№ 283
гр. София, 22.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001000014 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 27.09.2021 г. на ответниците Г. З. П., действащ като ЕТ
„Пиримекс – Г. П.“, и И. Г. П. срещу решението от 15.07.2021 г. по т. д. № 112/2020 г. на
Окръжен съд – Благоевград, с което
на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ответниците дължат солидарно
на ищеца „Мелон България“ ЕАД сумата 28 511 лв., представляваща неиздължена част
по запис на заповед от 15.09.2007 г., ведно със законната лихва от 24.10.2019 г. до
окончателното изплащане;
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 781,43 лв. – разноски по
заповедното производство и сумата 1 070,23 лв. – разноски по исковото производство.
В жалбата се твърди, че неправилно съдът е приел за неоснователно направеното
възражение за погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение,
произтичащо от договор за банков кредит. Твърди се, че вземанията по договора за кредит са
обявени за предсрочно изискуеми през 2012 г., а не през 2019 г. – както приел съдът. Сочи се,
че неправилно е прието, че поканите от 2012 г. не изхождали от надлежно упълномощени
лица на банката, както и, че не е установено да са достигнали до длъжниците през 2012 г.,
въпреки че се намират във фактическата им власт. Поддържа се, че погасяването по давност
на каузалното вземане водело и до недължимост на менителничното. Твърди се, че съдът е
допуснал процесуални нарушения, като не изпълнил точно задълженията си по чл. 146 ГПК
относно разпределението на доказателствената тежест относно релевантните факти и
указанията до страните.
Предвид изложеното жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението и да
отхвърли предявения иск, както и да им присъди направените разноски.
Въззиваемата страна „Мелон България“ ЕАД – ищец по иска – чрез процесуалния си
представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея
1
решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Мелон България“ ЕАД с искова молба от
6.07.2020 г., с която срещу Г. З. П., действащ като ЕТ „Пиримекс – Г. П.“, и И. Г. П. са били
предявени искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат
солидарно на ищеца сумата 28 571,30 лв., представляваща част от главница по запис на
заповед от 15.09.2007 г. с падеж на предявяване, заедно със законната лихва от 24.10.2019 г.
до окончателното изплащане, както и сумата 60 лв., представляваща разноски за
предявяване на записа на заповед. В исковата молба се твърди, че ответниците са издател и
авалист, а ищецът е джиратар по посочения запис на заповед, прехвърлен от поемателя
„Юробанк България“ АД, като задължението по него не било погасено. В допълнителната
искова молба се заявява, че записът е издаден във връзка с договор за банков кредит от
17.09.2007 г., вземанията по който били цедирани на ищеца с договор от 21.06.2017 г., по
повод на което и записът бил джиросан на ищеца.
Исковата молба е била заведена на осн. чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК във връзка с
разпореждане от 26.05.2020 г. по ч.гр.д. № 1199/2019 г. на РС – Разлог, връчено на ищеца на
8.06.2020 г., с което по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК съдът е указал на ищеца да предяви иск за
установяване на вземането си в 1-месечен срок от съобщението, тъй като в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК ответниците са подала възражения от 26.02.2020 г. срещу издадената заповед за
изпълнение от 24.10.2019 г. за същата сума. Заповедта е била връчена на 17.02.2020 г. с
покани за доброволно изпълнение с изх. № 901/29.01.2020 г. и с изх. № 906/29.01.2020 г. по
изп. дело № 20198910401243 на ЧСИ М. К., с рег. № ***. Заповедното дело е образувано по
заявление от 24.10.2019 г. и е приложено към исковото.
По делото е представен договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ №
BL8999/14.09.2007 г., с който „Българска пощенска банка“ АД се е задължила да предостави
на кредитополучателя ЕТ „Пиримекс – Г. П.“, кредит във формата на револвираща кредитна
линия в размер на 30 000 лв. за посрещане на краткосрочни оборотни нужди за срок от 240
месеца /за ползване и погасяване на кредита/, считано от открИ.ето на заемната сметка,
чието открИ.е се извършва след учредяване на договорените обезпечения. Според чл. 2, ал. 2
в рамките на този срок кредитополучателят има право да погасява изцяло или частично
задълженията си по главницата, както и да ползва отново средства от кредита до
максималния му разрешен размер. Според чл. 3, ал. 1 на 21-во число на всеки месец след
месеца на открИ.е на заемната сметка кредитополучателят е длъжен да внесе по сметката си
сума в размер на 2 % върху сбора от усвоената към 21-во число на месеца главница по
кредита и дължимата към същата дата лихва, но не по-малко от дължимата лихва, като при
просрочие размерът на вноската се увеличава със сума в размер на 2 % върху размера на
просрочената главница и дължимата върху нея лихва. Според ал. 2 на чл. 3 частта от
внесената сума в размер на дължимата лихва представлява погашение по задължението за
плащане на лихва, а останалата част намалява задължението по главницата. Предвидено е,
че дължимата възнаградителна лихва e в размер на сбора от действащия базов лихвен
процент – малки фирми за лева, обявен от банката, който към датата на подписване на
договора е в размер на 10 %, и договорна надбавка в размер на 3,5 пункта, която лихва се
начислява ежемесечно и е платима на 21-во число на всеки месец – чл. 4, ал. 1 – 4. Според
чл. 4, ал. 3 действащият базов лихвен процент не подлежи на договаряне и промените в него
стават задължителни за страните, считано от 21-во число след промяната му от банката,
която уведомява кредитополучателя чрез обявяване в банковите салони, а ако е включен в
тарифата на банката – и на Интернет страницата на банката. Според чл. 5 при просрочие на
дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита,
дължимата лихва се увеличава автоматично с наказателна надбавка /неустойка/ за просрочие
на главница в размер на 10 пункта. Според чл. 6, ал. 2 в началото на следващата година,
считано от открИ.ето на заемната сметка, кредитополучателят заплаща на банката
2
еднократно такса подновяване в размер на 1 % върху размера на подновения кредит, но не
по-малко от 100 лв. Според чл. 6, ал. 4 кредитополучателят дължи на банката комисиона за
ангажимент в размер на 1 % годишно върху неусвоената част от кредита, която се начислява
месечно и е платима в края на съответния месец. Според чл. 7 за обезпечаване на
главницата, лихвите, таксите, комисионите и другите разноски по кредита
кредитополучателят издава в полза на банката и й предава запис на заповед за сума в
размера и валутата на кредита и фиксирана лихва, представлява сбора от базовия лихвен
процент и договорната надбавка, платим на предявяване при банката, с падеж на
предявяване, съобразен с крайния срок за погасяване на кредита, изрично удължен от
издателя, платим без протест и разноски и авалиран от И. Г. П.. В чл. 25 са предвидени
основания за обявяване от банката на предсрочна изискуемост на задълженията по кредита.
Според чл. 31 всички уведомления и изявления във връзка с този договор трябва да бъдат
направени в писмена форма и ще се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или
чрез изпращане по пощата с обратна разписка, или с препоръчана поща, или с телеграма,
достигнат до адресите на страните, посочени в началото на договора, като в случай, че някоя
от тях промени адреса си е длъжна да уведоми писмено другата страна, като посочи новия
си адрес, а до получаване на такова уведомление, всички съобщения достигнали до стария
адрес ще се считат за получени. Посоченият в началото на договора адрес на
кредитополучателя е – адрес ***. Според двустранно подписаното приложение към договора
заемната сметка е открита на 15.09.2007 г.
Към договора е подписан анекс № 1/15.11.2010 г., с който е уговорено, че размерът на
предоставения кредит се намалява до размера, на усвоените от кредитополучателя суми към
датата на анекса. Уговорено е, че кредитът ще се погасява на месечни анюитетни вноски в
срок до 15.09.2020 г., при гратисен срок от 12 месеца от датата на анекса, през който се
плаща само лихвата, съгласно приложен погасителен план – двустранно подписан.
Уговорено е и допълнително обезпечение – поръчителство на И. Г. П..
Не е спорно, а и от извършена от въззивния съд справка в електронния търговски
регистър се установява, че с решение от 1.11.2007 г. по ф.д. № 10646/1991 г. на СГС е
вписана промяна в наименованието на „Българска пощенска банка“ АД на „Юробанк И Еф
Джи България“ АД, с което наименование е извършена пререгистрацията по ЗТР на
5.03.2008 г. Впоследствие чрез вписване на 11.01.2013 г. наименованието е променено на
„Юробанк България“ АД – каквото е и понастоящем.
Представен е в копие и оригинал /в заповедното дело/ процесният запис на заповед от
15.09.2007 г., с който Г. З. П., действащ като ЕТ „Пиримекс – Г. П.“, се е задължил
безусловно и без протест да заплати на „Българска пощенска банка“ АД сумата 30 000 лв.,
заедно с годишна лихва в размер на 13,5 %, при падеж – на предявяване и при срок на
предявяване за плащане – до 15.10.2027 г. Записът е бил авалиран от И. Г. П.. Записът е
написан върху бланка, в която основният текст е отпечатан, а друг е попълнен саморъчно –
датата на издаване, датата на предявяване, имената на авалиста и на издателя.
На обратната страна на оригинала на записа на заповед е записано джиро без дата, с което
записът е прехвърлен от поемателя „Юробанк България“ АД на „Мелон България“ ЕАД.
Джирото е подписано от А. С. Ч. и З. Д. Ц., за които е посочено, че са упълномощени от Д.
Б. Ш. и М. И. В. – *** и *** на банката.
С договор за прехвърляне на вземания № 5300/1946/21.06.2017 г. „Юробанк България“ АД
е прехвърлила на „Мелон България“ ЕАД вземания по договори за кредит, описани в
приложение № 1, измежду които и по процесния договор за кредит към ЕТ „Пиримекс – Г.
П.“. Уговорено е, че цесията влиза в сила след плащане на цялата покупна цена по чл. 4 в
уговорените срокове – 60 % в срок от 10 дни от сключване на договора и 40 % – в срок до 1
месец след падежа на първата вноска. С пълномощни от 4.12.2018 г. и 4.12.2019 г. с
нотариална заверка на подписите законните представители на банката са упълномощили
„Мелон България“ ЕАД да уведомяват длъжниците за цесията по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Представени са копия от пощенски плик и известие за доставяне от 2017 г., с подател
3
„Мелон България“ ЕАД и получател ЕТ „Пиримекс – Г. П.“ на адрес – адрес ***. Няма
данни за съдържанието на пратката и не е отбелязано, че е получена.
Според счетоводно извлечение, издадено от „Юробанк България“ АД, към 3.08.2017 г.
задълженията по процесния кредитен договор възлизат общо на 46 539,47 лв., от които:
28 511,30 лв. – непогасена главница, дължима за периода 21.01.2012 г. – 29.07.2014 г.,
13 606,79 лв. – просрочена възнаградителна лихва за периода 21.01.2012 г. – 29.07.2014 г.,
3 936,92 лв. – законна лихва върху просрочената главница за периода 25.03.2016 г. –
3.08.2017 г., 484,56 лв. – такси за периода 21.12.2011 г. – 29.07.2014 г. Посочено е, че
погасената част от главницата е в размер на 1 488,70 лв., а датата на изпадане в забава за
главницата и лихвата е 21.01.2012 г.
Представено е уведомление от „Мелон България“ ЕАД до ЕТ „Пиримекс – Г. П.“,
съдържащо уведомяване за извършената цесия на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, както и изявление за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита на осн. чл. 26, буква „в“ от договора за
кредит поради непогасяване на просрочените задължения, които към датата на
уведомлението са в общ размер на 46 539,47 лв., от които: 28 511,30 лв. – главница, 13 606,79
лв. – просрочени договорни и наказателни лихви, 3 936,92 лв. – законна лихва върху
просрочената главница към 3.08.2017 г., 484,56 лв. – такси. Уведомлението е възложено за
връчване по реда на чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ на ЧСИ Б. В., с рег. № ***. Според представената
разписка за връчване адресът е посетен на три дати /13.12.2018 г., 29.12.2018 г. и 17.01.2019
г./, като връчителят е удостоверил, че и при трите посещения не е отворил никой, вследствие
на което на 17.01.2019 г. е залепил уведомление на входната врата и е пуснал екземпляр в
пощенската кутия. С писмо с изх. № 01697/5.02.2019 г. ЧСИ е уведомил кредитора за
извършената процедура по връчване по реда на чл. 47 ГПК.
Видно от констативен протокол от 19.09.2019 г. нова процедура по връчване по реда на чл.
18, ал. 5 ЗЧСИ е извършена чрез ЧСИ М. К. – на приложени покани до двамата ответници за
предявяване на записа на заповед и за извършената цесия в полза на ищеца на кредитните
задължения, чиято предсрочна изискуемост е обявена считано от 1.02.2019 г. чрез ЧСИ Б. В..
Двете покани са връчени на 4.09.2019 г. на ответника И. П. – лично и като пълномощник на
ответника Г. П., действащ като ЕТ „Пиримекс – Г. П.“. Към поканите е приложен записа на
заповед с джирото. За тази процедура по връчване ищецът е заплатил такси на ЧСИ в общ
размер на 60 лв. с ДДС – видно от писмо с изх. № 7580/4.10.2019 г. на ЧСИ и фактура №
**********/8.10.2019 г.
От ответниците са представени следните покани: 1) покана за доброволно изпълнение от
27.01.2012 г., изходяща от „Юробанк И Еф Джи България“ АД, подписана от началник отдел
„Риск“ и началник отдел „Кредитна администрация“, адресирана до кредитополучателя – в
същата се съдържа уведомление за просрочени вноски в размер на 1 518,49 лв., за която е
отправена покана за плащане в 7-дневен срок от връчване на поканата, с предупреждение, че
при неизпълнение банката ще направи кредита предсрочно изискуем и ще предприеме
действия за принудителното му събиране съгласно предвидения в закона ред; 2) покана за
изпълнение с изх. № 60/25.07.2012 г. до кредитополучателя и покана за изпълнение с изх. №
61/25.07.2012 г. до поръчителя и авалиста И. П., подписани от двама търговски
пълномощници на банката – в същите се съдържат изявления за обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита поради неизпълнение на вноски в общ размер на 4 027,09 лв., към
25.07.2012 г. задълженията по договора са в общ размер на 31 691,66 лв., от които
главницата е 28 511,30 лв., за които е отправена покана за плащане в 7-дневен срок от
получаване на поканата.
Във въззивното производство са изискани по реда на чл. 192 ГПК от „Юробанк България“
АД и са постъпили с писмо с вх. № 8170/12.04.2022 г. заверени преписи от същите покани с
изх. № 60/25.07.2012 г. и с изх. № 61/25.07.2012 г., подписани от името на банката от
търговските пълномощници В. Д. и Л. Б.. В същите се съдържа саморъчно отбелязване, че са
получени срещу подпис на 25.07.2012 г. от ответника И. П.. По същия ред е постъпило и
пълномощно от 30.09.2008 г. с нотариална заверка на подписите, с който законните
представители на банката са упълномощили лицата В. Н. Д., Л. Е. Б. и М. Г. Г. на осн. чл. 26
4
ТЗ да представляват банката на територията на община Банско, като извършват всички
действия и сключват всички сделки, свързани с банковата дейност, вкл. предоставяне на
кредити, като са изброени и други права. В пълномощното е посочено, че правата следва да
се упражняват винаги заедно от две от упълномощените лица.
Във връзка с получаването на поканите във въззивното производство е разпитана
свидетелката П. П. – дъщеря на ответника И. П. и внучка на ответника Г. П.. Свидетелката
заявява, че знае за изтегления през 2007 г. от дядо й кредит от Пощенска банка, който до
началото на 2012 г. бил изплащан от баща й. Свидетелката заявява, че на 25.07.2012 г.
придружила баща си и дядо си до клона на банката в гр. Банско, където на място били
връчени две покани за предсрочна изискуемост на кредита, които баща й подписал, тъй като
имал генерално пълномощно от дядо й. Копие от същото пълномощно е представено и по
делото – същото е с нотариална заверка на подписа от 19.12.2011 г.
Според приетото в първата инстанция заключение от 29.03.2021 г. на съдебно-
графологична експертиза, извършена от вещото лице В. С., в процесния запис на заповед от
15.09.2007 г. подписът за издател е положен от Г. З. П., който е изписал саморъчния текст в
записа съдържащ имената му, като не е изпълнил саморъчните текстове за дата на издаване
и датата 15.10.2027 г., които са изпълнени с по-светла синя на цвят химикална паста в
сравнение с останалите ръкописни текстове. Установено е и, че двата подписа в джирото са
на посочените в него лица – А. С. Ч. и З. Д. Ц., подписали от името на банката.
Според заключението от 5.04.2021 г. на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от
вещото лице Р. В., общо усвоената главница по кредита е в размер на 41 070 лв., усвоена в
периода 18.09.2007 г. – 5.02.2010 г. Проследени са плащанията по кредита, последното от
които е на 20.02.2012 г., като към 29.07.2014 г. е останала непогасена главница в размер на
28 511,30 лв. и възнаградителни лихви в размер на 12 141,22 лв., като са посочени и
дължимите наказателни лихви и такси. Установено е, че след 29.07.2014 г. банката е
начислявала законна лихва върху цялата непогасена главница, а не спрямо отделни вноски.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество
е основателна.
І. По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК
Независимо, че с исковата молба ищецът е предявил искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за две
суми /за главница от 28 511 лв. и за такси от 60 лв./, за които суми е издадена и заповедта по
чл. 417 ГПК, то в обжалваното решение е налице произнасяне само по иска за главницата от
28 511 лв., а не и за иска за таксите от 60 лв. За втория иск липсва обсъждане и в мотивите,
поради което е налице непълно решение. Нито една от страните обаче не е направила искане
за допълване на първоинстанционното решение в преклузивния срок по чл. 250, ал. 1 ГПК.
Такова искане не може да се извлече и от въззивната жалба и отговора срещу нея. Ето защо
предметът на въззивното производство следва да се ограничи само до разгледания и уважен
с обжалваното решение иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за главницата от 28 511 лв., заедно със
законната лихва.
Искът е за установяване наличието на вземания на ищеца като джиратар срещу
ответниците, произтичащи от процесния запис на заповед от 15.09.2007 г., издаден за сумата
30 000 лв., като се претендира солидарната отговорност на ответниците – като издател и
авалист.
В отговорите на исковата молба и на допълнителната искова молба ответниците
своевременно са изтъкнали следните възражения: 1) записът на заповед бил нищожен
поради липса на задължителния реквизит по чл. 535, т. 6 ТЗ, тъй като при подписването му
не е имало попълнена дата на издаване и срок за предявяване; 2) джирото било нищожно –
не било подписано от лица с представителна власт спрямо банката; 3) издателят и авалистът
5
не били уведомени за джирото съобразно чл. 26, ал. 4 от Закона за потребителския кредит; 4)
записът не бил предявен за плащане на издателя и авалиста; 5) вземането по каузалното
отношение, по повод на което е издаден записът на заповед е погасено по давност, а и
размерът му бил друг, тъй като не били отчетени извършени плащания.
Възраженията са обсъдени и приети за неоснователни с обжалваното решение, като във
въззивната жалба се изразява несъгласие само с изводите относно погасяването по давност
на каузалното вземане. Въззивният съд обаче е длъжен освен по доводите в жалбата /чл. 269
ГПК/ да се произнесе и за спазването на приложимите императивни правни норми /т. 1 от ТР
№ 1/9.12.2013 г. на ВКС – ОСГТК/, макар последното в рамките на неоспорените
фактически констатации на първоинстанционния съд. Преценявайки в този обхват
наведените възражения, въззивният съд намира следното:
1. Процесният запис на заповед отговаря на изискванията за задължително съдържание
по чл. 535 и чл. 536 ТЗ, вкл. и на формалните изисквания за авала по чл. 484 ТЗ, които съдът
е длъжен служебно да провери, доколкото обуславят валидността на правната сделка – ТР №
1/27.04.2022 г. на ВКС – ОСГТК.
От външна страна записът съдържа реквизита „дата на издаване“ по чл. 535, т. 6 ТЗ –
15.09.2007 г. Тезата на ответниците е, че този реквизит е липсвал към момента на
подписване на записа от издателя, а е бил добавен по-късно ръкописно, без за това да е
изявена воля от издателя. Тази теза е аргументирана със следните безспорно установени
обстоятелства: 1) че записът е написан върху бланка, в която основният текст е отпечатан, а
друг е попълнен саморъчно – датата на издаване, срок за предявяване, имената на авалиста и
на издателя; 2) че ръкописният текст за датата на издаване и срока за предявяване са
изписани с различен почерк и цвят на химикалната паста в сравнение с другия саморъчен
текст /относно имената на издателя/ – установено и от заключението на СГЕ; 3) че датата
15.11.2007 г. била съботен ден, който е неработен за банките.
Според въззивния съд обаче от горните обстоятелства не следва категоричен
доказателствен извод, че към момента на подписване на записа от издателя е липсвала
попълнена дата на издаване. Записът на заповед представлява частен диспозитивен
документ, като подписът на издателя удостоверява, че обективираното волеизявление с
посоченото съдържание е негово. Това следва от уредената в чл. 180 ГПК оборима
презумпция за авторство. Автор на волеизявлението не е физическият автор на текста, а
лицето, което с подписа си е потвърдило, че това съдържание на текста изразява неговата
воля. Действително, в законодателството съществуват и особени хипотези, при които се
изисква и самия текст на частен документ да е изписан саморъчно от автора /напр.
саморъчното завещание/, но тези хипотези са изключения. В общия случай това не е
необходимо, вкл. и при издаване на запис на заповед. По тази причина е напълно допустимо
документа да е написан от едно лице, а да е подписан от друго лице. В този случай за автор
на документа се счита подписалото лице, като се счита, че документът е подписан с това
съдържание. Доказването, че документът не е подписан с това съдържание по същество
представлява оборване на презумпцията по чл. 180 ГПК, което е в тежест на оспорващия.
Това той може да стори било като докаже, че подписът въобще не е на автора /в който
случай се отрича изцяло авторството на изявлението/, било като установи, че макар
подписът да е негов, то съдържанието на документа /изцяло или частично/ не е
съществувало към момента на полагане на подписа, а е било добавено впоследствие без
негово знание и съгласие. В конкретния случай такова пълно и главно доказване
ответниците не са провели по отношение на твърдението, че към момента на подписване на
процесния запис на заповед, същият не е съдържал попълнена дата на издаване.
Установените по-горе обстоятелства не са достатъчни за доказване на това твърдение, а е
било необходимо да се докаже и, че самият ръкописен текст за дата на издаване е бил
изписан по-късно от момента на полагане на подписа на издателя. Това обстоятелство не се
установява и от заключението на приетата СГЕ. Ето защо презумпцията на чл. 180 ГПК по
отношение на датата на издаване не е оборена, поради което не е доказано, че към момента
на полагане на подписа за издател не е имало попълнена дата на издаване в записа на
6
заповед. Никакъв извод не следва от това, че датата 15.09.2007 г. е била съботен неработен
ден – липсва забрана за извършване на сделки и в неработни дни. От това следва и
недоказване на твърдението за липсата на задължителния реквизит по чл. 535, т. 6 ТЗ, а от
там и неоснователност на довода за нищожност на записа на заповед на това основание.
Същите съображения важат и за попълнения срок за предявяване, а отделно – това не е
реквизит по чл. 535 ТЗ, чиято липса води до нищожност на записа предвид разпоредбите на
чл. 487 ТЗ.
2. Установено е от заключението на СГЕ, че джирото е подписано от името на банката от
посочените в него лица – А. С. Ч. и З. Д. Ц.. За същите в джирото е посочено, че са
упълномощени от законните представители на банката към онзи момент – *** и ***.
Обстоятелството дали посочените лица са имали надлежна представителна власт спрямо
банката не подлежи на проверка в настоящото производство, доколкото подобно възражение
може да прави само лицето, от чието име е извършено действието – така т. 2 от ТР №
5/12.12.2016 г. на ВКС – ОСГТК. Ответниците не са легитимирани да противопоставят
такова възражение, а не се твърди и установява банката – джирант да е оспорвала
представителната власт.
3. Ирелевантно към действието на джирото е обстоятелството дали издателят и авалистът
са били уведомени за него съобразно чл. 26, ал. 4 от Закона за потребителския кредит.
Посочената разпоредба не се отнася до менителничните сделки. От друга страна, каузалният
договор за кредит, по повод на който е издаден записът на заповед, е извън приложното поле
на ЗПК, тъй като кредитополучателят е едноличен търговец и договорът е сключен в
рамките на търговската му дейност, а не е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК.
4. В жалбата липсва оспорване на фактическата констатация в обжалваното решение, че
записът на заповед е бил предявен за плащане на 4.09.2019 г. на ответника И. П., действащ и
като пълномощник на ответника Г. П.. Това се установява и от доказателствата –
констативният протокол от 19.09.2019 г. на ЧСИ М. К. за извършена връчване по реда на чл.
18, ал. 5 ЗЧСИ.
5. Що се отнася до възраженията относно погасяването чрез плащане или по давност на
каузалното вземане, по повод на което е издаден записът на заповед, въззивният съд намира
следното:
Макар записът на заповед да е едностранна менителнична сделка, чието външно
съдържание обективира безпричинно и безусловно задължаване на едно лице да заплати на
друго лице определена парична сума, то липсата на посочено в съдържанието на сделката
основание за задължаването не означава, че такова не е налице, тъй като разумният и
свободен човек не се задължава без причина. Житейската причина за издаване на записа на
заповед е друго каузално правоотношение /правоотношения/, по силата на което издателят е
поел друго извънменителнично задължение спрямо поемателя – обичайно с договорен
[1]
характер. Както е изяснено и в правна теория в подобна хипотеза се касае до поемане от
един длъжник на две задължения /абстрактно и каузално/ за един и същ дълг, до учредяване
на няколко облигационни отношения за дължимостта на една и съща престация и в крайна
сметка – за различни пътища към една и съща крайна цел. Ето защо по волята на страните
каузалното отношение и менителничното задължение представляват едно стопанско
единство, поради което икономически и правно несправедливо би било същите да са
напълно откъснати едно от друго, тъй като това би довело до неоправдано обогатяване.
Същевременно, пълната зависимост на менителничния ефект от каузалното отношение би
довела до правна несигурност в оборота и кредита и до обезсмисляне на лесната и бърза
прехвърляемост на тези ценни книги, което е основният стопанска смисъл на тяхното
съществуване. Поради това менителничното право предвижда, че ценностите
„справедливост“ и „сигурност“ следва да бъдат балансирани въз основа на критерия
„добросъвестност на кредитора“, разбирана като незнание за особеностите на
извънменителничното отношение, което е било причина за издаването на конкретния запис
на заповед. Недобросъвестен е приносител, който знае какво е каузалното правоотношение,
7
поради което длъжникът по прекия иск се е задължил с менителнична сделка, но и знае, че
са настъпили факти, които пораждат лично възражение срещу кредитора по каузалното
[2]
правоотношение.
В материалноправен аспект при недобросъвестност на кредитора вземането по записа на
заповед съществува ако съществува в същия размер каузално вземане, а при
добросъвестност на кредитора – менителничното вземане съществува независимо от
съществуването на каузално вземане. Досежно причината за издаване на записа поемателят
/първият кредитор/ е недобросъвестен per se /сам по себе си/, тъй като винаги е страна по
каузалното отношение, по повод на което е издаден менителничния ефект, и винаги знае
защо е издаден записът. Във всеки момент този кредитор знае дали и доколко прекият иск
покрива задължение по каузално правоотношение с длъжника. Ето защо когато поемателят
или приносителят на ценната книга е кредитор и по каузално задължение, което длъжникът
по прекия иск е обезпечил с менителничната сделка, неговата материална легитимация по
прекия иск е производна от легитимацията му на кредитор по каузалното правоотношение
във всеки един момент. По тази причина менителничното вземане на поемателя винаги е в
зависимост от съществуването на каузално вземане и на тази зависимост може да се позове
всеки длъжник по записа на заповед, вкл. авалист /друг е въпросът за процесуалните
аспекти и тежестта на доказване/.
Добросъвестен може да бъде само последващ кредитор – джиратар, който не е кредитор
по каузалното правоотношение с длъжника. Добросъвестността се предполага, а
релевантният момент за преценката е този, към който приносителят придобива правата по
менителничния ефект. Ако се докаже, че към този момент джиратарят е бил недобросъвестен
в горния смисъл, то на него могат да се противопоставят възражения от каузалното
отношение, независимо кой е ответник – издател, авалист или джирант. Джиратарят е
недобросъвестен винаги и ако е страна по каузалното отношение – така както и издателят.
Съдът обаче не следи служебно дали съществува подобно каузално вземане, а изследва
този въпрос само при възражение на длъжника. При липса на възражение съществуването на
каузално вземане в същия размер се презумира житейски от самия менителничен документ
/по правило никой не се задължава без причина/ и в тази хипотеза друго доказване
кредиторът не е необходимо да провежда, дори и той да е посочил по делото причината за
издаване на записа.
В настоящия казус ответниците изрично са навели релативни възражения в посочения
смисъл – твърдят, че каузалното вземане е погасено чрез плащане или по давност.
Същевременно, ищецът макар и джиратар е едновременно и цесионер на правата по
договора, по повод на който е издаден записът на заповед – договор за банков кредит
продукт „Бизнес бизнес револвираща линия“ № BL8999/14.09.2007 г., сключен с „Юробанк
България“ АД. Вземанията по същия са му цедирани с договор за прехвърляне на вземания
№ 5300/1946/21.06.2017 г., за което длъжникът е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Ето защо като кредитор и по каузалното отношение на ищеца могат да се противопоставят
всякакви възражения, произтичащи от това отношение.
В случая от двете наведени каузални възражения във въззивното производство е спорно
само едното – относно погасяването по давност на каузалните вземания. Възражението за
погасяване чрез плащане на каузалните вземания е обсъдено и отхвърлено в обжалваното
решение, а срещу тези фактически констатации липсват оплаквания в жалбата, поради което
са извън обхвата на въззивен контрол съгласно чл. 269 ГПК. Независимо от това следва да се
отбележи, че приетото заключение на ССЕ е проследило извършените усвоявания и
погасявания на револвиращия кредит, като е установено, че последното плащане е
извършено на 20.02.2012 г., а към 29.07.2014 г. е останала непогасена главница в размер на
28 511,30 лв. и възнаградителни лихви в размер на 12 141,22 лв., както и наказателни лихви
и такси. Ответниците не доказват тези задължения по кредита да са били заплатени. Ето
защо установените от ССЕ непогасени суми са действително дължими. Техният размер
надхвърля размера на претендираната по настоящото дело сума от 28 511,30 лв.,
8
съответстваща на главницата по кредита, която сума е част от сумата по записа на заповед,
издаден за 30 000 лв. Следователно, на това основание претенцията не е неоснователна.
Второто каузално възражение е за погасяване по давност на вземанията по договора за
кредит преди подаване на заявлението по 417 ГПК на 24.10.2019 г.
Предварително следва да се отбележи, че последиците на давността не настъпват ex lege с
изтичането на давностния срок, а след изрично позоваване от длъжника /арг. от чл. 120 ЗЗД/,
с което той упражнява свое потестативно право. В случая ответникът Г. П. е легитимиран да
упражни това потестативно право в качеството му на длъжник по процесния договор за
банков кредит от 14.09.2007 г., а ищецът пък е кредитор по същия – като цесионер. Ето защо
няма съмнение относно надлежното упражняване на това възражение.
От друга страна, на пръв поглед подобно възражение не би следвало да води до
недължимост на менителничното вземане предвид действието на погасителната давност.
Изтичането на същата не води до заличаване на вземането, а до отпадане на възможността
то да бъде принудително събрано и до превръщането му в естествено вземане, което
продължава да съществува и може да се изпълни доброволно – чл. 118 ЗЗД. Менителничното
вземане, макар и формално различно от каузалното, обаче е само правно средство /начин/ за
удовлетворяване на каузалното вземане. Между двете има неразривна връзка, която не
подлежи на съобразяване само при добросъвестен последващ приносител на менителничния
ефект. Ако се допусне принудително събиране на менителничното вземане при погасено по
давност каузално вземане, би се стигнало на практика и до принудително събиране на
последното, което би било в разрез с целта и смисъла на погасителната давност и до
заобикаляне на закона /чрез позволени средства да се достигне до забранен резултат/. Ето
защо съдебната практика, вкл. тази по чл. 290 ГПК, трайно приема, че при погасено по
давност каузално вземане менителничната претенция е неоснователна – така решение №
52/13.06.2017 г. по т.д. № 60103/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 162/16.05.2018 г. по т.д. №
1870/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 364/20.12.2018 г. по т.д. № 2728/2017 г. на ВКС, II
т.о., решение № 5/5.02.2020 г. по т.д. № 370/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 185/13.01.2021
г. по т.д. № 2431/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 71/12.03.2025 г. по т.д. № 1258/2023 г. на
ВКС, II т.о. Според настоящия съдебен състав в определени части тази съдебна практика не
е напълно споделима /напр. относно това дали и лице, което не е длъжник по каузалното
вземане, може да прави възражения за погасяване по давност на същото, при липса на
изрично законово правило в тази насока /подобно на това по чл. 142 или 151 от ЗЗД/.
Настоящият казус попада в безспорната част – доколкото е налице съвпадане между
менителничен и каузален длъжник, който е направил възражението, а и между менителничен
и каузален кредитор.
Спорният въпрос е за основателността на възражението за погасяване по давност на
каузалното вземане, произтичащо от процесния договор за банков кредит от 14.09.2007 г.
Както бе посочено по-горе с анекс № 1/15.11.2010 г., страните са уговорили погасителен
план за задълженията по договора, включващ месечни анюитетни вноски с краен срок до
15.09.2020 г., при гратисен срок от 12 месеца от датата на анекса, през който се плаща само
лихвата. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. Според ТР № 3/21.11.2024 г. на ВКС – ОСГТК при уговорено погасяване на
паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок
за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече от
момента на изискуемостта на съответната вноска, а при обявяване на дълга за предсрочно
изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент
падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост.
Давностният срок за главницата по кредита е 5-годишен /чл. 110 ЗЗД/, а за лихвите е 3-
годишен /чл. 111, буква „в“ ЗЗД/. Съобразявайки, че заявлението по чл. 417 ГПК е подадено
на 24.10.2019 г., от когато се счита за предявен и искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, то погасени по
давност се явяват всички вноски за главница с падежи преди 24.10.2014 г., както и всички
вноски за лихви с падежи преди 24.10.2016 г. – дори и при липса на обявена предсрочна
изискуемост. В случая обаче такава е обявена, като е спорен единствено въпросът кога е
9
станало това – дали през 2012 г. или през 2019 г., според твърденията на насрещните страни.
Въззивният съд намира за доказана тезата на ответниците, че предсрочната изискуемост е
обявена през 2012 г. Това е станало по силата на представената покана за изпълнение с изх.
№ 60/25.07.2012 г. до кредитополучателя Г. П.. Аналогичната покана с изх. № 61/25.07.2012
г. до поръчителя и авалиста И. П. няма това значение, тъй като същият не е страна по
кредитния договор. Поканата с изх. № 60/25.07.2012 г. съдържа изрично изявление за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита поради непогасяване на изискуеми
вноски в общ размер на 4 027,09 лв., като е посочено, че към 25.07.2012 г. задълженията по
договора са в общ размер на 31 691,66 лв., от които главницата е 28 511,30 лв., лихвите са
3 007,56 лв. и таксите са 172,80 лв., за които е отправена покана за плащане в 7-дневен срок
от получаване на поканата. От събраните във въззивното производство доказателства, вкл.
изисканите по реда на чл. 192 ГПК документи от банката, се установява и момента на
връчване на поканата. Това е станало на 25.07.2012 г. на ответника И. П., действащ като
пълномощник на ответника Г. П., като получателят е удостоверил с подписа си
получаването. Връчването на посочената дата е потвърдено и от свидетелката П. П., чиито
показания следва да се кредитират, като съответстващи на представените от банката
документи, макар и да е лице по чл. 172 ГПК.
Неоснователни са възраженията на ищеца спрямо редовността на изявлението за
обявяване на предсрочната изискуемост в поканата от 2012 г. Ищецът не е легитимиран да
оспорва представителната власт на лицата, подписали поканата от името на банката, тъй
като с подобна легитимация разполага само банката – така т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. на
ВКС – ОСГТК. Същевременно, тази представителна власт е и доказана с представеното
пълномощно от 30.09.2008 г. с нотариална заверка на подписите, изходящо от законните
представители на банката, с което на осн. чл. 26 ТЗ пълномощниците са упълномощени да
представляват банката на територията на община Банско, като извършват всички
действия и сключват всички сделки, свързани с банковата дейност, вкл. предоставяне на
кредити, като са изброени и други права, които следва да се упражняват винаги заедно от две
от упълномощените лица. В случая това изискване е спазено – процесната покана е
подписана от двама от тримата пълномощници. Правата „да извършват всички действия,
свързани с банковата дейност на територията на община Банско“, несъмнено обхваща и
правото да правят изявления за предсрочна изискуемост по предоставени кредити, тъй като
това е част от осъществяването на банковата дейност. Доказана е и представителната власт
на ответника И. П. за получаване на поканата от името на ответника Г. П., която ищецът
също не е легитимиран да оспорва – видно от представеното пълномощно с нотариална
заверка на подписа от 19.12.2011 г., съдържащо и права за представителство пред всички
банки, вкл. да подписва и приема всякакви документи.
Що се отнася до съдържанието на поканата, то удовлетворява всички минимални
изисквания за подобно изявление за обявяване на предсрочна изискуемост на задължения по
кредитен договор. Налице е недвусмислено изрично волеизявление в тази насока и е
посочен размер на просрочени непогасени задължения, което е същественото и
определящото за подобно изявление.
Противно на доводите на ищеца това изявление не е поставено под условие – че
предсрочната изискуемост се обявява само ако в определен срок не се погасят изискуемите
задължения, а напротив – обявяването е безусловно поради вече настъпилото просрочие,
което съответства и на уговореното в договора. За редовността на изявлението за обявяване
на предсрочна изискуемост не е нужно то да съдържа всички реквизити на извлечение от
счетоводните книги, в които задълженията да са описани по отделни пера. Подобно
изискване съществува по чл. 60, ал. 2 ЗКИ само относно съдържанието на самото
извлечение, когато въз основа на него се претендира издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл. 418 ГПК. Отделно от това – изискването е въведено в закона през 2016 г. и то не
е съществувало към 2012 г., когато е отправена процесната покана. Същевременно, в
поканата са описани общите задължения по договора към 25.07.2012 г., ставащи предсрочно
изискуеми, като са разграничени на главница, лихви и такси, но само доколкото това е от
10
значение за отправената покана за тяхното плащане в 7-дневен срок от получаването й.
Впрочем, съдържанието на поканата от 2012 г. не е по-различно в тази част от съдържанието
на двете покани от 2019 г., на които се позовава самият ищец – относно описването и
разграничаването по пера на просрочените задължения и на тези, които стават предсрочно
изискуеми. Без всякакво правно значение относно настъпването на последиците на
предсрочната изискуемост е дали банката е отразила това в своето счетоводство, което е
въпрос на нейната вътрешна счетоводна организация.
Ето защо съдът приема, че с поканата с изх. № 60/25.07.2012 г. банката надлежно е
упражнила правото си да обяви предсрочната изискуемост на задълженията по договора и
това изявление е породило действие от момента на получаването му от пълномощника на
адресата – от 25.07.2012 г. Всички непадежирали дотогава разсрочени погасителни вноски
по кредита са станали изискуеми от този момент, от когато спрямо тези задължения /по
главницата/ е започнала да тече 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД и тя е изтекла
на 25.07.2017 г. Не се твърди и установява давността да е спирана или прекъсвана по
някаква причина, поради което задълженията по главницата са погасени по давност преди
подаване на процесното заявление по чл. 417 ГПК на 24.10.2019 г. С погасяването по
давност на главницата се считат за погасени и задълженията за лихви /възнаградителни или
мораторни/, дори и за тях давността да не е изтекла – чл. 119 ЗЗД.
Следователно, всички задължения по процесния договор за банков кредит се явяват
погасени по давност. Това от своя страна води до невъзможност за ищеца да ги събере по
принудителен ред – нито въз основа на договора за кредит, нито въз основа на записа на
заповед. Ето защо процесната менителнична претенция се явява неоснователна.
С оглед на изложеното обжалваното решение следва да се отмени, а искът да се отхвърли
изцяло.
ІІ. Относно разноските по производството
При този изход на спора право на присъждане на разноски имат само ответниците, които
са направили своевременно искане.
Ответникът Г. П. е доказал разноски в общ размер на 2 800 лв., от които: 1) 1 400 лв. – за
заплатеното адвокатско възнаграждение за първата инстанция по договор за правна защита и
съдействие от 24.08.2020 г., 2) 1 400 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 1.02.2022 г.
Ответникът И. П. е доказал разноски в общ размер на 3 830,22 лв., от които: 1) 1 400 лв. –
за заплатеното адвокатско възнаграждение за първата инстанция по договор за правна
защита и съдействие от 24.08.2020 г., 2) 460 лв. – за заплатения депозит за СГЕ по преводно
нареждане от 1.03.2021 г. и от , 3) 570,22 лв. – за заплатената държавна такса по въззивната
жалба., 4) 1 400 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по
договор за правна защита и съдействие от 1.02.2022 г.
Във въззивното производство ищецът не е направил възражение за прекомерност на
претендираните адвокатски възнаграждения по чл. 78, ал. 5 ГПК, но такова е направил в
първата инстанция. Въззивният съд намира същото за неоснователно. Исковете срещу
двамата ответници са при условията на солидарност, т.е. от всеки се претендира цялата сума
по иска от 28 511 лв. При тази цена на иска възнаграждението, определено по правилата на
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа, възлиза на 2 930,88
лв. – за всеки ответник. Уговорените възнаграждения са по 1 400 лв., т.е. два пъти по-малко.
Фактическата и правна сложност на спора и обема на извършените от адвоката процесуални
действия не оправдава намаляване на възнагражденията.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] вж. А. Кожухаров, Облигационно право – общо учение за облигационното отношение, книга 2, изд. 1994 г., стр. 78.
11
[2] така решение № 67/25.05.2017 г. по гр. д. № 60075/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 174/1.07.2019 г. по гр.д. № 53300/2015 г. на ВКС,
ІV г.о., и др.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 37/15.07.2021 г. по т. д. № 112/2020 г. на Окръжен съд –
Благоевград, и вместо това постановя:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Мелон България“ ЕАД с ЕИК – *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „Мария Луиза“ № 100, ет. 3, срещу Г. З. П. с ЕГН –
**********, действащ като ЕТ „Пиримекс – Г. П.“ с ЕИК – *********, със седалище и
адрес на управление – адрес ***, и И. Г. П. с ЕГН – **********, с адрес – адрес ***, иск по
чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата
28 511 лв., представляваща неиздължена част по запис на заповед от 15.09.2007 г., ведно със
законната лихва от 24.10.2019 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Мелон България“ ЕАД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление – гр. София, бул. „Мария Луиза“ № 100, ет. 3, да заплати на Г. З. П. с ЕГН –
**********, действащ като ЕТ „Пиримекс – Г. П.“ с ЕИК – *********, със седалище и
адрес на управление – адрес ***, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 800 лв. – разноски за
производството пред БОС и САС.
ОСЪЖДА „Мелон България“ ЕАД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление – гр. София, бул. „Мария Луиза“ № 100, ет. 3, да заплати на И. Г. П. с ЕГН –
**********, с адрес – адрес ***, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 830,22 лв. – разноски за
производството пред БОС и САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщението до ответниците да се връчи на обявения по делото профил в ЕПЕП на
адвоката, а до ищеца – по общия ред.
Указва на страните, че при подаване на касационна жалба към същата следва да бъде
приложен документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 30 лв. /като в
документа се посочи номера на делото на САС/, както и да бъде приложено изложение по
чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12