Р Е Ш Е Н И
Е
№ 1633
26.06.2019 година град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
районен съд ІІІ-ти
граждански състав
На
шести юни две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в състав
Председател: Ивелина Мавродиева
при
секретаря Н. Д.
като
разгледа докладваното от съдията Мавродиева
гражданско
дело № 6736 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
исковата молба на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК ***** със
седалище и адрес на управление *****, *****, представлявано поотделно от *****
и *****, действащо чрез пълномощника си юрисконсулт *****, против Н.К.А. с ЕГН **********,
постоянен адрес: ***, с която се претендира установяването дължимостта на
сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
2608/04.07.2018 г. по ч.гр.д. № 5029/2018 г. по описа на Бургаския районен съд,
а именно: сумата от общо 1 071. 64 лв., от която 500 лв. – главница,
представляваща задължение по договор за паричен заем № *****, сключен на
07.01.2014 г. между “*****” АД и длъжника, което вземане е прехвърлено на
цесионера “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ООД (което дружество е
преобразувано в “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК *****), с приложение № 1 от 01.08.2014 г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., ведно
със сумата от 225.12 лв. – представляващи договорна лихва, начислена за периода
от 14.01.2014 г. до 29.04.2014 г., сумата от 45 лв. – такса- разход, сумата от
301.52 лв. – представляваща лихва за забава, дължима за периода от 15.01.2014
г. до датата на подаване на заявлението и законната лихва върху главницата
считано от датата на постъпване на заявлението – 03.07.2018 г., до пълното
изплащане на задължението. Моли се и за присъждане на направените по делото
разноски, в това число и на юрисконсултско възнаграждение.
Основанията
за дължимост на търсените суми се основават на твърдения за сключен на
07.01.2014 г. между ответника и “*****” АД договор за
паричен заем, по силата на който дружеството му е предоставило сумата от 500
лева, а той се е задължил да я върне, ведно с уговорената договорна лихва 252.
12 лева, или общо сумата от 725. 12 лева,
платима по уговорения погасителен план на 16 равни седмични вноски от по 45. 32
лева до 29.04.2014 г., когато е уговорения краен падеж. На 16.11.2010 г. е сключен рамков договор
за цесия между заемодателя и “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ООД /с
правоприемник – ищецът/, по силата на който и съгласно приложение № 1/01.08.2014 г. към него, вземанията,
произтичащи от горния договор, са изкупени от последното. А. следва да се счита
за уведомен за цесията с получаването на исковата молба и приложенията към нея,
тъй като преди това не е бил открит на посочените от него адреси.
По
делото е постъпил в срок отговор на исковата молба от ответника, чрез назначения
му особен представител адвокат Д.. Със същият не се оспорват претенциите за
главница, мораторната лихва и законната такава от датата на депозиране на
заявлението, ведно с такса-разходи в размер на 9. 12 лв., за която има
приложени платежни документи по делото. Оспорват се иска за такса –разходи за
горницата, като се твърди, че липсват доказателства за направата на такива над
9.12 лв. Оспорва се и договорната лихва, като се заявява, че клаузата от договора,
предвиждаща нейната дължимост, е нищожна, тъй като била приета в нарушение на
добрите нрави и практически съставлявала неустойка за забавено плащане.
Правното основание на
предявените искове е чл. 422 от ГПК във вр. чл. 99 във вр. с чл. 79, ал. 1 и
чл. 86 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/.
Бургаският
районен съд, като взе предвид исковата молба и изложените в същата факти и
обстоятелства, становището на насрещната страна по нея и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2608/04.07.2018
г. по ч.гр.д. № 5029/2018 г. по описа на Бургаския районен съд е разпоредено
длъжникът - ответник да заплати на ищцовото дружество търсените в настоящото
производство суми. Длъжникът не е бил открит
по постоянния и настоящия си адрес, като не е открит и адрес по месторабота на
същия, поради което и съдът е указал на заявителя на основание чл. 415, ал. 1,
т. 2 от ГПК да предяви иск за установяване на вземанията по заповедта, което и
обосновава правния интерес на ищеца от водене на установителния иск по
настоящето производство.
С
договор за предоставяне на паричен заем № ***** от 07.01.2014 г., сключен между
ответника и „*****“ АД с ЕИК *****, последното му е предоставило в заем сумата
от 500 лв. Съгласно договора сумата подлежи на връщане на 16 седмични вноски от
по 45. 32 лв. т.е. при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 144. 72 % и
годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 1 024. 72 % или общо
връщане на сумата от 725. 12 лева, като падежът на първата вноска е 14.01.2014
г., а на последната такава на 29.04.2014 г. Съобразно уговорките между страните
по договора същият съставлява и разписка за получаването на сумата. Приложени
са и общите условия към него.
Представен
е и сключеният между ищеца и “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ООД рамков
договор за цесия от 16.11.2010 г., като съгласно препис –извлечение от
приложение № 1 към него от 01.08.2014 г.
са прехвърлени и вземанията на ответника по договора за заем.
Цедентът
е упълномощил ищеца-цесионер да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне
на вземанията им с изрично пълномощно, представено по делото, като в тази
връзка е изпратено уведомително писмо до длъжника – ответник по постоянния му и
настоящ адрес, като същото е върнато с отбелязване, че адресатът се е изместил
от адреса.
Въз
основа на така установените факти, релевантни за решаването на спора,
съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
чл. 99 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане на друго лице, за
което е задължен да уведоми длъжника.
При
това съдът намира, че в случая е налице валиден договор за цесия, съгласно
който „*****“ АД е прехвърлило на ищеца вземанията си по процесния договор за
паричен заем. Същевременно съдът намира, че е налице редовно уведомяване на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземанията, тъй като първоначалният
кредитор – цедент е упълномощил цесионера да стори това, като са налице изрични
пълномощни в този смисъл и уведомление, приложени към исковата молба. Така
описаните книжа следва да се считат за редовно връчени на ответника по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Получаването на отпуснатия заем в размер
на 500 лева се потвърждава от сключения между страните договор. При това и по
отношение на дължимостта на търсените суми, съдът намира, че процесният договор
е за потребителски кредит, при все че в самият него е налице отбелязване в този
смисъл в чл. 3, ал. 1, т. 1. Съответно за него са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В случая ГПР, в това
число и съгласно размера по анексите, надхвърля значително така посочения
размер, като възлиза на 1 024. 17 %. При това съгласно ал. 5 от цитираната
норма клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. Договорените ГЛП и ГПР всъщност нарушават принципа на справедливост и
създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца. Налице е явна
нееквивалентност между престации, като при предоставен заем от 500 лв. и
уговорен срок за връщането му от 16 седмици се дължи обща сума от 725. 12 лева.
При това съдът намира че е налице нищожност на договора, тъй като е налице
значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на
едната страна е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация,
като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, което
съставлява нарушение на добрите нрави.
При тези изводи и с оглед нормата на чл.
23 от ЗПК потребителят следва да върни само чистата стойност на кредита, без да
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо съдът приема, че следва да
се уважи само иска за главницата от 500 лв. Дължима е и мораторната лихва, при
все че не са представени доказателства за плащането на сумите по кредита в
уговорения срок или всъщност каквито и да било такива, като за заявения период
от 15.01.2014 г. до 02.07.2018 г. включително същата, изчислена с помощта на calculator.bg възлиза на 226. 62 лв. Следователно иска досежно
същата следва да се уважи до този размер и да се отхвърли за горницата до
пълния заявен размер 301. 52 лв. Относно таксата- разходи съдът приема, че иска
следва да се уважи до сумата от 3. 36 лв., при все че не са представени
доказателства за направата на такива в по-висок размер, и съответно да се
отхвърли за горницата.
Основателна е и акцесорната претенция за
законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението –
03.07.2018 г., до окончателното й изплащане.
При
този изход и с оглед претенцията на ищеца за присъждане на направените по
делото разноски следва да се осъди на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
да му заплати сумата от 289. 50 лв.,
съобразно уважената част от иска. При
определянето им съдът взе предвид разноски за заплатена държавна такса от 125 лв.,
депозит за особения представител в размер на 150 лв. и 150 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК във с
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед на
материалния интерес и с оглед степента на фактическа и правна сложност на
делото.
При
това се налага извода, че се дължат и част от направените в заповедното
производство разноски в размер на 51. 08 лв., които съгласно дадените указания
в т. 12 от тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да бъдат
присъдени в настоящото производство.
При
това общата дължима сума за разноските от страна на ответника е в размер на 340.
58 лв.
Мотивиран
от горното и на основание чл. 422 от ГПК, Бургаският районен съд
Р Е Ш И:
Приема за установено, че Н.К.А. с ЕГН **********, постоянен адрес: ***, дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК ***** със седалище и адрес на управление *****, *****,
представлявано поотделно от ***** и *****, част
от сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
2608/04.07.2018 г. по ч.гр.д. № 5029/2018 г. по описа на Бургаския районен съд,
а именно: 500 лв. – главница,
представляваща задължение по договор за паричен заем № *****, сключен на
07.01.2014 г. между “*****” АД и Н.К.А., което вземане е прехвърлено на“АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ООД (което дружество е преобразувано в “АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК *****),
с приложение № 1 от 01.08.2014 г. към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сумата от 3. 36 лв. – такса –разход, сумата от 226. 62 лв. – представляваща лихва за забава, дължима за периода от
15.01.2014 г. до 02.07.2018 г. включително, и законната лихва върху главницата от 500 лв., считано от датата на депозиране
на заявлението – 03.07.2018 г., до окончателното й изплащане, като отхвърля исковете за мораторна лихва над
уважения размер от 226. 62 лв. до пълния заявен такъв от 301. 52 лв., иска за
такса –разходи над уважения размер от 3. 36 лв. до пълния заявен такъв от 45
лв., както и иска за сумата от 225.12 лв. – представляващи договорна лихва,
начислена за периода от 14.01.2014 г. до 29.04.2014 г.
Осъжда Н.К.А. с ЕГН **********,
постоянен адрес: ***, да заплати на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК ***** със седалище и адрес на управление *****,
*****, представлявано поотделно от ***** и *****, сумата от 340. 58 лв. /триста и четиридесет лева и 58 ст./ за
направените по делото разноски, от
които 51. 08 лв. по ч.гр.д. № 5029/2018 г. и 289. 50 лв. по гр.д. № 6736/2018
г., двете по описа на Бургаския районен съд.
Решението може да се обжалва пред
Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: подис /не се чете/
Вярно с оригинала!
К.К.