РЕШЕНИЕ
№ 767
гр. гр. Хасково, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Нина П. Д.а
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20235640102378 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано въз основа на предявени „АПС
Бета България" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, п.к.
1404, р-н Триадица, бул. „България" № 81 В, представлявано от управителите
П.В. и Х.М. против В. Ж. Д., ЕГН **********, с адрес:
*************************** обективно кумулативно съединение искове с
правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. с чл.99, ал.1 от
ЗЗД, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД,
за признаване на установено, че ответника дължи сумата в размер на 500
лева – главница по Договор за потребителски кредит № 228680, сключен на
01.11.2018г. между "Сити кеш" ООД и длъжника вземанията, по който са
прехвърлено на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 13.01.2022 г., сумата в размер на 110,14 лева – договорно
възнаградителна лихва за периода от 01.11.2018г. до 03.08.2019г. и сумата от
86,23 лева лихва за забава от 03.08.20219г. до 31.07.2023г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1688/2023г. по описа на РС
Хасково, до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена
1
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 700 от
04.08.2023г. по ч. гр. д. № 10676/2023 г. по описа на Районен съд Хасково.
В исковата молба се твърди, че на 01.11.2018 г. между „Сити Кеш" ООД
и ответника бил сключен Договор за потребителски кредит № 228680, по
силата на който последния получил в заем сумата от 500 лева, срещу
задължение за връщането й на 9 броя вноски по 122 лева в срок до 03.08.2019г.
Уговорен бил фиксиран лихвен процент по кредита в размер на 40.05 %, както
и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 48.63%. Задълженията на
страните били уредени от процесния договор и Общи условия към него, като
се твърди, че ответната страна не била изпълнила в срок и съобразно
условията на договора своите.
Съгласно чл. 31, ал. 3 от Общите условия /ОУ/ по Договора за
потребителски кредит, страните се съгласили, че длъжникът ще дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху
забавената сума за всеки ден забава. В чл. 33, ал. 2 от ОУ било уговорено
„Сити Кеш" ООД да уведомява длъжника чрез писма, покани, съобщения или
други документи и те ще се считат за получени от него, ако бъдат изпратени
на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за кореспонденция,
посочени от него при подписването на договора за кредит.
Ищецът поддържа, че договорът за потребителски кредит отговарял на
законовите изисквания и бил действителен, като сключен според нормите на
чл.10, чл.11 и чл.22 от ЗПК. Същият бил сключен като част от системата за
предоставяне на финансови услуги от разстояние на кредитодателя, при което
от отправяне на предложението до сключване на договора страните
използвали средства з а комуникация от разстояние. Твърди, че при
сключването на процесния договор на ответника била предоставена цялата
изискуема по закон информация. В случай, че се приемело, че договорите не
били сключени по електронен път, то според ищеца следвало да приеме, че
като реален договор, договорът за паричен заем се считал за сключен считано
от датата на получаване на паричната сума.
Твърди се, че ответникът не е изпълнил в срок задълженията си по
договора за кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита.
С договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от
13.01.2022г. „Сити Кеш" ООД, като цедент прехвърлило своите вземания към
ответника на цесионера и ищец в настоящото производство „АПС Бета
България" ЕООД, за което длъжникът бил уведомен на посочения от него
настоящ адрес на дата 15.07.2022 г., а в случай, че съдът приемел, че
длъжникът не бил надлежно уведомен, се иска да се приеме че е налице
надлежно уведомяване с връчване на уведомлението с преписа на исковата
молба.
За вземанията си ищцовото дружество подало заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, въз основа
на което било образувано ч.гр.д. № 1688/2023 г. по описа на Районен съд
2
Хасково и била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение. Във
връзка със съобщение от 30.10.2023г. по ч.гр.д. № 1688/2023 г. по описа
Районен съд Хасково, получено на 31.10.2023 г., ищецът упражнявал
законовото си право да предяви настоящия иск за установяване
съществяването на вземането си, посочено в т.9 от заявлението му, а именно -
за сумата в общ размер от 696,37 лв., формирана както следва: главница в
размер на 500 лв.; договорна възнаградителна лихва върху главницата в
размер на 110.14 лв. за периода от 01.11.2018 г до 03.08.2019 г.; законна лихва
за забава върху главницата в размер на 86.23 лв. за период от 03.08.2019 г. до
31.07.2023 г.; както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване
на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията.
Уточнява, че претендираната сума за лихва за забава представлявала
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, определена с
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за просрочени парични
задължения, дължима от длъжника по силата на чл. 2, раздел X. „Забава.
Предсрочна изискуемост" от ОУ, както и че за периода от 13 март 2020 г. до 13
юли 2020 г. не е била начислявана законна лихва за забава, съобразно
изискванията на чл. 6 от Закон за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13
март 2020г. и за преодоляване на последиците (загл. доп. - дв, бр. 44 от 2020 г.,
в сила от 14.05.2020 г.).
Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да
приеме за установено, че ответникът му дължи горепосочената сума в общ
размер от 696,37 лв., от които: главница в размер на 500 лв.; договорна
възнаградителна лихва върху главницата в размер на 110.14 лв. за периода от
01.11.2018 г до 03.08.2019 г.; законна лихва за забава върху главницата в
размер на 86.23 лв. за период от 03.08.2019 г. до 31.07.2023 г., както и лихва за
забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателно изплащане на вземанията, за които е издадена Заповед №700 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 04.08.2023г. по ч.гр.д.
№1688/2023г. по описа на РС-Хасково. Претендира също направените в
заповедното и в настоящото установително производство разноски, вкл. и за
юрисконсултско възнаграждение. Представя писмени доказателства.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
назначения на ответника особен представител адв. Д. Т., която оспорва
исковете като неоснователни и недоказани като излага подробни съображения
в тази насока. Оспорва, че е изпълнено изискването на чл. 99, ал.3 ЗЗД и
поддържа, че длъжникът не е бил уведомен за извършеното прехвърляне на
вземането. Прави възражение за нищожност на процесния потребителски
договор на основание чл. 26 ЗЗД.
На първо място, същата произтичала от нищожността на клаузата,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 487.86 лева за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение. Неустойката била в размер, почти равен на заемната сума,
поради което същата противоречала на принципа на добрите нрави,
3
нарушавала принципа на справедливост и еквивалентност на насрещните
престации. Така определената в чл. 6.2 от процесния договор неустойка
излизала извън присъщите си функции, доколкото с нея не се обезщетявали
вреди от неизпълнение на главното задължение, а на акцесорно такова и
реално кредиторът не целял обезпечаване на вземането си. С неустойката се
целяло натоварване на заемодателя с допълнителни финансови разходи, което
противоречало на материалния закон, а от друга страна - и на добрите нрави,
тъй като създавала неравноправие между страните. Поддържа се, че чрез
включване на клаузата в процесния договор кредиторът целял да заобиколи
закона и да си осигури допълнителна печалба, като калкулирането й към
погасителните вноски по кредита сочело на скрито оскъпяване на кредита,
водещо до неоснователно обогатяване на заемодателя. По съществото си
неустойката представлявала скрито възнаграждение за кредитора, с което се
целяло преодоляване на законовия лимит на нивата на лихвите и другите
разходи.
На следващо място, с така предвидената клауза за неустойка се
прехвърлял риска от неизпълнение на задължението на кредитора за
предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника върху последния
и водело до допълнително увеличаване на задължението му, което се явявало в
пряко противоречие с целите на Директива 2008/48 ЕС. С оспорваната клауза
се създавало за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на
кредитора - т.е. за допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално стоящо извън
договорната лихва, което показвало, че възможността за предоставяне на
обезпечение била само формална и превръщало клаузата за неустойка в
задължително условие за получаване на заема.
Тя следвало да се разглежда като разход по кредита, който следвало да се
включи при изчисляването размера на ГПР по кредита, но това не било
сторено. По този начин договора не съдържал реалния роазмер на ГПР.
Привидно същият не нарушавал изискването на чл.19 ал.4 ЗПК, но в случай на
включването на неустойката в него, то размерът му щял да надхвърли
императивно установения лимит. Така, в процесният договор не бил посочен
реалният размер на ГПР, прилаган в кредитното правоотношение, което
непосочване на всички участващи във формирането му елементи водело до
неяснота за потребителя относно неговия размер. От друга страна,
невключвайки я в ГПР се правел опит за заобикаляне на правилото на чл. 19
ал.4 ЗПК. Също така, клаузата за неустойка не била индивидуално уговорена
между страните, поради което освен неравноправна била и нищожна на осн.
чл.146, ал.1 ЗЗП.
Поддържа се, че неспазването на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК водело
до недействителност на ДПК според разпоредбата на чл.22 ЗПК, в който
случай потребителят дължал само чистата стойност на кредита. Т.е. - ако по
делото бъдат установени плащания, то същите следвало да се съотнесат към
главницата.
Независимо от горното, ответникът не дължал търсената договорна
4
възнаградителна лихва и поради това, че същата /лихвата/ била погасена по
давност на осн. чл.111 б. „в" ЗЗД с изтичане на кратката тригодишна
погасителна давност, с която се погасявало и част от вземането за законна
лихва за забава.
Въз основа на тези и останалите изложени в отговора съображения,
особеният представител на ответника моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното от
фактическа и правна страна:
Не е спорно, че на 01.11.2024г. между „СИТИ КЕШ“ ООД, като
заемодател и ответника В. Ж. Д., като заемател, е сключен Договор за
паричен заем КРЕДИРЕКТ № 228680 от 01.1.2022г. по силата, на който на
ответника е предоставена в заем сумата от 500 лв., която е следвало да върне
чрез заплащане на 9 месечни вноски за периода от 03.12.20218г. до
01.08.2019г. Съгласно договора, уговореният годишен лихвен процент бил в
размер от 40, 08%, а ГПР – в размер на 48,56 %. Общата дължиамча сума по
договора била 610,14 лева, която видно от погасителния план по договора
включва главница – 500 лева и възнаградителна лихва – 110,14 лева.
Съгласно чл.6.1. от Договора заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от усвояване на сумата да предостави обезпечение, по начина и реда,
и отговарящо на условията по чл.33, ал.1 от Общите условия – поръчителство
или банкова гаранция.
Съгласно чл. 6.2 от договора, че в случай, че в тридневен срок
заемополучателят не изпълни задължението си по чл. 6. 1. от договора,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 487,86 лева, като
неустойката се начислява автоматично с подписване на договора и заемяталят
се счита за уведомен за нея.
В договора за заем е инкорпориран погасителен план с включена
неустойка, дължима разсрочена на вноски, чиито падеж съвпада с този на
вноските за главницата.
В чл. 33, т. 1 от Общите условия е предвидено, че поръчителите следва
да отговарят на следните условия, а именно: поръчителството да е на едно или
две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най – малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната /а в случай, че са двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне
4 пъти минималната работна заплата за страната/, не са поръчители по други
договори за заем, сключени от заемодателя, не са заематели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със заемодателя, нямата кредити към
банки и финансови институции с класификация, различна от "Редовен", както
по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни от
ЦКР на БНБ, да представят служебна бележка от работодателя си или друг
5
съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. В чл. 33, т. 2
от Общите условия са предвидени предпоставките за приемане като
обезпечение на предоставяне на банкова гаранция, като се сочи, че същата се
следва да е безусловна, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период включващ от сключването на договора за заем до изтичане на 6 месеца
след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за заплащане по
договора за заем, включваща договорната главница и лихва.
На 13.01.2022г. между „Сити Кеш“ ООД в качеството на
продавач/цедент и ищцовото дружество в качеството на купувач/ цесионер е
сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), по силата на
който е прехвърлено вземането по процесния договор, като същото е описано
в Приложение № 1 към договора.
Тъй като ответникът не бил изпълнил задълженията си по договора и не
бил върнал усвоената от него сума, на 03.08.2023г. било подадено по чл.410
ГПК мвъз основа, на което била издадена Заповед №700 за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК от 04.08.2023г. по ч.гр.д.№1688/2023г.
по описа на РС-Хасково за сумите главница в размер на 500 лв.; договорна
възнаградителна лихва върху главницата в размер на 110.14 лв. за периода от
01.11.2018 г до 03.08.2019 г.; законна лихва за забава върху главницата в
размер на 86.23 лв. за период от 03.08.2019 г. до 31.07.2023 г., както и лихва за
забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателно изплащане на вземанията. Претендира разноски.
Несъмнено, в процесния случай се касае за сключен договор за
потребителски кредит. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ответникът – заемател по договора е физическо
лице, което при сключване му е действало именно като такова, т. е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния ЗПК.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните
разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена
договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се
приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е
обобщена и съдебната практика в Решение от 07.08.2018 г. по съединени дела
C 96/16 и C 94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на посочените
6
разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в
заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и
представените към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл.
410, ал. 3 ГПК. Това задължение на съда да следи служебно за неравноправни
клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта на Директива
93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална
гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този
принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което
следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на
Европейския съюз задължение за служебна преценка неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност (С-147/16; C-243/08) намира, че от представените по дело
документи може да се направи извод за неравноправност на договора за
кредит и на отделни клаузи от договора за него.
Съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ , когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1,
т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на
изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото
сключване на договора. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците по чл.
23 от ЗПК, а именно когато договорът бъде обявен за недействителен,
заемателят не се освобождава изцяло от задълженията си по, но същият дължи
връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвите и другите разходи.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
7
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то първо необходимо е в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи.
В конкретния случай са посочени единствено процентните стойности на
ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, за да
може заемателят-потребител да се ориентира и да му бъде ясно какви суми
дължи. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта
на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР.
На следващо място, клаузата на чл. 6 от Договора възлага в тежест на
кредитополучателя в срок до три дни от сключване на договора да представи
8
на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител или банкова
гаранция по начина и реда, посочен в чл. 33 от Общите условия, а именно:
едно или две физически лица – поръчители, които да отговарят кумулативно
на посочените в договора условия за платежоспособност, или банкова
гаранция в размер на два пъти дължимата обща сума за плащане по кредита /в
това число главница и лихва/ със срок на действие – 6 месеца след крайния
срок за плащане на задълженията по договора.
В случай, че не предостави уговореното по чл. 6 обезпечение в
предвидения срок или ако същото не отговаря на посочените условия,
съгласно чл. 6.2 от Договора кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка в размер на 487,86 лв., т.е. неустойка в размер почти колкото и
заеманата сума /за сравнение сумата по кредита е 500 лева/. Неустойка следва
да бъде заплатена разсрочено съобразно посочения погасителен план.
Така уговорената неустойка съдът на първо място намира, че има
характера на "скрита възнаградителна лихва", доколкото още към момента на
предоставянето на кредита, кредиторът е със съзнанието, че освен уговорената
възнаградителна лихва, той ще получи и допълнително плащане под формата
на предвидената неустойка. Тази неустойка по своя характер е санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй
като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. Предвидена е да
се кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се
намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на
задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Същата видимо не е включена в предвидения в
договора годишен процент на разходите – съгласно чл. 3, ал. 2 размерът на
посочения в ал. 1 ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал.
2 ЗПК и включва единствено договорената между страните възнаградителна
лихва, но не е въпросната неустойка. Несъмнено, с включването й, ГПР ще
надхвърли посочения в Договора процент.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
9
Общото задължение на кредитополучателя е еквивалентно на вписаните в
погасителния план сборни плащания, в които изрично е посочено и
задължението за неустойка. Така месечният размер на вноската е начислен
като сбор от части от главница и договорна лихва, както и неустойка.
Плащането на посочената такса обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и
седмичните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен
на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на уговорената неустойка
за непредоставено обезпечение като несъмнен разход, действителният ГПР би
бил значително завишен. Клаузите в договор, предвиждащи размер на ГПР
надвишаващ определените в чл. 19, ал. 4 ЗПК размери, са нищожни – чл. 19,
ал. 5 ЗПК, поради което и с оглед гореизложеното настоящият съдебен състав
намира, че нищожна е и процесната уговорка за заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение.
В случая неустойката по чл. 6 от Договора, дължаща се при
непредоставяне на обезпечение по договора обезпечава и изпълнението не на
основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и
заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на
обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното. Ето
защо, следва извода, че уговорена по този начин тя излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за
неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава
принципа за справедливост.
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с
процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение
за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в
противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика
се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на
кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на
потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника
задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го
направи задължението му нараства значително, което благоприятства
достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за
противоречието й на добрите нрави.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
10
нищожна. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка
от уговорките, макар формално процесният договор да покрива изискуемите
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето.
В този смисъл, като не е оповестил взетите предвид допускания при
изчисляването на ГПР в договора за кредит, както и като не е посочил
коректно неговата стойност, невключвайки цената на дължимата неустойка,
кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка.
Предвид това и процесният договор е изцяло недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и като такъв дължи се
само чистата стойност по него.
Предвид гореизложеното и с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК, то
предявеният иск се явява основателен и доказан до размера на претендираната
за установяване като дължима главница в размер на 500 лв.
Съдът счита за основателно и искането за установяване на дължимост
на законна лихва, считано от датата на депозиране на заявление за издаване на
заповед за изпълнение върху уважената главница, доколкото същото има
акцесорен характер.
Предявените установителни искове за дължимост на останалите
вземания по договора за кредит, задълженията по който са прехвърлени на
ищеца с договор за цесия, а именно договорна лихва в размер на 110,14 лв. и
обезщетение за забава в размер от 86,23 лв. за посочените периоди, следва да
се отхвърлят като неоснователни и недоказани.
11
По отношение на разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че
съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив
и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на
възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в
частта й относно разноските отпада.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски,
съобразно уважената част от исковете.
Ищецът е претендира разноски за държавна такаса в размер на 25
лв. за заповедното производство и общо 125 лв. за исковото производство,
както и общо 200 лева за юрисконсултско възнаграждение, от които 100 лева –
за заповедното и 100 лева за исковото производство.
От така претендираните разноски съдът счита, че в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски, съразмерно на уважената претенция в размер
на общо 251,30 лв. /за настоящото произвоство и по заповедното
производство/.
По изложените мотиви съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че В. Ж. Д., ЕГН **********, с
адрес: ***************************, дължи на „АПС Бета България"
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н
Триадица, бул. „България" № 81В, представлявано от управителите П.В. и
Х.М., сумата в размер на 500 лева – главница по Договор за потребителски
кредит № 228680, сключен на 01.11.2018г. между "Сити кеш" ООД и
длъжника, вземанията, по който са прехвърлени на ищеца с Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 13.01.2022 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявление за
12
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 03.08.2023г. до
окончателното плащане, за които е издадена заповед № 700 за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.08.2023г. по ч.гр.д. №
1688/2023г. по описа на РС Хасково, като ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС
БЕТА България“ ЕООД, „АПС Бета България" ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. „България" № 81В
против В. Ж. Д., ЕГН **********, с адрес: ***************************
искове за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в
размер на 110,14 лева – договорно възнаградителна лихва за периода от
01.11.2018г. до 03.08.2019г. и сумата от 86,23 лева лихва за забава от
03.08.20219г. до 31.07.2023г., за които суми е заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 700 от 04.08.2023г. по ч.гр.д. №
1688/2023г. по описа на РС Хасково.
ОСЪЖДА В. Ж. Д., ЕГН **********, с адрес:
*************************** да заплати на АПС БЕТА България“ ЕООД,
„АПС Бета България" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр.
София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. „България" № 81В, сумата от общо
251,30 лв., представляваща разноски по съразмерност, направени в
настоящото производтво и в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. П.
13