Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София,04.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 1966 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 10.09.2018
г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД против решението от 06.08.2018 г. по гр. дело № 3997/2018
г. на Софийския районен съд, 88 състав в
частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ответника Р.А.И.,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД за следните суми: 1/ за сумата над 133,33 лв. до пълния предявен размер
от 455,65 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр. София, ж.к. “*********вх.***** и за периода от м. 05.2014 г.
до 13.11.2014 г. като погасена по давност и като частично неоснователна за
останалия период; 2/ за сумата над 30,00 лв. до пълния предявен размер от 98,45
лв., представляваща обезщетение за забава върху тази главница; 3/ за сумата над
3,33 лв.-стойност на услугата „дялово разпределение“ до пълния предявен размер
от 14,88 лв. и 4/ за сумата над 1,00 лв.-обезщетение за забава върху тази
главница до пълния предявен размер от 3,45 лв., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр.д. № 80232/2017 г. по описа на
СРС, 88 състав.
В жалбата се твърди, че неправилно СРС е
приел, че част от вземанията за доставена топлинна енергия са погасени по
давност, тъй като не е съобразил разпоредбата на чл. 155, ал.1, т.2 ЗЕ, според
която сумите за топлинна енергия се начисляват по прогнозни месечни вноски,
като след края на отоплителния сезон се изготвят изравнителни сметки на база
реален отчет на уредите за дялово разпределение, както и разпоредбата на чл.31,
ал.2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с решение №
ОУ-021/22.04.2002 г. и решение № ОУ-026/11.05.2002 г. В тази връзка се
поддържа, че съдът е следвало да допусне изслушване на ССЕ и СТЕ, които да
дадат отговор каква е стойността на реално потребената през процесния период
топлинна енергия, като се съобразят издадените изравнителни сметки за периода, вземанията
по които се поддържа, че са станали изискуеми именно в процесния период, т.е.
изравнителната сметка за отоплителен сезон м.05.2013 г. –м.04.2014 г. е станала
изискуема през 2014 г., а на 12.03.2014 г. са влезли в сила новите Общи условия
за продажба на топлинна енергия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г.,
според които след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителна сметка, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период. Предвидено е също така клиентите да заплащат
дължимите суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 от ОУ в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед
изложеното, моли решението да бъде отменено в обжалваните части, като вместо
него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени
изцяло. Претендира и присъждане на сторените съдебни разноски за въззивната
инстанция..
Въззиваемата страна – ответник Р.А.И., чрез процесуалния си представител е
депозирала отговор на въззивната жалба, в който заявява становище за
неоснователност на същата и моли решението на СРС да бъде потвърдено в
обжалваните от ищцовото дружество части.
Решението на СРС в частта, с която
предявените установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД са уважени частично, не е обжалвано от ответника, поради което е
влязло в сила.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай
не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата на ищеца за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Предмет на разглеждане в производство са
положителни установителни искове за наличието на вземания на ищеца спрямо
ответника, в качеството му на собственик на процесния топлоснабден имот, за
цена на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до 30.04.2015 г., както и за цена на реално потребена
топлинна енергия, отразена в 2 общи фактури - от 30.09.2014 г., от 31.07.2015
г., т.е. за два отчетни периода / от
м.05.2013 г. до м.04.2014 г. и от м.05.2014 г. до м.04.2015 г./ в общ размер
на 455,65 лв. и за цена на услугата дялово разпределение за същия период в
размер на 14,88 лв. Предмет на производството са и установителни искове за
наличието на вземания за обезщетение за забава върху главниците, както следва:
98,45 лв. върху първата главница и 3,45 лв. върху втората главница за периода
от 01.11.2014 г. до 27.10.2017 г.
За да отхвърли частично предявените
установителни искове, СРС е приел, че топлоснабдения имот е придобит в
изключителна собственост от Н.В.И.на основание чл.55 ЗПИНМ. След неговата смърт
през 1983 г., собствеността върху имота е преминала по наследство към неговите
наследници - Р.И. –преживяла съпруга и низходящите му – В.Н.И.и И.Н.И., при
равни квоти – по 1/3 ид.ч., т.е. ответникът Р.И. се легитимира като собственик
само на 1/3 ид.ч. от топлоснабдения имот, поради което следва да отговаря по
предявените искове само до размера на 1/3 част от вземанията.
Първоинстанционният съд е приел също така, че част от вземанията са погасени по
давност, а именно тези, които са станали изискуеми три години преди датата на
подаване на заявлението – 13.11.2014 г., като по реда на чл. 162 ГПК, доколкото
исковете са установени по своето основание, е определил размера на същите и е
уважил същите до 1/3 част от претендираните от ищеца размери.
Въззивният съд споделя изводите на СРС за
частична неоснователност на исковете, тъй като последните са съобразени с разпоредбата
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /ДВ, бр. 54/2012 г./, според която всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Тези изводи са съобразени, както с
възраженията на ответника, изложени в отговора на исковата молба, че част от
вземанията са погасени по давност и, че не е едноличен собственик на
топлоснабдения имот, поради не което дължи заплащане на цялата й стойност за
процесния период, така и с факта, че последният не е оспорвал твърдението на
ищеца, че до имота е доставяна топлинна енергия през процесния период. От
събраните по делото доказателства безспорно се установява, че ответникът е
собственик по наследство единствено на 1/3 ид.ч. от имота, поради което дължи
заплащане на стойността на топлинната енергия до размера на своята наследствена
квота. Именно поради тези съображения, СРС правилно е преценил, че не е
необходимо изслушването на СТЕ и ССЕ, тъй като факта на доставяне на топлинна
енергия до имота не е било спорно между страните.
Противно на доводите във въззивната
жалба, СРС не е допуснал нарушение на разпоредбите на чл. 155, ал.1, т.2 ЗЕ и
на чл.31, ал.2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с
решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и решение № ОУ-026/11.05.2002 г.. Видно от
издадената на 30.09.2014 г. обща фактура, в нея са включени вземания за цена на
доставена топлинна енергия за отоплителен сезон от 01.05.2013 г. до 30.04.2014
г., за който сезон до м.03.2014 г. вкл. са действали Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.София от 2008 г., като
съгласно същите, купувачите на топлинна енергия дължат плащане на месечно
дължимата сума в 30 дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят,
т.е. за стойността на топлинната енергия за първия месец от този период - м.
05.2013 г., падежът за плащане е настъпил на 01.07.2013 г.. Вземанията за
цената на доставената топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.03.2014 г.
са погасени по давност, тъй от датата на настъпване на изискуемостта им до
датата на подаване на заявлението – 13.11.2017 г. е изтекъл тригодишния срок по
чл.111,б.“в“ ЗЗД.
По отношение на останалия период са
приложими Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители
в гр.София от 2014 г., които са обнародвани във вестник „24 часа“ и вестник 19
мин. и са влезли в сила от 14.03.2014 г. Съгласно чл.31, ал.1 от същите
клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т.1 - на
десет равни месечни вноски; т.2 - на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата и една изравнителна вноска и т.3 - по реална месечна консумация,
като в случаите когато клиентите в сграда етажна собственост, присъединени към
една абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, заплащат топлинната
енергия по реда на ал.1, т.2, месечната консумация се определя от търговеца въз
основа на съответния дял за имота от консумираната топлинна енергия през
предходния отчетен период. Съгласно чл.32, ал.1 и ал.2 от Общите условия
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в
СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал.1 / т.е. за месечната
дължима сума/ и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване на общата
фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по
фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача, заплатената
в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ период, или по желание
на клиента, се възстановява от продавача. Когато при издаване на общата фактура
се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата и клиентът
има просрочени задължения към продавача, със сумата в повече може да се извърши
прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на продавача. Съгласно чл.33, ал.1 и
ал.2 от ОУ клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл.32, ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури
в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача, а стойността на фактурата по чл.32, ал.2, т.е. общата фактура за
реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен
срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. При тази уредба на отношенията и с оглед момента на настъпване на
изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия, правилно първоинстанционният
съд е приел, че вземанията за цена на топлинна енергия за периода от м.04.2014
г. до м.09.2014 г. вкл. също са погасени по давност, тъй като от датата на
настъпване на изискуемостта им до датата на подаване на заявлението - 13.11.2017
г. е изтекъл тригодишния срок по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Съгласно чл.119 ЗЗД с
погасяването на главното вземане за този период се погасяват и вземанията за
обезщетение за забава върху него. Обстоятелството, че ищецът претендира вземания,
представляващи месечни дължими суми за прогнозна консумация на топлинна
енергия, които са погасени по давност, като се позовава на общите фактури,
издадени на 30.09.2014 г. и на 31.07.2015 г. чрез включването им в тези фактури,
е незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права, доколкото с това
действие се цели избягване на евентуални възражения за давност от страна на
клиентите на топлинна енергия. С оглед изложеното, неоснователен се явява
наведения в жалбата довод за допуснато от СРС нарушение на материалния закон
във връзка със своевременно заявеното от ответника възражение, че част от претендираните
вземания са погасени по давност.
Вземанията за периода м.10.2014 г. – м.
04.2015 г. не са погасени по давност, като цената на реално доставена топлинна
енергия за този период е определена от СРС на основание чл.162 ГПК, при
съобразяване на данните, отразени в общата фактура, издадена на 31.07.2015 г., в размер на 400,00 лв., като правилно СРС е
приел, че ответникът отговаря само за 1/3 част от това задължение, както и от задължението
за стойност на услугата „дялово разпределение“, тъй като имотът е съсобствен с
трити лица. По отношение на вземанията за обезщетение за забава върху двете
претендирани главници, в жалбата не са наведени доводи за неправилност на
решението, поради което и доколкото не са нарушени императивни правни норми,
решението и в тези обжалвани части следва да бъде потвърдено.
С оглед изложеното и поради съвпадане на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението в
обжалваните части следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора – неоснователност
на въззивната жалба, на въззивника не се дължат разноски. Въззиваемата страна претендира
разноски в размер на 400,00 лв. – за адвокатско възнаграждение по договор за
правна защита и съдействие от 22.10.2018 г. за изготвяне на отговор и за
процесуално представителство. Въззивният съд намира, че своевременно
направеното от насрещната страна – въззивник в молба от 12.03.2019 г. възражение
за прекомерност на възнаграждението е основателно с оглед действителната
фактическа и правна сложност на делото, поради което същото следва да бъде
редуцирано до размера от 300,00 лв. при съобразяване на минималния размер,
определен в чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.08.2018 г. по гр.
дело № 3997/2018 г. на Софийския районен съд, 88 състав в обжалваните части.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК********да
заплати Р.А.И., ЕГН **********, със съдебен адрес *** – адв. П.Х., на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 300,00 лв.- разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице помагач на ищеца – „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.