Р Е Ш Е Н И Е                      

 

 

№                                                                22.07.2019 г.                                                    гр. Ямбол

 

В    И М Е Т О    Н А   Н А Р О Д А

 

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на втори юли 2019 година в публично заседание в следния състав:

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА

                                                                                                            2. ТОНКА МАРХОЛЕВА

секретар П. У.

като разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 181 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

            Производството пред Ямболски окръжен съд е образувано по въззивна жалба на Г.Г.Г. с ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез пълномощник адв. М. *** против Решение №42/10.05.2019 г., постановено по гр.д. № 81/2019 г. по описа на ЕРС, с което първоинстанционният съд отхвърлил предявения от ищцата иск  против Г.Т.И. и И.Г.П. за прогласяване за нищожен поради накърняване на добрите нрави на сключения на 07.09.2016 г. Договор за аренда на земеделски недвижими имоти,  по силата на който Г.И. като съсобственик на идеални части от наследствени недвижими имоти, оставени в наследство от Г.Т.И., в качеството на арендодател, е предоставила на ответника И.П. в качеството му на арендатор, за временно и възмездно ползване за срок от 20 стопански години следните недвижими земеделски имоти, находящи се в землището на с. Раздел, община Елхово, а именно: нива от 22.798 дка, девета категория, находяща се в местността м. „Азмак баир“, съставляваща ПИ № 043002, при граници /съседи/: №041001 - пасище мера на земи по чл.19 от ЗСПЗЗ; №043020 - полски път на Община Елхово; №043007 - нива насл. на К. Г. О. и др.; №043004 - нива насл. на М. И. Г.; №043019 - нива на Н.Д. Я.№043018 -нива на К.П. Д., от който имот е образуван нов самостоятелен имот, след извършена съдебна делба с Решение №90/20.06.2018 г. по гр.д. №444/2016 г. по описа на ЕРС, вписано в Службата по вписванията при ЕРС акт№162, том II, per.№2180 от 10.10.2018 Г., от който ищцата е собственик на ½ ид.ч., а именно: нива с площ от 5.829 дка, находяща се в местността „Азмак баир“, девета категория, с начин на трайно ползване - нива, представляваща ПИ №043022, при граници: имот № 041001 - пасище мера, земи по чл.19 от ЗСПЗЗ; имот № 043021 - нива на дял II; имот № 043023 - нива на дял III и имот № 043007 - нива на наел. на К. Г. О. и др. идентичен със следния имот: Поземлен имот с идентификатор 61738.43.22 по кадастралната карта, одобрена със Заповед №РД-18-1651/25.09.2018г. на ИД на АГКК, находящ се в село Раздел, общ.Елхово, в местността „Азмак баир“, с площ 5829 кв.м., трайно предназначение-земеделска, начин на трайно ползване - нива, категория девета, който имот по предходен план е №043022, при граници по кадастрална карта: 61738.43.23; 61738.43.7; 61738.41.1; 61738.43.21, като неоснователен.

 С въззивната жалба решението на ЯРС се атакува изцяло като необосновано и неправилно,  постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. На първо място въззивникът сочи, че  първостепенния съд неправилно е приел, че при процесния договор за аренда не е налице нееквивалентност на насрещните престации, предвид обстоятелството, че при сключването му, ответницата И., притежаваща едва 1/36 ид.ч. от имота, е обвързала всички съсобственици за такъв дълъг срок на действие от 20 стопански години - до 01.10.2036 г. и последвалата още същият ден продажба на тази нейна 1/36 ид.ч. от същият имот на арендатора. Сочи се още, че договаряйки с втория ответник максимално дълъг срок на договора за аренда, И. е действала във вреда и с единствената цел да набави облага за другата страна по договора - арендатора, като още същият ден му е прехвърлила собствената си 1/36 ид.ч. от земеделската земя, което е довело до замяна на страна по този Договор съгласно чл. 17, ал. 2 от Закона за арендата в земеделието. Въззивникът изтъква допълнителни аргументи за това, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. Уточнява в този см., че съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Излага собствени правни изводи досежно понятието "добри нрави", като допълва, че в крайна сметка при констатирана нееквивалентност на престациите е на лице нарушение на принципа на справедливостта. Възразява още, че в откритото съдебно заседание РС е отказал да приеме е да обсъди допълнителните факти сочени от ищцата (договорената рента в процесния период не по- малко от 10 кг. на дка.). Изтъква, че обжалваното съдебно  Решение  е  постановено  в  противоречие ц практиката в ЕРС, като изброява Решение №170/07.11.2018г по гр.д.№799/2017г. на РС-Елхово; Решение №172/22.10.2018г по гр.д.№148/2018г на РС-Елхово; Решение №39/22.06.2018г по гр.д.№686/2017г на РС-Елхово; Решение №9/16.02.2018г по гр.д.№686/2018г на РС-Елхово. Поради това моли за отмяна на атакуваното решение и уважаване на предявената претенция за прогласяване нищожността на договора за аренда. Моли за отмяна на решението и в частта, в която са присъдени сторените в първоинстанционното производство разноски и за присъждане на такива и в двете инстанции.

Въззиваемите страни са уведомени за постъпилата въззивна жалба на 31.05.2019 г. чрез процесуалния им представител - адв. Ч., като в срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от И.П. и Г.И.. По отношение възраженията за материална незаконосъобразност на правните изводи и необоснованост на първоинстанционното решение, излага собствен доказателствен и правен анализ на приетите за установени факти от първата инстанция, като счита, че решението е правилно, поради което моли за потвърждаването му. Претендира се присъждане на разноски пред въззивната инстанция и не се представят нови доказателства.

В съдебно заседание  въззивникът Г.Г. не се явява лично, представлява  се от адв. М., който поддържа въззивната жалба и моли за отмяна на решението на първоинстанционния съд. Моли и за присъждане на разноски пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемите Г.И. и И.П. не се явява в ОСЗ, представляват се от адв. Ч., който също не се явява, но е депозирал писмено становище, с което моли за потвърждаване на първоинстанционното решение, съотв. за отхвърляне на въззивната жалба, както и за присъждане на разноски.

 След съвкупна преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:

От представеното по делото Удостоверение за наследници на Г.Т.И., изх. № 81 от 19.09.2016 г. (л. 13 по гд №81 от 2019 на ЕРС) се установява,  че ищцата Г.Г. и ответницата Г.И. са наследници по закон на Г.Т.И., починала на 02.12.1975 г., като ищцата Г.Г.Г. е нейна внучка, а ответницата Г.Т.И. е дъщеря на починалия на 11.11.1991 г. внук на Г.Т.И. – Тодор Г. Иванчев.

Видно от нотариален акт №110, том V, дело № 1031 от 1996 година на ЕРС (л. 14), наследниците на Г.Т.И. са признати за собственици на процесната земеделска земя, находяща се в землището на село Раздел, община Елхово, възстановена им по реда на ЗСПЗЗ, представляваща Нива с площ от 22.798 дка, девета категория, находяща се в местността „Азмак баир“, представляваща имот № 043002 по плана за земеразделяне.

Не се спори, а и се установява от представения договoр, че на 07.09.2016 година между ответника Г.Т.И. и ответника И.Г.П. е бил сключен Договор за аренда на земеделски недвижими имоти (л. 11), с който ответницата е предоставила за временно и възмездно ползване за срок от 20 стопански години, считано от стопанската 2016/2017 г. два земеделски имота, в т.ч. и процесната нива с площ от 22.798 дка, находяща се в м. „Азмак баир“, съставляваща ПИ №043002 по плана за земеразделяне, девета категория. Уговорено е заплащане от арендатора годишна арендна вноска в размер от не по – малко от 10 килограма на декар зърно, като размерът на плащането подлежи на предоговаряне при промяна на икономическите условия в страната.

Видно от представения по делото НА № 110 от 07.09.2016 година, том VIII, рег. № 6279, дело № 1030 (л. 12) част от наследниците на Г.Т.И. - Я. Т. Д., Г.Т.И., Т.Д. Г. и Г. Д. С.са продали на ответника И.П. своите общо 11/36 ид.ч. от нивите, предмет на договора, включая и процесната нива с площ от 22.798 дка, съставляваща ПИ №043002 по СГКК на с. Раздел, видно от представената скица на ПИ № 15-4159 от 03.01.2019 г.

Пред първата инстанция е представено и Решение № 90 от 20.06.2018 година, постановено по гр.д. № 444/2016 година, в сила от 13.09.2018 г. (л. 18-23 вкл.) , видно от съдържанието на което съдът е разпределил възстановените по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Г.Т.И. недвижими имоти между съделителите, като е поставил в общ дял на Г.Г.Г. и С. Т. Т. при равни квоти – по ½ процесния имот, представляващ  Нива с площ от 5.829 дка в землището на с. Раздел, съставляващ  ПИ с идентифкатор 61738.43.22 по КККР на с. Раздел.

     Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид становищата на страните и техните възражения, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното от правна страна :

 Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от съответните надлежни страни, имащи право и интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.

              Предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд е длъжен служебно да провери валидността и допустимостта на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. В тази връзка настоящата инстанция намира, че решението на ЯРС е валидно, тъй като при въззивния контрол не се установиха пороци, които да дават основание то да бъде квалифицирано като нищожно. Последното е и допустимо в обжалваната част.

Съгласно чл. 269, изр.2 ГПК и задължителните указания по приложение на нормата, дадени с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

С оглед изложените в исковата молба фактически твърдения, въззивният съд намира, че главният иск, с който е сезиран първоинстанционния съд, намира правното си основание в разпоредбата на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, като се иска обявяване на сключения между ответниците Г.И. и И.П. аренден договор за нищожен, поради накърняване на добрите нрави, тъй като е налице нееквивалетност на насрещните престации, поради съвкупността от следните обстоятелства:  прекалено ниска стойност на договореното арендно плащане; прекалено дълъг срок на договора и поведението на сключилия арендния договор съсобственик И., която в същия ден е прехвърлила собствеността върху притежаваните идеални части на арендуваните имоти и не е имала намерение да се ползва от договора за аренда, който е във вреда на останалите съсобственици.

За уважаване на предявения иск по чл.26, ал.1, изр. 3 ЗЗД в тежест на ищцата, сега въззивник, е да докаже, че при сключване на договора са нарушени добрите нрави. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. В съдебната практика се приема, че основанието по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД - нищожност поради противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено-етични правила на поведение. При преценката дали са накърнени моралните норми, съдът следва да съобрази волята на страните, защото нормата на чл.20 ЗЗД го задължава при тълкуването на договорите да установява действителната им обща воля, формирана от всичките им уговорки, да се отчита тяхната взаимна връзка и целта на договора - удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл.9 ЗЗД. Нееквивалентността на престациите обаче трябва да е в толкова висока степен, че съотношението между престациите да е такова, че едната от тях е незначителна и практическа нулева. Приема се, че известна обективна нееквивалентност е допустима, т.к. свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес, а следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл.33 ЗЗД, а не нищожност поради противоречие с добрите нрави (арг. от Решение №24/09.02.2016г. по гр.д. №2419/2015г. на ВКС).

Доводите за ниска стойност на договореното арендно плащане  следва да бъдат обсъдени от съда, тъй като последните представляват аргумент от правно естество, който не е обхванат от ранната преклузията, продиктувана от концентрационното начало в гражданския процес. Последното важи за въвеждане на нови факти, обстоятелства, както и доказателства за тяхното установяване, каквото правния довод не представлява. Поради това следва да бъде разгледана и възможността процесния договор за аренда да бъде нищожен, поради противоречие с добрите нрави, произтичащо от прекалено ниската стойност на арендното плащане.

С оглед горното и като съобрази доказателствата по делото, въззивният съд приема, че не е налице значителна нееквивалентност на престациите на страните по процесния договор за аренда, което да обосновава извод за противоречие на договора с добрите нрави. Договорената арендна цена в процесния договор за аренда е в размер на  не по-малко от 10 кг на дка зърно (размер, който е уговорено, че подлежи на предоговоаряне при промяна в икономическите условия) и тази нееквивалентност не е в такава степен, че да се приеме пълна липса на договорена престация от страна на арендатора. Извод за нееквивалентност на престациите би могъл да се направи само при съпоставка на уговорената с процесния договор за аренда арендна цена с критериите, визирани в чл.8, ал.2 от ЗАЗ, за каквато съпоставка обаче са необходими специални знания, а доказателства в тази насока от страна на ищцата не са ангажирани нито пред първата инстанция, респ. нито са релевирани с въззивната жалба. Наред с това в конкретната хипотеза, ако ищцата е приела арендния договор и се счита обвързана от него по силата на чл.3, ал.4 ЗАЗ, на основание  чл.16, ал.1 ЗАЗ, във вр.с чл.134, ал.1 ЗЗД (при бездействие на арендатора) може да поиска изменение на арендната цена поради несъответствието й със съответните пазарни цени на арендното плащане в региона за съответната стопанска година, а при липса на споразумение между страните, могат да поискат от районния съд при условията на чл.16, ал.5 ЗАЗ да вземе решение за увеличение на размера на арендното плащане.

Съдът съобрази също, че свободата на договаряне между страните по договора за аренда по отношение на неговия срок е ограничена само от разпоредбата на чл.4 ЗАЗ, предвиждаща минимален срок на договора от пет години, но не и максимален срок. Разпоредбата на чл.4, ал.2 ЗАЗ, действаща през периода 1996г. до 1999г. и впоследствие отменена, изрично е предвиждала ако договорът бъде сключен за по-дълъг срок да има действие за петдесет години. Както правилно е приел първоинстанционният съд, при липса на законово ограничение на срока на договорите за аренда след 1999г., страните могат да сключват договори за аренда за значително по-дълги срокове от минимално предвидения срок от пет години, като правният интерес от сключването им за по-дълъг срок се преценява с оглед всички клаузи на договора. В случая клаузите на арендния договор, преценени с оглед срока на договора не дават основание да се приеме, че е налице нееквивалентност на престациите като основание за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави.

По делото липсват доказателства поведението на И., която е сключила процесния аренден договор като съсобственик на арендуваните имоти, да противоречи на установени морални норми, като насочено единствено към увреждане на въззивниците. Безспорно е установено, че в деня на сключване на арендния договор, последната заедно с още трима от наследниците на Г.И., са прехвърлили на ответника И.П. притежаваните от тях идеални части от земеделските земи, но това нейно поведение не е забранено от закона, нито води до нищожност на договора за аренда поради накърняване на добрите нрави, тъй като на основание чл.17, ал.2 ЗАЗ приобретателят замества арендодателя като страна в договора за аренда. При сключването на договора за аренда, бившият съсобственик И. е упражнила права, произтичащи от правото й на собственост върху земеделските имоти и даващи й основание за сключване на договора съгласно действалата към този момент редакция на разпоредбата на чл.3, ал.4 от ЗАЗ, а от клаузите на договора, преценени поотделно и в съвкупност, и при липса на други събрани доказателства, не може да се направи извод за сключване на договора за аренда с цел увреждане интересите на въззивниците.

С оглед всичко изложено, въззивният съд приема, че процесният договор за аренда от 07.09.2016 г., който е сключен в предвидената от ЗАЗ форма - писмена, с нотариална заверка на подписите, е породил валидно правно действие за страните по същия - арендодател и арендатор. Предявеният иск по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД срещу арендатора - ответника И.П. е неоснователен и следва да се отхвърли. Тъй като разпоредбата на чл.3, ал.4 ЗАЗ в редакцията й, действаща към момента на сключване на договора за аренда допуска същият да бъде сключен само от някои от съсобствениците на земеделските земи, и ако въззивниците са приели и потвърдили този договор и същият им е непротивопоставим, отношенията между съсобствениците следва да се уредят съобразно разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗС. В случай, че въззивниците не са потвърдили арендния договор, който е сключен от съсобственик, който не притежава повече от половината идеални части от общите земеделски имоти, какъвто е процесния случай, този договор им е непротивопоставим и същите имат възможност за защита по друг ред - напр. иск за ревандикация (арг. от Решение №12/01.03.2018г. по гр.д. №1251/2017г. на ВКС, II г.о.).

Искът по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли и по отношение на ответника И.П..

Преценявайки доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, въз основа на направените по-горе заключения, съдът счита, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил ищцовата претенция. Поради съображенията изложени по - горе въззивният съд приема, че не е налице значителна нееквивалентност на престациите на страните по процесния договор за аренда, което да обосновава извод за противоречие на договора с добрите нрави.

Районният съд, като е достигнал до същите правни изводи, е постановил едно правилно и законосъобразно решение, което не страда от пороците, визирани във въззивната жалба и при условията на чл. 271, ал.1 ГПК, следва да бъде потвърдено.

При изхода на спора пред въззивния съд, въззивникът няма право на разноски, тъй като жалбата му следва да бъде отхвърлена. Въззиваемите страни Г.И. и И.П. са представили доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение пред втората инстанция, поради което следва да им бъдат присъдени извършените от тях разноски в размер на 200 лв.

   Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, ЯОС

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №42/10.05.2019 г., постановено по гр.д. № 81/2019 г. по описа на ЕРС.

 

ОСЪЖДА Г.Г.Г. с ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез пълномощник адв. М. *** да заплати на Г.Т.И. с ЕГН ********** *** и И.Г.П., ЕГН **********,***, двамата със съдебен адрес ***, адв. Ив. Ч. ***, направените по делото разноски пред втората инстанция в размер от 200 лв. (двеста лева).

 

Решението е окончателно.

 

  

 

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                                                 2.