№ 18876
гр. София, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110130126 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
21.10.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 30126/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ЕМЗ“ ЕАД срещу М. К. К., като се твърди, че страните
се намирали в облигационни отношения по договор при общи условия във връзка с доставка
и потребление на ел. енергия за обект къща в с. ********************. Поддържа, че на
обекта била извършена проверка на 23.06.2023 г., като била констатирана манипулация на
СТИ, водещо до неточно или непълно отчитане на потребената ел. енергия. Навежда доводи,
че с оглед извършената проверка е бил съставен Констативен протокол №
2002457/23.06.2023 г. от служители на ищеца и независим свидетел от Федерация на
потребителите. Излага съображения, че са спазени изискванията на ПИККЕ във връзка с
извършената проверка, които били приложими, а освен това били спазени изискванията,
като бил подаден и сигнал на телефон 112, а представител на МВР присъствал на
проверката. Сочи, че при извършването на проверката потребителят не бил открит, за да
1
присъства лично на проверката. Излага съображения, че потребителят е уведомен за
извършената проверка, както и че ще бъде изготвена корекция на сметката му. Твърди, че с
оглед чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ и чл. 56 ПИККЕ е издадена фактура за сумата от 2749,54 лева
дължима за периода от 24.03.2023 г. до 23.06.2023 г. Поддържа, че ответника е изпаднал в
забава, поради което дължал и мораторна лихва в размер на сумата от 130,27 лева за периода
от 13.07.2023 г. до 22.11.2023 г. Развива подробни аргументи от правна страна за характера
на ангажираната отговорност на ответника, като сочи, че в случая не следвало да се
установява наличието на вина, тъй като се касаело за обективна отговорност. Поддържа, че е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но ответницата била възразила, поради
което е налице правен интерес от предявяването на искове за установяването на вземанията.
Иска да бъде признато за установено, че ответницата дължи претендираните суми, както и
присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се твърди, че
претенциите са неоснователни. Твърди, че по делото не са ангажирани писмени
доказателства от които да се направи извод за дължимост на претендираните суми.
Поддържа, че не се намира в облигационно отношение с ищеца, което обосновава. Развива
съображения, че в случая имало образувани ДП по чл. 234 НК, което обуславяло наличието
на хипотеза за спиране на настоящото производство. Иска отхвърляне на предявените
искове. Претендира разноски.
С Протоколно определение от 07.10.2024 г., съдът е допуснал на основание чл. 253
ГПК изменение в доклада по делото в частта за доказателствената тежест с оглед
констатирана техническа грешка при изписването.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е съединени положителен установителен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД,
във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС.
Спорното материално право е обусловен от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
валиден договор между страните за покупко-продажба на електрическа енергия по който
ищецът е доставил електрическа енергия, 2) като са били налице установите в Общите
условия и ПИККЕ предпоставки за извършване на проверка и съставяне на констативен
протокол без присъствието на потребителя; 3) наличието на променена схема на свързване
на СТИ (електромера).
Съгласно дефинитивното правило на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ "Битов клиент" е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови
нужди. А съгласно правилото на § 1, т. 27г ДР ЗЕ "Краен клиент" е клиент, който купува
електрическа енергия или природен газ за собствено ползване.
В разпоредбата на чл. 91, ал. 2 ЗЕ е прието, че сделките с електрическа енергия се
извършват при спазване разпоредбите на този закон и правилата за търговия с електрическа
енергия. Правилата се публикуват от енергийните предприятия и комисията на интернет
страниците им.
Съдът, като извърши грамататическо, систематично и телеологическо тълкуване на
посочените разпоредби и като взе предвид и изрично посоченото в представените от самия
ищец общи условия, къде в клаузата на чл. 15, ал. 1 е предвидено, че клиентът подава
писмено заявление по образец на дружеството за встъпването в договорни отношение,
достига до извод, че ищецът следва да установи пълно и главно наличието на облигационно
2
отношение.
Нещо повече в случая с отговора на исковата молба ответницата изрично е оспорила
факта, че страните се намират в договорни отношение по доставка и ползване на
електрическа енергия.
В този смисъл, съдът констатира, че ищецът нито е представил документ за
собственост или наличието на ограничено вещно право върху процесния имот в
патримониума на ответницата, нито е представил писмено заявление по образец на
дружеството, което да е било подадено от ответницата, което би имало характер на оферта
по смисъл на чл. 13 ЗЗД. Единствено по делото е представена едностранно издадена
неподписана фактура и жалба от страна на ответницата до ищеца. Действително в жалбата
има твърдение на ответницата, че е собственик на имота, но това твърдение е неподкрепено
от останалите доказателства по делото. Подобно твърдение принципно би могло да има
характер на признание по смисъла на чл. 175 ГПК, но то се преценява с оглед всички
останали доказателствени средства, а в случая такива подкрепящи факта на възникването на
облигационно отношение между страните липса. Нещо повече, жалбата (л. 46 в кориците на
делото) е подадена чрез адв. Н. К., за която към самата жалба не е представено пълномощно
въпреки, че такова е описано в приложението, т.е. не може да се направи извод, че
действително признанието е изходящо от ответницата. На следващо място трябва да се
посочи, че в жалбата е описан и нотариален акт, но такъв в кориците на настоящото дело не
е представен от ищеца.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че ищецът не е успял да установи пълно и
главно първата материална предпоставка – наличието на валиден договор между страните за
покупко-продажба на електрическа енергия по който ищецът е доставил електрическа
енергия, поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест,
съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Тъй като в случая не е доказана първата материална предпоставка, настоящият
съдебен състав намира, че е безпредметно да коментира останалите материални
предпоставки и доказателствата ангажирани за тях.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че следва да отхвърли изцяло претенцията за
главницата.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира деловодни
разноски разполага само ответника. Последният е поискал присъждането на деловодни
разноски, като по делото са ангажирани доказателства за предоставена безплатна правна
помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Въпреки това, съдът констатира, че ответникът
своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по
чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно по изложените по-долу съображения.
Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.
Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно
договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се
определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този
размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
3
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
4
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по
дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.”.
Следователно, доколкото все пак адвокатската работа изисква заплащане, то при
съобразяване на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, следва да се изходи от
правилото на чл. 36 ЗАдв., което изисква справедлив размер на възнаграждението. Този
справедлив размер се определя от съда, като се вземе предвид фактическата и правна
сложност на производството.
В случая нито исковото производство, нито заповедното производство представляват
фактическа или правна сложност, нито процесуалното поведение на ответника, респ. на
процесуалният му представител на ответника, може да обуслови по-голяма възнаграждение
от възприетото от съда за исковото и заповедното производство а именно на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 36 ЗАдв., във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат Н. К. следва да
се присъди сумата от 350,00 лева, представляващи дължимо адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „ЕМЗ, ЕАД, ЕИК: *****************, със
седалище и адрес на управление: гр. ***************** срещу М. К. К., ЕГН: **********,
с адрес: с. ********************, за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1
5
ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110,
ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М. К. К., ЕГН: ********** дължи на „ЕМЗ, ЕАД, ЕИК:
*****************, сумата от 2749,54 лева, представляващи дължима корекция на ел.
енергия за периода 24.03.2023 г. до 23.06.2023 г., във връзка с констативен протокол №
2002457/23.06.2023 г. за извършена корекция, поради променена схема на свързване на
електромера за имот – къща, с. ********************, за която сума е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 29.02.2024 г. по ч. гр. д. № 6008/2024 г. по описа на СРС, II Г.
О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 36 ЗАдв., във вр. чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв. „ЕМЗ, ЕАД, ЕИК: ***************** да заплати на адв. Н. К. от САК, л. №
**********, с адрес: гр. *******************, сумата от 350,00 лева, представляващи
дължимо адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението пред
Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6