.3 от ГПК, което вземане е придобил по силата на сключен на 26.10.2017г. с цесионера
Ц.С.С.
договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/.
Претендира и осъждане на ответника да му заплати сторените по делото
разноски.
Твърди
се от ищеца, че от извършени от ответното дружество действия – иницииране на изпълнително производство въз основа
на издаден по реда на чл.418 ГПК изпълнителен лист за принудително събиране на
не малка по размер сума, което впоследствие, след като по реда на обжалването
разпореждането за допускане на незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение,
издадена по ч.гр.д. №7697/2012г. на Варненски районен съд, е било отменено от
въззивния съд, съответно е обезсилен издадения изпълнителен лист, е било
прекратено, длъжникът е претърпял вреди, изразяващи се в плащането на
адвокатско възнаграждение за ангажираните услуги на адвокат за осъществяване на
процесуално представителство и защита в изпълнителното
производство.
Правно
основание на претенцията – чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК и чл.49, във
вр. с чл.45 от ЗЗД.
Между
страните не се спори, че през 2012г. по реда на чл.417 и чл.418 от ГПК в полза на
заявителя „Банка ДСК” ЕАД по ч.гр.дело №7697/2012г. на ВРС е била
издадена заповед за изпълнение №3997/05.06.2012г. срещу кредитополучателя
В.А.Г.и поръчителя Ц.С.С. за вземания по сключен договор за кредит за текущо потребление от 09.03.2007г.,
като е допуснато нейното незабавно изпълнение и е издаден изпълнителен лист.
Не е
налице и спор, че впоследствие с
договор за цесия от 17.09.2012г. кредиторът е прехвърлил вземанията си по
заповедта за изпълнение на ответното дружество - цесионер „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, който на основание чл.429 от ГПК е
образувал изпълнително производство въз основа на издадения по ч.гр.д.
№7697/2012г. на ВРС изпълнителен лист - изп. дело №20147170400703 по описа на
ЧСИ Румяна Т., peг. №717 на КЧСИ.
Не е
спорно, че в срока по чл. 419 от ГПК длъжникът Ц.С.е обжалвал разпореждането на
заповедния съд, с което е допуснато незабавно изпълнение на заповедта за
изпълнение и е разпоредено издаването на изпълнителен лист като с определение
№490/06.02.2015г. по в.ч.т.д. №24/2015г. на Варненски окръжен съд (ВОС) същото
е било отменено, искането на кредитора – заявител по чл.418
от ГПК е било оставено без уважение, съответно изпълнителният лист е бил
обезсилен.
По
молба на длъжника Ц.С.от 12.02.2015г., подадена чрез
упълномощения от него адвокат Р. Д., образуваното изпълнително производство е било
прекратено от съдебния изпълнител на
основание чл.433, ал.1, т.3 от ГПК. Към молбата е приложен договор за правна
защита и съдействие от 07.02.2015г. и разписка от 11.02.2015г. за плащането на
уговореното възнаграждение в размер на 900 лева.
Макар
първоначално от ответника да е повдигнат спор за легитимацията на ищеца
По делото
липсват наведени твърдения от страните за последващото развитие на заповедното
производство по ч.гр.д. №7697/2012г. на ВРС.
От
извършената служебно справка в електронна деловодна система на Варненски
окръжен съд (в.т.д. №174/2016) се установява, че с влязло в сила решение по гр.
д. №809/2015г. на ВРС е установено съществуването само на минимална част от
вземанията на кредитора по издадената му заповед за изпълнение срещу длъжниците
В.А.Г.– кредитополучател и Ц.С.С. – поръчител, като в съответствие с това
кредиторът – цесионер е бил осъден да репарира част от сторените разноски за
производството по делото, които за длъжника Ц.С.са били определени в размери от
688,03 лева – за исковото производство в първа инстанция и 657,19 лева – за
заповедното производство.
Горните
обстоятелства се установяват по безспорен начин и от събраните по делото
писмени доказателства, в т.ч. и от приложеното в заверено от ЧСИ Р. Т., рег.
№717 в КЧСИ копие на изп. дело №20147170400703.
Спорът
между страните, поддържан във въззивното производство с подадената въззивна
жалба, се извежда при възраженията на ответника за недоказаност на фактическия състав на деликтната
отговорност по чл.49 ЗЗД, доколкото с оглед наличието на валиден
изпълнителен титул и липсата на плащане на задълженията от страна на длъжника образуването на изпълнително дело не
съставлява виновно и противоправно действие от страна на кредитора – цесионер.
Оспорва се от ответника и необходимостта от заплащане на процесното адвокатско
възнаграждение, доколкото единственото предприето в изпълнителното производство
действие от упълномощения адвокат на длъжника Ц. С. било подаването на молба за
неговото прекратяване след обезсилването от въззивния съд с определението по чл. 419 от ГПК от 06.02.2015г. на издадения изпълнителен лист.
В условие на евентуалност се поддържа възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар като се твърди, че същият следва да бъде определен в хипотезата на
чл.6, т.5, респ. чл.10, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. в размер на 50,
евентуално 200 лева. Поддържат се и възраженията за нищожност на процесния
договор за цесия, поради невъзможен предмет, с оглед личния характер на
имуществените отношения негов предмет, както и поради повторното цедиране на
едно и също вземане с два отделни договора за цесия, като за обратната цесия
ответното дружество не е било уведомено своевременно.
За да се произнесе по така очертания спор
между страните, съдът съобрази следното:
Вярно
е твърдението на ищеца, че направените разходи в хода на образуваното
изпълнително производство въз основа на издадения в заповедното
производство по реда на чл.418 от ГПК изпълнителен лист (в
т.ч. платено възнаграждение за адвокат за оказване на правна помощ и защита на
права и законни интереси) представляват
намаляване имуществото на длъжника, но не е допустимо отделно и извън
конкретното производство да се търси тяхното възстановяване, респ. да се
претендират като обезщетение за имуществени вреди. Отговорността за разноски
представлява гражданско правоотношение, което произтича от процесуалния закон и
е уредено от него. Фактическият състав, от който тя се поражда, включва
неоснователно предизвикан правен спор, направени разноски, причинени от воденето
на делото по повод този спор, и съдебен акт, който потвърждава правното
твърдение на съответната страна по спора. Отговорността за разноски е
обективна, невиновна отговорност и не е отговорност за вреди, защото има за
предмет само направените по делото разноски. Тази отговорност може да
съществува само по висящ процес и затова не може да се търси в отделно
производство. В отделно исково производство може и следва да се реализира само
отговорността за други (извън разноските по конкретното водено дело) вреди,
причинени в резултат на злоупотреба с процесуални права – чл.3 от ГПК.
В този смисъл е и трайно установената
и задължителна съдебна практика (например решение №54 от 17.02.2016г. на ВКС по гр. д. №5091/2015г., IV г. о., ГК,
решение №67 от 03.04.2014г. на ВКС по гр. д. № 2944/2013 г., IV г. о., решение №414 от 27.07.2009г. на ВКС по
гр. д. № 1049/2008 г., IV г. о./).
Тези характеристика на отговорността за
разноски е относима не само към исковия, но и към изпълнителния процес.
Разноските, направени от страна за процесуално представителство и защита в
изпълнителното производство, образувано по издаден изпълнителен лист (без
значение дали в общата хипотеза на чл.405 от ГПК или по реда на чл.418 ГПК след
допускане на незабавно изпълнение на издадена заповед за изпълнение), се
подчиняват на общия режим на отговорността за разноски в процеса. По
общото правило на чл.79, ал.1 от ГПК, която норма се намира в общата част на процесуалния
кодекс, разноските по
изпълнението са за сметка на длъжника, освен когато делото се прекрати
съгласно чл.433 ГПК, но извън случаите на плащане,
направено след започване на изпълнителното производство. Следователно, при
прекратяване на изпълнителното производство в хипотезата на чл.433, ал.1, т.3
от ГПК (поради обезсилване на изпълнителния лист), длъжникът не само не понася
направените от взискателя разноски, но има право да възстанови собствените си
разноски.
Съгласно
разпоредбата на чл.81 от ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в
съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.
Това в конкретния случай означава, че
длъжникът е следвало да претендира своевременно сторените от него разноски било
в рамките на самото изпълнително производство (каквато възможност съдебната
практика приема за допустима – напр. решение № 58 от 31.01.2017 г. на ОС -
Смолян по в. гр. д. № 48/2017 г., решение № 5939 от 15.11.2016 г. на ОС -
Благоевград по в. ч. гр. д. № 825/2016 г., решение № 273 от 30.09.2016 г. на ОС
– Стара Загора по в. гр. д. № 1354/2016 г.), било в съответния приключващ съдебен акт в заповедното
производство.
Видно от данните по приложеното в
заверено копие на изп. дело №20147170400703 такова искане не е било направено
пред съдебния изпълнител, липсват и твърдения от ищеца за своевременно
направено искане пред съда в исковото производство по чл.422 от ГПК за
присъждане на разноските, сторени от длъжника Ц. С. в хода на изпълнителен
процес, прекратен в хипотезата на чл.433, ал.1, т.3 от ГПК, а съдът няма
правомощия да се произнася служебно, ако страната не е заявила претенция да й
се присъдят направените разходи във връзка с неоснователно предизвикания
процес. В случая, същите са били дължими съгласно правилото на чл.78, ал.4 от ГПК. Извън конкретното производство, в което са направени и по реда, установен
в процесуалния закон, разноските не могат да се търсят и присъждат.
Ето
защо съдът цени предявения иск като неоснователен, поради което същият следва
да се отхвърли.
Като е
достигнал до друг краен извод и е изложил различни мотиви за неговото обосноваване,
първоинстанционния съд е процедирал неправилно. Ето защо обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде отменено като вместо него се постанови
отхвърляне на предявения иск.
В съответствие с този изход на спора и
разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК претенцията на ответника – въззивник в
настоящото производство да му бъдат присъдени сторените разноски за
производството по делото се цени като основателна. С оглед представените
списъци по чл.80 от ГПК (л.123, дело ВРС, л.33, дело ВОС), доказателство за
платена държавна такса за обжалване (л.3, дело ВОС) и нормата на чл.78, ал.8 от ГПК същата се цени и като доказана по размер, поради което се уважава в цялост.
Въз
основа на изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
изцяло решение
№2926/28.06.2019г. на Варненски районен съд, 47 състав,
постановено по гр.д. №16347/2018г. на
ВРС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ИПОН-2002” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.
Варна, ул. „Евлоги Георгиев”, бл.21, вх. А, ет.3, ап.8, срещу „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Княз Дондуков” №19, ет.2, иск
с правно основание чл.422, във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК, чл.49, във вр. с чл.45 от ЗЗД, за установяване в
отношенията между страните съществуването на вземане на ищеца – кредитор по
издадената в негова полза по ч.гр.д.
№12191/2018г. на Софийски районен
съд, 127-ми състав,
заповед за изпълнение от
13.08.2018г., за сумата 400
лева - част
от вземане за обезщетение в общ размер на 900 лева за причинени на Ц.С.С., ЕГН
**********, имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение
в
изпълнително производство
по изп. дело №20147170400703, образувано от взискателя „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, прекратено впоследствие на основание
чл.433, т.3 от ГПК, което вземане е било прехвърлено на ищеца „ИПОН-2002” ЕООД по силата на сключен на
26.10.2017г. с цесионера
Ц.С.С.
договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/,
за което прехвърляне длъжникът е уведомен.
ОСЪЖДА „ИПОН-2002”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Варна, ул. „Евлоги Георгиев”, бл.21, вх. А, ет.3, ап.8, да заплати на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Княз Дондуков” №19, ет.2, сумата 225
лева (двеста двадесет и пет лева), представляваща общия размер на сторените
разноски за производство по делото (първоинстанционно и въззивно), на основание
чл.78, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване - чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.