Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я:
М.
МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА
в.гр.д. № 7764 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 59248 от 05.03.2020 г., постановено
по гр. д. № 35718/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 49 състав е осъден „У.Е.У.КФТ“,
дружество регистрирано в Унгария, действащо на територията на България, чрез „У.Е.У.Кфт
- клон България“ КЧТ, с ЕИК****** да заплати на М.Г.Д., с ЕИК **********, както
и на М.Г.Й., с ЕГН ********** сумата от по 400 евро /за всяка от тях/,
представляваща обезщетение за закъснение от повече от 3 часа на полет W64326 на
06.07.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
исковата молба – 20.06.2019г., до окончателното плащане на сумата, на основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 5, параграф 1. б. „в“ и чл. 7, параграф 1, б.
"а" от Регламент (ЕО) 261/2004г. относно създаване на общи правила за
обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или
голямо закъснение на полети, както и да заплати на ищците М.Г.Д., с ЕИК **********,
както и М.Г.Й., с ЕГН ********** сумата от по 50 лв. – разноски по делото, за платена
държавна такса и сумата от по 360 лв., представляваща направени разноски за адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство „У.Е.У.“ Лтд., дружество вписано в регистъра
на дружествата под № 01-10-140174, със седалище и адрес на управление: Л.О.,
Кьоерстрийт 2/А, сграда Б, Н-1103, Будапеща, Унгария, чрез пълномощника адв. К.И.,
в която същото се обжалва като неправилно, необосновано и незаконосъобразно. В
жалбата се излагат доводи, че решението е постановено в противоречие на
правилото за приложимост на специалната норма пред общата норма. Навеждат се
доводи, че първоинстанционното решение е порочно, тъй като съдът е приел, че
искът не е погасен по давност, поради приложение на чл. 111, б.”б” ЗЗД спрямо исковете за
обезщетения за причинени вреди от неизпълнение на договор за въздушен превоз на
пътници. Жалбоподателят поддържа, че при определяне на давността при искове по
чл. 7 от
Регламент /ЕО/ 261/2004 г. е приложима разпоредбата на чл. 135 от Закона за
гражданското въздухоплаване /ЗГВ/. В тази връзка се сочи, че през 2004 г., българският
законодател е транспонирал разпоредбите на Регламент 261/2004 г. в ЗГВ и в
Наредба № 261 от 13.07.2006 г. за общите правила за обезщетяване и оказване на
съдействие на пътници при отказ на въздушен превозвач да ги допусне на борда на
въздухоплавателно средство или при отменяне или забавяне на полет /Наредба №
261/2006 г., Наредбата/. По този начин разпоредбата на чл. 7, пар. 1, б.”б” от Регламент 261/2004 е
транспонирана в чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредба № 261/2006 г., която е приета от Министъра
на транспорта, информационните технологии и съобщенията на основание чл.16 а,
т.10 от ЗГВ.
Жалбоподателят
поддържа, че са неправилни мотивите на първоинстанционния съд, че поради
систематичното място на чл. 135 ЗГВ в Глава единадесета “Констативни протоколи,
рекламации, давност”, посоченият двугодишен срок е приложим единствено към
случаите, за които законът предвижда рекламационно производство, каквито са
тези поради липса или повреда на багаж, но не и за исковете за обезщетения по
Регламент 261/2004 г. Излагат
се доводи, че отговорността на превозвача е договорна като правилата, отнасящи
се до въздушните превози на пътници и товари се уреждат от Закона за
гражданското въздухоплаване (ЗГВ), който като специален закон изключва
приложението на общия закон ЗЗД, уреждащ института на погасителната давност.
В
жалбата се поддържа, че в случая е приложима нормата на чл. 135 ЗГВ, съгласно
която „правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори се
погасява в двегодишен срок, а по вътрешните - в шестмесечен срок, считано от
деня на пристигането на въздухоплавателното средство в местоназначението, от
деня, в който въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от деня
на прекратяване на превоза“ като се сочи, че законодателят не е въвел
ограничение в чл. 135 ЗГВ да се прилага само за искове за изгубен или повреден
багаж. В
тази връзка се сочи, че действително, в разпоредбите на чл. 122-134 ЗГВ е уредено
производството по рекламация за изгубен или повреден багаж, но следва да се
вземе предвид фактът, че в глава единадесета “Констативни протоколи,
рекламации, давност”, без каквато и да е връзка с рекламационното производство
се намира и нормата на чл. 136 ЗГВ, в която е уредена възможността на
правоимащия на пострадалия пътник, в случай на телесна повреда или смърт, да
предяви иск спрямо въздушния превозвач в двегодишен срок от деня на
увреждането. Жалбоподателят поддържа, че независимо от това, че в предходните
членове на чл. 135 от ЗГВ не се урежда производството при телесна повреда или
смърт на пътника, давността по чл. 135 от ЗГВ се отнася и за исковете за
обезщетения при телесна повреда или смърт, като от наличието на чл. 136 в
същата глава, следва да се направи извод, че давността по чл. 135 ЗГВ обхваща
всички искове, включително тези при телесна повреда и при обезщетения по Регламент
261/2004 г. Поради това
се излага, че правото на иск се е погасило с изтичането на двугодишна
погасителна давност от деня на пристигане на самолета – 06.07.2016 г., която е
изтекла на 06.07.2018 г., поради което към момента на подаване на исковата
молба е била изтекла.
Предвид
изложеното се моли за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на иска.
Претендират се разноски по делото.
Въззиваемата
страна М.Г.Д. и М.Г.Й. /ищци в първоинстанционното производство/ не са депозирали
писмен отговор по въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди по реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и изхожда от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението е и правилно, като въззивният съд споделя
напълно изложеното в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалбата следва
да се добави следното:
Предявеният
иск е с правно основание чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 на
Европейския Парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 г. относно създаване на
общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и
отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91
(Регламент № 261/2004).
В
първоинстанционното производство не е било спорно, а също така и се установява
от представените доказателства по делото, че между страните е възникнало
валидно облигационно отношение по сключен договор за въздушен превоз с полет на
ответника „У.Е.У.“, по силата на което същият се е задължил да изпълни полет от
летище Айндховен, Холандия до София, България на дата 06.07.2016г., че ищците
са изпълнили всички изисквания на регламента, като са се явили на гишето за
регистрация не по-късно от 45 минути преди обявения час за излитане, че
процесният полет е бил с разстояние от 1669,934 км. и е осъществен със закъснение от
над три часа спрямо обявеното разписание. С оглед изложеното между страните пред въззивната
инстанция са безспорни обстоятелствата, пораждащи правото на ищците да
претендират присъждане на обезщетение поради голямо закъснение на полет.
Спорът
пред въззивната инстанция, определен от наведените с въззивната жалба
оплаквания е налице ли е погасяване по давност на вземането на ищеца.
В
разпоредбата на чл. 5, чл. 6, чл. 7 и чл. 8 от Регламент (ЕО) № 261/2004 са
регламентирани правата на пътниците при закъснение и отмяна на въздушен полет,
когато последният има начална или крайна точка летище на територията на
Европейския съюз, какъвто е и разглежданият от настоящия състав случай.
С решение от 19.11.2009 г. по съединени дела С - 402/07 г. и С - 403/07
г. на Съда на Европейския съюз е дадено задължително на основание чл. 633 ГПК
за настоящия съд тълкуване на нормите във връзка с приложението на Регламент
(ЕО) № 261/2004. Съгласно даденото в цитираното решение тълкуване чл. 5, чл. 6 и
чл. 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004 трябва да се прилагат в смисъл, че пътниците
на закъснели полети може да се приравнят на пътниците на отменени полети за
целите на прилагането на правото на обезщетение, и че същите имат правата по
чл. 7 от Регламента, когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на
време, равна на или по - голяма от три часа, т. е когато са достигнали до
своята крайна точка на пътуване три или повече часа след определения от
превозвача час на пристигане по разписание.
Размерът на обезщетението е поставен в зависимост от разстоянието между
отправната и крайна точка на полета, измерени по дъгата на големия кръг (чл. 7,
§ 1 и § 4 от Регламент (ЕО) № 261/2004). По делото не е спорно обстоятелството,
че по отношение на процесния полет размерът на обезщетението следва да се
определи по чл. 7, т. 1, б. „б“ Регламент /ЕО/ № 261/2004г. – 400 евро.
Правото
на парично обезщетение по Регламент № 261/2004 се основава на договорната
отговорност на въздушния превозвач, който не е изпълнил задължението си по
сключения с ищеца договор за въздушен превоз да осъществи полета при
предварително очертаните параметри, касаещи време на излитане и на пристигане в
крайния пункт. При сключен
договор и неизпълнение на същия, довело до вреди, отговорността за
обезщетяването им е договорна, съгласно чл. 79 ЗЗД и чл. 82 от ЗЗД. В този
смисъл са и мотивите на решението по дело С-402/07 на СЕС, в които изрично се
подчертава, че задължението за парично обезщетение по регламента тежи върху
въздушния превозвач, тъй като именно с него конкретният пътник има сключен
договор за превоз, по силата на който лицето има право да бъде превозено с
полет, който не би трябвало нито да се отменя, нито да закъснява. Обстоятелството,
че обезщетението репарира вреди от причинено неудобство не означа, че същите
могат да произтичат единствено от деликт - ако увреждането е в пряка причинна
връзка с пълното неизпълнение, лошото или неточно изпълнение на задължения по
договор, какъвто е и разглежданият случай, то и отговорността, включително и
обезщетението за изправната страна, са следствие на договорно правоотношение.
Когато обаче увреждането не е резултат от неосъществяване на очакван резултат
по едно съществуващо облигационно отношение, а е неизпълнение на общото
задължение на всички към всички, произтичащо от закона, да не се вреди другиму,
тогава отговорността е деликтна. В този смисъл - постановените по реда на чл.
290 ГПК решение № 188/15.06.2012 г. по гр. д. № 1122/2011 г., III г. о., ВКС, решение
№ 462/11.04.2016 г. по гр. д. № 1474/2015 г., IV г. о., ВКС. Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 4/29.01.2013 г. по т.д. №
4/2012г. на ВКС неизпълнението на договорно задължение може да е основание за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и
непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при
пораждане на задължението. В случая е безспорно, че неудобството за пътника е
причинено пряко и непосредствено от неизпълненото договорно задължение на
превозвача да осъществи полета при първоначално обявения час на излитане и
пристигане, поради което отговорността на ответника да обезщети вредата е
договорна.
Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
11.02.2004 г., не съдържа специални разпоредби, касаещи сроковете на
погасителна давност на вземането за парично обезщетение при закъснял или
отменен полет, поради което в съответствие със задължителната тълкувателна
практика на Съда на ЕС, обективирана в решение от 22.11.2012 г. по дело № С -
139/11, приложимо е националното право на държавата - членка, чийто съд
разглежда конкретния спор.
Настоящият съдебен състав
намира за неоснователни наведените доводи във въззивната жалба, че вземането на
ищците е погасено по давност, позовавайки се на разпоредбата на чл. 135 ЗГВ,
съгласно която правото на иск срещу превозвача по международните превозни
договори се погасява в двегодишен срок, а по вътрешните - в шестмесечен срок,
считано от деня на пристигането на въздухоплавателното средство в местоназначението,
от деня, в който въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от
деня на прекратяване на превоза.
Разпоредбата на чл. 135 ЗГВ в относимата му за спора редакция (преди
изменението с ДВ бр. 16/23.02.2021 г.) предвижда специален давностен срок.
Систематичното тълкуване на нормата, която се намира в Глава единадесета
„Констативни протоколи, рекламации, давност“ обуславя извод, че посоченият
двугодишен давностен срок е приложим единствено към случаите, за които законът
предвижда рекламационно производство, каквито са тези при липси и повреди на
багажи или товари, но не и случаите на обезщетения по Регламент № 261/2004 при
закъснели полети. Това следва и от чл. 137 ЗГВ, според който сроковете по чл.
135 от ЗГВ се спират със започване на рекламационното производство. Доводи за
обратното не могат да бъдат извличани от мотивите на законодателя за последващо
изменение на закона, нито от измененията и допълненията на чл. 135 от ЗГВ с ДВ
бр. 16/23.02.2021 г. Новите ал. 2 и ал. 3 на чл. 135 не са тълкувателни норми и
съответно нямат обратно действие, а в относимата за спора редакция на закона
отговорността на въздушния превозвач по чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) №
261/2004 г. не попада в приложното поле на чл. 135 от ЗГВ.
В тази връзка, въззивният съд намира, че в разглежданата хипотеза приложение
следва да намерят общите правила, уредени в ЗЗД. Доколкото размерът на
дължимото обезщетение за причинените вреди от неизпълнението е предварително
определен като парична сума и същата е уредена в регламента, то обезщетението
представлява законна неустойка, която в съответствие с разпоредбата на чл. 111,
б. „б“ ЗЗД се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок. На основание
чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо, в случая - от деня на изпълнение на закъснелия полет (06.07.2016
г.), към който момент е реализирано неизпълнението на превозвача и е възникнало
вземането на ищеца за парично обезщетение, респ. при липса на уговорен срок за
изпълнението му от същата дата задължението е станало изискуемо (арг. чл. 69,
ал. 1 ЗЗД). Въззивният съд споделя напълно и изводите на първоинстанционния, че
по делото липсват доказателства за настъпили обстоятелства по смисъла на чл.
115 и чл. 116 ЗЗД, които да са довели до спиране или прекъсване на давността,
поради което следва да се приеме, че същата изтича на 06.07.2019 г. Исковата
молба е подадена по пощата с дата на пощенското клеймо - 18.06.2019 г. и
следователно преди изтичане на давностния срок, от която дата и давността е
спряла да тече на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, поради което възражението на
ответника за изтекла погасителна давност е неоснователно.
Във
връзка с изложеното, въззивният съд намира, че предявеният иск е основателен,
поради което и правилно е уважен от първоинстанционния съд.
Крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното първоинстанционно
решение следва да се потвърди изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба
следва да се остави без уважение като неоснователна.
По
разноските:
При
този изход, разноски за въззивното производство се следват само на въззиваемата
страна, но предвид обстоятелството, че от страна на същата не е заявена
претенция за разноски, такива не следва да се присъждат в настоящото
производство.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 59248 от 05.03.2020 г., постановено по гр.д. № 35718/2019
г. по описа на СРС, І ГО, 49 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.