РЕШЕНИЕ
№ 1691
гр. Пловдив, 17.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330101405 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл.
22 от ЗПК.
Ищцата В. В. В., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник
адв. В.Н., е предявила против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град София, бул. „Александър Малинов” № 51, вх. А, ет. 9, офис 20,
представлявано от ********** И.Д. и Д.Н., иск за осъждане на ответника да й заплати
сумата от 39 лева, формирана, както следва: сумата от 3, 33 лева- неоснователно заплатена
лихва по недействителен договор за потребителски кредит № **********/ 21.06.2019 г. и
сумата от 35, 67 лева- неоснователно заплатено възнаграждение за поръчителство, ведно със
законната лихва върху сумата от предявяването на иска- 27.01.2021 г. до окончателното й
изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит № **********/ 21.06.2019 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 300
лева, при фиксиран лихвен процент- 1, 11 %, ГПР- 49, 62 % и срок за погасяване на заема- 10
дни. Било предвидено изпълнението на задължението да се обезпечи от „Фератум Банк“,
срещу дължимо възнаграждение от 246, 67 лева. По договора ищцата била на ответника
сумата от общо 550 лева. Излагат се твърдения за нищожност на договора за кредит, поради
противоречие с императивни правила на ЗЗП. На първо място се посочва, че не била спазена
процедурата по ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, защото кредиторът не предоставил необходимата
1
преддоговорна информация, а електронните документи били неподписани и нямали
формална доказателствена сила. Договорите не били написани по ясен и разбираем начин,
шрифтът в тях не бил еднакъв и бил по- малък от 12. Не бил посочен и общият размер на
дълга, начина на погасяване на сумата, както и от какво се формира ГПР и какви
компоненти точно включва. Освен това и размерът му бил неправилно посочен, защото не
отчитал цената за поръчителството, с която щял многократно да се надхвърли петкратния
размер на законната лихва, а това било заблуждаваща търговска практика. Договорът за
поръчителство пък излизал извън присъщата му функция за обезпечение и единствено
натоварвал длъжника с допълнително разходи. По практиката ЕС следвало преди отпускане
на кредита да се извърши оценка на платежоспособността на потребителя, но в случая
директно се сключвал договор с конкретно лице за поръчител, на което се плащало
възнаграждение близко по размер до този на отпуснатия заем. Клаузата тук не била
индивидуално уговорена, защото се касаело за типови договори, върху чието съдържание
потребителят не можел да влияе. Клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради
противоречие с добрите нрави, защото размерът й бил изключително висок. Договорът бил
нищожен, защото към него липсвал погасителен план, а и не била предвидена възможността
за отказ от него и срока за упражняване на това право. При условията на евентуалност, се
твърди, че договорът бил унищожаем поради измама, грешка и сключен при крайна нужда и
явно неизгодни условия. След уточнения се предявява иск за връщане на недължимо
платени суми за лихва и за гаранция по кредита. Претендират се и разноските в процеса. В
съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като с писмени становища
пълномощникът й поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се
моли исковете да се отхвърлят изцяло. Твърди, че договорът за гаранция бил сключен между
ищеца и „Фератум Банк“, а искът бил предявен срещу друго юридическо лице, поради което
се явявал недопустим. Посочва се, че ответникът бил спазил всички законови изисквания и
изпълнявал задълженията си в съответствие с нормативните правила. Потребителят сам бил
избрал възможността да се ползва от гаранцията на трето лице, като на посочена от клиента
електронна поща му била изпратена цялата преддоговорна информация. След одобряването
му за финансиране, на имейла си получавал договора и изпращал смс от телефона си за
съгласие за сключването му. Договорът бил ясен и разбираем, с шрифт, отговарящ на
законовите изисквания за формат и размер. Бил посочен общият размер на кредита- 303, 33
лева, а в ОУ се описвали начините за връщане на заема. ГПР бил в съответствие с нормата
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като възнаграждението за услугата „гаранция“ не се включвало,
защото то не било задължително условие за отпускане на кредита и не представлявало
разход по заема. Клиентът можел да избере и свой личен гарант, като в случая сам бил
изпрал поръчителството на „Фератум Банк“. Още при кандидатстването на кредита той бил
информиран за това и оттук- нямало никаква заблуждаваща търговска практика. Оспорва се
и заплащането на сумата от 250 лева на ответника за гаранцията. Размерът на лихвата бил
нисък- 3, 33 лева, като в ОУ се съдържала необходимата информация за издължаване на
кредита и правото на отказ от договора. Исковете за унищожаване на договора били
2
неоснователни, като за основанието крайна нужда се прави и възражение за изтекла
едногодишна давност. Освен това клиентът сам декларирал, че може да изпълни
задълженията си по кредита и бил одобрен за 15 заема от ответника, с което бил напълно
наясно с предлаганите финансови услуги от дружеството. Моли за отхвърляне на иска.
Също претендира разноски.
С допълнителна молба ищецът взема становище за допустимост на иска против този
ответник. Посочва, че се предявявал единствено осъдителен иск, а в мотивите на решението
иска от съда да се произнесе за недействителността на договорите. Уточнява, че
възнаграждението за поръчителя било заплащано с месечните вноски на ответника, а не на
третото лице. Поддържа възраженията си за нищожност и унищожаемост на договорите,
като договорът за поръчителство бил акцесорен към кредита и се обуславял от неговата
нищожност. Заявява, че не възразява делото да се гледа в негово отсъствие. Прави се и
възражение за прекомерност на разноските на ответника. В с.з. страната не се явява, но чрез
пълномощника си поддържа отговора. Представя и писмена защита.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № **********/
21.06.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в
размер на 300 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за 10 дни, с краен падеж-
01.07.2019 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 1, 11 % или лихва от 3, 33 лева,
при ГПР- 49, 62 % и общ размер на всички плащания- 303, 33 лева.
Като обезпечение по чл. 5 от договора за заем е предвидено поръчителство, предоставено
от „Фератум Банк“.
Между „Фератум Банк“ и ищеца на 22.06.2019 г. е сключен договор за гаранция
(поръчителство), по който банката се задължава да обезпечи задълженията по заема, срещу
такса в размер на 35, 67 лева.
Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция
(поръчителство), както и общите условия и Тарифата по кредита. Представени са още
преддоговорна информация, други 18 заявки на ищеца за подобни кредити, както и справка
за получени плащания по кредита.
Приети са справки от „Изипей“ АД и „Юробанк България“ АД, във връзка с плащания от
ищцата по нейни кредити към ответника.
По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице
е установило, че по договора за потребителски кредит длъжникът е извършил плащания в
общ размер на 303, 33 лева, с които са погасени главницата и лихвата. Експертът посочва, че
не открил данни в счетоводството на дружеството ответникът да е задържал гаранцията по
кредита, нито пък за извършени плащания по кредита в размер на 550 лева. Вещото лице е
направило варианти за оскъпяване на ГПР в % с добавяне на разхода по договора за
гаранция от 35, 67 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
3
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В хипотезата на предявения иск по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД в тежест на
ищеца е да докаже факта на плащането, а на ответника- да установи, че е налице валидно
правно основание за получаване на сумата.
В настоящия случай ищцата търси връщане на две платени по договора суми, извън
главницата, за които твърди, че били неоснователно дадени, а именно- лихва в размер на 3,
33 лева и възнаграждение за поръчителство в размер на 35, 67 лева.
На първо място, досежно възнаградителната лихва, следва да се отбележи, че същата
представлява цената на услугата, предоставена от финансовата институция за отпуснатия
кредит, като плащането тук принципно е дължимо, доколкото по този начин потребителят
овъзмездява търговеца за предоставените му от последния парични средства за ползване
чрез заема. ЗПК не предвижда лимит на размера на лихвата, като съдебната практика е
приела, че клаузата за лихвата по един необезпечен кредит би противоречала на добрите
нрави, ако е прекомерна. В настоящия случай обаче това не е така, защото по договора
лихвата е 1, 11 %, а ГПР е 49, 62 % и не надвишава петкратния размер на законната лихва,
каквото е законовото изискване. Оттук- няма противоречие с добите нрави, а оскъпяването
на кредита е само с лихвата, която е в минимален размер от 3, 33 лева, съотнесен към
задължението на кредитополучателя за заплащане на главница от 300 лева и представляващ
цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс. Размерът е съобразен с
изискванията на добросъвестността, предвид пазарната икономика и дейността на ответника
по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение, като сумата е
фиксирана в договора и не може да се приеме, че клаузата е заблуждаваща или пък, че е
предвидена във вреда на потребителя. Няма и спор, че тя е платена, за което е налице
признание на ответника в изготвената от него справка, а в този смисъл е и заключението на
вещото лице по ССчЕ. Предвид горното обаче, съдът намира, че възнаградителната лихва е
била дължимо платена, защото задължението за заплащането й произтича от действителна
4
уговорка между страните, поради което и исковата претенция за връщане на платената по
нея сума от 3, 33 лева следва да бъде отхвърлена.
На следващо место, досежно възнаграждението за гаранция, следва да се посочи, че по
делото въобще не се събраха данни за плащане от страна на ищцата на подобна такса за
обезпечение. Действително в чл. 5 от договора за кредит е предвидено обезпечение с
поръчител „Фератум Банк“, а в чл. 1.6 от договора за гаранция е фиксирана такса за
поръчителството в размер на 35, 67 лева. Ищцата твърди, че била заплатила тази такса, но
не представя доказателства за това, а от събраните такива по делото- справки от ответника,
както и заключение на вещо лице по ССчЕ, се установява точно обратното- че суми за
обезпечението не са плащани от длъжника нито в полза на ответника, нито пък на
поръчителя. Налични са само данни за върната главница по кредита и платена лихва, но без
каквито и да е допълнителни такси, като изрично експертът посочва, че твърденията на
ищеца за платена сума по кредита от общо 550 лева не се установяват. Както по- горе се
посочи, при неоснователното обогатяване, каквото се твърди, че било налице в случая, в
тежест на ищеца е да докаже, че е платил, но при липса на такива доказателства за
извършено от него плащане, е безпредметно да се излагат допълнителни съображения за
това дали основанието за плащане е съществувало. Без значение за изхода от спора се явява
обстоятелството дали въпросната клауза от договора е действителна или дали тя води до
оскъпяване на кредита, което да не е отразено в ГПР, защото искът не е установителен- да се
признае за нищожна тази клауза, а осъдителен- да се върне платеното по нея. След като не се
установява да има плащане обаче, искът в тази му част е неоснователен, независимо дали
клаузата е действителна или не, доколкото по никакъв начин това не е довело до обедняване
на длъжника за сметка на неоснователно обогатяване на кредитора като насрещна страна по
договора им.
Предвид горното, искът в цялост следва да се отхвърли, защото клаузата за лихва е
действителна и платеното по нея не подлежи на връщане, а досежно таксата за гаранция,
липсва плащане, за да се търси връщане на сумата.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, ищецът дължи на ответника
направените от него разноски в процеса, които се претендират, за тях е представен и списък
по чл. 80 от ГПК, а са налице и доказателства, че са действително заплатени- такса за
издаване на съдебно удостоверение в размер на 5 лева, както и юрисконсултско
възнаграждение (доколкото ответникът е представляван от свой пълномощник в процеса,
изготвил отговор и явил се във всяко едно от проведените по делото пет съдебни заседания),
което се претендира в размер на 150 лева и е дължимо, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК. Разноските на ищеца за държавна
такса и депозит за вещо лице си остават за негова сметка, без да се възлагат в тежест на
другата страна.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
5
ОТХВЪРЛЯ иска на В. В. В., ЕГН: **********, от ************************, за
осъждане на „Фератум България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Александър Малинов” № 51, вх. А, ет. 9, офис 20,
представлявано от ********** И.Д. и Д.Н., да й заплати сумата от 39 (тридесет и девет)
лева, формирана, както следва: сумата от 3, 33 лева- неоснователно заплатена лихва по
недействителен договор за потребителски кредит № **********/ 21.06.2019 г. и сумата от
35, 67 лева- неоснователно заплатено възнаграждение за поръчителство по кредита, ведно
със законната лихва върху сумата от предявяването на иска- 27.01.2021 г. до окончателното
й изплащане.
ОСЪЖДА В. В. В., ЕГН: **********, от ************************, да заплати на
„Фератум България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Александър Малинов” № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от
********** И.Д. и Д.Н., разноските по делото, както следва: такса за издаване на съдебно
удостоверение в размер на 5 (пет) лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150
(сто и петдесет) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________
6