Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Радомир, 27.07.2021 г.
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
Радомирският районен съд, гражданска
колегия, четвърти състав, в публично заседание на първи юли през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РОСЕН АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря М. М., като разгледа
докладваното от районния съдия гр. д. № 288 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, съобрази следното:
Предявени са в условията на
кумулативно обективно съединяване искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр.
с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответницата М.О.И. дължи на ищцовото дружество „Е.М.“ ЕООД сумата от 4500,00
лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № РК..-…….. от
15.04.2013 г., предявена частично от 6506,29 лева, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
30.10.2020 г. до окончателното изплащане на задълженията, както и сума в размер
на 500,00 лева, представляваща договорна лихва, дължима за периода от
01.10.2017 г. до 16.04.2020 г., предявена частично от 1661,26 лева.
В исковата молба ищецът твърди, че
на 15.04.2013 г. между „С.“ ЕАД, в качеството на кредитор и М.О.И., в
качеството на кредитополучател, бил сключен договор за потребителски кредит №
РК..-…….., по силата на който кредиторът предоставил на кредитополучателя в
деня на сключването на договора паричен кредит в размер на 12 500 лева, а
последният се задължил да върне сумата по кредита в срок до 16.04.2020 г. на 84
месечни погасителни вноски. Вноските по кредита били уговорени в размер на 201,11
лева, както и последна изравнителна вноска в размер на 207,17 лева, като
падежът на първата погасителна вноска бил на 16.05.2013 г., а на последната –
на 16.04.2020 г.
Длъжникът не изплатил изцяло
дължимите суми на ищцовото дружество, като срокът на договора изтекъл с падежа
на последната погасителна вноска и не бил обявяван за предсрочно изискуем.
Ищецът сочи, че вземането,
произтичащо от сключения договор за потребителски кредит, било прехвърлено в
собственост на „Е.М.“ ЕООД, по силата на договор за цесия от 31.01.2018 г.
Цедентът упълномощил цесионера „Е.М.“
ЕООД да изпраща писмени уведомления до длъжниците по вземанията, предмет на
сключения договор за цесия, от името на цедента, с които да ги уведомява за
прехвърлянето на техните задължения по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като
ответницата предстояло да бъде уведомена за цесията в хода на настоящото
производство.
Поради неизпълнението на договорните
задължения от страна на ответницата, ищцовото дружество подало заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до PC –
Радомир, по което било образувано ч. гр. д. № ……/2020 г. по описа на съда, в
рамките на което съдът издал заповед за изпълнение № ……../02.11.2020 г., срещу
която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение, което обуславяло
правния интерес на ищцовото дружество от предявяване на настоящата искова
претенция.
С оглед изложеното, моли да бъде
признато за установено в отношенията между страните, че ответницата М.О.И. дължи
на ищцовото дружество „Е.М.“ ЕООД сумата от 4500,00 лева, представляваща
главница по договор за потребителски кредит № РК13-02717 от 15.04.2013 г.,
предявена частично от 6506,29 лева, ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.10.2020 г. до
окончателното изплащане на задълженията, както и сума в размер на 500,00 лева,
представляваща договорна лихва, дължима за периода от 01.10.2017 г. до
16.04.2020 г., предявена частично от 1661,26 лева.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил
отговор на исковата молба.
В съдебно заседание ищцовото
дружество, редовно призовано, не изпраща представител.
В съдебно заседание ответницата,
редовно призована, не се явява и не изпраща представител.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:
Ищцовото дружество „Е.М.“ ЕООД е подало
на 30.10.2020 г. до Радомирския районен съд заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК против ответницата М.О.И. за дължими суми по договор
за потребителски кредит от 15.04.2013 г., въз основа на което е образувано ч. гр.
д. № ……./2020 г. на РдРС, по което в полза на заявителя е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № …./02.11.2020 г. против длъжника и настоящ
ответник.
В законоустановения едномесечен срок
от връчване на заповедта за изпълнение длъжникът е депозирал възражение за
недължимост на сумите по нея. В едномесечния срок от съобщаването заявителят „Е.М.“
ЕООД е предявил настоящия иск.
По делото е представен и приет договор
за потребителски кредит № РК 13-02717 от 15.04.2013 г., сключен между „С.“ ЕАД
(кредитор) и М.О.И. (кредитополучател), по силата на който кредиторът е
предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 12 500 лева, която
кредитополучателят се е задължил да върне на 84 месечни погасителни вноски, от
които първите 83 вноски са в размер на 201,11 лева, а последната – в размер на
207,17 лева. Падежът на първата погасителна вноска страните са уговорили на 16.05.2013
г., а на последната – на 16.04.2020 г., като страните са уговорили общ размер
на всички плащания – 16 899,30 лева.
По делото е приет и договор за прехвърляне
на парични задължения (цесия) от 31.01.2018 г., сключен между „О.Б. Б.“ АД (цедент)
и „Е.М.“ ЕООД (цесионер) и анекс № …./05.12.2019 г. към договора за цесия, по
силата на който цедентът прехвърля на цесионера свои ликвидни и изискуеми
вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити, индивидуализирани в
Приложение № 1Б, неразделна част от договора.
От представеното по делото
извлечение от Приложение № 1Б към анекс
№ 3/05.12.2019 г. към договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 31.01.2018
г. се установява, че вземането на „О.Б.Б.“ АД срещу ответницата М.О.И.,
произтичащо от договор за потребителски кредит № РК .-.. от 15.04.2013 г., е
прехвърлено в полза на „Е.М.“ ЕООД.
От ищцовата страна е представено и уведомително
писмо, с което „ОББ“ АД уведомява ответницата М.О.И., че задължението ù по сключения договор за
потребителски кредит № РК … от 15.04.2013 г., е изкупено от „Е.М.“ ЕООД.
Представени са също и доказателства
във връзка с изложените твърдения за уведомяване на длъжника за сключения
договор за цесия (известие за доставяне).
Приетото
за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Исковете са предявени от процесуално легитимирана страна и при
наличието на правен интерес, поради което са процесуално допустими. Правният
интерес от воденето им се обосновава с издадена срещу ответницата в полза на
ищеца заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК относно вземанията, предмет
на настоящото производство, срещу която е постъпило възражение в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК. Исковете за установяване на вземането са подадени в преклузивния
срок по чл. 415, ал. 4
ГПК.
При разглеждането им по същество
съдът намери следното:
Предмет на иска по чл. 422 ГПК вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК е признаване за установено по отношение на ответника
съществуването на вземане на ищеца за определени парични суми. Уважаването на
претенцията предполага доказване кумулативното наличие на няколко предпоставки,
а именно: наличието
на договорни отношения между „С.“ ЕАД и ответницата във връзка със сключения
договор за паричен заем, изпълнение на задължението на
заемодателя да предаде заемната сума, наличието на сключен договор за цесия на
процесното вземане между цедента - „О.Б.Б.“ АД и цесионера - „Е.М.“ ЕООД и уведомяването
на ответницата за извършената цесия.
В настоящия случай от събраните по
делото доказателства се установява по безспорен начин наличието на валидна
облигационна връзка между „С.“ ЕАД (с правоприемник „О. Б. .“ АД), в качеството
на кредитор и ответницата, в качеството ù на кредитополучател, въз
основа на сключения договор за потребителски кредит № РК .-.. от 15.04.2013 г. Договорът
е обективиран в писмена форма и съдържа надлежна индивидуализация на страните,
датата, мястото на сключване и предмета на сделката, от ответната страна не се
оспорва неговата действителност, поради което следва да се приеме за доказано,
че страните са били обвързани по силата на валидно облигационно правоотношение.
Установява се наред с това от
представените по делото писмени доказателства, че вземането на кредитора срещу
ответницата по сключения договор за кредит е прехвърлено на „Е.М.“ ЕООД с анекс
№ ../05.12.2019 г. към договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
31.01.2018 г., като в тази връзка съдът съобрази и представеното по делото извлечение
от Приложение № 1Б към сключения анекс към договора за цесия, в което е
включено и вземането на кредитора срещу ответницата М.О.И.. Съдът, като взе
предвид приложеното към исковата молба уведомление,
с което ответницата е уведомена, че задължението ù по сключения договор
за паричен заем е изкупено от „Е.М.“ ЕООД и съобразявайки практиката на ВКС,
намерила израз в редица съдебни актове, сред които: решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС,
ТК, II т. о. и решение № 109/13.07.2016 г. по т. д. № 1050/2015 г. на ВКС, ТК,
I т. о., намира, че с получаването на приложеното към исковата молба
уведомление, цесията следва да се счита за
надлежно съобщена на длъжника.
Падежът на последната погасителна
вноска е бил на 16.04.2020 г., т. е. преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение, поради което съдът не следва да
обсъжда въпросите, касаещи настъпването на предсрочна изискуемост на вземането.
Страните не спорят относно размера на
задължението, поради което съдът, съобразявайки
практиката на ВКС, намерила израз в решение № 177/26.11.2010 г. по т. д. №
46/2010 г. по описа на ВКС, II т. о.,
дължи произнасяне по направеното от ответницата в рамките на
проведеното заповедно производство възражение за погасяване по давност на
претендираните от ищеца суми.
На първо място следва да се посочи,
че в случая не се касае за периодични платежи, а за разсрочено издължаване на
отпусната в заем (кредит) сума, поради което кратката тригодишна погасителна
давност, уредена в чл. 111, б. „в” от ЗЗД, е неприложима по отношение на
погасителните вноски. Съдебната практика (вкл. и тази на ВКС) приема, че при
договорите за заем/кредит, макар да е уговорено връщането на сумата по тях да
стане на погасителни вноски на определени дати, това не превръща тези вноски в
периодични плащания. Договореното връщане на заема/кредита на погасителни
вноски представлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна
на длъжника на части (в този смисъл решение № 261/12.07.2011 г. на ВКС по гр. дело
№ 795/2010 г., ІV г. о.). От друга страна, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД
давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението на
ответника по процесния договор за кредит е да внася анюитетни вноски за погасяване
на вземането по договора за кредит, поради което давността тече отделно за
всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по
отношение на кредитната институция. Изискуемостта, забавата и давността за
всяка престация настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни
задължения, независимо че същите произтичат от сключения между страните договор
за кредит. Съгласно приетото в решение № 123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014
г. на ВКС, II т. о., за настъпване на предсрочната изискуемост на отпуснат
кредит, който е предмет на заявление по чл. 410 ГПК, е необходимо правото на
кредитора да направи вземането предсрочно изискуемо да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение чрез изрично
уведомяване на длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита.
При условие, че по делото не е установено длъжникът да е бил уведомен за
настъпила предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, следва да се приложат уговорените между страните падежи
на отделните погасителни вноски, като всички те са настъпили преди подаване на
заявлението. В случая не е настъпила предсрочна изискуемост, поради което
началният момент, от който тече давността, е падежът на съответното вземане за
всяка от уговорените погасителни вноски.
В производството по реда на чл. 422,
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, ако кредиторът спази едномесечния срок за предявяване
на иска, по силата на чл. 422, ал. 1 ГПК искът ще се счита предявен от момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като към този
момент ще се считат настъпили както материалноправните, така и
процесуалноправните последици от предявяването му, т. е. ефектът на прекъсване
на давността по чл. 116, б. „в” от ЗЗД е настъпил със задна дата, считано от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в случая - на 30.10.2020
г., така: решение № 63/28.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 637/2009 г., I т. о.
Следователно, погасителната давност обхваща всички ликвидни
и изискуеми вземания преди 30.10.2015 г., като остават дължими вземанията на
кредитора в периода след 30.10.2015 г. По делото ищецът е предявил частична
претенция за главница в размер на 4500,00 лева от общо дължими 6506,29 лева и
за договорна лихва в размер на 500,00 лева от общо дължими 1661,26 лева.
Непогасената част от задължението за главница в периода след 30.10.2015 г.,
съобразно приложения по делото погасителен план, възлиза на сумата от 8904,89
лева, а за договорната лихва – в размер на 2027,97 лева, поради което следва да
се приеме, че вземането не е погасено по давност и възражението на ответницата
в тази насока е неоснователно.
По изложените съображения съдът
намира, че предявените искове са основателни и доказани и като такива следва да
бъдат уважени.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на
ищеца направените по делото разноски в общ размер на 280,00 лева, от които 50,00
лева юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство и държавна такса
в заповедното и исковото производство в общ размер на 230,00 лева.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.О.И.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, че дължи на „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК: ......, със
седалище и адрес на управление:***, р-н „В.“, ул. „Р.П. К.“ № . - ., сумата от
4500,00 лева (четири хиляди и петстотин лева), представляваща главница по
договор за потребителски кредит № РК13-02717 от 15.04.2013 г., предявена
частично от 6506,29 лева, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.10.2020 г. до окончателното
изплащане на задълженията, както и сума в размер на 500,00 лева (петстотин
лева), представляваща договорна лихва, дължима за периода от 01.10.2017 г. до
16.04.2020 г., предявена частично от 1661,26 лева.
ОСЪЖДА М.О.И., с ЕГН: **********, с
адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК: ......, със седалище и адрес на
управление:***, р-н „В.“, ул. „Р. П.К.“ № . – . сумата от 280,00 лева (двеста и
осемдесет лева) – направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА,
СЕКРЕТАР:/И.С./