Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 21.12.2018
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-Д състав, в
публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл. с-я ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 7566 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 366780 от 21.03.2018 г., постановено
по гр. дело № 42343/2015г. по описа на СРС, ГО, 163 състав, ответникът С.О., с административен адрес гр.София, ул.„*******,
представлявана от кмета Й.Ф., е осъдена ДА ЗАПЛАТИ НА ищеца ЗАД “А.”, ЕИК ********,
следните СУМИ - 7540,99 лева главница представляваща заплатено от ищеца
обезщетение по застраховка на МПС с включени 10,00 лева ликвидационни разходи в
следствие на ПТП на 10.10.2001г.. и по щета щета № 10010030138400, ведно със
законната лихва от момента на подаване на исковата молба в съда-17.7.2015г. до
окончателното заплащане на задължението, както и 2303,57 лева законна лихва
представляваща обезщетение за забава върху главницата за период
17.7.2012г.-16.7.2015г., на основание чл.213, ал.1 КЗ/отм./ във вр. чл.45 ЗЗД,
чл.50 и чл.86 ЗЗД.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника
С.О., в която се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение. Счита, че обезщетението е заплатено на
застрахования без годно правно основание. Излага аргументи, че водачът се е
движил с несъобразена скорост, не е положил дължимата грижа, което е довело до
ПТП. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли исковете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор,с който се оспорва въззивната жалба. Счита, че
водачът не е могъл да избегне неравностите. Счита възраженията на въззивника за
недоказани. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
След преценка на
доказателствата по делото и обсъждане на доводите на страните във връзка с тях,
съдът намира следното:
Въззивната жалба е
подадена в срок, от
надлежна страна, при наличие на правен интерес, против подлежащ на обжалване
съдебен акт, следователно е процесуално допустима, поради което следва да бъде
разгледана по същество.
При упражняване на
правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд намира
първоинстанционният съдебен акт да е валиден и допустим.
По останалите въпроси,
по които е ограничен от посоченото в жалбата, съдът намира решението за
правилно, поради което и с оглед чл. 272 ГПК, препраща към мотивите
на първоинстанционния съд, като излага и следните аргументи:
Суброгационното право по чл. 213, ал. 1 КЗ
(отм.) вр. чл. 49 ЗЗД, произтича от установяване наличието на имуществена
застраховка, настъпване на застрахователно събитие, представляващо покрит риск
в срока на действие на застраховката, плащане на застрахователно обезщетение от
застрахователя на застрахованото увредено лице в размер на действително
причинените вреди, застрахователното събитие да е предизвикано вследствие на
виновно и противоправно поведение на лице, на което ответникът е възложил
работа, при или по повод изпълнението на тази работа. Вината се предполага на
основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Пред въззивната инстанция не се спори, че
ответникът е адресат на задължението за поддържане в изправно състояние на
пътния участък, на който е настъпило произшествието - общински път, което
следва от разпоредбите на чл. 2, ал.1, т.2 от Закона за общинската собственост,
чл. 8, ал.3 от Закона за пътищата, вр. § 7, т.4 ПЗРЗМСМА, чл. 167, ал.1 и чл.
13, ал.1 ЗДвП, чл. 2, ал.1, т.2 във вр. с чл. 3 и чл. 56, ал.2 ЗОС, вр. § 7,
т.4 ПЗРЗМСМА и по арг. от чл. 3, ал.3, чл. 8, ал.3, чл. 29, чл. 31 и чл. 36 ЗП,
вр. § 1, т.1, т.13 и т.14 ДРЗП, чл. 47 и чл. 48, т.2, б. "а" ППЗП.
Видно от приетата по делото
застрахователна полица от 10.08.2010г. към датата на настъпване на събитието
автомобилът е бил застрахован при застрахователя по имуществена застраховка
„Каско“ и злополука. Процесното ПТП е настъпило в периода на действие на
договора. С.О. оспорва наличието на покрит риск, доколкото твърди, че
попадането на МПС в дупка не е риск, за който за застрахователя възниква
задължение да заплати застрахователно обезщетение. Настоящият състав намира
това възражение за неоснователно. В Раздел 3 чл.9 т.9.3 от общите условия е
посочено, че покрит риск е авария, произлязла от сблъскване на МПС помежду им
или с други подвижни и неподвижни предмети, от удар хора или животни, от препятствия по пътното
платно като земни и скални маси, падащи дървета и клони, падащи предмети от
сгради и летателни тела. Съдът намира, че така формулирана, клаузата от ОУ на
ищеца включва като покрит риск и попадането на МПС в дупка, доколкото
изброяването на препятствие в клаузата не е изчерпателно, а само примерно.
Безспорно препятствие представлява всеки предмет или неравност, която би
застрашила нормалното движение на МПС и попадането на последното в него,
съответно сблъсък би довело до причиняване на вреди. Безспорно дупка на пътното
платно е от такова естество. В този смисъл за застрахователя е съществувало
задължение да обезщети застрахования за настъпилите вреди върху застрахованото
имущество. Поради тези съображения съдът намира, че е налице първата предпоставка
за отговорността на стопанина на пътя, а именно - валидна имуществена застраховка,
по която ищеца-застраховател се е задължил да обезщетява вреди вследствие на застрахователно
събитие.
Механизмът на ПТП се установява по
безспорен начин от показанията на разпитания свидетел – Р.Ш., които съдът
кредитира като обективи, последователни, логични и добросъвестно депозирани.
Свидетелят заявява, че при управление на застрахованото МПС по Беловодски път в
поска „Копитото“ е навлязъл в поредица от неравности по пътното платно, които
не е могъл да избегне чрез заобикаляне, доколкото е имало опасност да излезе от
пътя. Заявява, че се е движел с около 40 км/ч., по нанагорнище. Признава, че с
голямо усилие е успял да върне автомобила в желаната посока на движение. Тези
показания кореспондират и с назначената и приета САТЕ, която съдът кредитира
като обноснована. Вещото лице е приело, че щетите по застрахования автомобил са
вследствие на така описаното ПТП. Въззивният съд намира, че ищецът е успял в
условията на пълно и главно доказване да докаже механизма на настъпване на ПТП
– попадане на МПС в поредица от необозначени дупки. Настоящият състав намира
препятствието за несигнализирано, тъй като разпитаният свидетел на въпроси на
адв. Б.отговаря, че не е имало маркировка или някакъв вид обезопасяване.
Дупката представлява увреждане на пътното
платно и се дължи на липсата на адекватна поддръжка, която от своя страна е
задължение на стопанисващото пътя лице. Неравностите на пътя в следствие на
лошата поддръжка, не се появяват изведнъж, а постепенно, поради което стопанинът
на пътя има възможността и задължението да ги отстрани или обозначи, преди да станат
опасни за движението. Поради тези съображения, когато ПТП е предизвикано от
увреждане на пътната настилка отговорност носи общината. Констатираната неравност на
пътното платно е резултат от неизпълнение на задълженията на служители на
ответника за ремонт и поддържане на пътната настилка, поради което е налице
противоправно поведение под формата на бездействие, представляващо основание за
ангажиране на отговорността на С.О. в качеството й на възложител на работата по
чл. 49 ЗЗД.
Ответникът не оспорва, че е задължен да
осъществява ремонт и поддържане на горепосочения общински път, където е станало
процесното ПТП. По делото е установено настъпването на вреди по застрахования
при ищеца автомобил от нарушената цялост на пътното платно, доказано е и
бездействие от страна на компетентните служби на натоварената със задължения
административна структура /С.О./ за ремонт и поддържане на пътя, както и за
сигнализиране на препятствия на пътя /чл. 167, ал.1 ЗДвП/. Това неизпълнение на
законово вменените задължения е причина за вредите по автомобила. Следователно
е налице противоправно бездействие, което е основание за ангажиране
отговорността на ответника- възложител на работата при условията на чл. 49 ЗЗД.
При така изложените съображения претенцията на ищеца по чл. 213, ал.1 КЗ /отм/
вр. чл. 49 ЗЗД за заплащане обезщетение за имуществени вреди, които настоящият
съд приема за доказани по делото, е установена по основание.
Не намират опора в доказателствата
възраженията на въззивника за груба небрежност на водача и за нарушение на чл.
20 ал.2 от ЗДВП, според който водачите на пътни превозни средства са длъжни при
избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с
релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните
условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост
да спрат, когато възникне опасност за движението. Няма данни по делото тази разпоредба
да е нарушена. В тежест на ответника е в условията на пълно и главно доказване
да докаже противоправното поведение на водача на МПС в условията на пълно и
главно доказване, което в случая не бе проведено. Напротив, по данните от
делото се установява, че въпреки внезапно появилото се препятствие – серия от
неравности, водачът е успял да овладее управлявания автомобил, не е изгубил
самообладание и контрол, като щетите върху застрахованата вещ са локални и
единствено свързани с попадане на ходовата част на автомобила в необозначени и
необезопасени дупки. Няма никакви данни водачът да не е положил необходимата грижа
или да е действал с груба небрежност, съответно да не се е движел с
несъобразена скорост. От данните по делото се установява, че неравностите са били
възприети внезапно, с оглед многото завои по пътя, обективно не е възможно да
се предвиди, че по планински тип път ще се допусне наличието им с оглед
безопасността на движението. За водачът е необичайно и няма как да очаква тяхната
поява и да предположи наличието им. С оглед особеностите на местността и на
релефа, е налице ограничена видимост, но въпреки това водачът е предотвратил
настъпването на по-големи вреди, включително и върху здравето на пътуващите в
автомобила, като с усилия е успял да върне автомобила на пътя. Поредицата от
дупки по цялата ширина на пътното платно, както ги описва и разпитаният
свидетел, мотивира съда да приеме, че попадането на МПС в тях се характеризира
с неизбежност и непредотвратимост. Въззивният състав намира, че водачът се е
движил със съобразена скорост след като е успял да контролира максимално
автомобила по време на движение по време на преминаването му през неравностите.
Следва да се отбележи и че чл.20 ал.2 ЗДвП вменява задължение на водачите да се
движат с такава скорост, че да са в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие. Доколкото съдът приема, че поредица от дупки върху платното за
движение не е предвидимо препятствие, то няма и нарушение на цитираната разпоредба
или груба небрежност от страна на водача и съответно за застрахователя е
възникнало задължение да изплати дължимото обезщетение.
Поради тези съображения съдът намира искът
за доказан, доколкото вината съгласно чл.45 ЗЗД се презюмира.
Съдът намира за неоснователно релевираното
от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат поради следните съображения. Съгласно чл. 51,
ал.2 ЗЗД, обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали,
ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването на
вредата изисква наличието на пряка причинна връзка между поведението на
пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът може да се
изрази в действие или бездействие, но поведението на увредения трябва да е
противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя
в някаква степен. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 7 от
Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д.№ 1/2014 г. на ВКС, ОСТК, за
да е налице основание за прилагане на чл. 51, ал.2 ЗЗД, поведението на увредения
следва да е в причинна връзка с настъпване на самото ПТП или с поведението си
пострадалият да е спомогнал за собственото си увреждане, респективно за
увеличаване размера на вредите. Поемането на предвидим и реално очакван риск
или неговото неоправдано игнориране е обективен принос, който е противоправен и
в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП.
За да намери приложение чл. 51, ал.2 ЗЗД в разглежданата хипотеза, поетият риск
и реализираният риск трябва и да са идентични, като степента на съпричиняване
се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от
обезвреда.
В конркетния случай съдът намира, че не се
установява водачът да е допринесъл за настъпване на ПТП, доколкото се е движил със
съобразена скорост, бил е правоспособен водач и не се установява автомобилът да
е бил технически неизправен преди настъпване на събитието. Съдът счита, че
ответникът единствен има принос за настъпване на ПТП, доколкото не е изпълнил
задължението си да поддържа пътя във вид, гарантиращ безопасността на движещите
се по него.
Размерът на вредите и плащането от застрахователя
към застрахования се установява по безспорен начин от представените от ищеца
документи, а именно опис на щета, разходен касов ордер, проформа фактура, както
и от заключението на вещото лице по приетата САТЕ, според която стойността на
щетата, определена по средни пазарни цени, съгласно описа на застрахователя,
към датата на ПТП възлиза на 8 480,21 лева, която сума надвишава
поисканата от ищеца, но с оглед диспозитивното начало следва да му се присъди
претендираното.
По иска по чл.86 от ЗЗД съдът препраща към
мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 от ГПК. Доколкото до
ответника е изпратена покана, с която го кани да плати изплатената по щетата
сума, то с изтичане на срока в поканата
ответникът е изпаднал в забава и му се дължи лихва за забава до деня,
предхождащ подаването на исковата молба. Решението следва да се потвърди и в
тази част, доколкото по реда на чл.162 от ГПК и с помощна на софтуер, съдът
определи дължимата лихва за забава в размера, претендиран от ищеца.
Поради тези съображения жалбата следва да бъде отхвърлена като
неоснователна, а решението потвърдено, включително в частта за разноските.
При този изход на делото
право на разноски има въззиваемата страна, който ги е заявил със списък по
чл.80 от 29.11.201г. Претендира се 986,67 лв. адвокатско възнаграждение.
Направено е и възражение по чл.78 ал.5 от ГПК. С оглед разпоредбата на
чл. 2 ал.5 от НМРАВ от 2004г. за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Доколкото са
предявени дава иска, минималното адвокатско възнаграждение по тях възлиза на
1098 лв. общо. В този смисъл възнаграждението не е прекомерно и следва да се
присъди поисканата сума в цялост.
По изложените мотиви,
Софийският градски съд
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 366780 от 21.03.2018 г., постановено по гр. дело № 42343/2015г.
по описа на СРС, ГО, 163 състав, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА С.О., с
административен адрес гр.София, ул. „*******, ДА ЗАПЛАТИ на ЗАД “А.”, ЕИК ********,
СУМАТА от 986,67 лева, представляващи разноски пред СГС, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване.