№ 101
гр. Оряхово, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на девети май през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:В.Л.П.
при участието на секретаря В.И.И
като разгледа докладваното от В.Л.П. Гражданско дело № 20241460100710 по
описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на ищеца П. Н. С., с ЕГН
********** от гр. Оряхово, общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет.
3, ап. 18, действащ чрез пълномощника си адв. Л. А. от САК против „Сити
Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
общ. Столична, Район Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5,
представлявано от Н.П.П. - Управител, с искане за обявяване
недействителността на Договор за паричен заем Кредирект №
836670/29.03.2023 г., а в условията на евентуалност – прогласяване
нищожността на клаузата на т. 6.2 от цитирания договор, предвиждаща
заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора.
Претендират се и разноски в производството.
Предявенен e установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от
ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, вкл. с твърдения за неравноправност на
клаузите на процесния договор. В условията на евентуалност е предявен
същият иск, които касае обявяване недействителност на клаузата на т. 6.2 от
процесния договор за кредит.
Предявен е и насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД или
евентуално правно основание – чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК от
ищеца „Сити Кеш” ООД против П. Н. С. за заплащане на сумата от 2700 лв. -
изискуемата главница по процесния договор за кредит, ведно със законната
лихва от предявяване на насрещния иск – 15.11.2024 г., до окончателното й
изплащане.
От името на ищеца се твърди, че между него и „Сити Кеш” ООД е
сключен Договор за паричен заем Кредирект № 836670/29.03.2023 г. за сумата
от 2700 лв., със задължение да го ползва и върне съгласно условията и срока
на сключения договор – за срок от 18 месеца – до 30.09.2024 г. Сочи се, че
1
заемът не е изплатен от ищеца, който счита, че дължи само неговата главница
от 2700 лв. и не дължи договорна лихва в размер на 1084,14 лв. и неустойка по
т. 6.2 от процесния договор в размер на 5467,86 лв.
Твърди се нищожност на сключения договор за кредит на основание чл.
22 от ЗПК, поради противоречието му с нормите на чл. 10, чл. 10а, чл. 11, т. 9,
т. 10, т. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като са изложени подробни доводи за неясно
посочване на ГПР по кредита, както и какви разходи за включени в ГПР, тъй
като в същите е следвало да бъде включена неустойката за непредоставяне на
обезпечение по т. 6.2 от договора, която има характер на скрита лихва.
Изложен е подробен анализ относно същността на неустойката, която не
отговаря на уговорената такава в процесния договор за кредит и е в по-голям
размер от отпуснатия кредит. Твърди се, че това е довело до неправилно
посочен ГПР по кредита, който се явява в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
води до недействителност на целия договор за кредит съгласно чл. 22, вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. При тези аргументи за нищожност на договора за
кредит се твърди, че ищецът дължи на основание чл. 23 от ЗПК само
главницата по кредита, без платените от него договорна лихва и неустойка за
непредоставено обезпечение.
Твърди се, че неустойката за непредоставено обезпечение представлява
печалба за кредитора като надбавка към главницата, плащана периодично с
дължимите вноски, с изложени доводи за нищожност на същата, поради
нарушение на закона, както и поради накърняване на добрите нрави и
неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като е и необосновано висока.
Твърди се още, че случаят касае сключването на еднотипни договори, върху
което съдържание потребителят не може да влияе. Във връзка с клаузата за
неустойка се твърди, че кредиторът не е изпълнил задължението си преди
сключване на договора да оцени кредитоспособността на потребителя и да
откаже сключването му, а не да задължава в тридневен срок от сключване на
договора, да се предостави обезпечение. Ако не се предостави обезпечение –
дългът на кредитополучателя нараства с неустойка, която се твърди, че
накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й функции и цели
неоснователно обогатяване на кредитора и представлява възнаграждение,
дължимо под условие.
В условията на евентуалност, в случай на отхвърляне на главния
установителен иск, е заявено искане за обявяване на недействителността на
клаузата на т. 6.2 от процесния договор за кредит, с подробно изложени в
исковата молба доводи за нейната неравноправност и нищожност.
Претендират се и разноски в производството.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „Сити Кеш” ООД, ЕИК
*********, действащо чрез адв. Х. М. от САК – преупълномощен от
Адвокатско дружество „Н.У, с който исковете се оспорват като
неоснователни. Твърди се, че не са нарушени разпоредбите на чл. чл. 10, ал. 1,
11, ал. 1, т. 7-12 от ЗКП, тъй като са спазени всички изисквания на закона,
ищецът предварително е запознат с условията, параметрите и изискванията за
сключване на договора, видно от приложения лог файл, предоставения му
СЕФ и общи условия по кредита. Именно затова не е налице нарушаване на
принципа на добросъвестност, справедливост и на добрите нрави, като се
сочи, че ищецът е имал и 14 дни да се откаже от сключения договор за кредит.
Сочи се, че ГЛП и ГПР са ясно и разбираемо посочени, индивидуално
2
уговорени са и не могат да бъдат преценени като неравноправни. По
отношение на ГПР са спазени всички изисквания за неговото изчисление и
посочване в договора, към датата на неговото сключване, поради което в него
няма основание да се включва начислената впоследствие неустойка. Това е
така, тъй като на кредитора не е известно дали заемателят ще изпълни поетото
с договора задължение, а чл. 19, ал. 3 от ЗПК гласи, че при изчисляване на ГПР
не се включват разходите, които потребителят заплаща за неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит – т.е. след сключване на
същия.
По отношение на неустойката са изложени подробни доводи за нейната
действителност, като се оспорват твърденията на ищеца в обратен смисъл.
Твърди се също, че не е налице и неравноправност на клаузата по смисъла на
ЗЗП, като ищецът е бил предварително информиран ясно и разбираемо за
всички параметри на договора, вкл. за размера на неустойката, с
предварително предоставения му СЕФ и общи условия – т.е. предварително е
бил наясно с икономическите последици от сключения договор за кредит и в
продължение на три години е ползвал многократно един и същи кредитен
продукт на ответното дружество.
При горните аргументи е отправено искане за отхвърляне на
предявените искове като неоснователни, като се претендират и разноски по
делото и е направено възражение за прекомерност на претендираното от
ищеца адвокатското възнаграждение.
Предявен е насрещен иск срещу ищеца, с цена на иска 2700 лв. за
заплащане на изискуемата главница по процесния кредит, ведно със законната
лихва от предявяване на насрещния иск – 15.11.2024 г., до окончателното й
изплащане. Във връзка с този иск се признава факта, че с П. Н. С. е сключен
Договор за паричен заем Кредирект № 836670/29.03.2023 г., че сумата по него
от 2700 лв. е усвоена, а падежът на заема е настъпил на 30.09.2024 г. Сочи се,
че заемополучателят не е погасил нито една вноска по договора за заем, вкл. и
след настъпване на крайния му падеж, поради което общото задължение
възлиза на сумата от 11 329,22 лв., от които 2700 лв. главница, 1084,14 лв.
договорна лихва, 5467,86 лв. неустойка и 2077,22 лв. такси по заема. При
горните аргументи е отправено искане за отхвърляне на предявения срещу
„Сити Кеш” ООД иск като неоснователен и уважаване на насрещния иск, като
се претендират разноски по делото и е заявено възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, което претендира ищецът.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор по насрещната искова молба,
депозиран от П. Н. С., действащ чрез пълномощника си адв. Л. А. от САК.
Твърди се недопустимост и неоснователност на предявения насрещен иск.
Отправена е молба за възлагане на разноските по насрещния иск върху „Сити
Кеш” ООД и е заявено възражение за прекомерност на възнаграждението на
процесуалния представител на ищеца.
След като взе предвид събраните по делото доказателства и
доводите на ищеца, съдът прима за установено следното от фактическа
страна:
С Определение № 98 от 06.03.2025 г., неоспорено от страните, съдът е
отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните, на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелствата, че между П. Н. С. и „Сити
Кеш” ООД е сключен Договор за паричен заем Кредирект №
3
836670/29.03.2023 г. за сумата от 2700 лв., със съответните уговорени между
страните условия и параметри, че в ГПР не е включена неустойката по т. 6.2 от
договора, както и че заемополучателят е усвоил главницата в размер на 2700
лв., но не е погасил задълженията си към „Сити Кеш” ООД по цитирания
договор.
Видно от представения по делото Договор за паричен заем Кредирект №
836670/29.03.2023 г. и погасителен план към него се установява, че ответното
дружество е отпуснало на ищеца паричен заем в размер на 2700 лв., както и че
лихвения процент е фиксиран от 40,05 % и ГПР е 47,94 %, при срок на заема
18 месечни вноски. Също така е видно, че към вноската по заема е добавена и
вноска за разсрочена дължима неустойка за непредоставяне на обезпечение по
заема, при което крайната вноска по заема възлиза на 514 лв. за целия срок на
заема. При това положение вместо ищецът да дължи връщане на сумата от
3784,14 лв. (главница и договорна лихва), той дължи сумата от общо 9252 лв.
Тези обстоятелства се установяват и от приетите като доказателства СЕФ и
общи условия. Приети по делото са и доказателства за движенията и
актуалния размер на заема, както и документ за плащане на претендирата сума
по насрещния иск от страна на ищеца от 21.03.2025 г. – преводно нареждане
към „Сити Кеш” ООД за сумата от общо 2829,83 лв., включваща
претендираната главница от 2700 лева, ведно със законната лихва от
предявяване на насрещния иск - 15.11.2024 г., до датата на плащането й –
129,83 лв., който факт съдът взема предвид, съгласно разпоредбата на чл. 235,
ал. 3 от ГПК.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Представените по делото доказателства дават основание за извода, че
страните са във валидно заемно правоотношение, възникнало въз основа на
сключен между тях Договор за паричен заем Кредирект № 836670/29.03.2023
г., като заемополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно
условията и срока на сключения договор. В конкретния случай се касае за
сключване на договор за паричен заем от разстояние по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.
Съгласно чл. 18 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя, спазил сроковете почл. 12, ал. 1
или ал. 2, получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят
има право да се откаже от сключения договор. Съгласно ал. 2 на текста за
доказване на електронни изявления, отправени съгласно ЗПФУР се прилага
Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП). Алинея 3
предвижда, че изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова
комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват
със съгласието на другата страна, и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Заемодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
4
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон –
Закон за потребителския кредит (ЗПК).
Съгласно разпределението на доказателствената тежест по предявените
искове и събраните по делото доказателства, съдът намира същите за
основателни по следните съображения:
Неустойката от 5467,86 лв., разсрочена на 18 месечни вноски, заедно с
вноските по заема, представлява уговорена отнапред компенсация за вредите
от фактическа неплатежоспособност на заемателя, ако в определен срок не
представи някое от изброените в т. 6.1 от процесния договор обезпечения –
поръчител (отговарящ на редица изисквания, посочени в общите условия) или
банкова гаранция. Такова договаряне противоречи на изискването към
търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам
платежоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК) и да предложи
добросъвестно цена за ползване на кредита (възнаградителна лихва). Тя
поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по
естеството си позволява на кредитора да получи сигурно завишено плащане и
то в значителен размер (повече от главницата), без това оскъпяване да е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Тази неустойка на практика има
характер на „цена за ползване на необезпечен кредит“, но е представена от
ответното дружество като неустойка за неизпълнение на задължение за
непредоставяне на обезпечение, поради което не е посочена в ГПР - основен
критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената
сделка. По този начин съдът намира, че на практика е заобиколена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в същото време се сочи от ответното
дружество, че е спазило изискването на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК и затова тази
неустойка не е включена в ГПР. Именно поради това формално не
противоречи и не заобикаля пряко разпоредбите на ЗПК, тъй като
задължението е „облечено“ във формата на „уговорена между страните
неустойка за неизпълнение на поето задължение“. Въпреки това съдът намира,
че клаузата на чл. 6.2 от процесния договор не само заобикаля разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но накърнява добрите нрави и противоречи на принципа
на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Тя води до нееквивалентност на насрещните престации и
представлява сума, която оскъпява отпуснатия заем и на практика води
единствено до неоснователно обогатяване на заемодателя с тази сума. Освен
това уговорената неустойка безспорно излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), тъй като не обезпечава задължението по
отпуснатия заем, а друго вменено задължение - за обезпечаване на заема, като
следва да се има предвид и това, че непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди от страна на заемодателя - т.е и санкционната
функция на неустойката е извън предмета на задължението по договора за
заем.
Изложените по-горе обстоятелства водят до извод за недействителност
на целия договор за заем на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл.
22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда,
5
че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според действащата към
момента на сключване на процесния договор редакция на чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т.
20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9, договорът е недействителен.
Посоченият в процесния договор ГПР от 47,94 % формално отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, но по изложените по-горе
обстоятелства същият не отразява действителния, тъй като не включва част от
разходите по заема, а именно – начислената неустойка за непредостявяне на
обезпечение в размер на 5467,86 лв., която по своята същност представлява
печалба за заемодателя и следва да се плаща от ищеца периодично, с
месечната погасителна вноска по кредита, прикрита под формата на
„неустойка“, за да не фигурира в официално обявения ГПР по кредита от 47,94
%. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен
размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който и без
необходимост от специални знания, на практика значително надвишава
законово допустимия размер, предвид дължимите по заема от 2700 лв. суми за
договорната лихва от 1084,14 лв. и начислената неустойка от 5467,86 лв.
Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок
от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от
ЗПК и след като ответното дружество не е оповестило действителен ГПР
в договора за заем, то е нарушило изискванията на закона и не следва да се
ползва от сключения договор и неговите уговорки.
Предвид гореизложеното предявения главен иск се явява доказан, респ.
основателен и следва да бъде уважен, поради което съдът не дължи
произнасяне по евентуално съединения с него иск.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност по кредита – в случая главницата от 2700 лв., без да дължи
лихва или други разходи по кредита. Предвид това насрещният осъдителнен
иск срещу ищеца също се явява основателен и доказан за претендираната
главница, дължима със законната лихва от предявяване на насрещния иск -
15.11.2024 г., до окончателното й изплащане. В хода на производството обаче е
прието писмено доказателство за заплащане на цялата претенция по
насрещния иск от страна на ищеца по главница и законна лихва, платени на
дата 21.03.2025 г. в общ размер на 2829,83 лв. Предвид разпоредбата на чл.
235, ал. 3 от ГПК този факт следва да бъде отчетен от съда, като се отхвърли
предявеният насрещен иск, поради неговото плащане, но в същото време се
дължат разноски на „Сити Кеш” ООД по него - за държавна такса от 108 лв. и
платено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с вкл. ДДС, за които са
представени съответни доказателства. Ищецът по насрещния иск е дал повод
за предявяването му, поради неплащане на дължимата главница на крайния
падеж на кредита, но от друга страна предвид основателността на главния иск,
предявен срещу „Сити Кеш” ООД, то на П. Н. С. също се дължат разноските за
внесена държавна такса от 108 лв. и претендирано адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). В тази връзка се
явява неоснователно възражението на „Сити Кеш” ООД за недължимост на
възнаграждение по посочената разпоредба, тъй като от изисканите справки и
6
доказателства по това възражение се установява, че ищецът не притежава
имущество и доходи, достатъчни за заплащането на адвокатско
възнаграждение по десетки дела срещу институции, предоставящи т. нар.
„бързи кредити“, част от които са срещу „Сити Кеш” ООД. Налице е
единствено регистрирана игрална сметка, във връзка с упражнявана от ищеца
хазартна дейност, но същата (имайки предвид характеристиките на тази
дейност) не опровергава наличието на материална затрудненост на ищеца,
респ. ползването на безплатна адвокатска помощ и съдействие по цитираната
по-горе разпоредба. Предвид факта, че главният иск се основава на
недействителността на договора за паричен заем и в същото време не се
оспорва, че ищецът дължи на „Сити Кеш” ООД усвоената главница от 2700
лв., то няма основание адвокатското възнаграждение по чл. чл. 38, ал. 2, вр. ал.
1, т. 2 от ЗА да се формира отделно за защита по първоначалната искова молба
и по насрещната такава. Справедливо би било да бъде определен един
адвокатски хонорар в производството и с оглед отчетения и положен от
пълномощника труд, който в случая е минимален и се свежда до подаване на
исковата молба, отговор на насрещна искова молба и няколко идентични
становища по хода на делото, респ. съдебното производство се е развило в
едно съдебно заседание, в което страните и техните процесуални
представители не са присъствали лично и не са извършвали процесуални
действия по събиране на доказателства (второ съдебно заседание е проведено
единствено във връзка с изискани от съда справки относно имущественото
състояние на ищеца), то съдът намира, че справедливо и разумно е
възнаграждението да се определи от съда в размер на 480 лв. за защитата по
исковата молба и за подадения отговор на насрещната искова молба. При
определянето на този размер съдът отчита и постановките в Решение на Съда
на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С 438/22, което е
задължително за всички съдилища в Република България на основание чл. 633
ГПК, респ. намира, че не е налице пречка адвокатското възнаграждение да се
формира в по-нисък размер от определения в Наредба № 1/09.07.2004 г.
По отношение на делата, за които съдът е обявил в свое протоколно
определение от 08.04.2025 г., че му е служебно известен фактът, че ищецът е
предявил срещу ответника идентични дела, касаещи различни договорни
правоотношения, освен по настоящето дело, така и по № 560/2024 г., №
561/2024 г. и № 562/2024 г. по описа на РС Оряхово, респ. са служебно
известни на съда и обстоятелствата относно цената на исковете и
претендираните по тези дела адвокатски възнаграждения от страна на ищеца,
следва да се отбележи, че по тях не е предоставена безплатна адвокатска
помощ, а са налице заплатени по банкова сметка на адвоката минимални
адвокатски възнаграждения в порядъка на 400 лв. – 500 лв. Следва да се
отчете и фактът, че ищецът е потребител, ползващ се със засилена защита с
оглед обстоятелството, че е икономически по-слабата страна в
правоотношението с търговеца, предоставящ заеми по занятие. При това
положение потребителят е в значително по-неблагоприятна позиция,
доколкото са констатирани неравноправни и нищожни клаузи, с които
търговецът е искал да го обвърже с цел извличане на скрита печалба.
Предвид горното се налага извода, че след извършена компенсация от
страна на съда, страните не си дължат разноски, тъй като всяка от тях на
практика дължи на другата страна по 108 лв. за внесена държавна такса и по
7
480 лв. адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем
Кредирект № 836670/29.03.2023 г., сключен между П. Н. С., с ЕГН
********** от гр. Оряхово, общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет.
3, ап. 18 и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от
Н.П.П., на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7,
представлявано от Н.П.П. срещу П. Н. С., с ЕГН ********** от гр. Оряхово,
общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет. 3, ап. 18 иск за заплащане
на сумата от 2700 лв. (две хиляди и седемстотин лева), представляваща
дължима на краен падеж главница, ведно със законната лихва от предявяване
на насрещния иск - 15.11.2024 г., до датата на плащането й, поради плащане
на претендираните суми в хода на производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Враца в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
8