Р Е Ш Е Н И Е
№
1213
10.04.2020 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на дванадесети
март две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13259 по описа на съда за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е
образувано въз основа на искова молба от Д.Б.Д., ЕГН **********,*** против ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 , с която са предявени обективно съединени в
условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията между
страните, че сключеният между тях договор за
паричен заем № ******* е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В
случай на отхвърляне на главния иск, в условията на евентуалност, е съединен и
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че клаузата за неустойка, уговорена в
чл. 4, ал. 2 от процесния договор, е нищожна като противоречаща на добрите
нрави, поради установяването й в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение
на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните е
сключен договор за кредит от 29.02.2016 г., по силата на който в полза на ищеца
– кредитополучател, била предоставена сумата в размер от 750 лв. при фиксиран
лихвен процент по заема от 35 % и годишен процент на разходите от 41, 68%, със
срок за погасяване от 26 седмици и с размер на двуседмичната погасителна вноска
от 63,27 лв. и брой на вноските- 13. В
клаузата на чл. 4 от договора било установено задължение за кредитополучателя
за предоставяне на обезпечение под формата поръчителство, което да отговаря на
изискванията, установени от кредитодателя. В случай на непредставяне на
уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в
общ размер на 339,04 лв., платима на вноски, ведно с главницата и уговорената
възнаградителна лихва съгласно погасителния план, с размер на всяка вноска от
26,08 лв. Ищецът твърди, че е усвоила сумата по кредита, но счита, че не дължи
плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът е нищожен на подробно
изложените в исковата молба съображения.
Сочи се, че посоченият в договора лихвен процент не отговаря на
действително приложения, поради това, че уговореното в чл. 4, ал. 2 от договора
плащане, макар и установено като неустойка, по правната си същност представлява
скрита добавка към възнаградителната лихва. Твърди, че неправилно размерът на
плащането по чл. 4, ал. 2 от договора, наречено "неустойка", но
представляващо скрито възнаграждение за ползването на финансовия актив, не е
включен при определяне на годишния процент на разходите, поради което и
посоченият в договора годишен процент на разходите също не отговаря на
действителния, което представлява нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. По така изложените съображения счита договорът за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради което и съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят
дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, без лихвата и другите
разходи по кредита. Счита, че с включване на клауза за неустойка в този размер
се е достигнало до сключване на договора за кредит при заобикаляне на закона и
в точност на правилото, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В
условията на евентуалност излага съображения за нищожност само на клаузата на
чл. 4, ал. 2 от договора като противоречаща на добрите нрави по смисъла на
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Твърди се, че нищожността на клаузата за възнаградителната лихва обуславя
нищожност на целия договор за кредит, тъй като той нормативно е определен като
възмезден договор и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение
за отпуснатия кредит. Цитира съдебна практика и практика на СЕС в подкрепа на
изложените доводи. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира
присъждане на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
Ответникът излага подробни
съображения за неоснователност на изложените от ищеца в исковата молба
твърдения за недействителност, но визира друг договор за кредит с друга дата и
друга сума. Относно клаузата за неустойка
посочва, че същата е действителна и не противоречи на добрите нрави, като
същата обезпечава по – големия риск, който кредиторът поема при необезпечен
заем. Оспорват се и възраженията за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите
нрави. Сочи, че годишният процент на
разходите по кредита е установен в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК . Моли да се отхвърлят исковете, като неоснователни и недоказани.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от приетия по делото
като доказателство договор за паричен заем № ******* е видно, че на 29.02.2016
г. ищецът в качеството на заемополучател е сключил с ответника в качеството на
заемодател договор за заем, по силата на
който му е предоставена в заем сумата от 750 лв. В договора е уговорен срок на
заема 26 седмици, чрез заплащане на 13 двуседмични вноски от по 63,27 лв.
всяка. Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 35 % и ГПР в размер от
41,68 %. Посочени са датите, на които настъпват падежите на всяка от вноските,
като е отразен общият размер на всички плащания – 822,51 лв. Страните са се
договорили, че с предоставената в заем сума ще се рефинансира текущ заем на
заемополучателя, като последният е заявил, че желае да погаси изцяло
задължението си по Договор за паричен заем № ****** в размер на 77,42 лв. Съгласно
чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване
на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му
по договора, а именно: две физически лица – поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за
размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да
е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет
Мениджмънт АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма
задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му
история към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от ****„Р.“, като
поръчителите подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. В
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 339,04 лв. на вноски от по 26,08 лв., които се добавят към размера на
месечните погасителни вноски.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза се установява, че замествайки параметрите във формулата,
посочена в Приложение № 1 към ЗПК се получава, че ГПР е в размер на 41,68 %. В
допълнение в. л. сочи, че в ГПР не се включват разходите, които потребителят
заплаща при евентуално неизпълнение на
договора си съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК. В. л. установява, че ищецът е платила
по – голяма част от сумите по договора, в това число, главница в размер на 750
лв., лихва в размер на 61,34 лв. и неустойка в размер от 339,04 лв., като е
останала дължима сумата от 11,17 лв. (разлика между общ размер на лихвата –
72,51 лв. и платена лихва 61,34 лв.). Установява се, че процентното оскъпяване
по кредита с уговорената в чл. 4, ал.2 от договора неустойка при непредставяне
на обезпечение, е в размер между 42 %-49 % месечно или средно годишен процент
на оскъпяване 45 %. В. л. е установило, че законната лихва за периода по
договора е 17,19 лв., а договорната
лихва е в размер на 72,51 лв. Годишната
лихва от 4,7 % е в размер на 35,21 лв.
Между ищеца и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по
кредита; годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на
горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС
от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по
дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48
(съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК)
трябва да се тълкува в смисъл, че
в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план
каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази
главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази
директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в
националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на
падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да
позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези
вноски. Аналогично е разрешението и в
Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10,
параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска
национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на
главницата, лихвите и другите разходи.
Налице обаче е нарушение на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съдът намира, че посочените в договора годишен
процент на разходите от % и общата сума за плащане от заемополучателя –
6406,18 лв. не съответстват на действителните такива. Предвидено е още при сключването на договора,
че неустойката по чл.4, ал.2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка месечна
вноска по договора, като към вноската се добавя сума от 105,78 лева., като
общият размер на неустойката представлява 38 % от предоставената в заем сума. Така
въведените изисквания в чл.4, ал.1 от договора за вида обезпечение и срока за
представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение
не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на
условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на
практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. С оглед на това настоящият състав намира, че процесният
договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал.1 от ЗПК, като липсата на
част от задължителните реквизити по т.10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от
една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване
на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР,
което представлява невярна и следователно
измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви
като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски
практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
В
ЗПК е посочено изчерпателно какво следва
да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл.22
във вр. с чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност
на същия, като в закона не е предвидена възможност тези реквизити да са
определяеми такива.
С оглед гореизложеното по повод
съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между ответника и ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД съдът счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 10 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен
на това основание и съответно предявеният главен иск за установяване на
недействителността му следва да се уважи като основателен и доказан. Предвид
уважаването на главния иск, то не са налице предпоставките за разглеждане на
предявените в условията на евентуалност искове.
По
отговорността за разноски:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по
делото разноски в размер на заплатена държавна такса от 50 лв. и депозит за
вещо лице в размер от 150 лв. или общ размер на разноските 200 лв. Представен е
договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно
чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, възлиза на 300
лв.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д.Б.Д.,
ЕГН **********,*** и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46, че сключеният между
тях договор за паричен заем № *******е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА
„Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28,
„Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 ДА ЗАПЛАТИ НА Д.Б.Д., ЕГН **********,***
сумата от 200 лв.- разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28,
„Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 да
заплати на адв. Е. Г. И., АК – П., личен № *****, с адрес: гр. П., ул. „Х. К.“
№ * сумата от 300 лева - адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд–
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно с оригинала.
Д. К.