Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, .....06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети
ноември през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 4022 по описа за 2020 г. по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 249136 от 20.10.2019г., постановено по гр.
д. № 86971/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 59
състав, са отхвърлени предявените от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД срещу А.Ц.М. установителни
искове с правно основание по чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 и сл. от Закон за потребителския кредит и чл. 86 от ЗЗД,
за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 347,82
лева, представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит,
ведно със законната лихва от 22.10.2015г. до изплащане на вземането, както и
сумата от 16,49 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 29.04.2011г.
до 11.10.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 ГПК, по ч.гр.дело № 64000/2015г. по описа на СРС.
С решението са
присъдени разноски, съобразно изхода на спора.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищеца „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, в която се навеждат
правни доводи за неправилност и
незаконосъобразност на постановения съдебен акт. В подкрепа на изложеното се поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че не са представени по делото доказателства
от страна на ищеца във връзка с изпълнение на задължението на последния за
уведомяване на кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост
преди депозиране на заявлението по чл.410 ГПК, без да бъде съобразено, че
съгласно Тълкувателно решение № 8/2017г. от 02.04.2019г. на ВКС, при вземане,
произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявление за издаване на заповед
за изпълнение, не може да се игнорира обстоятелството, че съществува валидна
облигационна връзка по договор за кредит при условията, договорени между
страните. Сочи, че доколкото предсрочната изискуемост не може да бъде приложена
по отношение на вече падежиралите към момента на обявяването й вноски, а само
спрямо тези, чиято изискуемост не е настъпила, то в настоящия случай длъжникът
дължи изпълнение на онази част от дълга, по отношение на която е настъпил
падежът, уговорен между страните. По изложените съображения, искането към
въззивния съд е да отмени първоинстанционния съдебен акт, като вместо това да
постанови решение, с което да се признае за установено в отношенията между
страните, че А.Ц.М. дължи на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД сума в размер на 347,82 лева,
представляваща неизпълнено задължение за главница и 16,49 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 29.04.2011г. до 11.10.2015г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението. Претендират се разноски във
въззивното производство. Релевира се възражение за прекомерност по отношение
размера на претендираните от насрещната страна разноски.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемата страна А.Ц.М., посредством процесуален представител с доказателства по
делото за надлежно учредена представителна власт,
е подала отговор на въззивната жалба, в който
се поддържа становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Конкретно се
поддържа, че макар в конкретния случай да не е приложим институтът на
предсрочната изискуемост, предявеният иск следва да бъде отхвърлен на други
основания, неразгледани от първоинстанционния съд. На първо място се сочи, че липсват
представени по делото доказателства за предаване на сумата в размер на
3 000 лева по процесния договор за кредит, като ищецът е следвало до
докаже изпълнение на задължението си да предостави на кредитополучателя дебитна
карта по договор за издаване на електронна банкова дебитна карта от
18.12.2008г. Отделно от това се излагат доводи, че начисленият лихвен процент по
процесния договор за потребителски кредит е определен в противоречие с добрите
нрави, респективно и клаузата за лихви е нищожна. Поддържа, че определеният
годишен лихвен процент е в размер на 39 %, като в случая същият съвпада с
определения годишен процент на разходите, като видно от представения договор и
погасителен план разходи по кредита няма, единствено са отразени главница и
лихви. Доколкото не е спорно в производството, че ответницата по иска е
заплатила 26 вноски по 147,16 лева или общо 3 826,16 лева, то същата е
погасила изцяло главницата по процесния договор и не дължи нищо на ответната
страна. Счита за ирелевантно как ищецът е разпределил заплатените от ответната
страна суми, доколкото всички те следва да се отнесат единствено към главницата
по договора, тъй като уговореният лихвен процент е нищожен. Претендират се
направените в производството разноски, за които е представен списък по реда на
чл.80 ГПК.
Софийски градски съд,
II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
По
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Предявените искове
са с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 2 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. с
чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит и чл. 86 от ЗЗД.
От представените и
неоспорени в първоинстанционното производство писмени доказателствени средства,
а именно – искане за откриване на разплащателна сметка и издаване на електронна
дебитна банкова карта от 17.12.2008г., договор за потребителски паричен кредит PLUS – 01312669 от 18.12.2008г.,
договор за издаване на електронна
банкова дебитна карта от 18.12.2008г. се установява, че на 18.12.2008г. между
страните А.Ц.М. и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е сключен Договор за потребителски паричен кредит
PLUS – 01312669, с общ размер на кредита – 3 000,00 лв. (главница), уговорен
срок на договора 31 месеца, с ГПР 39,00%, с размер на вноската 147,16 лева и с
обща дължима сума по кредита в размер на 4 561,98 лева, включваща главница
и лихва.
От представения по делото погасителен план към
Договор за потребителски паричен кредит PLUS – 01312669, с размер на всички
вноски по главница и лихви, падеж на вноските и общия им размер се установява,
че падежът на последната вноска е на 29.07.2011 г.
По делото е
представено и извлечение от сметка към договора за потребителски кредит PLUS –
01312669, от което е видно, че са погасени вноски по кредита в размер на 4 436,68
лева. Последното обстоятелство не е спорно между страните в производството.
Спорно по делото на
етапа на въззивното производство е обстоятелството, настъпила ли е предсрочна
изискуемост на вземането, при положение, че по делото не е доказано получаване
от ответника на уведомлението за прекратяване на договора и за обявяване на
предсрочната изискуемост на вземането.
На първо място следва
да бъде посочено, че действително по делото липсват представени доказателства
уведомително писмо до ответницата да е изпращано от страна на ищеца и същото да
е получено от нея. Същевременно, от представения по делото договор за
потребителски паричен кредит, в който е обективиран погасителен план се
установява, че падежът на последната вноска по договора е настъпил на
29.07.2011г. – преди депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение,
от който момент следва да се счита предявена и исковата молба по чл. 422 ГПК –
арг. чл. 415, ал. 4 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1. 1. от Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на точно изпълнение, съобразно договореното
по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на
задължението – главница или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на
исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили
последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит. В конкретния случай длъжникът – ответник по иска, дължи
изпълнение на дълга, по отношение на който е настъпил падежът, договорен от страните,
респективно и доводите на въззивника във връзка с настъпилата предсрочна
изискуемост като неотносими, не следва да бъдат подробно обсъждани.
Същевременно, съгласно
ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. Ответницата има качеството на потребител по смисъла на Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като договорът за кредит /заем/, какъвто е и
настоящият, е финансова услуга по смисъла на дадената легална дифиниция в т. 12
от ДР на ЗЗП. Договорът за кредит/заем/, е финансова услуга по смисъла на
легалната дефиниция в т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите, при
което за него се прилагат и изискванията на ЗПК.
Към процесния
договор ще намерят приложение правилата на ЗПК - в сила от 01.10.2006 г. - отм.
ДВ. бр.18 от 05.03.2010 г., действащ към момента на сключване на договора. След
анализ на съдържанието на последния и нормативната уредба, действаща към
момента на сключването му съдът приема, че не са налице сочените от ответника в
производството нарушения, водещи до недействителност на последния. В тази
връзка следва да бъде посочено, че съгласно
чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.), когато не са спазени изискванията на чл. 6,
чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал.1 и чл.10 ЗПК (отм.), договорът за
потребителски кредит е недействителен. В конкретиката на настоящия случай се
установява, че договорът е сключен в писмена форма, като не се установява липса
на основни елементи на същия, съгласно императивните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 7, т. 6 и т. 7 от ЗПК
(отм.), вследствие което да е начално недействителен. Договорът за потребителски кредит от 18.12.2008 г.
съдържа чистата стойност на кредита, съгласно чл. 7, т. 4 от ЗПК (отм.) -
главницата по кредита от 3 000 лева,
размера на кредита за покупка на застраховка "Сигурност на плащания" –
0,00 лева, като общият размер на кредита е определен в договора на 4 561,98
лева. Посочен е годишният процент на разходите по кредита, съгласно изискването
на чл. 7, т. 6 от ЗПК (отм.) – 39,00 %, както и условията, при които разходите
по кредита могат да бъдат променяни (чл. 6 и чл. 7 от договора), не е допуснато
нарушение на чл. 7, т. 7 от ЗПК (отм.).
При сключване на
договора е спазено и изискването на чл. 7, т. 8 от ЗПК (отм.), като са посочени
условията за издължаване на кредита, включително размер, брой, периодичност и
датите на погасителните вноски - 31 погасителни вноски по 147,16 лв., всяка
вноска, падежите за плащане на вноските, както и общият размер на плащанията. В
настоящия случай, елементите на общата стойност на кредита са точно, детайлно и
ясно посочени в договора, елементите на общата стойност на кредита са включени
в изчисляването на годишния процент на разходите, който съгласно чл. 21, ал. 1
от ЗПК (отм.) представлява общата стойност на кредита за потребителя. Няма
други елементи включени в стойността на кредита, извън тези, включени при
изчисляването на ГПР, които да не са определени в договора. В чл. 21, ал. 2, т.
1 от ЗПК (отм.) изрично е посочено, че при изчисляване на ГПР не се включва
разходите, които потребителя трябва за заплати за неизпълнение на задълженията
си по договора.
Предвид
гореизложеното въззивният състав на съда намира, че реквизитите в договора ясно
определят неговото съдържание в съответствие с изискванията на чл. 14, ал. 1 от ЗПК (отм.), поради което и липсват
основания да се приеме, че договорът е недействителен, вследствие неспазване на
посочената норма, респективно и доводите на ответника в производството в
противоположния аспект са изцяло неоснователни.
На следващо място
настоящата съдебна инстанция намира, че кредитът следва да се счита усвоен от
потребителя – кредитополучател, доколкото видно от приложения по делото договор
за потребителски паричен кредит PLUS – 01312669 от 18.12.2008г. е предвидено,
че с полагане на подпис в съответното поле „Удостоверяване на изпълнението“
кредитополучателят удостоверява, че е получил посочената в поле “Размер на
кредита за потребителски цели“ сума, опосредствана чрез банкова карта, издадена
от ТБ „Инвестбанк“ АД и запечатан плик, съдържащ ПИН код. В този смисъл е и
удостоверителното изявление на длъжника, обективирано в договора за заем с
полагане на подпис от негова страна. Това изявление на длъжника представлява
признание на неизгоден факт. Доколкото подписът, положен в договора за
потребителски кредит в полето "кредитополучател" не е оспорен в
законоустановения за това срок от страна на ответника, следва да се приеме, че
последният изхожда от него и удостоверява, че изявленията в договора са
направени от лицето, посочено като техен автор – арг. чл. 180 ГПК. С оглед
последното и доводите на ответната страна в противоположния аспект съдът намира
за неоснователни.
По делото е
безспорно установено, че ответникът е усвоил предоставената му в заем сума от 3 000,00
лева, като е заплатил 26 от погасителните вноски по договора. Крайният срок за
издължаване на заема е настъпил на 29.07.2011 г. Предвид липсата на изпълнение
на задължението за връщане на главницата по договора за заем за останалите 5
погасителни вноски, ответникът дължи процесната сума от 364,31 лева.
Ако длъжникът не
плати в срок главницата и цената на стойността на капитала, който се предоставя
за временно ползване /възнаградителната лихва/, той дължи мораторна лихва върху
просрочените суми – главница и възнаградителна лихва, по реда и условията на
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В случая ответникът е в забава по отношение изпълнение на
задължението за връщане на заетата сума, считано от деня, следващ датата на
погасителната вноска, в частност – забавата на длъжника е от 31.03.2011 г.,
поради което предявените искове за главница в размер на 364,31 лева и за
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва от 16,49 лева, са
основателни.
Относно наведеното
от ответника възражение за нищожност на клаузите от договора за паричен заем,
които установяват задължението за договорна лихва, настоящият съдебен състав
приема следното:
Възнаградителната
лихва представлява възнаграждение, което длъжникът на пари или на други
заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се е
разпоредил с тях. В този смисъл договорната лихва е цената на стойността на
капитала, който се предоставя за временно ползване. В конкретния случай
страните са уговорили размерът на ГПР от 39,00 %. Същевременно, от представения
и неоспорен от ответника погасителен план към Договор за потребителски паричен
кредит PLUS – 01312669 се установява, че по кредита липсват други разходи, а
единствено главница и лихви, респективно е
уговорена единствено възнаградителна лихва в размер на 39,00 %.
Трайно е прието в
практиката, че противоречащи на добрите нрави са сделки, с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е
още, че подобно неравноправие, респ. неоснователно обогатяване е налице, когато
по необезпечен заем /какъвто е процесният/, е уговорена възнаградителна лихва,
надвишаваща три пъти размера на законната лихва. Преценката за съотношението
между възнаградителната лихва и законната лихва следва да бъде направена към
момента на сключване на договора. Към 01.12.2008 г. основният лихвен процент,
определен от БНБ, е 5,77 %, което означава, че към същия момент законната лихва
е 15,77 %, а нейният трикратен размер – 47,31 %. При това положение, размерът
на процесната възнаградителна лихва, а именно – 39,00 % годишно, не надвишава
трикратния размер на законната лихва. Съответната клауза от процесния договор не
се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и обвързва
кредитополучателя.
На следващо място
следва да бъде отбелязано, че процесното вземане произтича от договор за
кредит, разновидност на договора за заем, а за вземания, произтичащи от договор
за заем, се прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл. 110 и
чл. 111 от ЗЗД. В този смисъл е налице константна съдебна практика,
обективирана в решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2011 г.,
IV ГО, решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV ГО,
решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III ГО и др. По
отношение началния момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на
чл. 430, ал. 1 от ТЗ, съгласно която с изтичане на срока по кредита
кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна
лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на
кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент
започва да тече давността по чл. 114 от ЗЗД, като е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. По изложените съображения съдът намира, че
задължението за плащане на усвоената заемна сума няма характер на периодично,
поради което не попада в хипотезата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, а се
погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД.
По отношение
релевираното от ответника възражение за изтекла в негова полза погасителна
давност следва да бъде отбелязано, че давността се прекъсва на основание чл.
111, б. "б" ЗЗД с предявяването на иск за вземането, в случая – от
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, а именно - на 22.10.2015 г. Последното, ведно с
уговорения между страните срок за погасяване на задълженията – падежните дати
на месечните погасителни вноски, с настъпването на които вземането става
изискуемо и от които давността започва да тече, към датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла за
неплатените задължения за главница по месечните погасителни вноски с падежи
30.03.2011., 29.04.2011г., 30.05.2011г., 30.06.2011г. и 29.07.2011г., респективно възраженията на ответника в този
аспект са също неоснователни.
По изложените
съображения се налага извод, че предявените искове за установяване в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 347,82 лева, представляваща неизплатена
главница по договор за потребителски кредит, както и сумата от 16,49 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 29.04.2011г. до 11.10.2015г., са
основателни, респективно като такива следва да бъдат уважени.
Поради несъвпадение
на крайните изводите на двете съдебни инстанции, атакуваният съдебен акт следва
да бъде отменен.
При този изход на
спора право на разноски има въззивникът - ищец.
Ищецът е сторил
разноски в първата инстанция в размер от 125,00 лева – държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, което съдът
при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото,
намира, че размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, следва да бъде определен в размер от 100 лв., или
общо разноски в размер на 225,00 лева, която сума следва да му бъде присъдена.
В заповедното
производство ищцовата страна е сторила разноски в общ размер на 325,00 лева, държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, която сума също следва да му бъде
присъдена.
В производството
пред въззивната съдебна инстанция, въззивникът е претендирал разноски в размер
на заплатената държавна такса – 75,00 лева, както и юрисконсултско
възнаграждение, което съдът при съобразяване на действителната фактическа и
правна сложност на делото, намира, че размерът на юрисконсултското
възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, следва да бъде
определен в размер от 100 лева, респективно на същия се следват разноски в общ
размер на 175,00 лева.
Предвид размера на
обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване,
съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 249136
от 20.10.2019г., постановено по гр. д. № 86971/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 59 състав, като ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 ГПК от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк –
София, сграда 14, искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД , вр.
чл. 9 и сл. от Закон за потребителския кредит и чл. 86 от ЗЗД, че А.Ц.М., ЕГН **********, с адрес ***,
дължи на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, сумата от 347,82 лева, представляваща неизплатена
главница по потребителски паричен кредит PLUS – 01312669 от 18.12.2008г., ведно
със законната лихва от 22.10.2015г. до изплащане на вземането, както и сумата
от 16,49 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 29.04.2011г. до
11.10.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 ГПК, по ч.гр.дело № 64000/2015г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА А.Ц.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк –
София, сграда 14, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 225,00 лв. –
разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА А.Ц.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк –
София, сграда 14, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 325,00 лв. –
разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА А.Ц.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк –
София, сграда 14, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 175,00 лв. –
разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.