№ 41
гр. Варна, 01.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Павлина Г. Димитрова
Членове:Росица Ант. Тончева
Десислава Ст. Сапунджиева
при участието на секретаря Геновева Хр. Ненчева
в присъствието на прокурора П. М. К.
като разгледа докладваното от Росица Ант. Тончева Наказателно дело за
възобновяване № 20253000600017 по описа за 2025 година
, при произнасянето взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на глава тридесет и трета от НПК,
образувано е по инициатива на осъдения В. В. за възобновяване на
наказателно дело от общ характер №10/2024 година по описа на Районен съд-
Търговище.
Искането намира своето основание в чл.422, ал.1, т.5 от НПК и в него се
твърди, че съдебните актове по наказателното дело са постановени при
1)съществено нарушение на материалния закон – неправилно е прието, че
осъденият, като помагач, умишлено осъществил състава на престъплението
измама, и то при невъзможна конструкция на неизвестно извършителство,
2)погрешен анализ на доказателствата, приемайки че те подкрепят
обвинителната теза в разрез с необорените обяснения на осъдения, че самият
той бил заблуден - чрез наемането му за транспортна услуга, за която не е
имал каквото и да е обективно основание да предполага, че е част от
телефонна измама, 3) съществено нарушение по чл.348, ал.1, т.3 от НПК с
разбирането, че макар окръжният съд да е приложил разпоредбата на чл.55 от
НК, наказанието не може да бъде справедливо, когато е осъден невинен човек.
При развитите съображения страната заявява интерес от възобновяване на
наказателното дело, отмяна на постановените по него присъда и решение и
оправдаването му по повдигнатото обвинение, т.к. престъплението се явява
субективно несъставомерно.
В съдебното заседание на апелативния съд осъденият и
упълномощеният му защитник поддържат искането за възобновяване. Адв.Р.
1
припомня условията на деянието, които според него в обективната си проява
доказват, че подзащитният му не е действал при наличие на користна цел и
при общност на умисъла с извършителите на измамата, и затова не може да
носи наказателна отговорност, включително не е справедливо един човек с
безупречна характеристика да бъде под наказателна репресия. Осъденият В.
пледира в сходна насока – че не е действал умишлено, че сам е станал жертва
на измама, и затова желае да бъде оправдан.
Представителят на Апелативна прокуратура-Варна заема становище за
неоснователност на искането за възобновяване на наказателното дело, т.к. не е
допуснато нито едно от нарушенията по чл.348 от НПК - защитната версия на
осъдения е била внимателно проверена по реда и със способите на НПК,
мотивирано е отхвърлена, при фактическите положения на деянието на В.
материалният закон е правилно приложен.
Настоящият състав на Варненския апелативен съд, след като обсъди
доводите на страните и след като извърши проверка за наличие на заявените
от осъдения В. основания за възобновяване на наказателното дело, приема за
установено следното:
С присъда №12 от 22.05.2024 година по НОХД №10/2024 година
Районен съд-Търговище признал подсъдимия В. В. за виновен в извършване
на престъпление по 209, ал.1 вр. чл.20, ал.4 от НК, за което му наложил
наказание от една година лишаване от свобода, с приложение на чл.66 от НК в
минималния срок, осъдил е В. за разноските и е разрешил въпроса с
веществените доказателства по делото.
Присъдата е била обжалвана по реда на чл.318, ал.6 от НПК с доводи за
неправилно приложение на закона – при субективно несъставомерно
поведение на дееца и при нарушение на чл.54 от НК, както и със становище за
несправедливост. Към въззивния съд са били отправени искания за ревизия на
присъдата в условията на алтернативност – по чл.336, ал.1, т.3 от НПК или по
чл.337, ал.1, т.1 от НПК.
Деволутивното действие на въззивната жалба се проявило в образуване
на ВНОХД №336/2024 година пред Окръжен съд-Търговище, приключило с
решение №147/25.10.2024 година, с което бил приложен закон за същото
наказуемо престъпление по чл.209, ал.1 вр. чл.20, ал.4 от НК, обхващащ
оневиняване на подсъдимия да е възбудил заблуждение у пострадалата и да й
е причинил имотна вреда за сумата над хиляда евро, приложен бил и чл.55,
ал.1, т.1 от НК с намаляване на наказанието на В. на шест месеца лишаване от
свобода, в останалата част присъдата била потвърдена.
Решението на окръжния съд не е попадало в обхвата на актовете,
подлежащи на касационна проверка и затова е влязло в сила на 25.10.2024
година. Искането на осъдения за проверка на наказателното дело по реда на
глава тридесет и трета от НПК е подадено на 14.01.2025 година, поради което
същото се явява допустимо – от лице с активна легитимация по чл.420, ал.2
от НПК, в срока по чл.421, ал.3 от НПК и срещу акт по чл.419, ал.1 от НПК.
Преценено по същество, искането за възобновяване на наказателното
дело е неоснователно.
Най-напред настоящият състав се занима с поддържания от осъдения
интерес от оправдаването му по повдигнатото обвинение по реда на чл.425,
2
ал.1, т.2, пр.2 от НПК. Мотивировката на искането е на база на собствен
доказателствен анализ на страната, който по същество е насочен към
извеждане от настоящия съд на нова непрестъпна фактология. Погледнато
прецизно, искането в тази част съдържа оплакване за необоснованост, която не
е касационно основание. Правомощието по чл.425, ал.1, т.2 от НПК е
възможно само при извод за законосъобразна дейност при допускане,
събиране, проверка и анализ на доказателствата, вярно изведени фактически
положения на деянието от контролирания съд, но при неправилен анализ
относно приложението на материалния закон, който установява
несъставомерност. В конкретния казус подобна преценка не може да се
мотивира, т.к. приетите от окръжния съд фактически положения съдържат
данни за престъпно поведение на осъдения.
Следващото оплакване е за погрешен доказателствен анализ. Преди да
се даде отговор на това възражение, е необходимо да се припомни, че в
рамките на касационното производство, чиито правила се прилагат по
препращането на чл.426 от НПК, съдът няма право да извежда нови
фактически изводи или пък да интерпретира по различен начин
доказателствените източници (не касае чл.354, ал.5 от НПК, която
процесуална хипотеза не се обхваща от производството по глава тридесет и
трена от НПК), т.к. не е оправомощен от закона да проверява контролирания
съдебен акт за необоснованост. В пределите на оплакването по чл.422, ал.1,
т.5 вр. чл.348, ал.1, т.2 от НПК, настоящият съд може единствено да провери
дали относимите доказателствени източни са ценени вярно и дали
възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В
рамките на очертаните предели на контрол, съставът на апелативния съд
приема, че при анализа на събраните в наказателното дело доказателства и
техните източници, окръжният съд, чийто акт се проверява, не е допуснал
фактически или оценъчни неточности, правилно установявайки релевантните
обстоятелства по чл.102 от НПК.
Основното твърдение на осъдения е, че той не е имал представа каква е
причината пострадалата възрастна жена да му даде сумата от 1000 евро в брой
и своето дамско яке, а и от гледна точка на уговореното възнаграждение за
транспортната услуга – съвсем реално на база разход за цена на километър по
маршрута Русе-Търговище-Букурещ-Русе, не е имал основание да счита, че с
поведението си допринася към т.нар. телефонна измама. Подобна позиция е
поддържана както пред въззивния съд, така и пред първата инстанция, като
защитната линия е била подложена на много внимателна доказателствена
оценка и мотивирано отхвърлена, с оглед противоречието й с обективната
истина относно деянието и авторството.
Не е спорно по делото, че пострадалата М. била въведена в заблуждение
от неустановени в наказателното производство лица относно целта на
плащането на инкриминираната сума, което действие фактически било
осъществено на 06.01.2023 година в обедните часове. Същата е изградила
погрешно субективно убеждение, че съдейства на полицията да залови
телефонни измамници, следвайки дадените й указания от самите извършители
на престъпното деяние. По недвусмислен начин окръжният съд е извел
обективните действия на възрастната жена, основавайки се на
непротиворечиви преки доказателства – пострадалата изтеглила 9000 евро в
3
различни купюри от банков клон в тр.Търговище, после се настанила в хотел в
центъра на града, под направление на неизвестните извършители на деянието
направила дупка в хастара на якето си – там тя сложила 8000 евро, отделила
десет банкноти по 100 евро. Правилно са анализирани доказателствата за
ролята на осъдения в осъществяване на измамата. Чрез събраните по реда на
НПК веществени доказателства е установено, че вечерта на 06.01.2023г., В. е
провел среща пред хотела с пострадалата, която продължила около четири
минути. От видеокадрите, проверени по реда на чл.144 от НПК, както и при
безспорните данни в показанията на св.М., прецизно е било изведено
фактическото положение, че през цялото време на срещата мъжът говорил по
телефона. Обясненията на В. за причината, поради която се оказал в контакт
със св.М., са проверени по реда на чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, с правилния
извод на инстанционните съдилища, че същият е знаел, че обективно
подпомага осъществяването на престъпление по чл.209, ал.1 от НК. На база
на изчерпателно съпоставяне на обясненията на дееца с преки доказателства в
показанията на пострадалата и на св. В., с веществени и писмени
доказателства, окръжният съд мотивирано е споделил решението на първата
инстанция да отрече като обективно невъзможна версията на В. да се е оказал
в гр.Търговище - пред хотел „Идол“, със съзнанието, че ще превози сумата от
1000 евро до гр.Букурещ на непознат клиент, препоръчан му от негов познат.
Всички условия на срещата с възрастната жена, изведени при законосъобразна
оценка на преките гласни и веществени доказателства, сочат на правилност на
извода, че осъденият е знаел, че подпомага измамата на пострадалата М..
Съблюдавайки данните в показанията на св.В., възрастната жена изглеждала
притеснена още при излизане от хотела за срещата с осъдения, при
показанията на самата М., приобщени по реда на чл.281, ал.4 вр. ал.1, т. 1 от
НПК - мъжът я посрещнал с репликата „Вие ли сте човекът на полицията “,
на което тя отговорила утвърдително, после предприела и напълно нелогично
поведение – дала му значителна сума пари в брой, съблякла якето си и него му
го дала без обяснение, оставайки без връхна дреха в студа. При събраните
доказателства за възбуждане на заблуждение у пострадалата, че подпомага
полицията, което станало в разговор по телефона, на който няма данни
осъденият да е присъствал, то напълно правилни се явяват фактическите
изводи, че с отправената от осъдения реплика към св.М. и на база на
обективното й поведение, е несъмнено знанието на дееца ,че пострадалата се
разпорежда с парите при неправилна представа у нея за обстоятелствата, при
които предприема това действие. Обясненията на осъдения, че сам бил
измамен, се опровергават и от последващото му поведение около малко
населено място в Република Румъния.
Анализът на горепосочените доказателства дава основание и на
настоящия състав да възприеме изводите на въззивния съд за наличието на
достатъчно доказателства, които подкрепят повдигнатото обвинение по
отношение на осъдения.
Законосъобразна е преценката на окръжния съд, че В. В. е осъществил
от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.209, ал.1 вр.
чл.20, ал.4 от НК. Не може да бъде възприета тезата на страната, че предприел
срещу реалистично възнаграждение пътуване по маршрута Русе-Търговище-
Букурещ-Русе по молба на непознато за него лице, за транспорт на 1000евро и
4
яке, и то при условие, че не е уточнено крайното местоназначение и не е
дадена разумна причина за подобен курс, при положение че в съвремието
съществуват редица различни и в пъти по-евтини и бързи варианти за обмен
на парични суми и предмети, т.е. липсва правомерен мотив за поведението на
В.. На база на събраните по делото доказателства се основава еднозначният
извод, че осъденият е знаел, че превозва пари, които са предмет на
престъпление – предвид неговото поведение при получаване на
инкриминираната парична сума и якето на пострадалата и последващото
разпореждане с вещта. На базата на изложеното, съставът на апелативния съд
прие, че наказателната отговорност на осъдения правилно е била ангажирана
по чл.209, ал.1 вр. чл.20, ал.4 от НК.
Не могат да бъдат възприети доводите в искането, че за реализиране на
наказателната отговорност на осъдения е необходимо реалното установяване
на извършителите на измамата. И по други сходни случаи съдебната практика
неотклонно е следвала разбирането, че след като е установен фактът на
извършване на престъплението, съществуването на извършител, макар и
неизвестен, както и след като са събрани достатъчно доказателства за
акцесорното съучастие на осъдения, не са налице материалноправни пречки
пред реализиране на наказателната му отговорност (напр. Р 482-2008-3н.о., Р
542-2012-3н.о.). С оглед фактическите прояви на деятелността на осъдения –
демонстрирал пред пострадалата, че той е изпратеният за парите, съгласно
условията на възбуденото заблуждение от другите съучастници, правилен се
явява изводът на окръжния съд, че В. не е допринесъл за заблуждението на
жертвата, но пък в субективните му представи е имало оформено знание за
предназначението на пренасяните пари, затова дейността му правилно е била
квалифицирана като помагаческа. Не могат да се споделят и възраженията в
искането за отсъствие на съучастническия умисъл. Известно е от теорията и
съдебната практика, че общността на умисъла по чл.20 от НК се проявява в
съгласуване волята на съучастниците за ролята, която всеки един ще
осъществи към постигане на престъпния резултат – в случая причиняването на
имотна вреда на Иванка М.. В конкретния казус осъденият, като помагач,
улеснил настъпването на имотната вреда в резултат на престъпното
заблуждение у пострадалата. Реално, без деятелността на В.
общественоопасната последица не би могла да се реализира. Той е съзнавал
своята противоправна роля - да вземе и предаде другиму пари, които са
дадени от М. под влияние на формирани от другиго неверни представи и с
това й се причинява имотна вреда.
С проверяваното въззивно решение не е допуснато и съществено
нарушение по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Данните, на които се основава
касационното основание в искането за възобновяване са липсата на вина и
добрата характеристика на осъдения – на 60 години, работил през целия си
живот и спазвал законите в страната, при която се счита, че той изобщо не
следва да бъде осъден. Така заетите съображения на първо място са в
противоречие с чл.35, ал.2 от НК и на следващо – с принципа за
индивидуализация на наказанието. Окръжният съд е бил крайно
снизходителен при оценка на обществената опасност на дееца, правилно
отчитайки възрастта и положителната му социална биография до датата на
деянието, но е надценил съдействието на В. за разкриване на обективната
5
истина, подценил е приноса на дееца в осъществяване на престъплението –
значителен, от гледна точка на съставомерния резултат, подценил е и
обществената опасност на деянието – висока предвид съгласуване на волята на
повече от едно лице за постигане на целта и упоритостта на помагача. Иначе
казано, наказанието на осъдения би следвало да бъде наложено при
условията на чл.54 от НК и в по-висока размер, което разбира се е невъзможно
при отсъствието на инициатива по чл.421, ал.1 от НПК.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Апелативен
съд-Варна
РЕШИ:
Оставя без уважение искането на осъдения В. В. за възобновяване на
наказателно дело от общ характер №10/2024 година по описа на Районен съд-
Търговище.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6