№ 329
гр. Стара Загора, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20225500500441 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от В. В. К.
против решение № 260004 от 12.04.2022 г. на Чирпанския районен съд.
Въззиникът счита, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като
ищецът не е имал правен интерес да води иск по чл.135 ЗЗД срещу него, тъй
като няма качеството на кредитор, а той няма качеството на длъжник. Излага
подробни съображения в подкрепа на това становище. Освен това във
въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на районния
съд за основателност на исковата претенция. Счита, че обжалваното решение
е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и
постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила. Излагат се съображения, че ищецът не е доказал наличието на
правопораждащия фактически състав, обуславящ твърдяната относителна
недействителност на сделката. Излага подробни съображения по същество.
Иска се съдът да обезсили първоинстанционното съдебно решение като
недопустимо, а в случай че съдът счете решението за допустимо – да го
отмени изцяло, а вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск.
Въззиваемият Агенция за публичните предприятия и контрол жалбата.
Излагат се съображения по съществото на спора. Моли решението да бъде
потвърдено.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
1
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима,
а разгледана по същество – неоснователна, като съображенията на въззивния
съд са следните:
Пред районния съд е предявен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване на
недействителен по отношение на ищеца на договор за дарение, сключен
между ответниците. Ищецът е твърдял, че с изпълнителен лист от 29.03.2005
г. по т. д. № 762/2003 г. на Окръжен съд - Стара Загора, ЕТ „ВВК – В. К.“ бил
осъден да заплати на Агенция за следприватизационен контрол, сумата от 1
468 910,60 лв., от които главница в общ размер 1 386 279 лв. за неустойка за
неизпълнение на договорни задължения по договор за приватизационна
продажба на 80 % от дяловете на „П.“ ЕООД - С.З. от 06.12.1995 г. и
допълнително споразумение към същия от 08.05.1996 г. за календарните 1999
г. и 2000 г., както и мораторни лихви за забава в общ размер на 82 631,60 лв.,
ведно със законната лихва върху сумата от 1 386 279 лв. от 11.12.2003 г. до
окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 100 лв.
Твърдял е, че съгласно § 20, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗПСК (обн. ДВ, бр. 18 от
2010 г., в сила от 05.03.2010 г., изм. ДВ, бр. 89 от 2010 г.) Агенцията за
приватизация и Агенцията за следприватизационен контрол са преобразувани
чрез сливане в Агенция за приватизация и следприватизационен контрол.
Съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗППр (обн. ДВ бр. 79 от 08.10.2019 г.)
Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол била
преименувана на Агенция за публичните предприятия и контрол. По силата
на §5, ал. 2 от ПЗР на ЗППр дейността, бюджетът, активите, пасивите,
архивът и другите права и задължения на Агенцията за приватизация и
следприватизационен контрол преминали към Агенцията за публичните
предприятия и контрол. Твърдял е, че в качеството си на правоприемник на
АПСК/АСК бил взискател по изпълнително дело № 20158700400048 на ЧСИ
И.С., с рег. № 870 на КЧСИ и район на действие: ОС - Стара Загора,
образувано срещу В. В. К. в качеството му на собственик на ЕТ „ВВК – В. К.“
(прекратен). Изпълнителното дело било образувано на 30.03.2015 г. въз
основа на посочения изпълнителен лист. В хода на принудителното
изпълнение било установено, че В. В. К. е дарил заедно с лицето К. В. К. на В.
В. К. поземлен имот с идентификатор № 53850.54.8, находящ се в с. О., ***,
м. Илишика, с площ 15 035 кв.м, с трайно предназначение на територията -
земеделска, с начин на трайно ползване: нива, ІV категория при неполивни
условия, при граници – имоти с № 53850.54.9, 53850.54.38, 53850.54.253,
53850.54.7, за което бил съставен н.а. за дарение на поземлен имот № 136, том
4, рег. № 4190, дело № 705 от 2018 г. от 18.12.2018 г. на нотариус Т.С.-И. с
рег. № 575 на Нотариалната камара и район на действие РС - Чирпан. Твърдял
е, че В. В. К. е бил собственик на ½ ид.ч. от дарения имот, върху който към
2
датата на сключване на сделката нямало вписана възбрана в полза на
кредитора-взискател в изпълнителния процес, поради което, към настоящия
момент не можел да поиска насочване на принудително изпълнение срещу
него. Тъй като чл. 133 ЗЗД сочел, че цялото имущество на длъжника служело
за общо обезпечение на неговите кредитори, които имали еднакво право да се
удовлетворят от него, ако нямало законни основания за предпочитане, за
АППК възниквал правен интерес да предяви иск за обявяване на
относителната недействителност на извършеното разпореждане с
недвижимия имот на основание чл.135 ЗЗД, с оглед възможността да се
удовлетвори от цената на същия в хода на изпълнителния процес. В този
смисъл е и искането му.
Ответникът В. В. К. е оспорил предявения иск като недопустим. Твърди
се, че той не бил длъжник на АППК, не е бил конституиран и не е участвал в
т.д. № 762/2003 г. по описа на ОС - Стара Загора, нито като страна - ответник,
нито като правоприемник на страна - ответник. Едноличният търговец бил
прекратен и заличен преди завеждането на иска по т.д. № 762/2003 г., което
било вписано по фирменото дело на 18.11.2003 г. и публично известно,
включително на ищеца и на ОС - Стара Загора. Заличаването било вследствие
на прехвърляне на предприятието на ЕТ на трето лице с договор за продажба
на търговско предприятие от 13.11.2003 г. с цена 300 лв. Към момента на
образуване на т.д. № 762/2003г. и към момента на образуване на изп.д. №
20158700400048 на ЧСИ С. – през 2015 г., правоприемникът ЕТ „В.-И.К.”
упражнявал търговска дейност и бил вписан в ТР при АВп. АППК не била
предявила иска си и не била водила делото срещу приобретателя на
търговското предприятие за задълженията му, съществуващи към датата на
сключване на договора; не се била позовала на възникналата по силата на
закона солидарна отговорност между прехвърлителя и преобретателя. АППК
определила като ответник по делото прекратен и заличен ЕТ. ЧСИ С. също не
бил предприемал никакви изп. действия по отношение на правоприемника ЕТ
„В.-И.К.”. Твърдял е, че не съществува законова възможност прекратен и
заличен търговец, т.е. такъв, който е престанал да съществува, да бъде страна
по т.д. и по отношение на него да бъде постановено валидно съдебно
решение. Заличаването му в ТР преди завеждането на иска и образуването на
т.д. № 762/2003 г. води до прекратяване на неговата правосубектност, в това
число възможността да бъде адресат на права и задължения. Производството
по т.д. № 762/2003 г. било недопустимо и постановеното по него решение
също било недопустимо и нямало сила на присъдено нещо по отношение на
заличения търговец. Физическото лице не било носител на никакви права по
отношение на този ЕТ. ЕТ „В.-И.К.” бил правоприемник на заличения
едноличен търговец и носител на всички прехвърлени му права и задължения.
В този смисъл, физическото лице В. В. К. било различно от правоприемника
на заличения търговец. Твърдял е и това, че съгласно чл. 15 ал. 3 ТЗ, при
прехвърляне на предприятие, ако няма друго споразумение с кредиторите,
отчуждителят отговаря за задълженията солидарно с правоприемника до
3
размера на получените права. Продажната цена на прехвърленото търговско
предприятие била 300 лв. и всяка претенция на кредитор на заличения преди
завеждане на делото едноличен търговец, която надхвърляла тази сума била
неоснователна и съдът следвало да отхвърли иска. По отношение на
ответника В. В. К. липсвало валидно правно основание да бъде определян от
АППК като длъжник на основание решение по т.д. № 762/2003 г. и
издадения въз основа на него изп. лист от 29.03.2005 г. До момента срещу
него били наложени възбрани върху недвижими имоти, извършени били
публични продажби на недвижими имоти, наложени били запори на банкови
сметки, насрочен бил опис на движими вещи. От публичната продан била
получена сума, която надхвърляла равностойността на правата, получени от
продажбата на търговското предприятие. Поради това ищецът нямал правен
интерес от завеждането на иска, предмет на настоящото дело. Искал е съдът
да прекрати производството по делото, а при условията на евентуалност – да
отхвърли иска като неоснователен, предвид липсата на елементите от
фактическия състав на правната норма, а именно, че АППК не е кредитор и
вземането е погасено по давност и да им присъди направените съдебни
разноски.
Ответникът В. В. К. счита, че предявеният иск е недопустим, защото
към исковата молба нямало приложено осъдително съдебно решение срещу
ответника В. В. К., което да доказва наличието на правен интерес за ищеца
АППК от завеждане на иск с правно основание чл. 135 ЗЗД. Изпълнителното
дело било образувано през 2015 г., поради което прави възражение, че
твърдяното вземане на ищеца АППК срещу ответника е било погасено по
давност преди датата на образуването му - 30.03.2015 г. От датата на
цитираното в изпълнителния лист от 29.03.2005 г. съдебно решение № 86 от
09.07.2004 г. по т.д. №762/2003 г. по описа на ОС - Ст.Загора до датата на
завеждане на исковата молба - 10.02.2021 г. били изтекли повече от 17
години. Счита, че предявените искове са неоснователни и недоказани, като ги
оспорват изцяло по основание и размер. Оспорва претенцията на ищеца да се
обяви по отношение на АППК относителна недействителност на договора за
дарение.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна,
че съгласно § 20, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗПСПК (обн. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в
сила от 05.03.2010 г., изм. ДВ, бр. 89 от 2010 г.), Агенцията за приватизация и
Агенцията за следприватизационен контрол се преобразуват чрез сливане в
Агенция за приватизация и следприватизационен контрол. Съгласно § 5, ал. 1
от ПЗР на ЗППр (обн. ДВ, бр. 79 от 08.10.2019 г.), Агенцията за приватизация
и следприватизационен контрол (АПСК) е преименувана на Агенция за
публичните предприятия и контрол (АППК). По силата на § 5, ал. 2 от ПЗР на
ЗППр дейността, бюджетът, активите, пасивите, архивът и другите права и
задължения на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол
преминават към Агенцията за публичните предприятия и контрол. Приел е за
установено от приложеното заверено копие на изпълнителен лист от
4
29.03.2005 г., издаден въз основа на влязло в сила решение № 86/09.07.2004 г.
по т.д. № 762/2003 г. на Окръжен съд - Стара Загора, че ЕТ „ВВК – В. К.“ е
бил осъден да заплати на Агенция за следприватизационен контрол сумата от
1 468 910,60 лв. като неустойка за неизпълнени договорни задължения по
договор за приватизационна продажба на 80 % от дяловете на „П.“ ЕООД -
С.З. от 06.12.1995 г. и допълнително споразумение към същия от 08.05.1996 г.
за календарните 1999 г. и 2000 г., както и мораторни лихви за забава в общ
размер на 82 631,60 лв., ведно със законната лихва и разноски. Приел е, че
АППК, в качеството си на правоприемник на АПСК, е взискател по изп.д. №
20158700400048 на ЧСИ И.С. с рег. № 870, образувано за събиране на
вземанията от физическото лице В. В. К. в качеството му на едноличен
търговец „ВВК – В. К.“ (прекратен).
Непогасената част от задължението длъжника била в размер на общо 4
182 301,65 лв. Приел е за установено, че с договор за дарение на поземлен
имот, обективиран в н.а. № 136, том 4, рег. № 4190, дело № 705 от 2018 г. от
18.12.2018 г. на нотариус Т.С.-И. с рег. № 575 лицата К. В. К. и В. В. К. са
дарили на В. В. К. - племенник на първия дарител и син на втория, земеделска
земя, находяща се в землището на с. О., ***, с идентификатор № 53850.54.8, в
м. Илишика, с площ 15 035 кв.м, трайно предназначение на територията -
земеделска, с начин на трайно ползване: нива, ІV категория при неполивни
условия, при съседи 53850.54.9, 53850.54.38, 53850.54.253, 53850.54.7.
Районният съд е приел за установено от показанията на разпитания като
свидетел К. В. К., че през 2018 г. свидетелят, който е брат на ответника В. В.
К., да поделят имотите, което сторили, като прехвърлили къщата с двора и
два празни парцела на синовете на свидетеля, а земеделските земи на сина на
В. В. К.. Към момента на прехвърляне на имотите, брат му не му бил казвал,
че има някакви задължения. През есента на 2021 г. разбрал от сина си Ч., че
двете дворни места били запорирани.
От правна страна първоинстанионният съд е приел, че е налице
хипотезата, предвидена в чл. 135, ал. 1 ЗЗД, тъй като на първо място е налице
парично, ликвидно и изискуемо вземане на АППК от длъжника й В. В. К.,
материализирано в изпълнителен лист от 29.03.2005 г. по търг. дело №
762/2003 г. на Окръжен съд - Стара Загора. АППК била взискател за
посочените и подлежащи на принудително изпълнение парични вземания по
образувано изпълнително дело № 20158700400048 на ЧСИ И.С.. Вземанията
на АППК били действителни, същите съществували и не били погасени по
предвидените в закона начини. Разпоредителната сделка със съответната
идеална част от правото на собственост върху имота представлявала правно
действие, с което длъжникът В. В. К. увреждал кредитора си, тъй като с
извършеното прехвърляне на имота намалил размера на имуществото си.
Приел е също така, че е установен и субективният елемент на състава, а
именно знание на прехвърлителя на имота В. К. за увреждащия характер на
сделката в конкретната хипотеза, в която същата била безвъзмездна. Приел е,
че възражението за погасяване на задължението по давност, че искът по чл.
5
135 ЗЗД се погасява с изтичане на петгодишна давност, като давностният
срок тече от момента на извършване на увреждащото действие. Приел е, че за
успешно провеждане на отменителния иск не се изисква нито безспорност,
нито съдебна установеност на вземането, погасителната давност за
предявяването на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, започнала да тече от
сключването на увреждащата сделка, не се прекъсва при настъпването на
горните факти и не се влияе от прекъсване на давността по отношение на
самото вземане.
Постановеното първоинстанционно решение е правилно.
По делото не е спорно, че ищецът Агенция за публични предприятия и
контрол е правоприемник на Агенция за следприватизационен контрол -
съгласно § 20, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на Закона за приватизация и
следприватизационен контрол (обн. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 05.03.2010
г., изм. ДВ, бр. 89 от 2010 г.), Агенцията за приватизация и Агенцията за
следприватизационен контрол се преобразуват чрез сливане в Агенция за
приватизация и следприватизационен контрол, а съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на
Закона за публичните предприятия (обн. ДВ, бр. 79 от 08.10.2019 г.),
Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) е
преименувана на Агенция за публичните предприятия и контрол (АППК),
като дейността, бюджетът, активите, пасивите, архивът и другите права и
задължения на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол
преминават към Агенцията за публичните предприятия и контрол.
С решение № 86 от 09.07.2004 г., постановено по т.д. № 762/2003 г. по
описа на Окръжен съд – Стара Загора, едноличният търговец В. В. К. с фирма
ЕТ „ВВК-В. К.“ е осъден да заплати на Агенция за следприватизационен
контрол сумата в размер на 1 386 279 лв. като неустойка за неизпълнение на
договорни задължения за 1999 г. и 2000 г., както мораторна лихва и разноски,
за което е издаден изпълнителен лист от 29.03.2005 г. Въз основа на този
изпълнителен лист през 2015 година е образувано изпълнително дело №
20158700400048 по описа на ЧСИ И.С..
По делото не е било спорно и това, че с договор за дарение от
18.12.2018 г., обективиран в н.а. № 136, том 4, рег. № 4190, дело № 705 от
2018 г. от 18.12.2018 г. на нотариус Т.С.-И. с рег. № 575, лицата К. В. К. и В.
В. К. са дарили на В. В. К. - племенник на първия дарител и син на втория,
земеделска земя, находяща се в землището на с. О., ***, с идентификатор №
53850.54.8, в м. Илишика, с площ 15 035 кв.м, трайно предназначение на
територията - земеделска, с начин на трайно ползване: нива, ІV категория при
неполивни условия, при съседи 53850.54.9, 53850.54.38, 53850.54.253,
53850.54.7.
С договор от 13.11.2003 г. В. В. К. е продал предприятието си на
едноличен търговец с фирма ЕТ „ВВК-В. К.“ на И.И.К.. Това обстоятелство е
било вписано в регистъра при Окръжен съд – Стара Загора с решение № 3486
от 18.11.2003 г., постановено по ф.д. № 3608/1990 г. по описа на ОС – Стара
Загора.
6
Правото на кредитора да обяви за недействителни спрямо него
увреждащите го актове на длъжника възниква ex lege при наличието на
фактически състав с установени от закона елементи. На първо място е
необходимо наличието на вземане било то парично или непарично (ТР 2/1964
г. ОСГК; ППл 1/1965 г.). Вземането трябва да бъде действително,
непрекратено или непогасено по давност, но не и изискуемо и ликвидно (Р-
1562-82, І г.о.; Р-663-69, І г.о.; Р-422-2000, V г.о.; Р- 728-98, ІІ г.о.). Това е
така, защото възникването на правото по чл.135 ЗЗД не се обуславя от
установяването на вземането с влязло в сила решение, а от възникналата
облигационна връзка. На второ място следва да се има предвид, с оглед на
изложените в отговора на ответника (сега въззиваем) възражения, че
правоотношенията, от които произтича вземането, не стават предмет на
делото по Павловия иск. Съдът изхожда от положението, че вземането
съществува, ако произтича от твърдените факти, защото предмет на делото по
чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да
обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие,
с които длъжникът го уврежда. Правоотношението, легитимиращо ищеца
като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е
обективно съединен с иск за вземането. Съдът не може да преценява дали
съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор,
както и не може да задължи ищеца да предяви вземането си с иск. Затова в
производството по иска по чл.135 ЗЗД длъжникът не може да се брани с
възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца
като кредитор. Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът
може да осъществи само по иска за вземането. Съдът може да приеме
обратното (че вземането не съществува), ако вземането е отречено със сила на
присъдено нещо (ТР № 2/2019 на ОСГТК на ВКС, т.2; Р-552-2010, ІV г.о.; Р-
65-2016, ІV г.о.; Р-639-2010, ІV г.о.). По същите съображения съдът не следва
да преценява и твърдението, че вземането е погасено по давност. Не следва да
преценява и обема на отговорността му според договора за покупко-продажба
на търговското му предприятие.
В случая вземането на ищеца-въззиваем е установено с влязло в сила
решение. Неоснователни са възраженията на въззивника, че това решение
няма сила спрямо него, тъй като той не е бил конституиран като ответник по
т.д. 762/2003 г. по описа на ОС – Стара Загора, решението по което
легитимира ищеца като кредитор на ответника В. К.. По легално определение
(чл. 56 ТЗ) едноличният търговец е физическо лице. Доктрината и практиката
са последователни, че признаването на търговско качество на едно физическо
лице разширява правоспособността му с възможността да бъде страна и по
правоотношение в областта на търговското право, но не води до възникването
на нов правен субект. Ето защо в случая сме изправени пред един правен
субект – физическо лице, действащо като ЕТ с фирма „ВВК – В. К.“.
Регистрацията му по ТЗ не е имала за правна последица възникването на нов
правен субект. Той не придобива правосубектност, различна от тази, която
7
притежава като физическо лице, т.е. физическото лице не се раздвоява
юридически (Р-202-07, ІV г.о.; Р-642-04, ІІ т.о.; Р-389-97, V г.о.; Р-478-94, V
г.о.; Р179-2014, ТК; Р-50-2019, ТК и др.). Всеки един едноличен търговец,
като носител и на търговски и на граждански права и задължения, отговаря с
едно и също имущество по задълженията, придобити в резултат от
упражняването на търговската си дейност, както и по всякакви други
имуществени отношения, в които той влиза в частния си живот.
С оглед на тези съображения въззивият съд намира, че качеството на
кредитор на ищеца-въззиваем е безспорно - има неудовлетворено вземане,
установено с влязло в сила решение и възникнало преди извършването на
действието, чието обявяване за недействително се иска.
Съгласно чл.135, ал.1 ЗЗД, правнорелевантно е действие, което уврежда
кредитора. Увреждането е обективен факт и не зависи нито от субективното
отношение на длъжника, нито от преценката на кредитора. В случая
увреждане е налице, защото по този начин длъжникът намалява своето
секвестируемо имущество. Без значение е причината, поради която
процесният имот е бил отчужден в полза на третите лица.
Нормата на чл.135, ал.1 ЗЗД установява още един елемент, чието
съществуване е необходимо условие за успешното предявяване на Павловия
иск. Става дума за субективното условие длъжникът и третото лице, с което
той е договарял, да са знаели за увреждането, т.е. да съзнават по време на
извършване на правното действие, че с него ще затрудни удовлетворяването
на кредитора. Ал.2 на чл.135 ЗЗД установява една оборима презумпция, че
ако третото лице с съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника,
знанието за увреждането се предполага до доказване на противното. При
законно оборимите презумпции е необходимо да се докаже презумптивната
предпоставка, за да може да се приеме, че презумираният факт се е
осъществил. Ако насрещната страна оспорва този факт, тя трябва да проведе
обратно доказване, за да обори презумпцията. Това доказване трябва да бъде
винаги пълно, за да е успешно. А пълно доказване е налице тогава, когато се
създаде сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на
твърдения факт.
В случая по делото няма спор, че длъжникът е баща на надареното с
процесната сделка лице – В. В. К.. С други думи, като безспорен този факт е
напълно установен, поради което в тежест на ответника е било да проведе
пълно доказване на липсата на знание за увреждането. В тази връзка по
делото е разпитан като свидетел К. В. К., който е брат на ответника В. В. К..
Неговите показания обаче не са достатъчни, за да се приеме за установено по
делото, че съконтрагентът на ответника не е знаел за увреждането на
кредитора му. Вярно е, че законът не изключва изначално показанията на
роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на
осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната
страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, на
пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други,
8
които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните. Техните
показания обаче, съгласно чл.172 ГПК, се преценяват от съда с оглед на
всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна
заинтересованост. В конкретния случай по делото няма установени други
релевантни за доказваното обстоятелство факти, поради което за съда няма
възможност да приеме за достоверно това, което ответникът твърди в
отговора си за спорното обстоятелство. Друг е въпросът, че свидетелят не
установява пряко факти, от които може да се направи извод за липса на
знание, защото показанията му са изключително семпли и на практика е
установяват нищо. Той твърди, че брат му не му е казал, че има някакви
задължения, от което не следва той няма задължения към трети лица. Освен
това свидетелят не знае дали брат му е участвал в приватизацията за
закупуване на монтажна база в С.З. и дали е водил с държавата дела за
задължения във връзка с тази покупко-продажба. С оглед на това съдът
намери, че ответниците не оборват презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД. С
твърдението, че с извършената сделка ответникът не уврежда кредитора си, а
разрешаван имуществени въпроси, възникнали по силата на наследственото
правоприемство след смъртта на родителите му, не оборват презумпцията,
установена в ал.2. Всъщност той обяснява причините, поради които имотът е
прехвърлен. Това обаче е без значение, защото законът не релевира
причината за прехвърлянето на имота, нито нейната основателност и
значимост. Единственото, което има значение, с оглед на съдържанието на
правната норма, е знанието за увреждане, което в случая се предполага.
С оглед на гореизложените съображения съдът намира, че от
доказателствата по делото може да се направи обоснования извод, че искът за
обявяване на относителна недействитеност на договор за дарение от
18.12.2018 г., сключен между ответниците по делото, е основателен, поради
което правилно е бил уважен от районния съд. Затова въззивният съд намира,
че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се
потвърди. На въззиваемия следва да бъдат присъдени направените пред
въззивната инстанция разноски в размер на 540 лв. за юрисконсултно
възнаграждение.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260007 от 12.04.2022 г., постановено по
гр.д. № 717/2020 г. по описа на Районен съд - Чирпан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.8 ГПК В. В. К. с ЕГН ********** и В.
В. К. с ЕГН **********, двамата от гр. С.З., ***, ДА ЗАПЛАТЯТ на Агенция
за публичните предприятия и контрол със седалище в гр. С., ***,
представлявана от изпълнителния директор П.С.А., ЕИК ***, сумата от 360
9
лв. (триста и шестдесет лева) за юрисконсултско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10