Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.10.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на четвърти октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА в.гр.д. № 7415 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 62510 от 10.03.2020 г., постановено по гр. д. № 66288/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 42 с-в са ОТХВЪРЛЕНИ предявените обективно кумулативно
съединени искове от Г.Н.К., ЛНЧ **********, с адрес *** против „А.з.с.н.в.“ ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, офис сграда Лабиринт, ет.
***** представлявано отН.С.иМ.Д.с правно основание чл. 439 ГПК, вр. чл. 124, ал.
1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи чрез способите на
принудително изпълнение поради настъпила погасителна давност сумите, както
следва: 9522,59 лева главница по договор за издаване и обслужване на
международна кредитна карта от 27.06.2007 г. и анекс към същия договор от
09.07.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
16.04.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 16050,01 лева
договорна лихва за периода 10.09.2009 г. до 15.04.2013 г., сумата от 4478,61
лева - такси съгласно чл. 8, ал. 4 от договора и сумата от 1351,53 лева съдебни
разноски, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът Г.Н.К. е осъден да заплати
на ответника „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 150 лева – разноски по делото за
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца Г.Н.К., ЛНЧ **********,
чрез пълномощника адв. Т.В., с която решението се обжалва изцяло като
неправилно, незаконосъобразно и противоречащо на материалния закон. В жалбата
се излага, че за да отхвърли предявените искове СРС е приел, че приложимата
погасителна давност за вземания, за които са издадени заповеди за изпълнение и
не се е развило производство по установителни искове е общата петгодишна
давност, която в конкретния случай не е изтекла, с оглед на това, че както
съдебното решение, така и заповедта за изпълнение се издават, респ.
постановяват от съд и се ползват със стабилитет, отчитайки идентичната правна
регламентация относно това кога и при какви обстоятелства може да бъде оспорено
вземането. Поради изложеното, съдът е приел, че приложимата давност за вземанията,
за които е издадена заповедта за изпълнение е давността, приложима при
съдебните решения - петгодишната давност. В жалбата се поддържа, че тези изводи
на съда са неправилни, поради това, че 5 годишната давност се отнася само за
вземания, които са установени със съдебно решение, като се позовава на съдебна
практика в този смисъл. Сочи се, че погасителната давност за вземания,
установени с влязла в сила заповед за изпълнение не е 5 годишна, а е съответната
давност за всяко едно от вземанията, която в случая е 3 годишна на основание
чл. 111, б. "в" от ЗЗД. Твърди се, че 3 годишната погасителна давност
е изтекла за всички вземания по изпълнителния лист, тъй като, както и правилно
е определил СРС, първото действие, с което се прекъсва давността за вземанията
е 28.11.2013 г. - датата, на която са изпратени запорни съобщения по изп. д. №
8240/2013 г. на ЧСИБ.. Сочи се, че следващото изпълнително действие, с което е
прекъсната давността е извършено на 10.05.2017 г. - датата на образуване на
изп. д. № 2954/2017г. на ЧСИ М.Б., като периодът между двете изпълнителни
действия е повече от три години и половина, поради което към датата на
образуването му, давността за процесните вземания е била изтекла.
В
жалбата се поддържа, че дори и да се приеме за правилно решението, в частта, с
която е прието, че процесните вземания се погасяват с общата петгодишна давност
на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, преценката дали е изтекъл давностният срок
следва да се прави с оглед датата на влизане в сила на процесната заповед за
изпълнение. Поддържа се, че в случая заповедта е връчена на ищеца с изпращане
на поканата за доброволно изпълнение по изп. д. № 2954/2017 г., чрез
работодателя на 12.09.2018 г. и от този момент за длъжника е започнал да тече
14 дневен срок за възражение и съответно заповедта за изпълнение е влязла в
сила на 26.09.2018 г. и именно от този момент би могло да се приеме, че е започнала
да тече нова давност.
На
следващо място в жалбата се навеждат доводи, че вземанията за главница по
Договор за кредитна карта в размер на 9522.59 лв. са „повтарящи се задължения
за предаване на пари“ по см. на ТР 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ВКС, с оглед
на което поддържа, че спрямо тях е приложима разпоредбата на чл. 111, б.
"в" ЗЗД in fine и същите се погасяват с изтичането на тригодишен
давностен срок. Излага се, че вземането за лихви в размер на 16 050.01 лв. също
е погасено по давност на основание чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, както и вземането за
административни такси в размер на 4478.61 лв., което също представлява
периодично плащане по смисъла на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД.
В
жалбата се поддържа, че в случай, че съдът приеме за неоснователна въззивната
жалба по отношение на дължимата главница, то следва да се вземе предвид, че законна
лихва върху главница се дължи за периода от датата на заявлението до
окончателното й изплащане, която също се погасява с тригодишна давност, поради
което и доколкото предявяването на отрицателен установителен иск не прекъсва
давността, то последната се преценява към момента на устните състезания, а
именно 11.02.2020 г., от което следва, че за периода 16.04.2013 г. - 11.02.2017
г. вземането за законна лихва върху главницата от 9522.59 лв. е погасено по
давност.
Поради
изложеното, в жалбата се отправя искане за отмяна изцяло на първоинстанционното
решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен
предявения иск. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата
страна „А.З.С.Н.В.“ ЕАД е депозирала писмен отговор по въззивната жалба в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който оспорва същата като неоснователна, поради което
моли да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. В депозирана молба на 01.10.2021 г. поддържа
депозирания отговор. Претендира разноски по делото.
Софийски градски съд, след като обсъди по
реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за удтановено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението е и правилно, като въззивният съд споделя
напълно изложеното в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалбата следва
да се добави следното:
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се сочи недължимост на
вземането на основание настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК факт - изтекла погасителна давност, съдът приема, че искът
намира правното си основание в чл. 439 ГПК.
В
случая страните не спорят, че поради липса на подадено възражение по чл. 414 ГПК, исково производство по чл. 422 ГПК не е провеждано и следователно заповедта
за изпълнение е влязла в сила на основание чл. 416 ГПК.
В
конкретната хипотеза, спорен е въпросът дали след като е било образувано изп.
дело № 8240/2013 г. по описа на ЧСИ М.Б. са настъпили обстоятелства за
прекъсване на давностния срок относно валидно възникналите вземания, предмет на
издадената на 19.04.2013 г. заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Следователно, основният спор по делото касае
теченето на давностния срок.
В
случая, няма спор, че по молба на взискателя „Б.П.Б.“ АД, подадена на
20.11.2013 г. е било образувано изп. дело № 8240/2013 г. по описа на ЧСИ М.Б., в
която е обективирано искане към съдебния изпълнител да определи способа на
изпълнение. На 28.11.2013 г. по изпълнителното дело са били изпратени запорни
съобщения до банкови институции.
На
12.04.2016 г. е подадена молба от „А.з.с.н.в.“ АД за конституиране като
взискател на основание сключен договор за цесия.
На
10.05.2017 г. взискателят е претендирал връщане на изпълнителния лист и
прекратяване на делото, което е прекратено с постановление на ЧСИ на 11.05.2017
г.
По
молба на взискателя „А.з.с.н.в.“ ЕАД от 10.05.2017 г. е било образувано изп.
дело № 2954/2017г. на ЧСИ М.Б., в която съдебният изпълнител е бил овластен да
избира начин на изпълнение. На 12.09.2018 г. е връчено запорно съобщение до
работодател.
На
20.09.2018 г. длъжникът Г.К. е подал молба, с която е поискал разсрочване на
задължението на четири вноски – по 9947,55 лева.
На
05.10.2018 г. въз основа на издадена обезпечителна заповед е спряно
изпълнението.
Настоящият
съдебен състав намира, че към момента на образуване на изпълнителното дело №
8240/2013 г. по описа на ЧСИ М.Б. – 20.11.2013 г. е действало ППВС № 3/1980 г.,
съобразно което погасителната давност за вземания, признати с влязло в сила
съдебно решение, се прекъсва с образуване на изпълнителното дело и не тече до
неговото прекратяване. В този смисъл е прието, че тъй като давността е спряна в
периода на изпълнителното производство до неговото прекратяване, то не е
необходимо взискателят да иска постоянно извършването на изпълнителни действия,
за да поддържа висящността на изпълнителното дело. На 26.06.2015 г. е
постановено Тълкувателното решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, с което в противоречие с действащото до този момент
тълкуване на разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД по ППВС № 3/1980 г.
е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е било
прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие. Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, или т. нар
"перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може
само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. С т. 10 от посоченото
ТР на ОСГТК на ВКС е било обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според
което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането. В практиката на ВКС, обективирана в
Решение № 170 от 14.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 774/2012 г., I т. о., ТК,
Определение № 735 от 6.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3982/2019 г., III г. о.,
ГК, решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, IV г. о. и др.,
която настоящият съд напълно споделя е прието, че когато е бил издаден
тълкувателен акт за определена правна норма и впоследствие са настъпили
промени, които налагат приемането на нов тълкувателен акт, отменящ предходния,
последващият акт по тълкуването на дадена правна норма няма обратно действие, а
се прилага от момента на постановяването му.
В
настоящия случай, първото изпълнително дело е образувано през 2013 г., в който
момент е действало ППВС № 3/1980 г. и следователно същото е висящо към момента
на постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, а
именно към 26.06.2015 г. и следователно следва да се прецени какво значение
имат двата съдебни акта по отношение на това производство и твърдяната от въззивника
погасителна давност. На първо място следва да се установи дали ППВС № 3/1980 г.
е приложимо досежно вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа
на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото постановлението касае
единствено установени с влязло в сила съдебно решение вземания и не включва в
приложното си поле изпълнителните листове, издадени въз основа на несъдебни
изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК (отм.). Съобразно разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл. 414 ГПК, проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза
в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването
на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да
се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл. 414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта за изпълнение влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата
на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането
са основанията по чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК – при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства, в който смисъл е трайната съдебна практика,
обективирана в решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г., І т.о. на
ВКС, определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, IV
г.о. и др.
При
постановена заповед за изпълнение, неподаването на възражение от страна на
длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта
за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист,
съгласно чл. 416 ГПК. В тази връзка, следва да се приеме, че заповедта за
изпълнение по действащия към момента ГПК е приравнена по правни последици към
влязлото в сила съдебно решение, в случаите когато не е подадено възражение по реда
на чл. 414 от ГПК и съответно същата е влязла в сила, в който смисъл е практиката,
възприета в /Определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г.,
ВКС, IV г.о., Определение № 480 от 27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на
ВКС, IV г.о./. Следователно и доколкото издадената заповед за изпълнение има
всички последици на съдебно решение - установително действие и преклудиране на
обхванатите от обективните предели факти, стабилитет и изпълнителна сила - то
спрямо същата не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна
погасителна давност, като видът и характерът на конкретното вземане е без
значение.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивният съд намира, че нормата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което
е налице издадена заповед за изпълнение, която е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Въз
основа на така приетото следва изводът, че завареното като висящо от ТР №
2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС процесно принудително изпълнение до
26.06.2015 г. се урежда съгласно задължителното тълкуване в ППВС № 3/1980 г.,
според което през времетраенето му от 20.11.2013 г. /датата на образуване на
първото изпълнително дело/ до 26.06.2015 г. погасителната давност е спряла, а
от 26.06.2015 г. е приложимо приетото с тълкувателното решение, че давността се
смята за прекъсната с поискването на всяко изпълнително действие и съответно от
този момент започва да тече нова давност. При наличието на период от две
години, в който не е поискано изпълнително действие от страна на взискателя,
изпълнителното производство се счита за прекратено по силата на закона на
основание чл. 433, т. 8 от ГПК.
Настоящият
състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че когато за реализиране на
вземането са образувани повече от едно изпълнително дело, преценката дали е
изтекла погасителната давност следва да се извърши въз основа на съпоставяне на
датата на последното изпълнително действие по първото изпълнително дело и
първото изпълнително действие по второто изпълнително дело. В тази връзка,
съдът намира, че последното изпълнително действие по първото изпълнително дело
е изпращането на запорни съобщения до банкови институции на 28.11.2013 г., като
при липсата на изпълнителни действия в продължение на две години изпълнителното
производство е прекратено по право. Съгласно приетото в т. 10 от ТР № 2 от
26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява по право, на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 от ГПК, като е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. В
такива случаи, новата погасителна давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие.
Настоящият
въззивен състав намира, че давността по второто изпълнително дело е прекъсната
не с образуването му на 10.05.2017 г., каквито са изводите на
първоинстанционния съд, а с изпращането
на запорното съобщение до работодателя на 12.09.2018 г. Това е така, тъй като съгласно
приетото в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Давността в изпълнителния
процес се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/: насочване на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и
оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан и т. н.
до постъпване на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. В тълкувателното решение изрично са посочени и изпълнителните действия,
които не прекъсват давността. Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
Същинско изпълнително действие по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД е налице само
в случай, че е налице реално засягане на правната сфера на длъжника. Искането
да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на същинското действие за
принудително изпълнение. В този смисъл е и Решение № 451 от 29.03.2016 г. на
ВКС по гр.д. № 2306/2015 г. на IV г.о., съгласно което молбата на взискателя за
извършване на определено изпълнително действие не прекъсва погасителната давност,
а само предприемането на изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ.
Поради
изложеното, настоящият състав намира, че в процесния случай, давността по
второто изпълнително дело е прекъсната с изпращането на запорното съобщение до
работодателя на 12.09.2018 г. С оглед на това и тъй като от последното валидно
изпълнително действие по първото изпълнително дело на 28.11.2013 г. /изпращането
на запорни съобщения до банкови институции/ до първото изпълнително действие по
второто изпълнително дело – 12.09.2018 г. /изпращането на запорното съобщение
до работодателя/ е изминал период по-малък от 5 години, правилно е било прието
от районния съд, че давността за процесните вземания не е била изтекла.
Допълнителен
аргумент за това, че вземанията не са погасени по давност е и обстоятелството,
че процесните задължения са по договор за банков кредит, по отношение на който
са приложими специалните разпоредби на Търговския закон и общите разпоредби на
ЗЗД. Съгласно трайната практика на съдилищата /обективирана в решение № 28 от
05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011г. на ВКС, III г.о, решение № 261 от 12.07.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 795/2010г. на IV г.о. и др./ при договора за банков
кредит е налице неделимо плащане. Вземането е едно, независимо, че е възможно
страните да са се съгласили погасяването на задължението да се извършва на
вноски. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни
вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични
плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява
съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части,
което обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора. В тази връзка, съдът намира, че по
отношение на процесните вземания следва да се приложи общата петгодишна
давност, а не тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, каквито са
наведените доводи във въззивната жалба.
На
отделно основание, съдът намира, че е налице и друго основание, за да се
приеме, че предявените искове са основателни, а именно наличието на подадена молба
от длъжника на 20.09.2018 г. по изп. дело № 2954/2017 г. по описа на ЧСИ М.Б., с
която същият е уведомил съдебният изпълнител, че желае да разсрочи задължението
си на 4 равни вноски в размер на 9947,55 лв., първата от които ще бъде
направена до 26.09.2018 г., а останалите в рамките на 26-то число на всеки
следващ месец, което изявление, представлява признание на неизгодни за длъжника
обстоятелства, като предвид посочения размер на вноските, всяко от които по
9947,55 лева, както и техният брой, съдът намира, че същото съставлява
признание за дължимост на всички задължения по договора за издаване на банкова
карта – в т.ч. за главница, лихви, такси, законна лихва, разноски. Съгласно
приетото в практиката на ВКС, обективирана в Решение № 131/23.06.2016 г. по
дело № 5140/2015 на ВКС, ГК, IV г.о., която се споделя и от настоящия състав се
приема, че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да
бъде адресирано до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността
съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Прието е, че това
волеизявление на длъжника има единствено удостоверителен (не и диспозитивен)
характер. Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма
(ex lege), като за това е достатъчно длъжникът да направи такова недвусмислено
волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който
е направено волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът
цели да прекъсне давността или не; без значение е и кога и по какъв начин
кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, без
значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както
и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е
еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е
обективирано пред свидетели или пред държавен орган; може да е обективирано и
чрез конклудентни действия.
Наред
с това по делото няма спор, а това обстоятелство се и признава във въззивната
жалба, че заповедта за незабавно изпълнение е връчена на ответната страна от
съдебния изпълнител на 12.09.2018 г. с изпращането на поканата за доброволно
изпълнение чрез работодателя и следователно същата е влязла в сила след
изтичането на двуседмичния срок за подаване на възражение, който е на
26.09.2018 г. Не е спорно между страните също така, че по делото от страна на
длъжника не е подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК, в резултат на което
заповедта за изпълнение е влязла в сила, както и че на 15.10.2018 г. е
депозирана исковата молба, по която е образувано гр.д. № 66288/2018 г. на СРС,
42 с-в с предмет отрицателния установителен иск и следователно същият е подаден
19 дни след влизане в сила на заповедта.
По
изложените съображения, въззивният съд намира, че искът, с който се претендира
установяване на погасяване на вземанията по давност, следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
При
този изход на спора, в полза на жалбоподателя не следва да бъдат присъждани
разноски за настоящата инстанция.
В
полза на въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК
следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 350.00 лв.,
определено съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 62510 от
10.03.2020 г., постановено по гр. д. № 66288/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 42
с-в.
ОСЪЖДА Г.Н.К., ЛНЧ **********, с адрес:
*** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, офис сграда******офис 4, на основание чл. 78, ал. 3, във вр.
ал. 8 ГПК сумата от 350 лева - разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.