РЕШЕНИЕ
№ 829
гр. гр. Хасково, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Персиана Люб. Михова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20255640101385 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/ от И. В. П., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.****,
ул.“****“ № *, ет.*, ап.*, съдебен адрес: гр.****, ул.“****“ № *, адв. Г. М. от АК - ****,
против „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
район Средец, ул.“Г.С.Раковски“ № 147, ет.5, ап.14, представлявано от Виктор Георгиев
Сергиев, съдебен адрес: гр.****, район ****, ул.“****“ № *, ет.*, ап.*, адв. М. К. – член на
****.
Ищцата твърди, че предявява иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, за
връщане на платена без основание сума по недействителен договор за заем с № ****/**** г.,
в размер на 20,00 лева. На посочената дата – **** г. ищцата изтеглила сума в размер на
500,00 лева съгласно договор с № ****/**** г. по договор за паричен заем, сключен от
разстояние съгласно ЗЕПЕП между двете страни. Сумата трябвало да се възстанови в полза
на кредитора в срок от двадесет и четири месеца, считано от датата на усвояване на кредита.
Част от по-горепосочената сума е била прихваната от страна на кредитора поради
задължение по стар договор с № ****. Цялата сума съгласно чл. 3, ал. 2 от договора била в
размер на 162, 36 лева, от които 137,58 лева за дължима главница по предходния договор,
22,75 лева - неустойка и 2,03 лева – лихви. Срокът на договора бил 24 месеца. Фиксираният
лихвен процент – в размер на 41 %, а годишният процент на разходите - в размер на 49.65 %.
В чл. 20, ал. 1 от договора било предвидено, че вземането по договора се обезпечава с
поръчителство от страна на физическо лице. В ал. 3 били упоменати и условията, на които
1
следва да отговаря това лице, а именно: да е дееспособно физическо лице, работещо на
трудов договор с най-малко 6 месеца осигурителен стаж, да няма експозиции в ЦКР със
закъснение на 30 дни и да не страна по договор, сключен с "Макроадванс" АД. В чл. 10 от
договора било записано, че ищцата дължи сума в размер на 10,35 лева от усвоения размер на
кредита за първия ден на забава, както и 0.230 % от усвоения размер на кредита за всеки
следващ ден, за който кредита не е обезпечен. Чл. 14 от договора гласял, че неустойката се
начислява върху размера на посочената главница на база реален брой дни забава.
Поддържа се в исковата молба, че до момента ищцата е внесла по договора обща сума
в размер на 520,00 лева.
Според ищцата, така сключения договор с ответното дружество, е недействителен,
поради това, че не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начин на изчисляване на годишния лихвен
процент, липсвала също и яснота как е формиран сбора от 49.65 %, както и общата дължима
сума по него. С включването на клаузата за неустойка се стигало до един допълнителен
доход за кредитодателя, тъй като неустойката не била включена в годишния процент на
разходите, което било нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Чрез включването на
клаузата за допълнителни услуги се стигало до заобикалянето на нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Освен горепосоченото било налице и нарушение на принципа на добросъвестност и
справедливост, поради това, че сумата на неустойката съставлявала около 70 % от
стойността на договора. Именно и затова, чрез включването на такъв допълнителен разход
се достигало до допълнително скрито възнаграждение по договора за кредит между двете
страни. В подкрепа на това твърдение е отбелязано още, че сумата, дължима като неустойка
е включена към погасителния план, договорен в договора и то още при подписването му.
Наведени са доводи, че така предвидената неустойка излиза извън присъщите й
функции и служи единствено като инструмент за неоснователно обогатяване. Годишният
процент на разходите бил посочен единствено в цифрово изражение, но не била извършена
разбивка на всички разходи, които следвало да се извършат. Именно и затова било налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и процесният договор за кредит бил недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед на горното,
ищцата счита, че кредиторът се е обогатил неоснователно с възнаградителната лихва по
кредита. Ищцата била поставена в неблагоприятно положение спрямо кредитора при
сключване на договора между страните и той противоречал на чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от
Директива 93/13/ЕИО. Разходите по кредита надхвърляли пет пъти законната лихва съгласно
фиксинга на БНБ и това било самостоятелно основание за прогласяване недействителността
на договора.
На основание чл. 23 ЗПК била налице недействителност на договора за
потребителски кредит, сключен между И. П. и "Макроадванс" АД. С оглед на това,че
недействителността била изначална и че задължението, поето по него било изплатено към
2
момента на предявяване на исковата молба, за ищцата бил налице правен интерес да предявя
иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Ответната страна дължала цялата сума, заплатена
неоснователно над главницата по договора за кредит. Към момента договорът за кредит бил
погасен предсрочно и сумата, заплатена по него била в размер на 520,00 лева, тоест сумата,
заплатена над главницата - в размер на 20,00 лева, и именно това бил и претендирания
размер на иска. Всичко изложено водело до извода, че са налице предпоставките на чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Заплатени били суми, които са били получени от кредитора по процесния
договор при начална липса на основание, поради нищожност на разпоредбите от договора, с
които са били уговорени.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което на основание
чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД да бъде осъден ответникът да заплати в полза на ищцата сумата от
20,00 лева, заплатена на нищожно правно основание по недействителен договор за заем №
****/**** г., сключен между страните, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – **** г., до окончателното й изплащане.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски, в т.ч и за адвокатско
възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат.
Ответникът оспорва предявения иск. Счита го за неоснователен като излага следните
съображения в тази насока: Действително между ищеца и ответното дружество бил сключен
процесният договор за потребителски кредит № ****/**** г., но съгласно чл. 1 от договора,
същият бил сключен за сумата от 1500 лева, а не за 500 лева, както се твърдяло от
насрещната страна. Сумата била изписана както с цифри, така и словом и не оставало
никакво съмнение относно размера на отпуснатия кредит. Действително, съгласно
уговореното в чл. 3 от договора, с част от сумата било погасено предходно задължение на
кредитополучателя, което към датата на сключване на процесния договор за кредит,
възлизало на 162,36 лева, а остатъкът до пълния отпуснат размер от 1500 лева, бил преведен
на ищеца чрез услугите на „Изипей" АД. Видно от приложената към отговора на исковата
молба Разписка за извършен превод и информация за нареден превод, отпуснатата на
ищцата сума била усвоена лично от нея, на каса на „Изипей" АД, срещу представяне на
документ за самоличност, на **** г. в **** ч.
Оспорва се твърдението на ищцата, че задължението по процесния договор е
погасено предсрочно. Действително били постъпили плащания, но доколкото на ищцата е
била отпусната сума в размер на 1500 лева, с постъпилите до момента суми задължението не
било погасено, като бил налице незаплатен остатък. Дори да се приемело, че сключеният
между страните договор е недействителен, то на основание чл. 23 ЗПК кредитополучателят
дължал връщане на чистата стойност на кредита, която в настоящия случай възлизала на
1500 лева, която сума до момента не била платена на ответното дружество. Съществувала
дължима на ответника сума за главница по договора.
С оглед на изложеното, ответникът моли предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.
3
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени доказателства -
Договор за потребителски кредит № **** от **** г., се установява, че между ищцата И. В.
П. /кредитополучател/ и ответника „Макроадванс“ АД /кредитор/ е сключен описаният в
исковата молба договор, тоест че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение, по силата на което ищцата е получила в заем сумата в размер на 1500,00
лева, а не както твърди 500 лева, които следвало да върне в срок от 24 месеца. Съобразно
уговорката между страните, обективирана в чл.3 от договора за кредит, същите са се
съгласили, че кредитополучателят и кредиторът са страни и по друг договор за кредит - №
**** от **** г., сключен помежду им, по който усвоеният и непогасен размер на
задължението е 162,36 лв. като с получената по настоящия договор сума се погасява това
предходно задължение, възлизало на 162,36 лева.
Видно от приложената Разписка за извършено плащане № **** от **** г. и
информация за нареден превод, остатъчната сума от 1337,64 лева е получена от ищцата на
същата дата.
Посочено е в чл.7 от договора, че усвоеният размер на предоставения кредит се
олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41.00 %, равняващ се на 0.1138 %
на ден, а размерът на годишния процент на разходите е 49.65 % (чл.9 от договора).
Съгласно чл.10 от Договор за потребителски кредит № **** от **** г.,
кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай, че не предостави
обезпечение съгласно реда и условията на чл. 20 от Договора. Неустойката е в размер на
10,35 лева плюс 0.230 % от усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0.230 % от
усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
В чл. 20 е уговорено, че в срок до три дни от сключване на договора
кредитополучателят следва да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице,
одобрено от кредитора, което да отговаря на следните изисквания: да има брутен
осигурителен доход над 1400 лева; да работи на трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов
стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30
дни; да не е страна по договор за кредит, сключен с “МАКРОАДВАНС“ АД.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, който е процесуално
допустим.
Разгледан по същество, същият е изцяло неоснователен, като съображенията за това
са следните:
Както бе посочено вече, по делото не се спори, че на **** г. между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № ****, по силата на който ответникът е
4
предоставил на ищцата И. В. П. сумата в размер на 1500 лв., която е следвало да бъде
върната на 24 анюитетени месечни вноски, съгласно погасителен план (Приложение № 1
към договора) – непредставен по делото.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищцата има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
5
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният
договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор
клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.10 от Договор за потребителски кредит
№ **** от **** г., според която се дължи неустойка при неосигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора, а именно на
поръчител, който да отговаря едновременно на посочени многобройни изисквания, се
намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му, няма типичните за
неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения
начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
6
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на
основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в договора, макар формално да е уговорена неустойка
за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка,
а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така,
доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия,
които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което
е обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност
на насрещната страна да предостави обезпечение чрез поръчителство на физическо лице в 3
–дневен срок от сключване на договора, но поръчителят трябва да отговаря на множество
изисквания – за относително висок осигурителен доход, за трудова ангажираност, да няма
лоша кредитна история, да не е кредитополучател по друг договор. Налагането на тези
специфични изисквания и краткия срок за това, въобще препятстват всички възможности на
длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да
направи опит да потърси поръчител, още по- малко да намери такъв, който следва да
отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат
на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Друга
алтернативна опция за обезпечение в договора не е предвидена, от което следва, че
всъщност реална възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка не му е
предоставена. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне
в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна част
от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, видно от
самия погасителен план към процесния договор за потребителски кредит.
При тези трудно изпълними условия и предвид размерът й, настоящият съдебен
състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора и води
до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на справедливостта и еквивалентността на
престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае
за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва,
което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В
конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща
длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 41.00 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
него участва и вземането, формално уговорено като неустойка.
7
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договора, разгледан през призмата на процентната стойност на ГПР, предвидена в чл.9 от
процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
предвижданията при формиране на ГПР включват само вземането за главница и лихва.
Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че
се заобикаля ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР.
Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част
от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С
размера на неустойката, ГПР от 49.65 %, би нараснал допълнително и то значително и за
който извод не са необходими специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до
пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. При включването и на това
плащане в годишния процент на разходите, размерът му значително надхвърля максимално
регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно, договорът за потребителски кредит
противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи
чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищецът - кредитополучател. „Неустоечната“ клауза е
неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е
необосновано високо и като такова същото е нищожно съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.
8
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
По изложените по- горе съображения следва да се приеме, че процесният договор за
потребителски кредит № **** от **** г. е недействителен, поради това, че не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
За да бъде уважен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, в тежест
на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация,
нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването.
В тежест на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване.
В случая не са събрани доказателства (въпреки че такива бяха допуснати от съда),
какви суми е заплатила ищцата в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение. Не се ангажираха и доказателства, респ. не бяха формулирани
доказателствени искания във връзка с твърдението й, че е погасила предсрочно
задълженията си по процесния договор за потребителски кредит, но поради съвпадащите
изявления на двете страни, следва да се приеме за установено, че е заплатила сума в размер
на 520 лв. по него. Тези плащания са осъществени по договор, който се явява
недействителен по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата
9
стойност на кредита в случая възлиза на 1500 лв. за главница, респ. разликата между
платената от ищцата сума по договора и чистата стойност на кредита, би се явила платена
без основание, доколкото липсва такова за получаването й от ответника. В настоящия случай
обаче тази разлика се явява отрицателна величина и не се доказва ищцата да е заплатила на
ответника сума, надхърляща дължимата главница от 1500 лв. по Договора за потребителски
кредит № **** от **** г. Тоест следва да се приеме, че липсва обедняване от страна на
ищцата, тъй като платените от нея суми в размер на 520 лв. са получени от ответника на
валидно правно основание по съображенията, изложени по-горе, касаещи
недействителността на възникналото облигационно правоотношение и по аргумент от
разпоредбата на чл.23 ЗПК.
Следователно предявеният иск за присъждане на сумата от 20 лв. като неоснователен
и недоказан, следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора и с оглед изричното искане на ответника за разноски, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в размер на
400 лева за заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно представените доказателства за
реалното им извършване и приложения списък по чл.80 ГПК. Направеното възражение по
чл.78, ал.5 ГПК от ищцата е неоснователно, доколкото този размер е в минималния,
предвиден в чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) размер, а и съответства на фактическата и правна
сложност на делото, в т.ч. на извършените от пълномощника на ответното дружество
действия по подготовка, мотивиране и изготвяне на отговор на искова молба, на писмена
молба и становище по делото, формулиране на доказателствени искания и запознаване с
представени от ищцата писмени доказателства.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. В. П., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес:
гр.****, ул.“****“ № *, ет.*, ап.*, съдебен адрес: гр.****, ул.“****“ № 43, адв. Г. М. от АК -
**** против „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Средец, ул.“Г.С.Раковски“ № 147, ет.5, ап.14, представлявано от Виктор
Георгиев Сергиев, съдебен адрес: гр.****, район ****, ул.“****“ № *, ет.*, ап.*, адв. М. К. –
член на ****, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, за присъждане на сумата от
20,00 лева, представляваща заплатена на нищожно правно основание по недействителен
Договор за потребителски кредит № **** от **** г., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – **** г.,
до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА И. В. П., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.****,
ул.“****“ № *, ет.*, ап.*, съдебен адрес: гр.****, ул.“****“ № *, адв. Г. М. от АК - ****, на
основание чл. 78 ал. 3 ГПК, да заплати на „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище
10
и адрес на управление: гр.София, район Средец, ул.“Г.С.Раковски“ № 147, ет.5, ап.14,
представлявано от Виктор Георгиев Сергиев, съдебен адрес: гр.****, район ****, ул.“****“
№ *, ет.*, ап.*, адв. М. К. – член на ****, сумата от 400,00 лева, представляваща направени
по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Д. Д.
11