Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,12.05.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и първи април
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Йорданка Петрова
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 7319 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от
първоначалния ищец пред СРС-В.Б.В., срещу решение №85697/13.05.2020г.,
постановено по гражданско дело № 36083/2018г. на СРС, I гражданско отделение, 168 – и
състав, с което решение е отхвърлен предявения от ищеца иск, по чл. 422 от ГПК вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и в негова тежест са били
възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност
на решението и неправилна преценка на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК,
както и на института на погасителната давност. Решението било постановено в
разрез с установената практика на ВКС и тълкувателната дейност.
Иска се от настоящата инстанция
да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което
предявеният иск да бъде уважен. Разноски се претендират.
Първоначалният въззивник е починал и съдът с Определение №
266808/21.12.2020г., на основание чл. 227 от ГПК, е конституирал като въззивници наследниците по закон на В.Б.В., а именно Б.Е.В. и Б.В.Б..
От ответника пред СРС - „Т.С.“
ЕАД не е постъпил отговор по въззивната жалба. Становище
по същата се взема с молба в течение на производството като се сочи, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение –
правилно. Не били допуснати сочените от въззивника
нарушения. Претендира разноските по делото.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, първоначалния
въззивник /ответник пред СРС/ е бил уведомен на 28.05.2020 г. Въззивната жалба
е подадена на 11.06.2020 г.
Следователно,
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният от въззивника иск по
чл. 422, ал.1 ГПК, то за ищеца /в производството пред СРС, първоначален въззивник
в настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във
валиден и допустим процес:
Заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, издадена на 05.04.2018 г. от СРС, 161 с-в по
ч.гр.д.№ 21834 по описа за 2018 г. е била съобщена на длъжника „Т.С.“ ЕАД на
16.04.2018 г.
Възражението по чл.414 ГПК е
подадено на 19.04.2018 г.
Указанията по чл.415 ГПК са
съобщени на заявителя В.Б.В. на 15.05.2018 г.
Исковата молба е предявена на
01.06.2018 г., т.е. в срока по чл.422, ал.1 ГПК.
По доводите във въззивната
жалба:
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните не спорят, че
длъжника е внасял сумата претендира като платена без основание /чл.55,
ал.1,предл.1 ЗЗД/ по сметка на СИ на вноски, а последният я превел на
взискателя. Това се установявало и от удостоверението, издадено от ЧСИ и
представено и прието по делото. Основният спор между страните бил за наличието
на правно основание по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД за плащането на процесните
суми от ищците в полза на ответника с оглед погасяването им по давност. Доводът
за погасяване на вземанията на ответника по давност е приет за неоснователен.
За да достигне до този извод, СРС се е позовал на чл.116, б.“в“ ЗЗД, ТР №
47/1965 г. и т.10 от ТР № 2/2013 г. Заповедта за изпълнение срещу ищеца била
влязла в сила най-късно на 08.04.2010 г.- денят предхождащ деня, когато бил издаден изпълнителния лист по
влязлата в сила заповед за изпълнение. Изпълнителното дело било образувано на
11.06.2020 г. ЧСИ бил овластен в хипотезата на чл.18, ал.1 ЗЧСИ. Наред с това
длъжникът доброволно в периода от 2012 г.- 2018 г. бил внасял суми по сметката
на ЧСИ за погасяване на дълга-предмет на изп.дело и в
тази хипотеза нямало необходимост взискателят да прави искания за изпълнителни
действия, защото погасяване /частично/ било налице. Затова и не настъпвала
последицата по чл.433, ал.1,т.8 ГПК. Освен това по изп.дело
бил наложен запор на 25.10.2012 г. върху банковата сметка на длъжника, който
запор бил вдигнат едва на 29.05.2018 г. В случая запорът бил изпълнително
действие с траен ефект и не било необходимо взискателя да прави нови искания,
защото при осъществен изпълнителен способ от него ЧСИ и взискателят можели да
нямат интерес и необходимост от други такива способи. Следователно изп.дело било висящо поради което извършените процесуални
действия били процесуално валидни. Постановлението на ЧСИ за прекратяване на изп.дело имало само констативен характер и било неправилно
поради което не можело да обвърже съда, защото не се ползвало със сила на пресъдено нещо /СПН/, нито със задължителна за съда, сила.
Съгласно указанията в т.5 от ТР № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която СИ бил
получил на основание чл.508, ал.1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в
съответната банка, представлявало действие по налагане на запор. Разпоредбите
на ГПК не обуславяли действието на запора от изискването за наличие на суми по
банковата сметка към момента на връчването на запорното
съобщение, нито от изискуемостта на вземането. Наличието на суми по банковата
сметка към датата на връчването на запорното
съобщение и положителното /кредитно/ салдо на сметката, не били елементи от
фактическия състав по налагането на запор. Те имали значение по отношение на
последиците на наложения запор- дали изпълнителния способ ще бъде реализиран и
взискателят удовлетворен. Запорът на вземания на длъжника по банкова сметка ***ане на запорно съобщение на
банката. С изпращането на запорно съобщение от СИ до
съответната банка се налагал запор на евентуално съществуващите вземания на
длъжника по банковите сметки и на практика забранявал на банката да извършва
плащане от водените при нея банкови сметки по нареждане или с предварително
съгласие на титуляра. Запорът се считал за наложен от
момента, в който третото задължено лице получи запорното
съобщение. В случай, че по сметките на длъжника няма наличност запорът можел да
бъде реализиран и вземането на взискателя можело да се удовлетвори само след
последващи постъпления на суми по тези сметки. Запорът се считал наложен до
момента, в който задължението бъде погасено, изпълнителният способ бъде
реализиран, запорът бъде вдигнат или изп.производство-прекратено.
Запорът имал действие и върху последващи постъпления по сметките без да е
необходимо изпращане на други запорни съобщения, в
този смисъл било решение № 4/16.06.2017 г. по т.д.№ 3129/2015 г. на ВКС, ТК,
Второ ТО. От тук следвал извода, че изпращането на запорно
съобщение е изпълнително действие, което прекъсва давността като от датата на
изпращането му тече нов давностен срок. Това било
така и в случаите, в които съобщението е изпратено до банка в която длъжникът
няма открита банкова сметка. *** на еднократно извършено изп.действие.
В случаите, в които запорното съобщение било
изпратено до банка, в която длъжникът има открита банкова сметка, ***тношение на наличните суми, така и на бъдещите постъпления
по сметка. Запорът се считал наложен от получаване на запорното
съобщение до настъпване на някое от посочените в № 4/16.06.2017 г. по т.д.№ 3129/2015
г. на ВКС, ТК, Второ ТО, обстоятелства: погасяване на дълга, реализиране на
изпълнителен способ, изрично вдигане на запора или прекратяване на изп.производство.
Затова и в тази хипотеза запорът представлявал изпълнителен способ с траен
характер и непрекъснато действие. Запорът на банковите сметки на ищеца бил
наложен на 25.10.2012 г. , т.е. преди да е изтекъл 3 годишния давностен срок от влизане в сила на заповедта за изпълнение
и затова от тази дата започвал да тече нов 3 годишен давностен
срок. В случая запорното съобщение било върнато с
отговор от банката, че длъжника има открита при банката сметка, която е запорирана. Дали в сметката има наличност или не, това било
без значение за правния ефект на запора- той се считал наложен, а само изпълнението
му зависело от наличието на суми по сметката. Запорът бил вдигнат едва на
29.05.2018 г. Давността била започнала да тече отново през 2018 г. и не била
изтекла до приключване на устните състезания по делото. Следователно, към
датата на удържането на процесните суми от ищеца погасителната давност за
вземанията на взискателя /ответник/ не била изтекла и затова погасяването в
хода на изп.производство и получаването на процесните
суми не било без правно основание. Затова и предявеният иск бил неоснователен и
като такъв –отхвърлен.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция споделя мотивите на СРС във връзка с приетото за липса на
хипотезата на чл.433, ал.1,т.8 ГПК поради което по арг.
от чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
Ищецът е поискал от съда да
признае за установено по отношение на ответника, че сумата в размер на
2 801,35 лв., за която твърди, че била незаконосъобразно удържана и
разпределена на ответното дружество по изп.дело №
655/2010 г. по описа на ЧСИ У.Д.с рег. № 858 на КЧСИ, ведно със законната
лихва, считано от 30.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за
което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 21834
по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 161 с-в.
Твърди се,
че са настъпили предпоставките на чл.433, ал.1,т.8 ГПК. Сочи, че за периода от
датата на образуване на изп.дело – 11.06.2010 г. до
25.10.2012 г., когато била адресирана до него призовка за принудително
изпълнение, не били извършвани изп.действия. Искането
за налагане на възбрана било отказано, но дори да се приемело, че това
представлява изп.действие, което прекъсва давността,
то от 13.09.2010 г. до 25.10.2012 г. отново били изминали повече от 2 години,
през които взискателят и СИ били бездействали. На 14.02.2018 г. било поискано
на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК прекратяване на изп.
производство и същата била уважена от ЧСИ. Прекратяването, обаче, настъпвало по
силата на закона и затова сумите разпределени в полза на взискателя /ответник/
за периода от 07.11.2012 г. до 17.08.2018 г. /датата на постановлението за
прекратяване/ били принудително удържани без правно основание за това. Сумата
не била постъпила по сметката на взискателя и затова не била налице хипотезата
на чл.118 ЗЗД. Сумите били постъпвали по сметката на СИ и били отнасяни за
погасяване на дълга.
При фактическия
състав по чл. 55, ал. 1, пр.1
ЗЗД за връщане на нещо, получено
без основание - ищецът следва да
въведе като твърдение и докаже факта на предаването
на вещ, респективно
на плащането на парична сума,
а ответникът - основание за получаването или за задържане
на полученото.
Първото обстоятелство, което следва да
бъде отбелязано, че противно на твърдяното от ищеца /първоначален/ от
представеното по делото и прието като доказателство, удостоверение от ЧСИ,
изх.№ 8649/25.02.2020 г. /л.361 по исковото производство и с.318 от изп.дело/ е видно, че сумите по изп.дело
са постъпили с доброволни вноски.
Второто обстоятелство, което следва да
бъде отбелязано е, че постъпилите суми в резултат на тези доброволни вноски,
направени от длъжника, са разпределени и преведени на взискателя /ответник/,
виж пак там. Това се потвърждава и от съдържащите се в изп.дело
платежни нареждания, с които ЧСИ е превеждал сумите на взискателя.
Относно
спора изтекла ли е погасителната давност
по отношения на вземанията, предявени за събиране в процесното изп.дело:
Погасителната
давност е определен от законодателя срок, с изтичането на който
законът свързва определени последици- преграждане на възможността за събиране
на вземането по съдебен ред. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ, независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, изготвяне на справки, набавяне на
документи, книжа и др., назначаване на експертиза, извършване на разпределение,
плащане въз основа на влязло в сила разпределение и др.
С молбата от 11.06.2010 г. въз основа на която е образувано изп.дело № 20108580400655 по описа ЧСИ Уляна
Димиларова, рег. № 858, е възложено на ЧСИ на
основание чл.18 от ЗЧСИ да определи начина на изпълнението. Противно на
твърдяното от въззивника, това не означава „бездействие“ на взискателя.
Действително, от отбелязванията върху изп.лист
се установява, че са извършвани регулярни плащания за периода 14.11.2012 г. до
29.01.2018 г., когато е последното отбелязване като липсва плащане, което да е
отдалечено повече от 2 години във времето.
Ще отбележим и, че във връзка с предприетия от ЧСИ принудителен способ –
опис на вещи, на 07.11.2012 г. самият длъжник с нарочна молба /л.116 от
исковото производство, л.71 от изп./ е поискал да
бъде отложен насрочения опис на вещи като се е съгласил да внася до 15-то число
на месеца по 50 лв.
От една страна, съдържанието на тази молба е в подкрепа на тезата, че
сумите за които се твърди, че били „незаконосъобразно удържани“ са платени
доброволно от длъжника и от друга, тази молба по своя характер представлява
признание на вземанията на взискателя.
С подаването на тази молба се прекъсва давността по погасяване на
вземанията на взискателя.
Постановеното съдебно решение противно на соченото от въззивника,
е в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС и тълкувателната му
дейност и по конкретно указанията в т.5 от ТР № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно които запорът се счита за наложен от момента, в който третото
задължено лице получи запорното съобщение. Така
например, НОИ е получил запорното съобщение на 21.07.2010
г./л.58 от исковото производство/; „Банка ДСК“ ЕАД, ОББ АД, ПИБ АД,
„Уникредит Булбанк“ АД, „Юробанк България“ АД, ЦКБ
АД, „Общинска банка“ АД - на същата
дата.
Действително, от ОББ АД е изпратен отговор до ЧСИ, че В.Б.В. има открита
сметка в банката, но по нея няма авоари и не може да бъде нареден превод, но
това не означава, че запорът не е породил правно действие. Видно от отговора
/л.72/ запор е бил наложен и това по силата на указанията в горекоментираното
ТР, представлява годно изп.действие, което прекъсва
давността.
При това положение неоснователен е довода, че за периода от образуване на
изп.дело – 11.06.2010 г. до отправяне на призовка за
принудително изпълнение – 25.10.2012 г. не били извършвани изп.действия,
които да прекъснат течението на погасителната давност, е неоснователен.
Правилен и в съответствие със съдебната практика е изводът на СРС, че изпращането
на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която
СИ е получил на основание чл.508, ал.1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в
съответната банка, представлявало действие по налагане на запор.
Действително с постановление за прекратяване от 20.02.2018 г. ЧСИ е
прекратил изп.производство на основание чл.433,
ал.1,т.8 ГПК на 20.02.2018 г., което постановление не е било обжалвано и е
влязло в сила на 01.03.2018 г.
Спорно по
делото е дали са били налице тези предпоставки:
Правилно от СРС е прието, че в случаите, в които запорното
съобщение е било изпратено до банка, в която длъжникът има открита банкова
сметка, ***ношение на наличните суми, така и на
бъдещите постъпления по сметка. Както вече посочихме, запорът се счита наложен
от получаване на запорното съобщение. Запорът на
банковите сметки на ищеца е бил наложен на 25.10.2012 г. , т.е. преди да е
изтекъл 3 годишния давностен срок от влизане в сила
на заповедта за изпълнение /08.04.2010 г./ и затова от тази дата започва да
тече нов 3 - годишен давностен срок.
Крайният период е до настъпване на някое от посочените в решение №
4/16.06.2017 г. по т.д.№ 3129/2015 г. на ВКС, ТК, Второ ТО, обстоятелства:
погасяване на дълга, реализиране на изпълнителен способ, изрично вдигане на
запора или прекратяване на изп.производство. В
случая не се спори, а и от данните по делото се установява, че ЧСИ е изпратил
съобщение за вдигане на запора на 29.05.2018 г.
При това положение не са настъпили предпоставките на чл.433, ал.1,т.8 ГПК
за прекратяване на изп.производство, тъй като не се
установи бездействие на взискателя, нито настъпване на погасителната давност на
вземанията за принудителното събиране на които е било образувано изп. дело.
Давността е започнала да тече отново от 29.05. 2018 г. и не е била
изтекла до приключване на устните състезания по делото пред СРС, така и пред
настоящата инстанция. Затова и погасяването на задълженията от страна на
длъжника в хода на изп.производство и получаването на
процесните суми от взискателя не се явява без правно основание. Затова и правилно
предявеният иск е бил приет от СРС за неоснователен и като такъв –отхвърлен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната
инстанция:
При този изход на спора на въззивниците разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски, изразяващи се в юриск.възнаграждение
за процесуално представителство, което съдът определя в размер на 200 лв. и
поради което му се присъждат.
Водим от
горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №85697/13.05.2020г.,
постановено по гражданско дело № 36083 по описа за 2018 г. на СРС, I гражданско отделение, 168 – и
състав, изцяло.
ОСЪЖДА Б.Е.В.,
ЕГН ********** и Б.В.Б., ЕГН **********
и двамата с адрес: *** и съдебен адрес:***, офис –партер- адв.Р.Р., да заплатят
на„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 200 лв.- юрик.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.