РЕШЕНИЕ
№ 1068
гр. Пловдив, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330111695 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от А. И. И. и В. В. И. срещу „Профи Кредит
България” ЕООД, с която са предявени обективно и субективно кумулативно
съединени искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД,
с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата А. И. И. сума в
общ размер от 1814, 81 лв., от която 833, 19 лв.- възнаградителна лихва по Договор за
потребителски кредит № ******************. и 981, 62 лв.- възнаграждение по
клаузата от раздел VI- ти в договора, касаеща пакет от допълнителни услуги, като
предадена от ищцата на ответника при начална липса на основание, ведно със
законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда /14.07.2021г./ до окончателното й погашение и иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, с
който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между ищеца В. В.
И. и ответника „Профи Кредит България” ЕООД, че клаузите от раздел VI- ти от
договора за кредит, касаещи заплащането на възнаградителна лихва и пакет от
допълнителни услуги са нищожни, тъй като с включването на тяхната стойност, ГПР
по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България, както и че същите са противоречащи на добрите нрави /
горепосочените суми, касаещи иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „първо“ ЗЗД
са описани след заявено от ищците увеличение в размера на иска- открито съдебно
заседание, проведено на 02.03.2022г.- л. 76- 77 /.
Ищците поддържат, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит № ***********************., по силата на който ответното дружество им е
предоставило сума в размер от 5000 лв. Изтъква се, че ищците отговарят солидарно
пред кредитора за връщането на дължимите по силата на посочения договор суми.
1
Поддържа се, че сумите по договора за заплащани единствено от ищцата А. И. И., като
към момента на подаване на исковата молба тя е заплатила на кредитора сума в общ
размер от 9000 лв. Изтъква се, че процесният договор е недействителен поради
противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 12.
Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и
какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че по силата на договора е дължима
такса за предоставен пакет от допълнителни услуги, която обаче не е включена в ГПР.
Сочи се и че кредиторът на основание чл. 10а ЗПК не следва да събира такси за услуги,
които са свързани с отпускането и управлението на кредита. Възразява се и че
възнаградителната лихва по договора е противоречаща на добрите нрави, доколкото
превишава три пъти законната. Доколкото сумите по договора са заплащани само от
единия солидарен длъжник- А. И. И., то именно същата предявява претенция с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД за реституиране на недължимо платеното за
възнаградителна лихва и пакет от допълнителни услуги по недействителния договор.
Що се касае до другия солидарен длъжник- В. В. И., то същия претендира в
отношенията между него и кредитора да бъде прогласена нищожността на клаузите от
раздел VI- ти от договора за кредит, с които третират заплащането на възнаградителна
лихва и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги. Моли се предявените искове
да бъдат уважени. Претендират се сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Профи Кредит България”
ЕООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Поддържа се, че
договорената възнаградителна лихва не е противоречаща на добрите нрави, доколкото
ЗПК предвижда възможност годишният лихвен процент да бъде до пет пъти размера на
законната лихва. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички
разходи и такси, които следва да заплатят длъжниците и месечният размер на
дължимата погасителна вноска. Допълнително, изтъква се и че на ищците им е
предадена преддоговорна информация и с полагането на подписите си в договора, те са
се съгласили с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити. По
отношение на клаузата за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се изтъква се,
че това е индивидуално договорена клауза с потребителите и те сами са преценили да
се възползват от тази възможност. Допълнително, изтъква се и че ЗПК не предвижда
забрана да се предоставят каквито и да било допълни услуги, свързани с кредитното
финансиране. Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се
разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Профи Кредит България” ЕООД и А. И. И. и В. В. И. / като солидарен длъжник / е
възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит
„Профи кредит стандарт“ № ************************, по силата на който на
ищците е предоставена сума в размер от 5000 лв. /л. 27/. Като солидарен длъжник по
договора е вписан ответникът В. В. И.. Отразеният в договора годишен лихвен процент
е 39, 10%, годишният процент на разходите е 46. 29%, а задължението следва да се
погаси на тридесет и шест месечни вноски ( съобразно погасителен план- л. 31 ). По
силата на цитирания договор за кредит, на ищците е предоставен пакет от
допълнителни услуги, за който е следва да заплатят сума в размер от 4737, 24 лева (
посочената сума фигурира в договора за потребителски кредит- гл. VI- та
„Параметри“).
По силата на сключения договор за потребителски кредит и споразумението към
2
него, на длъжниците са предадени погасителен план, както и копие от общите условия,
приложими към договора за кредит.
От приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ / л. 71- 73 / се изяснява,
че по силата на процесния договор за кредит, ищците са усвоили сума в размер от 5000
лв. Отразено е, че плащанията по договора за кредит са осъществявани от ищцата А.
И. И., която е заплатила на кредитора сума в общ размер от 7031, 44 лева. Посочено е,
че при формиране на ГПР по договора за кредит са включени единствено разходите за
договорна лихва. При включване на възнаграждението по пакета от допълнителни
услуги като разход, ГПР нараства до 116, 9395 %.
Съдът кредитира заключението в неговата цялост, като счита същото за
обективно, обосновано и компетентно изготвено.
По правните аспекти на спора:
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „първо“ ЗЗД:
Преди да се пристъпи към обсъждане по същество, съдът счита за нужно да
изтъкне, че в настоящия случай предявеният от ищцата И. иск е с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира връщане на сума заплатена при начална
липса на основание. В тази връзка, без значение е по коя клауза от договора, ищецът
претендира връщане на платеното. Претенцията се базира на един договор за
потребителски кредит, за който ищецът твърди да е недействителен и предвид което
претендира връщане на неоснователно заплатеното по него. В случая, интересът на
ищеца е един- да получи неоснователно заплатеното по договора. Отделните
възражения за недействителност на договора и дадени негови клаузи не променят
основанието на иска. Те представляват единствено доводи в насока установяване на
преюдициалния спрямо претенцията за връщане на паричната сума въпрос, а именно-
налице ли е предадена парична сума при начална липса на основание (основание
несъмнено би липсвало, ако договорът за кредит е недействителен ).
Предвид изложените по –горе принципни съображения, съдът счита следното:
съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и А. И. И. и В. В. И. като заематели,
е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от
5000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищците са
физически лица, които при сключване на договора са действалои именно като такива,
т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за кредит по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во
ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване
на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
валидно правоотношение, по повод на което е осъществено имущественото
разместване.
За настоящия съдебен състав не съществува съмнение, че договореният между
страните финансов ресурс в размер от 5000 лв. е изцяло усвоен от длъжниците. В тази
връзка, това е обстоятелство, което не се подлага на съмнение и от страните по делото.
Предвид това, то спорът се концетира върху върпоса, касаещ наличието на валидно
3
основание, обосноваващо осъществяването на престативните действия.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11
ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи по кредита ( арг. чл. 23 ЗПК).
Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателства се
изяснява, че потребителят е положил подпис в договора за кредит, както и че е получил
копие от приложимите към договора общи условия. За яснота и пълнота на
изложението, съдът счита за нужно да посочи, че б. „Д” от документа „Декларации” / л.
27 гръб/, съдържа в себе клауза, съобразно която и при непредаване на екземпляр от
договора за кредит, общите условия към него и погасителния план, длъжникът дължи
изпълнение на задълженията си по договора. Цитираният текст е в явно противоречие
с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 и ал. 2 ЗПК и в случай, че договорът,
общите условия или погасителния план не са предадени на потребителя, то това води
до извод за цялостна недействителност на договора.
Изложените в исковата молба твърдения за недействителност на процесния
договор поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са обвързани с
възнаграждението в размер от 4737, 24 лв., договорено по пакета от допълнителни
услуги. В тази връзка, съдът счита, че клаузата от договора за кредит, по силата на
която се избира пакет от допълнителни услуги ( гл. V- та от договора- „Допълнителни
възможност за клиента”) не е индивидуално договорена. Същата се явява част от
типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на твърдяното от
ответното дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на
длъжника. Същото се изяснява и от прочита на общите условия, приложими към
договора за потребителски кредит на ответното дружество ( л. 28- 30 ). В т. 6. 4, б. “б“
от общите условия се коментира поредността на погасяване при постъпване на сума,
недостатъчна да погаси текущото задължение, като е посочено, че преди главницата се
погасява дори и възнаграждението по пакета за допълнителни услуги. Впрочем,
обстоятелство, че допълнителните услуги не се предоставят по избор на длъжника се
потвърждава и от изложеното на стр. 3- та и стр. 4- та от отговора на исковата молба
(л. 17 от делото). От коментара на ответното дружество досежно естеството на
услугата „приоритетно разглеждане и отпускане на кредита” се изяснява, че на
практика, без да се ползва пакетът от допълнителни услуги, за длъжника би било
невъзможно да получи в обозрим срок поискания финансов ресурс. От изложеното в
отговора на исковата молба се изяснява, че самият кредитор обвързва предоставянето
на преддоговорната информация и разглеждането на искането за отпускане на кредит с
предоставянето на допълнителни услуги. Именно съобразно изложеното, то не следва
да се възприеме тезата на ответника за наличието на индивидуална договореност
между страните досежно споразумението за предоставяне на допълнителни услуги.
Отделно от гореизложеното, то следва да се посочи, че кредиторът задължава
длъжника да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на
обичайната му дейност ( доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по
занятие). Дейностите по оценка на кредитоспособността на потребителя, отпускането и
управлението на кредита са присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не
представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя. Сумата от
4737, 24 лв., дължима за „предоставяне на допълнителни услуги“, не цели възмездяване
4
на кредитора за действително предоставени от него услуги, а е с характер на
възнаграждение за присъща за него дейност. Това се явява в противоречие с
нормата на чл. 10а, ал. 2 ГПК. В този порядък, ярко впечатление оставя и
обстоятелството, че възнаграждението за пакета за допълнителни услуги е в размер
почти идентичен с чистата стойност на предоставения финансов ресурс (усвоената
сума е 5000 лв., а възнаграждението по пакета е 4737, 24 лв. ).
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно
§1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 46, 29 %, но от съдържанието на договора
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се
формира същият. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които се сключва споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, то същото е със задължителен характер за потребителя и е следвало
стойността му да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, това не
е сторено- обстоятелство, което се установява и от изричните изявления на ответника в
отговора на исковата молба (стр. 4- та от исковата молба, л. 25 гръб от делото). В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага
заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и
върху обстоятелството, че това е следвало да се включи в процента на разходите по
кредита.
Всичко това поставя потребителите в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика кредитът им се оскъпява почти двойно и то без да се
включва възнаградителната лихва (доколкото възнаграждението за допълнителните
услуги е 4737, 24 лв., а чистата стойност на усвоения ресурс е 5000 лв). Това се явява и
в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да стори
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат
5
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Неще повече- от приетото по делото заключение по изготвената
ССчЕ се изяснява, че действителният процент на ГПР не е както е посочено в договора
46, 29%, а е 116, 9395% ( в ГПР следва да бъде включено възнаграждението по пакета
за допълнителни услуги, доколкото е сигурен разход за потребителите ). Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на
формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по
кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО
/директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел.
С оглед приетите по- горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР,
включените в него компоненти, посочената в договора общо дължима сума и
действителното дължимата такава ( предвид факта, че възнаграждението по
допълнителния пакет не е за реално предоставени услуги от кредитора), то следва да
се приеме, че Договор за потребителски кредит № ************************** е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. В процесния случай, от приетата по делото ССчЕ
се изяснява, че ищцата А.И. е заплатила на кредитора сума в общ размер от 7031, 44
лв. Безспорно, длъжникът по недействителния договор за кредит дължи чистата
стойност на предоставения финансов ресурс, който в случая възлиза на 5000 лв. Това
свое задължение той е изпълнил, като платеното на кредитора над сумата от 5000 лв.
до 7031, 44 лв. следва да му бъде възстановено, доколкото изначално липсва основание
за имущественото разместване. Разликата между двете посочени величини е 2031, 44
лв. В рамките на настоящото производство обаче, ищецът претендира да му бъде
заплатена сума в общ размер от 1814, 81 лв., от която 833, 19 лв.- възнаградителна
лихва по Договор за потребителски кредит № ******************** и 981, 62 лв.-
възнаграждение по клаузата от раздел VI- ти в договора. Съобразно изложеното и с
оглед диспозитивното начало в гражданския процес, то искът с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД следва бъде уважен за претендираната сума в размер от 1814, 81
лв.
Върху главницата в размер от 1814, 81 лв. се дължи законна лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда / 14.07.2021г. / до окончателното й
заплащане.
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК:
В рамките на настоящото изложение вече бе коментирано, че в процесния
договор за кредит е налице несъответствие между действителния и отразения в
договора ГПР и включените в него компоненти. Това обстоятелство от своя страна
води до цялостна недействителност на договора за кредит. Предвид гореизложеното,
съдът не счита за нужно да повтаря аргументите, налагащи този извод. Същевременно
обаче, ищецът В. В. И. претендира недействителност на договора за кредит
единствено в частта, касаеща възнаградителната лихва и пакета от допълнителни
услуги. Предвид това и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес,
предявеният от ищеца И. иск срещу ответника следва да бъде уважен, като на
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК бъде прогласена
6
нищожността на клаузите от раздел VI- ти от договора за кредит, касаещи заплащането
на възнаградителна лихва и пакет от допълнителни услуги, тъй като с включването на
тяхната стойност, ГПР по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищците. В рамките на настоящото производство, на ищците са
предоставени безплатни правни услуги от Адвокатско дружество „********”, предвид
факта, че са материално затруднени лица ( съобразно отразеното в Договори за правна
защита и съдействие – л. 5 и л. 6 ). Предвид това и на основание чл. 38, ал. 2 Закон за
адвокатурата, съдът следва да определи дължимия адвокатски хонорар.
Предвид изложеното и на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. „първо“ ЗЗД ответното дружество следва да бъде осъдено
да заплати на Адвокатско дружество „**********“ сума в размер от 428, 44 лв. ( съдът
съобразява, че Адвокатско дружество „********“ е регистрирано по ДДС, поради
което и на основание § 2а от Наредба № 1 от 01.07.2004г., данъкът се начислява върху
възнаграждението ). Съдът счита за нужно да посочи, че предявеният в рамките на
настоящото производство иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „първо“ е един – за
връщане на недължимо платени суми по цялостно недействителен договор за кредит (
макар и претендираните от ищеца вземания да са по две пера- недължимо платено за
неустойка и възнаградителна лихва ). Доколкото се твърди от ищеца и в рамките на
процеса бе установена недействителност на договора за потребителски кредит, то
всички заплатени по него суми без главницата, подлежат на връщане като глобална
стойност ( арг. чл. 23 ЗПК ).
По идентични аргументи, съдът приема и че искът с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК също е един и не се дължи заплащане на
възнаграждение за прогласяване нищожността на всяка една от клаузите за
възнаградителна лихва и за допълнителен пакет от услуги по договора за кредит. На
основание чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „първо“ ЗЗД
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на Адвокатско дружество
„*********“ сума в размер от 887, 66 лв. с вкл. ДДС.
Съобразно изложеното, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
на Адвокатско дружество „***********“ сума в общ размер от 1316, 10 лв. с вкл. ДДС.
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
ищците в лично качество сума в общ размер от 527, 77 лв. ( дължима държавна такса-
427, 77 лв. и депозит за изготвяне на ССчЕ- 100 лв. ).
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* да заплати на А.
И. И., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „първо” ЗЗД сума в общ размер
от 1 814, 81 лв., от която 833, 19 лв.- възнаградителна лихва по Договор за
потребителски кредит № ****************** и 981, 62 лв.- възнаграждение по
клаузата от раздел VI- ти в договора, касаеща пакет от допълнителни услуги, като
7
предадена от ищцата на ответника при начална липса на основание, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда /14.07.2021г./ до окончателното й погашение.
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК
по предявения иск от В. В. И., ЕГН ********** срещу „Профи Кредит България”
ЕООД, ЕИК *********, нищожността на клаузите от раздел VI- ти от Договор за
потребителски кредит № ******************., сключен между страните, касаещи
заплащането на възнаградителна лихва и пакет от допълнителни услуги, тъй като с
включването на тяхната стойност, годишния процент на разходите по договора е по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* да заплати на
Адвокатско дружество „*******“, БУЛСТАТ: *********** сума в размер на 1316, 10
лв. с вкл. ДДС, представляваща адвокатски хонорар, определен по реда на чл. 38, ал. 2
Закон за адвокатурата, за предоставена правна защита и съдействие на ищците А. И. И.
и В. В. И..
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* да заплати на А.
И. И., ЕГН ********** и В. В. И., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сума в размер на 527, 77 лв., представляваща сторени разноски в рамките на
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________
8