Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………..
Гр. София,05.03.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-21
състав, в публично заседание на девети февруари две
хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ:
РАДОСТИНА ДАНАИЛОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Данаилова т.д. №2584 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са отрицателни установителни искове по чл.
694 ТЗ от Т.2000 ЕООД срещу „Х.А.Р.Б. ЕООД за несъществуване на вземания
на Х.А.Р.Б. ЕООД в размер на 906,82
лв. – застрахователна премия, дължима на
основание т.2.7.1 от Раздел 2 от Общите условия към Договор за финансов лизинг
№*********, вземане в размер на 450 лв. за разноски в размер на юрисконсултско
възнаграждение, както и вземане в размер на 126919,69 лв., представляващо
разликата между посочените от синдика в съставения от него списък отделни
вземания и общия им размер, които оспорени вземания са включени в одобрения от
съда списък на приетите вземания по т.д.№ 2784/2017 г. по описа на СГС, VІ-18
състав.
Ищецът твърди, че с решение на СГС по т.д.№ 2784/2017
г.. било открито производство по несъстоятелност срещу Т.2000 ЕООД, като в
съставения от синдика списък на приетите вземания, предявени в срока по чл.685 ТЗ, обявен в ТР на 13.09.2019 г. по т.1
били включени вземания на Х.А.Р.Б. ЕООД с посочен общ размер от 2359784,54 лв.,
неотговарящ на сбора на отделните вземания, посочени като включени в сумата от
2359784,54 лв., а именно: 2214062,45 лв. – междинна лихва, дължима съгласно
т.3.34 от Раздел 3 от Общите условия на Договор за финансов лизинг №*********,
11265,58 лв. – такси за управление, дължима съгласно т.3.4.1 от Раздел 3 от
Общите условия към Договор за финансов лизинг №*********;906,82 лв. –
застрахователна премия, дължима н основание т. 2.7.1 от Раздел 2 от Общите
условия към Договор за финансов лизинг №*********, 6180 лв. – съдебни разноски и
450 лв. – юрисконсултко възнаграждение. Ищецът оспорил вземанията с възражение,
което било уважено от съда по несъстоятелността отчасти, като от списъка били
изключени вземанията за 2214062,45 лв. –
междинна лихва, дължима съгласно т.3.34 от Раздел 3 от Общите условия на
Договор за финансов лизинг №*********, 11265,58 лв. – такси за управление,
дължима съгласно т.3.4.1 от Раздел 3 от Общите условия към Договор за финансов
лизинг №********* и за 6180 лв. съдебни разноски, като съдът по
несъстоятелността постановил диспозитив за отхвърляне на възражението в
останалата част, включително относно общия размер на приетите вземания, относно
застрахователната премия и юрисконсултското възнаграждение. Доводите на
длъжника са, че с молбата за предявяване на вземания кредиторът е предявил
отделни вземания, чиито сбор е по-малък със 126919,69 лв. от общия размер на
вземанията, посочен от синдика в списъка, като вземания съответни на тази
разлика изобщо не са предявявани. По отношение на застрахователната премия
твърди, че касае период, които по твърдения на самия кредитор следва
развалянето на договора за лизинг, а по отношение на разноските за
юрисконсултско възнаграждение твърди, че такова вземане би възникнало едва след
приключване с влязъл в сила акт на производството по молбата по чл.625 ТЗ. На
следващо място поддържа доводи за нищожност на лизинговия договор, от който не
могат да възникнат вземания на договорно основание. Счита договора за нищожен
поради липса на предмет, основание, противоречие със закона и привидност, тъй
като прикрива учредяването на обезпечение извън установения за това ред, както
и поради противоречие с добрите нрави. Евентуално твърди унищожаемост на
договора поради сключването при измама и погасяване на вземанията по давност.
Ответникът оспорва исковете, като твърди, че
вземанията съществуват. Поддържа, че производството по молбата за
несъстоятелност е приключило, оспорва доводите за нищожност на лизинговия
договор, като счита, че са преклудирани от решението за откриване на
производство по несъстоятелност. По отношение на възраженията за давност твърди
да е 5 годишна и да е прекъсвана неколкократно с признание на длъжника чрез
посочване на дълга в справки декларации, годишни данъчни декларации.
Ищецът оспорва в някоя от подаваните от него декларации
да има признание по смисъла на чл.116 ЗЗД, тъй като никоя от тях не съдържа
изявление за дължимост на конкретни по размер вземания към кредитора и не е
отправена до него, а до държавен орган, като в подаваните декларации, се
съдържа или обобщена информация или посочване на конкретна фактура като
основание за осъществена доставка, но не е признание на задължения, а справките
са подавани в период, от които е изтекла давността, дори да е се приеме, че
съдържат признания. Поддържа, че се касае за периодични плащания на лизингови
вноски и такси, поради което и приложима е кратката 3 –годишна давност.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз
основа на събраните по делото доказателства, приема следното от фактическа и правна
страна:
В тежест на ответника е да докаже, че в сроковете по
чл.685 ТЗ е предявил конкретни по вид, основание и размер вземания, които
съответстват на включените в списъка с приети вземания и в частност да е
предявил конкретни вземания в общ размер на 126919,69 лв., извън вземанията за
междинна лихва, такси за управление, застрахователна премия и разноски, както и фактите, от които произтича
възникването им – сключването на договор за лизинг с конкретно съдържание,
изпълнение на задълженията си по него, заплащане на конкретната застрахователна
премия по имуществена застраховка в срока на действие на договора. По отношение
на разноските за юрисконсултско възнаграждение следва да докаже, че
производството по молбата по чл.625 ТЗ е приключило с влязъл в сила акт, както
и че в това производство е представляван от юрисконсулт, че е определено такова
възнаграждение за представителство. Ответникът следва да докаже и възраженията
си за спиране и прекъсване на давността чрез конкретно изявление за признание,
както и чрез установяване на датата на подаване на молбата за откриване на
производство по несъстоятелност, респективно нейното съдържание.
В тежест на ищеца е да докаже твърденията си относно
получаване на изявление за разваляне на договора за лизинг от ответника във
връзка с възраженията си относно заплащането на застрахователна премия.
Страните не спорят относно сключването на договора за
лизинг от 21.05.2007 г., по силата на който Х.А.А.Л.ООД, с настоящо
наименование Х.А.Р.Б. ЕООД се задължава по поръчка на Т.2000 ЕООД да закупи два
недвижими имота – УПИ в гр.София, м.Гърдова вада, на ул.******, с площ от 1044
кв.м., заедно с построените в имота двуетажна къща и гараж, както и УПИ в
гр.Пловдив, ул.******с площ от 940 к, заедно с построената в него жилищна
сграда, представляваща Резиденция Стария град с РЗП от 2243 кв.м., които имоти
да предостави за ползване на Т.2000 ЕООД за срок от 98 месеца срещу задължение
за заплащане на лизингова цена и възнаградителна лихва, както и такса за
управление и с опцията да придобие лизинговите вещи с изтичане на срока на
договора.
От самия лизингов договор се установява, че единият от
лизинговите обекти, а именно този в гр.Пловдив към датата на сключване на
лизинговия договор е собствеността на лизингополучателя Т.2000 ЕООД, като след
сключване на лизинговия договор е придобит от лизингодателя с договор за
покупко-продажба от 12.06.2007 г., сключен под формата на нотариален акт, за
който договор с влязло на 21.05.2008 г. в сила решение по т.д.№ 660/2017 г. на Апелативен съд – Пловдив е
признат за нищожен.
От представените от ищеца договор за строителство
разрешение за строеж от 13.12.2017 г., договор за строителство от 28.01.2008
г., анекс към договора за строителство и към договора за лизинг и разрешени за
ползване, се установява, че по отношение на лизинговия обект в гр.София,
договорът за лизинг е изменен, като същият имот е застроен с нова жилищна
страда, чието строителство е изпълнено от Т.2000 ЕООД по възлагане от лизингодателя,
като са прихванати насрещни задължения за изплащане на възнаграждение с
вземания по друг договор за заем между страните, съответно новопостроената сграда е включена
като предмет на договора за лизинг и съответно е увеличена лизинговата цена.
Въз основа на тези факти съдът намира за неоснователни
доводите на ищеца за нищожност на договора за лизинг поради нарушение на
закона, заобикаляне на закона, привидност, невъзможен предмет и противоречие с
добрите нрави.
На първо място
действителността на договора се преценява към момента на сключването му, като
настъпили след това факти не се отразяват върху валидността на сделката. В този
смисъл нищожността на сделката, с която лизингополучателят придобива единия от
лизинговите обекти, която сделка е сключена след сключване на договора за
лизинг, по становище на настоящия състав е факт с правно значение относно
изпълнението на договора за лизинг, тъй като към момента на сключването му не е
бил налице, нито невъзможността за придобиването на имота е изначална,
обективна и пълна. Неоснователни са доводите за противоречие на договора за
лизинг с чл.342, ал. 2 ТЗ, тъй като същата разпоредба не е императивна относно
посоченото изискване за придобиване на лизинговия обект от „трето лице“, като придобиването на
лизинговата вещ и от самия лизингополучател е допустимо с оглед договорната
свобода, респективно съвместимо с характеристиките и типичната правна цел на
финансовия лизинг да осигури едновременно финансов ресурс и ползването лизинговия обект. В конкретния случай очевидно
интересът на лизингополучателят е да финансира построяването на нова жилищна
сграда в единия лизингов обект - имота в гр.София, който е придобит от
физическо лице, която сграда да придобие, като възможност по договора за
лизинг. Аргументи, че разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ не поставя императивно
изискване имотът да се придобие от лице, различно от лизингополучателя, следват
и от разпоредбата на чл.334 ТЗ, която за разлика от продажбата по ЗЗД, изрично
допуска продажба с уговорка за обратно изкупуване между търговци, каквато
допустима от закона цел се постига и с договора за лизинг по отношение на
единия от лизинговите обекти, поради което и не е налице заобикаляне на закона,
каквито доводи поддържа ищецът.
Противоречие с добрите нрави изведено от само от
стойността, на която лизинговите обекти са придобити от лизингодателя при
твърдения за очевидна нееквивалентност на престациите, касае придобивните
сделки, но не и самия лизингов договор. Дори и да бяха доказани твърденията на
ищеца относно стойността на лизинговите обекти / 3400000 евро за имота в
Пловдив/, то съпоставени с лизинговата цена и уговорената лихва, а именно
1830000 евро главница и 956797,87 евро лихви не сочат на нееквавилентност,
която да може да се квалифицира като противоречаща на добрите нрави към датата
на сключване на лизинговия договор, а тъкмо обратното – излиза, че лизинговия
договор позволява придобиване на имоти на цена по-ниска от пазарната.
На следващо място не се установява привидност на
съглашенията, тъй като такава не следва от уговорките в самия договор и
представените документи, а дори и да бяха доказани твърденията на ищеца, че
договора за лизинг прикрива договор за заем, обезпечен с прехвърляне на имотите
срещу възможност за обратното им изкупуване, прикрита с договора за лизинг, то
тези съглашения няма основание да се приемат за недействителни, в частта
относно договора за заем, в който случай ищецът пак би дължал връщане на
главницата и уговорената лихва.
Възраженията за
унищожаемост на договора са неоснователни, тъй като изложените от ищеца факти,
дори и да бях доказани в частта относно водените преговори, предхождащи
сключването на договора за лизинг, не
могат да се подведат изобщо под фактическия състав на измамата, който
предполага измамената страна да е въведена в заблужедние от съдържанието и
последиците на сделката, както в случая не се твърди. Твърденията са за
уговорки, които да прикрият действителното съглашение, както и за неизпълнение
на поети задължения, като по отношение на привидността съдът вече е изложил
съображения, а неизпълнението на договорите няма отношение към действителността
им.
Следователно по делото се установява възникване на
правоотношение по договор за лизинг, както и частично неизпълнение на задължението
на ответника да придобие и предостави за ползване единия от лизинговите обекти.
С молбата за предявяване на вземания ответникът е
предявил вземания в общ размер на 2359784,54 лв., като именно цялата тази сума
е включена в съставения от синдика на Т.2000 ООД списък с приети вземания,
предявени от кредиторите в срока по чл.685,ал.1 ТЗ, като при сумиране на
отделните вземания сам кредиторът е допуснал грешка в пресмятането, която не
само, че не е коригирана от синдика, но при посочване на отделните вземания,
включени в общия размер, синдикът изобщо не е посочил вземанията по т.2 от
молбата за предявяване за разходи за
местни данъци и такси, като е включил като приети вземанията с общия им размер,
посочен от кредитора.
Въпреки подаденото възражение от длъжника и съдът по
несъстоятелността не е коригирал списъка, като предвид постановения
диспозитив за отхвърляне на възражението
на Т.2000 ООД „в останалата му част“, следва да се приеме, че това възражение е
отхвърлено и за разликата между отделните посочени в списъка по основание и
размер вземания за междинни лихви, такса за управление, застрахователна премия,
съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение и посочения общ размер на приетите вземания на този
кредитор, която разлика е равна на сумата от 126919,69 лв. и предвид
представената от ответника молба за предявяване на вземания и изричното му
уточнение, представлява именно вземания за заплатени от лизингодателя местни
данъци и такси във връзка с лизинговите обекти.
Ответникът, който носи тежестта и въпреки дадените му
указания не е представил каквито и да било доказателства относно съществуването
на основание за начисляването на местни данъци и такси в претендирания размер и
за всеки от имотите, а още по-малко, че е заплатил същите задължения в полза на
местния бюджет, поради което и в приложение на правилата за разпределение на
доказателствената тежест съдът е длъжен да приеме, че такива вземания не са
възникнали, а по отношение на лизинговия обект в гр.Пловдив и не биха могли да възникнат
на основание на договора за лизинг, на което основание са предявени в
несъстоятелността на ищеца, тъй като с оглед влязлото в сила решение па
Пловдивския апелативен съд този имот не е напускал патримониума на ищеца,
съответно ответникът не е изпълнил задълженията си да го придобие и предостави
за ползване и ако е платил някакви данъци за него, то вземанията за връщането
им могат да се основават само на неоснователно обогатяване, но не и на договора
за лизинг.
Ответникът не е представил доказателства и относно
основанието за възникване на вземането в размер на 906,82 лв. за
застрахователна премия, а още по-малко че такава е платена, за кой период и за
кой имот, като по отношение на имота в Пловдив биха важали вече изложените
съображения.
Не се установява и решението за откриване на
производство по несъстоятелност да е влязло в сила, нито че в това производство
ответникът е бил представляван от юрисконсулт, поради което и няма основание и
вземане в размер на 450 лв. за юрисконсултско възнаграждение за се
счита възникнало, доколкото е в зависимост от изхода от спора по молбата по
чл.625 ТЗ, който нее приключил.
По изложените съображения предявените искове по чл.694 ТЗ се явяват основателни.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл.694 ТЗ на Т.2000
ООД, ЕИК*****със седалище и адрес на управление:***, че не съществуват вземания на Х.А.Р.Б. ЕООД, предявени в производството по
несъстоятелност на Т.2000 ООД, ЕИК******* в размер на 906,82 лв. –
застрахователна премия, дължима на основание т.2.7.1 от Раздел 2 от Общите
условия към Договор за финансов лизинг №*********, вземане в размер на 450 лв. за разноски в размер на юрисконсултско
възнаграждение, както и вземане в
размер на 126919,69 лв., представляващо разликата между посочените от
синдика в съставения от него списък отделни вземания за междинни лихви, такса
за управление, застрахователна премия, съдебни разноски и юрисконсултско
възнаграждение и общия посочен размер на приетите вземания и предявено по т.2
от молба с вх.№95671/24.07.2019 г. на СГС като вземания по т.7.1 „Данъци и такси“ от Раздел „Заключителни разпоредби“ на Общите условия,
при които е сключен договор за лизинг от 21.05.2007г., които оспорени вземания
са включени в одобрения от съда списък на приетите вземания по т.д.№ 2784/2017
г. по описа на СГС, VІ-18 състав.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: