№ 577
гр. София, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20241001000653 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по:
въззивна жалба от 22.03.2024 г. на ответника „Застрахователно акционерно дружество
ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД против решението от 28.02.2024 г. по търг. дело №
1032/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-17 състав, в частта, с която
жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД: 1) на
осн. чл. 411 КЗ сумата 31 619,04 лв., представляваща регресно вземане във връзка с
изплатено застрахователно обезщетение по застрахователен договор №
440222213003219/15.12.2022 г. за настъпили имуществени вреди на лек автомобил
марка „Инфинити“, модел Q30S, с рег. № ********, които са настъпили по вина на
водача на товарен автомобил „Рено“ с рег. № ******* в реализирано на 13.12.2022 г.
ПТП, ведно със законната лихва от 31.05.2023 г. до окончателното изплащане, 2) на
осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 180,54 лв. – законната лихва за забава за периода
13.05.2023 г. – 30.05.2023 г.; 3) на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 724,36 лв. – съдебни
разноски;
частна жалба от 20.06.2024 г. на ищеца „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД против
определението от 31.05.2024 г. по търг. дело № 1032/2023 г. на Софийския градски съд,
1
VІ-17 състав, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение в частта
на разноските на решението от 28.02.2024 г.
Във въззивната жалба на ответника се твърди, че неправилно и необосновано СГС е
приел, че изключителна вина за настъпилото ПТП има застрахованият при ответника водач
на т.а. „Рено“. Твърди, че виновен за произшествието бил изключително водачът на
движещия се зад него л.а. „Инфинити“, застрахован при ищеца, който нарушил
задълженията си по чл. 20, ал. 2 и чл. 25, ал. 1 ЗДвП, тъй като имал достатъчно време и
възможност за реакция по отношение на предприетата по-рано маневра за десен завой от
водача на товарния автомобил. Сочи се, че водачът на лекия автомобил е взел
ирационалното и рисковано решение да продължи изпреварването от дясната страна на
товарния автомобил, отнемайки предимството му и засичайки го, а за водача на товарния
автомобил било невъзможно да възприеме по-късната маневра за десен завой на лекия
автомобил, доколкото последният е попадал продължително време в мъртвата му зона,
поради което процесното ПТП било технически непредотвратимо за водача на товарния
автомобил. Поддържа се, че това се установявало от свидетелските показания и на двамата
водачи. При условията на евентуалност се поддържа, че е налице съпричиняване и на
двамата водачи, с основен принос на водача на лекия автомобил, поради което и
присъденото обезщетение следвало да се намали поне с по 50 %. Твърди се и, че
присъденото регресно обезщетение било прекомерно спрямо размера на вредите.
В частната жалба на ищеца се поддържа, че неправилно съдът не му е присъдил разноски
за адвокат в уговорения размер от 4 833,02 лв. с ДДС. Сочи се, че това възнаграждение е
близко до размера с ДДС по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, който бил 4 343,57 лв. Твърди се, че направените от съда аритметични
изчисления нямали правна и икономическа обоснованост, като юрисконсултското и
адвокатско възнаграждения били несъпоставими предвид различния правен статут на двете
фигури. Поддържа се, че противно на приетото от съда, настоящият правен спор не бил с
малка фактическа и правна сложност, тъй като липсвали обявени за безспорни от съда факти
с доклада по чл. 146 ГПК, а по делото били събрани множество доказателства, макар
разглеждането му да е приключило в едно открито заседание.
В писмените отговори всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна. И двете
страни претендират разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбите пороци на
атакуваните съдебни актове и възраженията срещу тях, намира за установено следното:
І. По въззивната жалба на ответника
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
2
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн.
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи
повтарят част от аргументите, които вече са били изтъкнати в отговора на исковата молба и
в устните състезания, на които в обжалваното решение е даден отговор. Независимо от това
следва да се добави и следното:
1. Между страните не е спорен механизмът на процесното ПТП, настъпило на 13.12.2022
г. около 15:00 ч. в гр. София в ж.к. „Младост – 1“. От събраните доказателства /протокол за
ПТП, АУАН, наказателно постановление, заключение на съдебна АТЕ и показания на
свидетелите А. И. и Г. И. – последният разпитан по делегация/ се установява, че: 1)
застрахованият при ищеца л.а. „Инфинити“ се е движил по локалното пътно платно на бул.
„Цариградско шосе“ в посока от бул. „Александър Малинов“ към ул. „Йерусалим“, като е
отбил вдясно по отклонението към бул. „Цариградско шосе“ до бензиностанция „Шел“ с цел
излизане на ускорителната лента на същия булевард в посока към гр. Пловдив; 2)
застрахованият при ответника т.а. „Рено“ се е движил по пътя, излизащ от бензиностанция
„Шел“ и вливащ се отляво в същото междинно отклонение към булеварда; 3) с цел
навлизане в ускорителната лента на булеварда водачът на т.а. „Рено“ е започнал да извършва
десен завой и отляво е навлязъл в намиращата вдясно от него лента на движение на л.а.
„Инфинити“, вследствие на което с ремаркето си е ударил лекия автомобил от лявата му
страна, а същият е бил изтласкан вдясно и притиснат към десния бордюр на пътя.
При тази фактология тезата на ответника, че вината за ПТП била изключително на водача
на лекия автомобил /а евентуално – съвина на двамата водачи/, не може да бъде споделена.
Същественото при процесната ситуация, което е установено и от контролните органи на
МВР, е, че лекият автомобил през цялото време се е движили попътно в своята дясна
пътна лента и не е излизал от нея, поради което той не е предприемал никаква маневра по
смисъла на чл. 25 ЗДвП – не е заобикалял друго пътно превозно средство, не е излизал от
реда на паркирани превозни средства, не е влизал между такива, не се е отклонявал надясно
или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, не е
завивал надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот и т.н. За този
автомобил включването в дясната ускорителна лента на бул. „Цариградско шосе“ е била
единствената възможна посока на движение, доколкото в тази лента се влива пътният
участък от локалното платно, по който се е движил попътно автомобила без да е нужно да се
отклонява, т.е. тази лента се явява продължението на този участък. Противно на доводите в
жалбата този автомобил не е предприел маневра за изпреварване на товарния автомобил, тъй
като въобще не е излизал от своята лента на движение, а следователно – за никакво
отнемане на предимство на товарния автомобил не може да става въпрос, а още по-малко –
за засичане. Предимството е било изцяло за водача на лекия автомобил и именно той е бил
засечен от товарния автомобил.
3
Не такова е положението за товарния автомобил, идващ от бензиностанция „Шел“, спрямо
който включването в движението на булеварда има характер на маневра по смисъла на чл. 25
ЗДвП, тъй като е предполагало извършването на десен завой и навлизане в друга лента на
движение – съседната дясна лента, в която се е намирал лекият автомобил. При тази пътна
ситуация задължение на водача на товарния автомобил съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДвП е било да
пропусне лекия автомобил, както поради това, че товарният автомобил е навлязъл в
съседната лента /на лекия автомобил/, така и поради това, че при необходимост от маневра
едновременно от две превозни средства от две съседни пътни ленти, с предимство се явява
водачът на превозното средство, което се намира в дясната пътна лента, т.е. в случая – на
лекия автомобил. Ето защо изключителната вина за процесното ПТП е на водача на
товарния автомобил, която е и надлежно установена с наказателно постановление № 22-
4332-027361/23.12.2022 г., в сила от 28.01.2023 г. Противно на доводите в жалбата не се
установява водачът на лекия автомобил да е нарушил свои задължения по ЗДвП, в частност
– тези по чл. 20 и чл. 25 ЗДвП. Поради това и възражението за съпричиняване се явява
неоснователно.
2. В жалбата бланкетно е заявено възражение, че присъденото регресно обезщетение било
прекомерно спрямо размера на вредите, без да се излагат доводи в тази насока.
При липса на конкретни оплаквания за необоснованост на изводите на СГС относно
размера на обезщетението и вида на вредите, то този въпрос е извън обхвата на въззивен
контрол съгласно чл. 269 ГПК. Все пак следва да се посочи, че остойностяването на вредите
е извършено в пълно съответствие с приетото заключение на АТЕ, което не е било оспорено
от нито една от страните при неговото приемане в заседанието на 7.02.2024 г.
Ето защо искът по чл. 411 КЗ и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са основателни до
уважените от СГС размери.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
ІІ. По частната жалба по чл. 248 ГПК на ищеца
С обжалваното определение от 31.05.2024 г. е оставена без уважение молбата на ищеца за
изменение в частта на разноските на решението от 28.02.2024 г. по отношение на
увеличаване на присъдените разноски до пълния поискан размер на разноските за адвокат.
В решението от 28.02.2024 г. е прието, че ищецът е направил разноски за първата
инстанция в общ размер на 6 602,84 лв., от които: 1) 1 284,82 лв. – за държавната такса по
исковата молба; 2) 480 лв. – за депозити за АТЕ и свидетели, 3) 5 лв. – за платена такса за
съдебно удостоверение, и 4) 4 833,02 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение с ДДС
/4 027,52 лв. без ДДС/ по представения договор за правна защита и съдействие от 11.05.2023
г., фактура № **********/11.05.2023 г. и платежно нареждане от 25.05.2023 г. /л. 77 – л. 79 от
делото на СГС/. Първоинстанционният съд обаче е уважил частично направеното от
4
ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
като е приел за справедлив размера от 2 000 лв., макар той да е под минималния от 3 219,64
лв. по Наредба № 1/2004 г., предвид установеното противоречие на тази наредба с правото
на ЕС съобразно решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, както и под приетия за
среден размер от 2 784,22 лв., тъй като фактическата и правна сложност на делото била под
средната за подобни дела. Въззивният съд не споделя тези разсъждения поради следното:
На първо място, първоинстанционният съд погрешно е приел /а същата грешка е
допуснал и ищеца в молбата по чл. 248 ГПК и в частната жалба/, че претенцията на ищеца за
разноски за адвокат е в размер на 4 833,02 лв. с ДДС. Всъщност, ищецът претендира
разноски в тази им част в размер на 3 815,42 лв. с ДДС – видно от представения в
заседанието на 7.02.2024 г. списък по чл. 80 ГПК. Обяснението за по-ниската претенция
спрямо уговореното в първоначалния договор за правна защита и фактурата от 11.05.2023 г.
се крие в приложеното на л. 80 от делото на СГС кредитно известие №
**********/25.05.2023 г. към същата фактура, с която възнаграждението по фактурата е
намалено с 1 017,60 лв. поради „връщане на част от адвокатския хонорар, поради
намалена главница по щета 44012132235243“, която сума е и възстановена от адвокатското
дружество на ищеца с преводно нареждане от 25.05.2023 г. /л. 81 от делото на СГС/.
Следователно, претенцията на ищеца е за 3 815,42 лв. и спрямо нея следва да се прецени
дали е прекомерна по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
На второ място, претендираният размер от 3 815,42 лв. с ДДС е под минималния по
Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 възлиза на 3 219,64 лв. без ДДС или 3 863,57 лв. с ДДС. Вярно е,
че правилата на тази наредба не са обвързващи за съда, предвид установеното противоречие
с правото на ЕС с решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Въпреки това остава
изискването на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗА размерът на адвокатското възнаграждение да бъде
справедлив и обоснован.
Същевременно, според настоящия съдебен състав, правомощието на съда по чл. 78, ал. 5
ГПК е изключение от принципа на зачитане на договорната свобода, към защита на която
всъщност е насочено цитираното решение на СЕС, в която правомощието на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36 ЗА е разгледано през призмата на ограничаване на конкуренцията
в рамките на предоставянето на адвокатски услуги, т.е. от гледище на възможността
адвокатите да уговарят по-ниски възнаграждения и от гледище на ограничаване на
свободата на договаряне между адвокат и клиент. Ето защо незачитането на тази договорна
свобода по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се извършва само при драстично
несъответствие между сложността на спора и уговореното възнаграждение, с оглед
спазване на принципа за обезщетяване на реално претърпените вреди при деликтната
отговорност, стояща в основата на отговорността за съдебни разноски по чл. 78 ГПК. В
настоящия казус липсва такова драстично несъответствие, а уговореното възнаграждение от
3 815,42 лв. с ДДС съответства на фактическата и правна сложност на спора и обема на
извършените процесуални действия в първата инстанция. Поради това не е налице
5
основание за редукция по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ето защо частната жалба се явява основателна, поради което обжалваното определение по
чл. 248 ГПК следва да се отмени. Първоинстанционното решение следва да се измени в
частта за присъдените разноски на ищеца, като същите се увеличат.
Доказаните от ищеца разноски за първата инстанция са в общ размер на 5 585,24 лв. /1
284,82 + 480 + 5 + 3 815,42/, от които съразмерно на уважените искове ищецът има право на
5 529,43 лв. В първоинстанционното решение от полагащите се на ищеца разноски са
приспаднати /неправилно, но липсва жалба в тази част/ полагащите се на ответника за
отхвърлената част от претенциите в размер на 7,79 лв. Ето защо при прилагане на същия
подход на ищеца се полагат разноски в размер на 5 521,64 лв., т.е. следва да му се присъдят
още 1 797,28 лв., над вече присъдените му 3 724,36 лв.
ІІІ. По разноските за производството
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищецът. Същият е
заявил своевременно искане в тази насока, като претендира разноски в размер на 3 832,48
лв. – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по договор за правна защита и
съдействие от 2.04.2024 г., фактура № **********/2.04.2024 г. и преводно нареждане от
18.04.2024 г. Ответникът не е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Ето защо
претендираните разноски следва да се присъдят.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.02.2024 г. по търг. дело № 1032/2023 г. на Софийския
градски съд, VІ-17 състав, в обжалваната част.
ОТМЕНЯ определение № 2050/31.05.2024 г. по търг. дело № 1032/2023 г. на Софийския
градски съд, VІ-17 състав, и вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ решението от 28.02.2024 г. по търг. дело № 1032/2023 г. на Софийския градски
съд, VІ-17 състав, в частта за разноските като увеличава присъдените на ищеца „ДЗИ –
Общо застраховане“ ЕАД разноски от 3 724,36 лв. на 5 521,64 лв.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД
с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, ж.к. „Дианабад“, бул.
„Г. М. Д.“ № 1, да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД с ЕИК – *********, със
седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „Дондуков“ № 89Б, на осн. чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата 3 832,48 лв. – разноски за исковото производство пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщенията да се връчат чрез профила в ЕПЕП на адвоката на ищеца и чрез профила в
6
ССЕВ на ответното дружество.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7