№ 337
гр. Пещера, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Милуш Р. Цветанов
при участието на секретаря Евелина Н. Генинска
като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело №
20255240100101 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Д. С. И., с която е предявен срещу
„Креди Йес“ ООД иск: за признаване за установено, че сключеният между страните договор
за паричен заем (№ 394570/25.07.2023г.) е нищожен.
Ищцата твърди, че е сключила с „Креди Йес“ ООД договор за паричен заем №
394570/25.07.2023г., по който е получил заемна сума от 2000 лв., която е следвало да върне
на кредитора, заедно с възнаградителна лихва – 651,49 лв. и неустойка – 2363,51 лв.
Поддържа се, че уговореното вземане като неустойка (с чл. 8 от договора) за непредоставяне
на конкретни обезпечения (чл. 6 от договора), всъщност представлява скрито
възнаграждение за кредитора, което в нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК не е включено при изчислението на подвеждащо посочения годишен процент на
разходите по кредита/ГПР/, като по този начин се е стигнало до заобикаляне на закона - чл.
чл. 11, ал.1, т.10, чл. 19, ал.4 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК. Сочи се още, че условията по
обезпеченията са „силно ограничителни“ и в този смисъл - неизпълними. Твърди се
неустоечната клауза да е нищожна поради нарушаване на добрите нрави, и излизането й
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; Поддържа се
също противоречие с добрите нрави на уговорената договорна лихва, поради значителна
нееквивалентност на насрещните престации, водеща до злепоставяне на потребителя.
Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност
на сключения между страните договор за паричен заем № 394570/25.07.2023г. Претендират
се деловодни разноски.
В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Креди Йес“ ООД
оспорва исковите претенции. Поддържа, че в сключения между страните договор за паричен
заем № 394570/25.07.2023г. са надлежно посочени както действителния размер на ГПР, така
1
и допусканията, взети предвид при изчислението му, като счита, че по аргумент от
разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК – при изчисление на ГПР не следва да бъде
включван размерът на неустойката по чл. 8 от договора за заем, тъй като тя се дължи само
при неизпълнение на условията за обезпечение на договора. Твърди се, че неустоечната
клауза е израз на признатата в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне, индивидуално уговорена е
със заемателя, като самата неустойка не е дължима към момента на сключване на договора, а
е под отлагателно условие и има предвидената в чл. 92, ал.1 ЗЗД обезпечителна функция.
Изтъква се, че в случай, че не може да представи исканите обезпечения - заемателката е
имала възможността за отказ или предсрочно прекратяване на договора, без да се поражда
правното действие на неустоечната клауза, но не го е реализирала. Поддържа се, че
неустойката не е разход по отпускане или управление на кредита. Оспорва се определянето
й като допълнителна печалба към договорната лихва, при съображения, че тя не е
граждански плод, а има санкционна функция спрямо неизпълнените от заемателката
договорни клаузи за осигуряване на обезпечение. С доводи, че - тъй като ответникът е
небанкова финансова институция, отпускаща краткосрочни потребителски кредити, то
профилът на клиентите му е по-рисков откъм изпълнение на задълженията им, както и че –
ответникът е предоставил на ищцата своевременно преддоговорна информация с формуляр,
в които е описано изискването за обезпечаване на заемните си договори с поръчителство,
при липса на каквото се дължи неустойка – се оспорва с клаузите да са нарушени добрите
нрави. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете като неоснователни.
Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и
съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2
ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Срещу ответника са предявени два иска с правни квалификации съответно - по по чл.
124 ГПК вр. чл. 22 ЗПК и с чл. 26, ал.1 от ЗЗД, чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 ЗЗП.
С оглед твърденията на страните с доклада по делото без възражения е отделено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен потребителски
договор за паричен заем с № 394570/25.07.2023г., предвидената в чл.8 от който неустойка не
е включена от кредитора при изчисляване на посочения в договора годишен процент на
разходите. С доклада по делото на страните е указано, че съдът служебно следи за
неравноправни клаузи в потребителския договор по смисъла на чл.143 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3
ГПК.
Съгласно чл. 6 от договора страните са се споразумели той да бъде обезпечен
едновременно с две отделни обезпечения: гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал.2,
т. 1 от ОУ към договора за заем, и с второ, избрано от заемателя обезпечение – ценна книга,
издадена в полза на заемодателя. Въпреки, че с доклада по делото на ищеца е изрично
указано, че не сочи доказателства относно твърдението си за силно ограничителни условия
относно този гарант/и – доказателства в тази насока така и не са ангажирани по делото,
доколкото не са приложени въпросните общи условия.
2
Неустоечната клауза на чл. 8 от договора е нищожна. Тя накърнява добрите нрави.
При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на
договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава
изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата
сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на
обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение, като размерът
й дори надвишава този на отпуснатия заем. Следователно, уговорената по този начин тя
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава
условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава
принципа за справедливост. Клаузата е и принципно неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т.
5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
„необосновано високо обезщетение или неустойка“. Процесната клауза, уреждаща
задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва
след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се
компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за
кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна
информация. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в противоречие с
целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика
кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение
да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на
длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска
за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от
ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП. По
аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които
не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал.
2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са
индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са
били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са
индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от
страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им. Така и самият договор за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. Приложима е разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК, която гласи,
че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната
хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е
нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен
3
процент няма да е реално записания, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и
вземането от 2363,51 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9
ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР,
различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 2363,51 лева,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С
включването й - размерът на ГПР, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК чрез използване
на общодостъпен в интернет калкулатор, надвишава законовия максимум - 50 % - пет пъти
размера на законна лихва към момента на сключване на договора за кредит /чл.19, ал.4 ЗПК/.
С оглед гореизложеното – в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело
C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе
казано - грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата
стойност.
В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила относно максимално допустимия размер на
договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата
за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в
ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната
цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за
премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез
самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като
продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако
знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може
да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите
на тези продавачи и доставчици. / в този смисъл са следните решения: от 14 юни 2012г.,
Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и
Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación
Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250/.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, освен самата неустоечна клауза – и целият договор за заем е недействителен – чл.22
ЗПК. А съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят дължи заплащане само на чистата стойност на кредита - в
процесния случай 2000 лева, като не дължи лихва или други разходи (неустойки) по
кредита.
4
При този изход от спора и съгласно чл. 78, ал.1 от ГПК в тежест на ответника, следва
да бъдат възложени претендираните от ищеца с нарочен списък по чл. 80 ГПК (л.32)
деловодни разноски. Тези доказано сторени (л.2 и л.9) разноски за него възлизат на общо
1001,60 лева, от които – 200,60 лева платена държавна такса, и 801 лв. платено адвокатско
възнаграждение. Направеното от ответната страна възражение по чл. 78, ал.5 ГПК е
неоснователно, доколкото платеното от ищеца адвокатско възнаграждение отговаря на
фактическата и правна сложност на делото, и положения от процесуалния представител на
ищеца висококвалифициран труд, както и на принципите на разумност, пропорционалност и
справедливост (прогласени в решения по дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г.
на Съдът на ЕС), а и съответства на минимума, предвиден в иначе необвързващата съда
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. (чл. 7, ал.2, т.2)
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. С. И. с ЕГН ********** и
„Креди Йес“ ООД с ЕИК ********* и ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на сключения
между страните Договор за паричен заем № 394570/25.07.2023г.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „Креди Йес“ ООД с ЕИК *********, да
заплати на Д. С. И. с ЕГН ********** сумата от 1001(хиляда и един) лева – деловодни
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
5