№ 271
гр. Кюстендил, 20.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Въззивно гражданско дело
№ 20221500500500 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 5500/20.06.2022 г. от С. С. М.,
чрез адв. П. А., срещу решение № 334 от 16.05.2022 г. по гр.д. № 2464/2021 г.
на КРС, с което е уважил иска на Н. Н. Д. и К. С. Д., като законни
представители на малолетната Н. Н. Д., иск за доброволна делба на недвижим
имот- УПИ I-817, кв. 64 по плана на с.*******, одобрен със Заповед №
319/05.02.1987 г., с административен адрес с.*******, ул. „*********,
състоящ се от 766 кв. празно и застроено място, ведно с построените в него
масивна жилищна сграда със застроена площ 85 кв.м., паянтова стопанска
постройка със застроена площ от 30 кв.м., и два масивни гаража, всеки със
застроена площ от 18 кв.м., при граници и съседи на имота: улица с о.т.
278/279, улица с о.т. 279/282, дере и УПИ II-816 на община Кюстендил, със
следните дялове: 1/3 ид.ч. за Н. Н. Д. и 2/3 ид.ч. за А. С. М..
Въззивницата С. С. М. излага, че съдебното решение е недопустимо, тъй
като делбата е допусната без разрешение на районният съд затова по смисъла
на чл. 130, ал. 3 СК. Твърди, че акта на КРС е неправилен и
незаконосъобразен, предвид обстоятелството, че тя е собственик на имота.
Излага, че съдът неправилно е отхвърлил възражението и че е придобила
процесните имоти по давност. Сочи, че съдът не е обсъдил и преценил
правилно събраните по делото гласни доказателства.
Навежда доводи за направени процесуални нарушения от страна на
КРС, а именно: съдът неправилно е отхвърлил молбата и да и бъде издадено
1
съдебно удостоверение, с което да се снабди с друго такова от ГД „Гранична
полиция“ относно предоставяне на информация за това дали и кога К. Д. и
И.И. са напускали пределите на страната; както и издаване на съдебно
удостоверение, с което да се снабди с друго такова от Министерството на
външните работи, за информация на територията на коя страна са
пребивавали за периода 2012 г. – 2018 г. Моли въззивният съд да уважи
отхвърленото от КРС доказателствено искане.
Въззивницата сочи, че представените по делото удостоверения от
Община Кюстендил, относно плащането на данъци и такси за недвижимите
имоти, собственост на К. Д. и И.И. не са и били връчвани от съда. Излага, че
молбата за приемането им и и връчена след датата на постановяване на
процесното решение, и не е имала възможност да ги оспори пред съда.
Моли въззивният съд да обезсили решението на КРС, алтернативно да
го отмени изцяло и да постанови такова, с което да уважи възражението е за
придобивна давност и да отхвърли иска за делба. Претендира разноски.
Постъпила е и въззивна жалба вх. № 5501/20.06.2022 г. от А. С. М.,
срещу решение № 344 от 16.05.2022 г. по гр.д. № 2464/2021 г. на КРС. Излага,
че решението е недопустимо и неправилно. Сочи, че КРС неправилно е
отхвърлил възражението на майка и С. М., че е собственик по делба и давност
на всички имоти. Твърди се, че съдът не е обсъдил всички доказателства по
делото. Навежда доводи, че решението е недопустимо, тъй като делбата е
допусната без разрешение на районният съд затова по смисъла на чл. 130, ал.
3 СК. Моли въззивният съд да обезсили решението на КРС, алтернативно да
го отмени изцяло и да постанови такова, с което да отхвърли иска за делба.
Претендира разноски.
В срок са постъпили отговори на всяка от двете въззивни жалби от Н.
Н. Д. и К. С. Д., като законни представители на малолетната Н. Н. Д., чрез адв.
С. С.. Сочи се, че въззивните жалби са неоснователни и моли съдът да ги
отхвърли, и потвърди решението. Излага, че оплакванията за недопустимост
на съдебното решение са неоснователни, защото не е необходимо
предварително разрешение на съда за предявяване на иска за делба.
Възразява, че оплакванията за неправилност на акта са несъстоятелни. Съдът
е обсъдил всички доказателства и правилно е приел, че възражението за
придобиване по давност на имотите на С. М. е неоснователно.
С. С. М. е подала отговор на въззивната жалба А. С. М., като поддържа
изложеното в нея и моли да бъде уважена.
А. С. М. е подала отговор на въззивната жалба С. С. М., като поддържа
изложеното в нея и моли да бъде уважена.
При съобразяване на данните по делото, настоящият състав намира, че
всяка въззивната жалба е допустима, подадена в законния срок и срещу
подлежащ на обжалване акт, от лице, имащо правен интерес да обжалва
първоинстанционното решение.
С определение от 26.10.2022 г. състава на КОС е намерил, че
направеното от С. С. М. доказателствено искане за издаване на съдебно
удостоверение, с което да се снабди с друго такова от ГД „Гранична
2
полиция“ относно предоставяне на информация за това дали и кога К. Д. и
И.И. са напускали пределите на страната; както и издаване на съдебно
удостоверение, с което да се снабди с друго такова от Министерството на
външните работи, за информация на територията на коя страна са
пребивавали за периода 2012 г. – 2018 г., за недопустимо. Независимо, че с
доказателственото искане ответницата С. С. М. се стреми да докаже
възражението си, че само тя е владяла имота - процесуалният и представител
го изразява за първи път в о.с.з. пред КРС на 09.05.2022 г. Доказателственото
искане не е направено нито в първото по делото о.с.з. на 28.02.2022 г., в което
ответницата е упражнила възражението си и в което за първи път
процесуалният представител на ищцата е възразил че ответницата не е
придобила имотите по давност; не е направено нито в о.с.з. на 28.03.2022 г., в
което делото е докладвано и страната е имала възможност на основание чл.
146, ал. 3 ГПК да направи доказателствени искания във връзка с доклада.
Правилно районният съд е преценил, че доказателственото искане е
преклудирано. Въззивният съд посочи, че случаят не попада в хипотезата на
чл. 266, ал. 3 ГПК, тъй като доказателственото искане не е било допуснато
поради процесуално нарушение на районния съд. Налице е забраната на чл.
266, ал. 1 от ГПК за сочене на нови доказателства пред въззивната инстанция,
които са могли да бъдат искани в срок в първоинстанционното производство.
Дори да бъде прието за допустимо, по същество доказателственото искане е
неоснователно, неотносимо към предмета на спора и не е необходимо.
След като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията
на страните по отделно и в тяхната съвкупност Кюстендилският окръжен съд
намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Доводът на жалбоподателките, че решението на КРС е недопустимо е
неоснователен. Както районният съд правилно е отбелязал в открито съдебно
заседание предявеният иск е допустим, предявен е от името на малолетната
Н. Д., чрез двамата и родители, които са нейни законни представители. В тази
хипотеза не е необходимо преди завеждане на иска за делба на имот
районният съд по настоящия адрес на детето, по см. на чл. 130 от СК.
Съгласно чл. 34, ал. 2 от ЗС когато при доброволна делба участвуват
недееспособни или отсъствуващи, необходимо е предварително разрешение
на районния съд. Законодателят не е постановил подобна разпоредба при
производството по съдебна делба. Не са налице предпоставки за
разширително тълкуване на чл. 34, ал. 2 от ЗС
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо,
поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
Предявен е иск с правно основание чл. 34 ЗС, вр. чл. 69 ЗН, които
предвиждат възможност всеки един от съсобствениците да иска делба на
общата вещ, освен при изрично посочените в закона предпоставки. Предмет
3
на настоящото производство съгласно чл. 344, ал. 1 от ГПК е да се определи
между кои лица, за кои имоти и при каква част за всеки съсобственик следва
да се допусне делбата.
При проверка на решението, съобразно направените възражения във
въззивната жалба Окръжен съд Кюстендил намери, че първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно, фактическата обстановка е пълно
изложена. Въззивния съд, при самостоятелна преценка на твърденията на
страните и събрания доказателствен материал, достигна до същите правни
изводи и намира мотивите на районния съд за последователни и
аргументирани, като препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.
По въпросите повдигнати с въззивните жалби:
1. Доводът на жалбоподателите, че КРС неправилно не е приел за
доказано възражението на С. М. за придобиване на целия имот по давност, на
основание изтекла в нейна полза 5 г. придобивна давност, с начален момент
2012 г., е неоснователен:
1.1. Според въззивния съд С. М. не е доказала, че е владяла имота като
добросъвестен владелец, както и че спрямо нея може да се приложи кратката
5-годишна придобивна давност по чл. 79 ал. 2 ЗС.
Съгласно чл. 70 ал. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее
вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че
праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била
опорочена. Правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС
могат да бъдат всички прехвърлителни /транслативни/ двустранни или
едностранни сделки, като продажбата, замяната, дарението, завета, както и
административни актове с вещноправни последици, а също и съдебното
решение по конститутивен иск, с което се прехвърля правото на собственост
или ограничено вещно право /ППВС 6 /1974 г. /.
В случая ответницата не се легитимира като собственик на имота въз
основа на акт с транслативно действие, а с нотариален акт издаден в
производство по обстоятелствена проверка, с който не се учредяват, а само се
констатират права. Следователно тя не може да бъде приета за добросъвестен
владелец и не може да придобие собствеността при условията на чл. 79 ал. 2
ЗС с владение на имота в продължение на пет години - така Решение № 106 от
16.7.2019 по гр. дело № 4100/2018 г. на 1-во гр. отделение, Гражданска
колегия на ВКС.
1.2. За пълнота следва да бъде отбелязано, че не са налице и останалите
предпоставки за придобиване на имота на по давност по чл. 79, ал. 2 ЗС.
1.2.1. В настоящия случай, след издаване на констативният нотариален
акт за собственост от 27.04.2012 г. всеки съсобственик е започнал да владее
своята идеална част и да държи вещта като обща, и е държател на идеалните
части на останалите съсобственици и презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за
оборена - арг. Тълкувателно Решение № 1 от 06.08.2012г., тълк.д. №1/2012г.,
ОСГК, ВКС.
Въпреки горното, независимо от какъв юридически факт произтича
4
съсобствеността, е възможно този от съсобственика, който упражнява
фактическа власт върху чуждите идеални части, за да придобие по давност
правото на собственост върху чуждите идеални части съсобственикът следва
да превърне с едностранни действия държането им във владение. Действията
трябва да са явни и недвусмислени и да показват отричане владението на
останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението
/interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в
съсобственик владелец.
Ако се позовава на придобивна давност при спор за собственост този
съсобственик следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал
да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да
ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия следва да са
доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на
останалите съсобственици и промяната на намерението за своене следва да се
манифестира явно пред тях, да се осъществи чрез действия отблъскващи
владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно
невъзможно. Тези обстоятелства следва да бъдат доказани във всеки отделен
случай. (в този смисъл- Решение № 161 от 19.07.2013г., по гр.д.. № 1163/2013
г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС).
За да се придобие по давност притежаваната от другия съсобственик
идеална част от имота е необходимо намерението за своене да му бъде
противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират
отричане на неговите права върху съсобствената вещ - отстраняване от имота,
недопускане, оспорване на права.
Обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31 ЗС
не изразява намерение за своене. Действията, с които се демонстрира
намерение за своене спрямо съсобственик следва по категоричен начин да
отричат правата на останалите съсобственици, да сочат на намерение за
своене на целия имот /вкл. на идеалните части на другия съсобственик/ и да
са достигнали до неговото знание, т.е. чрез тях следва да се демонстрира
поведение на пълноправен индивидуален собственик на целия имот.
1.2.2. В настоящата хипотеза ответницата С. М. не доказа, че е
упражнявала фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано,
непрекъснато повече от пет години и че е довела до знанието на приживе на
съсобственика И.И. или на настоящият съсобственик Н. Д., намерението си да
свои имота.
От свидетелските показания по делото, може да се изведе, че С. М. е
обитавала жилището в процесния имот преди издаване на констативния
нотариален акт от 2012 г. и след това, поддържала е имота, лозите в двора и
къщата, има индиции, че е извършвала ремонтни дейности
(неконкретизирани в дати или години). Въпреки това, съдебната практика
намира, че необезспокояваното обитаване процесния имот, не е достатъчно за
квалифицирането му като владение по смисъла на чл. 79, ал. 2 ЗС, поради
липсата на манифестиране на промяната на намерението за своене и
изолиране на другия съсобственик от достъп до вещта (в този смисъл-
5
Решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр.д. № 1650/2014 г., г.к., II г.о. на ВКС).
Не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото
предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че
упражнява фактическа власт с намерение за своене в хипотеза, при която
имотът е съсобствен. Обстоятелството, че ползващ съсобствения имот
сънаследник или съсобственик е извършвал ремонтни дейности в него, с цел
запазването и поддръжката му, само по себе си няма съществена правна
стойност по отношение на придобивната давност. Това обстоятелство може
да породи облигационни отношения между съсобствениците, но то не
представлява действие, което манифестира намерение за своене на имота.
При преценка на свидетелските показания и по-конкретно на св. Л.,
КОС намира, че С. М. е демонстрирала промяна на намерението си за своене
на имота едва през лятото на 2021 г., август месец, когато не е допуснала
законния представител на Н. Д., майка и К. в имота. Именно лятото – август
месец на 2021 г. следва да се счита като най-ранен момент, в който са
настъпили промени в намерението на С. М. от държане на притежаваните от
съсобственика и Н. Д. 1/3 ид.ч. от имота - в своене и владение за себе си.
2. В обобщение, възражението на С. С. и А. С., че първата е собственик
на целия имот, предмет на делбата, на основание изтекла в нейна полза кратка
5-годишна давност, поради добросъвестно владение - е недоказано и
неоснователно.
3. Правилно КРС е приел, че И.И. се е легитимирала като съсобственик
на 1/3 ид.ч. от процесните обекти на собственост, с нотариален акт за
собственост на наследствен недвижим имот придобит по давност от
27.04.2012 г., с който и С. М. и А. М. са признати за съсобственици, всяка по
1/3 ид.ч. След смъртта на И.И. нейната 1/3 ид.ч. е преминала към
наследниците и дъщерите и С.А. и К. Д.. Последните дарили ищцата Н. Д. с
притежаваните от тях ид.ч. от процесния имот с нотариален акт за дарение от
29.03.2021 г., поради, което ищцата притежава 1/3 ид.ч. от имота.
С. М. се е легитимирала като съсобственик на 1/3 ид.ч. от имота от
27.04.2012 г. до 10.09.2021 г., когато с нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот е продала притежаваните от нея идеални части на дъщеря си
ответницата А. М.. А. М. притежава 2/3 ид.ч. от имота. Поради това делба
следва да бъде допусната при квоти 1/3 ид.ч. за Н. Д. и 2/3 ид.ч. за А. М..
Поради гореизложените съображения, въззивните жалби са
неоснователни, решението на КРС следва да бъде потвърдено в цялост.
4. По разноските:
В практиката на ВКС непротиворечиво се приема, че по смисъла на чл.
355 ГПК съделителите заплащат съобразно дяловете си при приключване на
делбеното производство онези разноски по призоваване на свидетели, вещи
лица, вкл. и възнаграждение за последните, както и по извършването на оглед
и други съдопроизводствени действия, които са направени по повод
признаване и ликвидиране на съществуващата съсобственост, като при липса
на оспорване на правата на съделителите и при липса на спор за способа за
извършване на делбата, всеки съделител понася сам направените разноски за
6
процесуално представителство от адвокат. При наличие на спор по правата на
съделителите, респективно оспорване на самия факт на съществуване на
съсобствеността, ако предявеният иск бъде отхвърлен, както и по
присъединените искове във втората фаза на производството и при обжалване
на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения,
приложение намира разпоредбата на чл.78 ГПК, в който смисъл са и
указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т. 9 на
Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС. Становище в този смисъл е
изразено в определение № 4/06.01.2011 г., постановено по гр.д.№542/2010г. от
тричленен състав на Второ ГО, както и в определение № 252/11.07.2014 г.,
постановено по гр.д.№ 2024/2014г. от тричленен състав на Първо ГО на ВКС,
определение № 692/29.09.2014г . по гр.д.№ 4283/2014 г., постановено от
тричленен състав на Трето ГО на ВКС, определение № 373/09.02.2013 г. по
гр.д.№ 1242/2013 г., постановено от тричленен състав на Първо ГО на ВКС,
определение №255/09.10.2013 г. по гр.д.№ 563/2012 г., постановено от
тричленен състав на Първо ГО на ВКС, определение № 83/24.04.2014 г. по
гр.д.№ 948/2012 г. на тричленен състав на Второ ГО на ВКС.
Съгласно трайно установената практика на ВКС относно присъждането
на разноски в делбеното производство, разноски във въззивното
производство се присъждат на онзи съделител, който е участвал в
първоинстанционното производство и чиито права са били оспорени с
подаването на въззивни жалби, коото са приети за неоснователни (така -
Определение № 167 от 14.06.2016 г. ч.гр.д. 1727/2016 г. докладчик съдия
С.К.). Предвид гореизложеното, с оглед изхода на спора и неуважаване на
въззивните жалби, които оспорват правото на собственост на ищцата-
въззиваема в настоящото произодство, право на разноски има въззиваемата
страна. В полза на последната трябва да бъде присъдено претендираното
адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. - съобразно списък по чл. 80
ГПК и договор за правна защита и съдействие.
5. В допълнение - въпреки, че ответниците възразяват, че С. М. е
собственик на имота, нито в производството пред районния съд, нито пред
окръжния съд, са оспорили и възразили спрямо подписания между тях
договор за продажба от 2021 г. Както се приема в Тълкувателно решение №
1/2020 г., по т.д. № 1/2020 г. ОСГКТ на ВКС принципът на диспозитивното
начало намира приложение и по отношение на защитата на ответника. Съдът
не може да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения
от ответника и не може да му дава указания за начина на организиране на
защитата му.
При горните съображения, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 334 от 16.05.2022 г. по гр. д. №
2464/2021 г. на КРС.
ОСЪЖДА С. С. М., ЕГН **********, с адрес: село Д., община
7
Кюстендил, ул. „********* и А. С. М., ЕГН **********, адрес: гр.
******************************, ДА ЗАПЛАТЯТ на Н. Н. Д., ЕГН
**********, чрез законните и представители родители и Н. Н. Д., ЕГН
********** и К. С. Д., ЕГН **********, сторените във въззивното
производство деловодни разноски в размер на 600 лв. (шестотин лева),
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението на КОС подлежи на обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните при обосноваване на
предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8