№ 12
гр. Оряхово, 08.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на единадесети
януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Веселина Люб. Павлова
при участието на секретаря Вержиния Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Веселина Люб. Павлова Гражданско дело №
20221460100358 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на ищцата С. В. С., ЕГН
********** с настоящ адрес в с. Липница, общ. Мизия, ул. „Васил Левски“ №
22, действаща чрез адв. М. В. М. от АК Пловдив против „Стик - Кредит“ АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр. Шумен, ул.
„Оборище“ № 13 Б, представлявано от изпълнителния директор С.Н.Т., с
искане да се признае за установено, че ищцата не дължи сумите от главница
от 400 лв. и лихва от 12 лв. по сключен Договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № 785230 от
27.01.2022 г., поради погасяване на същите, с преводи към ответника от
21.04.2022 г. и 19.05.2022 г. в общ размер на 440 лв., а по отношение на
претендираните от ищцата от страна на ответника наказателна лихва от 67,68
лв. и неустойка от 108 лв. по сключения Договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № 785230 от
27.01.2022 г. се иска установяване на недължимост, поради тяхната
нищожност при накърняване на добрите нрави и неравноправност.
Предявени са отрицателни установителни искове с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 63 от ЗЗД (по отношение на
недължимите поради плащане суми за главница - 400 лв. и лихва – 12 лв.) и
чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр с 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 33 от
ЗПК (по отношение на недължимите поради нищожност наказателна лихва от
67,68 лв. и неустойка от 108 лв.).
От името на ищцата се твърди, че между С. В. С. и „Стик - Кредит“ АД,
ЕИК ******** е сключен Договор за потребителски кредит под формата на
кредитна линия, предоставен от разстояние № 785230 от 27.01.2022 г.
Посочва се също, че съгласно сключения договор за кредит, кредиторът се е
задължил да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 400 лв., а
кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне за срок от 30 дни,
1
като кредитът е отпуснат при годишен процент на разходите (ГПР) в размер
на 0,00 % и при ГЛП от 0,00 %. Сочи се, че съгласно чл. 29, ал. 1 договора
ищцата следва да дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното между тях обезпечение.
Твърди се, че ищцата е направила две вноски по сключения с ответното
дружество кредит на дати 21.04.2022 г. и 19.05.2022 г. в общ размер на 440
лв., а на 28.05.2022 г. по имейл е получила Покана за доброволно изпълнение
преди започване на съдебно производство. В тази покана е посочено, че
ищцата дължи на „Стик - Кредит“ АД, ЕИК ******** сумата от общо 587,68
лв., включваща главница от 400 лв., лихва от 12 лв., наказателна лихва от
67,68 лв. и неустойка от 108 лв. Именно затова се твърди, че претендираните
от ищцата главница от 400 лв. и лихва от 12 лв. съгласно изпратена от
ответното дружество Покана на доброволно изпълнение на задължения от
28.05.2022 г. са недължими, поради заплащането им от с преводи към
ответника от 21.04.2022 г. и 19.05.2022 г. в общ размер на 440 лв., за което са
приложени разписки от „Изипей“ АД.
По отношение на претендираната неустойка в размер на 108 лв., както и
за претендираната от ищцата наказателна лихва в размер на 67,68 лв.
съгласно изпратената от ответното дружество Покана на доброволно
изпълнение на задължения от 28.05.2022 г. се твърди, че същите са
недължими, тъй като са нищожни поради противоречието им с разпоредбата
на чл. 33 от ЗПК, като противоречащи на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП,
тъй като са необосновано високи.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от ответното дружество
„Стик - Кредит“ АД, ЕИК ********, но в първото открито съдебно заседание
по делото адв. Х. Н. от АК Разград оспорва исковата молба и единствено
признава от името на ответното дружество, че с ищцата е сключен Договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от
разстояние № 785230 от 27.01.2022 г. за сумата от 400 лв., с всички негови
клаузи и уговорки. Твърди се, че ищцата не е заплатила дължимите към
дружеството суми в срок и с плащанията, които е направила не са погасени
процесните суми. Заявени са доказателствени искания във връзка с
разпределената от съда доказателствена тежест, поради което е допусната
ССчЕ. При тези аргументи е отправено искане за постановяване на решение
за отхвърляне на предявените искове, като се претендират и разноски по
делото.
След като взе предвид събраните по делото доказателства и
доводите на ищеца, съдът прима за установено следното от фактическа
страна:
С протоколно определение от 07.11.2022 г. съдът е отделил като
безспорно и ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК
обстоятелството, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № 785230
от 27.01.2022 г. за сумата от 400 лв., с всички негови клаузи и уговорки. Това
обстоятелство се установява и от събраните по делото доказателства.
Видно от представения по делото Договор № 785230 от 27.01.2022 г. и
погасителен план към него, „Стик - Кредит“ АД, ЕИК ******** е отпуснало
2
кредит на ищцата в размер на 400 лв. максимално разрешен лимит, при срок
от 30 дни (за първи кредит/транш) – т.е. с краен падеж на първия транш на
26.02.2022 г., с 0 % лихвен процент и 0 % ГПР, тъй като кредитът е под
формата на кредитна линия за срок от 12 месеца и всеки транш е със срок от
30 дни. Уговорено е, че при просрочени плащания се прилага лихвен процент
от 10 % (чл. 1, т. 10), като е предвидено и предоставяне на обезпечение –
поръчител или банкова гаранция (чл. 1, т. 11). В чл. 11 и чл. 12 от договора са
уговорени такси при неизпълнение на задължението в срок, в чл. 29 –
неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 0,9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
обезпечение по чл. 19 от договора, а съгласно чл. 30 от договора - при
неизпълнение на задълженията в срок се дължи неустойка в размер на 1 % от
размера на просрочената сума на ден.
От приложеното по делото уведомително писмо за просрочено
задължение се установява, че ищцата на 30.05.2022 г. е уведомена за
неплатените и просрочени задължения по кредита от страна на ответното
дружество, с посочване дължимостта на просрочените суми - общо 587,68 лв.,
включваща главница от 400 лв., лихва от 12 лв., наказателна лихва от 67,68
лв. и неустойка от 108 лв.
От представените два броя разписки от „ИзиПей“ АД се установява, че
ищцата е заплатила по процесния кредит две суми - на 21.04.2022 г. сумата от
40 лв. и на 19.05.2022 г. сумата от 400 лв. – или общо 440 лв.
По делото е прието и заключение на допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът възприема като обективно, пълно и всестранно
изготвено по всеки един от въпросите на страните, съгласно компетентността
и специалните знания на вещото лице в конкретната област.
От заключението безспорно се потвърждава, че ответното дружество е
предоставило на ищцата заем в размер на 400 лв. под формата на кредитна
линия, която сума е усвоена на 28.01.2022 г. чрез паричен превод в полза на
ищцата. Последната е следвало да върне сумата съгласно погасителния план
на 26.02.2022 г., но това не се е осъществило и ищцата е изпаднала в забава на
27.02.2022 г. От нея са постъпили две плащания по кредита в общ размер на
440 лв. на дати 21.04.2022 г. и 19.05.2022 г. Във връзка с тези плащания
вещото лице е установило, че сумата от 190 лв. е отнесена на погасяване на
такси за уведомителни писма, СМС-и и посещение, свързани с просрочените
задължения по кредита, а сумата от 250 лв. е отнесена за погасяване на
неустойка за просрочие. Ищцата е възразила пред съда за неравноправност на
клаузите и неоснователно начисляване и плащане на посочените такси и
неустойка по експертизата.
Във втората поставена задача вещото лице е направило подробно
изчисление на дължимите от ищцата суми по кредита към датата на подаване
на исковата молба, съобразно клаузите на сключения договор за кредит, като
е установило, че се дължат 400 лв. главница, 12 лв. посочени като лихва
(която сума всъщност е неустойка по чл. 29 от договора), 108 лв. неустойка
по чл. 29 от договора, 71,80 лв. – посочена като неустойка по чл. 30 от
договора и 13,33 лв. лихва за забава. Тук следва да се посочи и изясни, че
неустойката по чл. 30 от договора е всъщност 40 лв. (Таблица 12 от
заключението) и към нея вещото лице неправилно е прибавило и изчислената
от него неустойка по чл. 29 от договора в размер на 31,80 лв. (Таблица 11 от
3
заключението).
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Представените по делото доказателства дават основание за извода, че
страните са във валидно кредитно правоотношение, възникнало въз основа на
сключен между тях Договор за потребителски кредит под формата на
кредитна линия, предоставен от разстояние № 785230 от 27.01.2022 г. за
сумата от 400 лв. максимално разрешен лимит, при срок от 30 дни (за първи
транш) – т.е. с краен падеж на първия транш на 26.02.2022 г, с 0 % лихвен
процент и 0 % ГПР. В конкретния случай се касае за сключване на договор за
паричен заем от разстояние по реда на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), където е предвидена възможността за
предоставяне на парични кредити от разстояние. Съгласно чл. 18 ЗПФУР при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на
информация на потребителя, спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или ал. 2,
получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят
има право да се откаже от сключения договор. Съгласно ал. 2 на текста за
доказване на електронни изявления, отправени съгласно ЗПФУР се прилага
Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП). Алинея 3
предвижда, че изявленията, направени чрез телефон, друго средство за
гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна, и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Заемодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон –
Закон за потребителския кредит (ЗПК), както и Закона за защита на
потребителите (ЗЗП).
Съгласно разпределението на доказателствената тежест по предявените
искове, ответното дружество, съгласно изричните указания на съда, ангажира
доказателства в процеса (чрез назначаването на ССчЕ) за установяване
дължимостта на сумите по предявените от ищцата искове, които суми тя
твърди, че не дължи - главница и лихва в общ размер на 412 лв. поради
заплащането им и неустойка и наказателна лихва в общ размер на 175,68 лв.,
поради нищожност на клаузите, въз основа на които са начислени. Установи
се безспорно и какво е погасено с платената от ищцата сума по кредита в общ
размер на 440 лв. – със сумата от 190 лв. са погасени такси за уведомителни
писма, СМС-и и посещение, свързани с просрочените задължения по кредита,
а с останалите 250 лв. е погасена неустойка за просрочие.
На първо място съдът намира за неоснователни доводите на ищцата за
недействителност на целия договор за кредит, поради некоректно посочване
на ГПР и лихвения процент по кредита, тъй като последният е сключен под
формата на кредитна линия и за първия уговорен транш от 400 лв. главница е
посочено, че не се дължи лихва и ГПР е 0 %. Това се установява и
4
приложения по делото погасителен план към сключения договор за кредит,
вкл. е посочено, че общо дължимата сума по кредита (главница, лихва и
неустойка), когато не е осигурена гаранция или поръчител за един лихвен
период при промоционални условия за първи транш е именно 400 лв. (без
значение уговореното в чл. 19 и чл. 29 от договора). Едва при забава в
плащането на сумата, при удължаване с още един лихвен период и пр. са
предвидени лихва, неустойки, такси и т.н.
Основателно се явява твърдението за нищожност/неравноправност на
клаузата на чл. 19 и предвидената във връзка с нея неустойка по чл. 29 от
договора за кредит, в които е предвидено задължение за осигуряване на
обезпечение в тридневен срок от подписването на договора (отговарящо на
конкретни условия от общите условия на кредитора и одобрявано по
преценка на последния) и неустойка при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение (чл. 29 от договора), като накърняващи добрите
нрави и неравноправни по чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗП.
Съдът намира неустойката уговорена в чл. 29, ал. 1 от договора за
кредит, която вещото лице е изчислило в размер на 120 лв. (12 лв. +108 лв.) за
периода от 01.02.2022 г. (три дни след изтичане на задължението за
предоставяне на обезпечение) до 30.05.2022 г. (датата на поканата за
доброволно изпълнение до ищцата), представлява уговорена отнапред
компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на заемателя,
ако в определен срок не представи някое от изброените в чл. 19 от същия
договор обезпечения – поръчител или банкова гаранция. Такова договаряне
противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга,
да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК) и да
предложи добросъвестно цена за ползване на кредита (възнаградителна
лихва). Тя поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит,
тъй като по естеството си позволява на кредитора да получи сигурно
завишено плащане и то в значителен размер, без това оскъпяване да е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Тази неустойка на практика има
характер на „цена за ползване на необезпечен кредит“, но е представена от
ответното дружество като неустойка за неизпълнение на задължение за
непредоставяне на обезпечение, поради което не е посочена в ГПР - основен
критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената
сделка. По този начин съдът намира, че клаузата действително накърнява
добрите нрави и противоречи на принципа на добросъвестност и
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Тя води до
нееквивалентност на насрещните престации и представлява сума, която
оскъпява кредита и води единствено до неоснователно обогатяване на
кредитора с тази сума и е резултат на неизпълнение на задължението на
ответното дружество за преценка и оценка на платежоспособността на
длъжника, с оглед встъпването в кредитно правоотношение с него (чл. 16 от
ЗПК). Освен това уговорената неустойка безспорно излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (ТР № 1 от 15.06.2010
г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), тъй като не обезпечава задължението
по отпуснатия кредит, а друго вменено задължение - за обезпечаване на
кредита, като следва да се има предвид и това, че непредоставянето на
5
обезпечение не води до претърпяването на вреди от страна на кредитора (т.е и
санкционната функция на неустойката е извън предмета на задължението по
договора за кредит).
Изложеното по-горе важи и за сумата от 67,68 лв., претендирана от
ответното дружество като наказателна лихва, още повече, че по отношение на
тази сума то не доказа на какво основание се дължи наказателна лихва за
периода от изпадането в забава на ищцата – от 27.02.2022 г. до поканата до
нея – от 30.05.2022 г., вкл. как е изчислена и формирана тази сума. Следва да
се отбележи, че в договора за кредит липсва клауза, предвиждаща
наказателни лихви, поради което и вещото лице не е могло да изчисли и
установи дължимостта на тази наказателна лихва от 67,68 лв. Тези факти
обуславят основателността на предявените от ищцата искове за недължимост
на сумите от 12 лв., за която се установи, че всъщност не е претендирана
лихва, а е неустойка по чл. 29, ал. 1 от договора, заедно със сумата от 108 лв.
(начислена на същото основание), както и 67,68 лв. за наказателни лихви.
Първите две суми в общ размер на 120 лв. са недължими поради
нищожността на клаузата на чл. 29 от сключения между страните договор,
като противоречаща на добрите нрави и неравноправна клауза, а последната
сума от 67,68 лв. поради недоказаност на нейната дължимост от страна на
ответника, нито по основание, нито по размер.
Съдът намира също, че ответното дружество неправомерно е отнесло
сумата от 250 лв., част от платената от ищцата на 19.05.2022 г. сума от 400
лв., за погасяване на „неустойка за просрочие“, имайки предвид, че вещото
лице е изчислило тази неустойка за просрочие в размер на 40 лв. по чл. 30 от
договора за кредит дори за по-дълъг период – от 27.02.2022 г. (изискуемостта
на първия транш от кредита от 400 лв.) до 26.06.2022 г. (до подаване на
исковата молба в съда), съгласно Таблица 12 от заключението. Също така
сумата от 190 лв. е неправомерно отнесена за погасяване на задължения по
уведомителни писма, уведомителни СМС-и и такса посещение във връзка с
просрочения кредит, тъй като същите се основават на неравноправните
клаузи на чл. 11 и чл. 12 от договора за кредит, в които са посочени дължими
суми за „разходи за събиране на просрочени вземания“ и такси за СМС-и,
върху съдържанието на които клаузи потребителят няма възможност да влияе
или да се противопостави и които са били изготвени предварително – т.е не са
индивидуално уговорени, не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя. В случая за просрочие по-малко от 3 месеца
ответното дружество е отнесло за погасяване почти 50 % (190 лв.) от размера
на дължимата главница (400 лв.) за такси за уведомителни писма,
уведомителни СМС-и и такса посещение във връзка с просрочения кредит.
Още повече, че в чл. 11 от договора е уговорено, че тези такси не могат да
надхвърлят 120 лв., а в чл. 12 е посочена сума за един СМС от 0,30 лв., а е
начислена и заплатена сума от 60 лв. за СМС-и – т.е за по-малко от 3 месеца
ищцата следва да е получила на мобилния си телефон около 200 СМС-а. Не са
ангажирани доказателства, обосноваващи начисляването на тези такси по
основание и размер, а единствено се установи наличието на изпратена по
имейл на ищцата покана за доброволно изпълнение, получена на 30.05.2022
г., в която е инкорпорирано изявление за просроченост на задълженията по
кредита и предприемане на съдебни действия за събирането им. Не на
6
последно място, съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а ответното
дружество е погасило със сумата от 190 лв. именно такива разноски за
извънсъдебно събиране на вземането, което по същността си е действие по
управлението на кредита. Освен това начисляването на тези такси
противоречи и на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК,
съгласно която когато потребителят забави дължимите от него плащания по
кредита, кредиторът има право само на обезщетение за забава, което не може
да надвишава размера на законната лихва.
По отношение на уговорените в договора за кредит дължимост на
мораторна лихва за периода на забава – чл. 28 от договора и мораторна
неустойка в размер на 1 % от размера на просрочената сума на ден – чл. 30 от
договора, съдът намира, че са налице две уговорки за обезщетяване на едно и
също нещо – т.е ответното дружество би получило две обезщетения за едни и
същи вреди в резултат от забавата, а и чл. 86 ЗЗД се прилага само ако не е
уговорено друго. При забава в изпълнението на парично задължение
законодателят предвижда като минимална гаранция за кредитора,
възможността да претендира законната лихва за забава. Възможно е обаче, за
неизпълнение на парично задължение да е уговорена мораторна неустойка в
% върху дължимата сума и без определен срок, за който да се начислява
(както е в настоящия случай в чл. 30 от договора). Кумулацията между
законната лихва за забава и мораторната неустойка се изключва, доколкото в
такъв случай те биха обезщетявали задължение с един и същ предмет –
определена парична сума. В такава хипотеза, ще е недопустимо да се
претендира вместо неустойката законната лихва за забава, доколкото нормата
на чл. 86 ЗЗД се прилага, когато не е уговорено друго, ето защо когато е
уговорена мораторна неустойка, кредиторът няма да може да претендира
вместо нея законната лихва за забава, а още по-малко и двете обезщетения.
Съгласно ТР № 1 от 15. 06. 2010 Г. по тълк. д. № 1 /2009 Г., ОСТК, ВКС
може да се направи извод, че уговарянето на неустойка без краен предел или
без фиксиран срок, до който тя може да се начислява не я прави нищожна
само на това основание като противоречаща на добрите нрави на основание
свръхпрекомерност, доколкото „преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора“, а към посочения момент тя
все още не е станала дължима. Съществуването само на потенциалната
възможност размерът й да надхвърли нравствено допустимия, не оправдава
обявяването на неустоечната клауза по чл. 30 от процесния договор за
нищожна, доколкото тази възможност може въобще да не се реализира, а и
съобразно виждането за проявата на санкционната й функция.
В настоящия случай вещото лице е изчислило, че дължимата мораторна
неустойка по чл. 30 от договора за кредит за периода от 27.02.2022 г. до
26.06.2022 г. е в размер на 40 лв. (Таблица 12 от заключението), а законната
лихва за забава за същия период – 13,33 лв. (Таблица 13 от заключението).
Следва да се отбележи, че в Таблица 14 от заключението вещото лице
неправилно е добавило към мораторната неустойка от 40 лв. и сумата от
31,80 лв. – неустойка по чл. 29 за непредоставено обезпечение (съгласно
Таблица 11 от заключението). Двете суми са посочени като обща такава в
7
размер на 71,80 лв., но всъщност са две различни неустойки, начислени на
различни основания, едно от които – чл. 29 от договора, съдът прие за
нищожна клауза по изложените по-горе съображения.
Въз основа на изложеното съдът намира, че дължимите от ищцата суми
по процесния договор за кредит към датата на исковата молба са 400 лв.
главница и 40 лв. неустойка за периода от 27.02.2022 г. до 26.06.2022 г.,
дължима на основание чл. 30 от договора. От друга страна безспорно се
доказа извършеното от ищцата плащане по кредита в общ размер именно на
440 лв. на дати 21.04.2022 г. и 19.05.2022 г. Неоснователно се явява заявеното
от ищцата „възражение за прихващане“ (л. 93 от делото, абзац 1), имайки
предвид същността на института на прихващането и вида на предявените
искове, респ. тяхното основание за недължимост. В случая неоснователен се
явява искът за недължимост на главница от 400 лв., поради твърдението за
плащането й, тъй като се установи, че същата не е платена с постъпилите от
ищцата плащания, а исковете за недължимост на неустойка по чл. 29 от
договора в общ размер на 120 лв. (12 лв. + 108 лв.) и наказателна лихва от
67,68 лв. се явяват основателни и като такива следва да бъдат уважени
(предвид приетите нищожност и неравноправност на клаузите, на които се
основават и недоказаността от страна на ответното дружество на основанието
и размера на претендираната от ищцата сума от 67,68 лв. за наказателни
лихви).
По-горе в мотивите си съдът прие, че платената от ищцата сума по
кредита в общ размер на 440 лв. е неправилно отнесена от ответното
дружество за погасяване на задължения по уведомителни писма,
уведомителни СМС-и, такса посещение във връзка с просрочения кредит и
неустойка за просрочие (съгласно установеното в Таблица 8 и Таблица 9 от
заключението на вещото лице), тъй като същите се основават на
неравноправните/нищожни клаузи, като тази платена сума няма възможност
да бъде „зачетена и/или прихваната“ с установените в настоящото
производство действително дължими от ищцата задължения по процесния
кредит към датата на подаване на исковата молба, а именно – 400 лв. главница
и 40 лв. мораторна неустойка по чл. 30 от договора за кредит.
По разноските:
Ищцата е направила искане за разноски в производството по чл. 38 от
Закона за адвокатурата, поради което съдът определя адвокатското
възнаграждение на адв. М. за уважените три установителни иска за
недължимост на лихва (12 лв.), неустойка (108 лв.) и наказателни лихви (67,68
лв.) в общ размер на 900 лв. (чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004
година за минималните размери на адвокатските възнаграждения – в
редакцията от ДВ бр. 68/31.07.2020 г. действаща към датата на сключване на
представения договор между адвоката и ищцата от 07.06.2022 г.). С оглед
изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва
да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата от 150 лв. платена държавна
такса за уважените искове, а на адв. М. – сумата от 900 лв. адвокатски
хонорар на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В
този смисъл неоснователни се явяват твърденията на адв. Н. за недължимост
на възнаграждение за оказана безплатна правна адвокатска помощ, тъй като
по делото са приложени договор за правна защита и съдействие за оказване на
помощ на материално затруднено лице от 07.06.2022 г., вкл. доказателства,
8
обосноваващи уговорената безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗА – декларация за имущественото състояние на ищцата, допълнително
споразумение към трудов договор, справки за получено трудово
възнаграждение, акт за собственост на имот, удостоверения за раждане и пр.
Ответното дружество има право на разноски съобразно отхвърления иск
за сумата от 400 лв. за недължима главница, поради което на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника
сумата от общо 340,32 лв., имайки предвид претенцията за разноски от 500
лв. (300 лв. платено адвокатско възнаграждение и 200 лв. депозит за вещо
лице).
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК,
вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 143, т. 5 и т. 19 от ЗЗП, че С. В. С., ЕГН
********** от с. Липница, общ. Мизия, ул. „Васил Левски“ № 22 НЕ
ДЪЛЖИ на Стик - Кредит“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление в гр. Шумен, ул. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от
изпълнителния директор С.Н.Т. сумата от общо 120 лв. претендирана
неустойка за непредоставяне на обезпечение по кредита, включваща сумите
от 12 лв. (посочена в исковата молба като лихва, но установена по делото
неустойка) и 108 лв., поради нищожността на клаузата на чл. 29 от сключения
между страните Договор за потребителски кредит под формата на кредитна
линия, предоставен от разстояние № 785230 от 27.01.2022 г., като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна, както и сумата от 67,68
лв. наказателни лихви, поради недоказаност на нейната дължимост от страна
на ответника, нито по основание, нито по размер.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с 63 от
ЗЗД, с който се иска признаване за установено, че С. В. С., ЕГН **********
от с. Липница, общ. Мизия, ул. „Васил Левски“ № 22 не дължи на Стик -
Кредит“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр.
Шумен, ул. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от изпълнителния директор
С.Н.Т. сумата от 400 лв. дължима главница по кредита, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Стик - Кредит“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление в гр. Шумен, ул. „Оборище“ № 13 Б,
представлявано от изпълнителния директор С.Н.Т. ДА ЗАПЛАТИ на С. В. С.,
ЕГН ********** от с. Липница, общ. Мизия, ул. „Васил Левски“ № 22 сумата
от 150 лв. (сто и петдесет лева), представляваща платена държавна такса за
разглеждане на предявените искове, съобразно уважените искове.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Стик - Кредит“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление в гр. Шумен, ул. „Оборище“ № 13 Б,
представлявано от изпълнителния директор С.Н.Т. ДА ЗАПЛАТИ на адв. М.
В. М. от АК Пловдив, с адрес в гр. Пловдив, ул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3,
ап. Б сумата от 900 лв. (деветстотин лева), представляваща адвокатско
9
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата за кумулативно обективно съединените три броя отрицателни
установителни искове.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК С. В. С., ЕГН ********** от с.
Липница, общ. Мизия, ул. „Васил Левски“ № 22 ДА ЗАПЛАТИ на Стик -
Кредит“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр.
Шумен, ул. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от изпълнителния директор
С.Н.Т. сумата от общо 340,32 лв. (триста и четиридесет лева и тридесет и
две стотинки), представляваща разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение и депозит за вещо лице, съобразно отхвърлената част от
исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд -
Враца в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
10