№ 60545
гр. София, 10.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Частно
гражданско дело № 20241110165867 по описа за 2024 година
Съдът за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „Агенция за Събиране на Вземания“ ЕАД,
за издаване на заповед за изпълнение срещу Л. Х. Ц. за вземане в размер на
сумата от 262,90 лв. – главница по Договор паричен заем с № ****** от
14.02.2020 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД, ведно със законната лихва върху
нея, считано от 31.10.2024 г. до окончателното й плащане; сумата от 3,60 лв. –
договорна (възнаградителна) лихва за периода 21.02.2020 г. – 01.05.2020 г. и
сумата от 200,13 лв. – обезщетение за забава (законна лихва) върху
главницата, начислено за периода 22.02.2020 г. – 30.10.2024 г.
С Разпореждане № 176824/02.12.2024 г., съдът е констатирал, че e
налице непълнота и съответно неяснота в изложените от заявителя твърдения,
относно обстоятелствата, обусловили формирането на претендираните
вземания. С цитираното разпореждане е указано на заявителя в тридневен
срок изложи фактически твърдения, относно неизпълнението на длъжника Л.
Х. Ц., като посочи какъв е размерът на внесените от него суми по Договор
паричен заем с № ****** от 14.02.2020 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД.
В срока за изпълнение на указанията е постъпила молба с вх. №
413938/19.12.2024 г., в която се развиват съображения, че въпроса за
извършените плащания е от категорията на правопогасяващите юридически
факти, които са в тежест на доказване от длъжника в исково състезателно
производство и не намират място в текущото съкратено съдебно производство,
като излизат от описаните от законодателя рамки на служебното начало.
С оглед горното, съдът намира, че указанията за отстраняване на
констатираните нередовности не са изпълнени, поради което на осн. чл. 411,
ал. 2, т. 1 ГПК, заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло, по следните
съображения:
Процесуалното поведение на заявителя и целенасоченият му отказ да
изпълни дадените указания, поставят съда в невъзможност да изпълни
изрично вмененото му задължение с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК,
респ. чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
1
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
В постоянната практиката на СЕС по този вид потребителски договори,
еднопосочно се разяснява целта на член 6 от Директива 93/13. Така например
с Решение на СЕС (девети състав) от 30 юни 2022 година по дело C-170/21
(„Профи Кредит България" ЕООД срещу T.И.T.), съдът изрично сочи, че
императивната разпоредба на член 6 от Директива 93/13, (транспонирана в чл.
411, ал. 2, т. 3 ГПК), цели да замени формалното равновесие, което договорът
установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с
действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях
(решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C-154/15, C-307/15 и
C-308/15, EU:C:2016:980, т. 55 и цитираната съдебна практика). Макар по този
начин националният съд да компенсира неравнопоставеността, съществуваща
между потребителя и продавача или доставчика, условие за това е той да е
запознат с необходимите за целта правни и фактически положения (вж. в този
смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C-176/17,
EU:C:2018:711, т. 42 и цитираната съдебна практика). Следователно
националният съд трябва евентуално да разпореди - ако няма възражение от
съответния потребител и при необходимост служебно - действия по събиране
на доказателства, за да допълни преписката, като при спазване на
състезателното начало поиска от страните да му предоставят допълнителна
информация за тази цел (вж. в този смисъл определение от 26 ноември 2020 г.,
Банка ДСК и Фронтекс интернешънъл, C-807/19, EU:C:2020:967, т. 52 и 54 и
цитираната съдебна практика). В мотивиите на т. 33 от същото решение на
СЕС изрично се посочва, че „Тези съображения важат и за заповедните
производства (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit
Polska, C-176/17, EU:C:2018:711, т. 43 и цитираната съдебна практика)“.
В мотивите – т. 38 на Решението, съдът сочи, че член 6, параграф 1 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран
със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение —
предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в
производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да
остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски
кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик,
на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може
да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор
може да продължи да действа без каквито и да било други изменения,
допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.
В продължение на горните изводи, в т. 41 от мотивите на решението се
сочи, че съгласно постоянната съдебна практика по силата на член 6, параграф
1 от Директива 93/13 националният съд трябва да изведе всички последици,
произтичащи съгласно националното право от констатацията за
неравноправност на дадена клауза, за да гарантира, че тя не е обвързваща за
потребителя (решение от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и De Man Garabito, C-
488/11, EU:C:2013:341, т. 49 и цитираната съдебна практика), а подобно
задължение предполага този съд да остави без приложение считаната за
неравноправна клауза, за да не породи тя задължителни последици за
потребителя.
Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
2
макар тази разпоредба да задължава националния съд, сезиран със заявление
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, да изведе
всички последици, които съгласно националното право произтичат от
констатирането на неравноправния характер на клауза в договор за
потребителски кредит, сключен между потребител и продавач или доставчик,
за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза, посочената
разпоредба по принцип не задължава този съд служебно да извърши
прихващане между плащането, направено въз основа на посочената клауза, и
останалата дължима сума по договора, при условие обаче че са спазени
принципите на равностойност и ефективност, изведени и утвърдени в
постоянната практика на СЕС.
С постановеното Определение на СЕС (девети състав) от 17 януари 2023
година по дело C-379/21 („ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД), съдът изрично прие, че в
случай, че не е възможно съдът да разграничи претенциите, основани на
клаузите, считани за неравноправни съдът следва да отхвърли заявлението
изцяло. Според СЕС, този извод се налага, тъй като, ако съдът действа по
различен начин, той би приложил неравноправна клауза, което би
противоречало на целта на императивната разпоредба на член 6 от Директива
93/13, както е посочена в точка 29 от настоящото определение, изразяваща се
във възстановяване на равенството между съдоговорителите, като се
гарантира, че потребителят не е обвързан от неравноправна клауза.
В мотивите си – т. 34, СЕС, сочи, че същият извод се налага, за да се
гарантира постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13,
която от своя страна се състои в преустановяване на употребата на
неравноправните клаузи, като се запази възпиращият ефект, който се
упражнява върху продавачите и доставчиците в резултат чисто и просто от
оставянето на тези клаузи без приложение (вж. в този смисъл решение от 18
ноември 2021 г., A. S.A., C-212/20, EU:C:2021:934, т. 69).
В настоящия случай, видно от съдържанието на сключения договор за
паричен заем между „Сити Кеш“ ООД и длъжника Л. Х. Ц., в чл. 3 на същия е
посочено, че размерът на кредита е 300 лв., като сумата следва да бъде
върната, чрез заплащане на 11 бр. месечни вноски, лихвеният процент е
40,05%, а ГПР – 49,87%. В чл. 3.2. е посочено, че се дължат 1бр. вноски от по
2,34 лв. и 10 бр. вноски от по 31,30 лв., като общата сума за плащане възлиза
на 315,34 лв., т.е. размерът на възнаградителната лихва е 15,34 лв. На
следващо място – в чл. 8 от ДПК е уговорено, че кредитополучателят дължи
неустойка в размер на сумата от 91,66 лв., в случай, че в тридневен срок, не
представи обезпечение при условията на чл. 6 от договора, вр. чл. 9, ал. 2, т. 1
и т. 4 от ОУ на „Сити Кеш“ ООД, която сума е дължима разсрочено – с
погасителните вноски, съобразно погасителен план – Приложение № 1 към
ДПК. Видно от съдържанието на цитираното приложение, месечните
погасителни вноски – 11 бр. всяка на стойност от по 37 лв., са формирани като
сбор от главница, договорна лихва и неустойка.
Съдът намира съдържанието на процесния ДПК, за неясно, подвеждащо
потребителя и въвеждащо го в заблуждение. Цената за договорената
неустойка (клауза от договора, сама по себе си нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1, алт. 1 и 2 и предл. 2 ЗЗД) в размер на 91,66 лв., която възлиза на
над 30% от размера на предоставената главница по кредита – 300 лв., не е
3
включена в ГПР по договора (така изрично в заявлението), но е прибавена към
задължението на кредитополучателя, чрез увеличаване на стойността на
съответните месечни погасителни вноски, въпреки, че представляват разход,
свързан с договора за кредит. Цитираната сума за която се сочи да е вземане за
неустойка, се претендира за неизпълнение на акцесорно задължение –
предоставяне на обезпечение по договора. Неизпълнението на това
задължение не е свързано пряко с претърпени вреди и е типичен пример за
уговорка, която излиза извън присъщите за неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като накърнява добрите нрави и
поставя в неравностойно положение икономически по-слабата в преговорите
страна по правоотношението. Съобразно условията и предпоставките за
възникване на това задължение, прикрито като договорена неустойка, същото
представлява сигурен разход за кредитополучателя.
Въпреки това, вместо да бъде упоменат като разход по кредита, респ.
като компонент на ГПР (изрично е посочено, че същият включва единствено
договорената между страните възнаградителна лихва), процесната сума
(неустойка за непредставено обезпечение) е включена в месечната
погасителна вноска, като част от главницата, дължима от кредитополучателя.
Съдържанието на процесния ДПК не отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1
ЗПК, доколкото т.нар. неустойка за непредставено обезпечение, не може да се
квалифицира като изключение по чл. 19, ал. 3 ЗПК, а при отчитането й като
несъмнено очакван разход, действителния ГПР би бил значително завишен
спрямо посочения в договора, като определянето му под законоустановения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, а именно – 49,87% е само формално и привидно.
Следователно ГПР по процесния ДПК е договорен при условия в които
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, а
съдържанието на процесния договор за потребителски кредит не отговаря на
императивно установените законови изисквания.
По изложените съображения съдът намира, че не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
поради което и на осн. чл. 24 ЗПК, потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В същия смисъл е и практика на СЕС – решение по дело С-714/22, в което
изрично е прието (т.55 и т.56), че с оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
4
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер (така Определение № 958 от 17.04.2024 г. на ВКС
по к. т. д. № 1897/2023 г., както и напр. Решение № 3638 от 18.06.2024 г. на
СГС по в. гр. д. № 3102/2023 г.)
При това положение, спазвайки императивната разпоредба на член 6 от
Директива 93/13, транспонирана в чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, и съобразно
очевидното нарушение на принципа на равностойност, поради включване на
неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, настоящият съд,
преценявайки формалния и едностранен характер на заповедното
производство е длъжен да елиминира приложението на неравноправната
клауза и като съобрази неизпълнението, респ. по арг. за обратното -
направените от длъжника плащания по договора в това число и за
начислените „неустойка за непредставяне на обезпечение на стойност 91,66
лв., разсрочени и добавени към вноската за главница, да извърши съдебно
прихващане с недължимо платените от потребителя суми в случай, че има
такива.
В тази връзка съдът е дал нарочни указания на заявителя – с оглед
служебното начало, да попълни преписката с необходимите данни, които
указания обаче не са изпълнени и препятстват съда да извърши
необходимата преценка и да осъществи императивно вмененото му
задължение.
Ето защо и на осн. чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, заявлението следва да бъде
отхвърлено изцяло.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло Заявление с вх. № 347187/31.10.2024 г. на „Агенция
за Събиране на Вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Л. Х. Ц. за вземане в размер на
сумата от 262,90 лв. – главница по Договор паричен заем с № ****** от
14.02.2020 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД, ведно със законната лихва върху
нея, считано от 31.10.2024 г. до окончателното й плащане; сумата от 3,60 лв. –
договорна (възнаградителна) лихва за периода 21.02.2020 г. – 01.05.2020 г. и
сумата от 200,13 лв. – обезщетение за забава (законна лихва) върху
главницата, начислено за периода 22.02.2020 г. – 30.10.2024 г.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред
Софийски градски съд в едноседмичен срок от съобщаването му на
заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5