№ 11856
гр. София, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20231110123145 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 99
ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
ищец [***], ЕИК [***] срещу ответник [***], ЕИК [***], за осъждане на ответника да
заплати сумата от 500 лв., предявена частично от общо претендираната за връщане сума от
14 232,30 лв., представляваща платена без правно основание сума от Т.Г.П. в полза на
ответното дружество, както следва:
- сумата от 2056,34 лв., платена като неустойка за не предоставено обезпечение по
Договор за паричен заем № [***] от 18.02.2019 г., сключен между Т.Г.П. и [***],
- сумата от 1827,80 лв., платена като неустойка за не предоставено обезпечение по
Договор за паричен заем № [***] от 09.05.2019 г., сключен между Т.Г.П. и [***],
- сумата от 2736,48 лв., платена като неустойка за не предоставено обезпечение по
Договор за паричен заем № [***] от 03.04.2019 г., сключен между Т.Г.П. и [***],
- сумата от 2741,70 лв., платена като неустойка за не предоставено обезпечение по
Договор за паричен заем № [***] от 18.06.2018 г., сключен между Т.Г.П. и [***],
- сумата от 2741,70 лв., платена като неустойка за не предоставено обезпечение по
Договор за паричен заем № [***] от 14.06.2019 г., сключен между Т.Г.П. и [***], и
- сумата от 2128,28 лв., платена като възнаграждение за поръчителство по Договор за
паричен заем № [***] от 05.02.2020 г., сключен между Т.Г.П. и [***].
Ищецът [***], ЕИК [***] твърди в исковата си молба, че между Т.Г.П. и ответника
[***] има сключени шест броя договори за паричен заем, по които Т.Г.П. е заплатила при
начална липса на основание сумите съответно от 2056,34 лв., 1827,80 лв., 2736,48 лв.,
2741,70 лв. и 2741,70 лв. на ответника под формата на неустойки за не предоставено
1
обезпечение, както и 2128, 28 лв. като възнаграждение за поръчителство по договор №
[***]/05.02.02020 г. Ищецът поддържа, че в негова полза били цедирани изброените
вземания срещу ответника по силата на Договор за цесия от 18.04.2022 г., сключен с Т.Г.П..
Посочва, че ищецът бил упълномощен от цедента да уведоми ответника за извършената
цесия, като към исковата молба прилага уведомление по чл. 99 ЗЗД, което моли да бъде
връчено на ответника. Твърди, че цедентът е погасил изцяло своите задължения по
процесните договори за паричен заем, като включително е заплатил и неустойките за не
предоставените обезпечения по договорите. Заявява, че договорите за кредит са нищожни
поради противоречие със закона, заобикалянето му и/ или поради накърняване на добрите
нрави. Посочва, че договорите за паричен заем съдържат неравноправни клаузи, сред които
и тази, уреждаща уговорена неустойка в полза на кредитора, при не предоставяне на
обезпечение от страна на кредитополучателя. Твърди, че с нея се цели една допълнителна
печалба за кредитора, като с клаузата се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на ответника за предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя.
Счита, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, както и на принципа за
справедливост и добросъвестност. Също така твърди, че в договорите липсва съществен
елемент от тяхното съдържание, като е посочен грешен размер на ГПР, тъй като
неустойката за не предоставено обезпечение и възнаграждението за поръчителство не са
включени в посочения в договорите ГПР. Поддържа, че между цедента и [***] не са
съществували правоотношения, във връзка с нито един от сключените с ответника договора.
Посочва, че сумите за възнаграждение за поръчителство, равняващи се в размер почти равен
на главницата, се явяват неоснователно платени от цедента. Твърди, че [***] е свързано с
ответника дружество, като сумите за възнаграждение за поръчителство са били плащани на
ответника, а не на дружеството гарант. Счита, че предоставянето на обезпечение е условие
за сключване на договора за кредит, като за потребителя няма възможност за реален избор
при предоставяне на обезпечението. Поддържа, че възнаграждението за поръчителство е
следвало да бъде включено в ГПР на договорите, като невключването му е довело до
определяне на грешен размер на ГПР, при положение че действителния надхвърля
максимално установения праг и това води до недействителност на целия договор. Посочва,
че при сключване на договорите за паричен заем ответното дружество не е предоставило
общите условия на потребителя, нито необходимата преддоговорна информация. Навежда
твърдения за нищожност на договорите, тъй като не отговарят и на формалните изисквания
за шрифт и формат, към същите не били предоставени погасителни планове и СЕФ,
договорите не били написани по ясен и разбираем начин. Твърди, че договорите са
недействителни и поради не посочване на годишния лихвен процент. Липсвала ясно
разписана методика за начина, по който ГПР се формира. Заявява, че договорите са
бланкови и цедентът не е могъл да влияе на тяхното съдържание. Моли за уважаване на
исковете до размер от 5029,55 лв., частичен от общо претендирания 14 232, 30 лв., увеличен
по реда на чл.214, ал.1 от ГПК в последното съдебно заседание. Претендира присъждане на
сторените в производството съдебни разноски. Ищецът е представил писмените
доказателства, с които разполага, като е посочил и допълнителни доказателствени искания, в
т.ч. изслушване на съдебно-счетоводна експертиза и задължаване на ответника да представи
извлечение от счетоводството си и намиращите се у него договори за заем и данни за
извършените от цедента Т. П., плащания по тях.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът [***], ЕИК [***], подава отговор на
исковата молба, с който оспорва исковата претенция като неоснователна. Твърди, че
исковата молба е нередовна. Оспорва ищецът да е станал титуляр на процесните вземания.
Оспорва приложеният договор за цесия да е бил подписан от Т.Г.П.. Също така поддържа,
че Т.Г.П. е прехвърлила процесните вземания към трето лице, а именно - [***], в предходен
момент - на 16.07.2020 г., като впоследствие е сключила договор за цесия с ищеца на
18.04.2022 г. Поддържа, че договорът за цесия е нищожен поради липса на съгласие, като в
2
него липсвала изразена воля за дарение. Посочва, че липсата на валидна уговорка относно
цената или установяване на нищожност на такава уговорка лишава правоотношението от
един от съществените му елементи. Счита, че вземанията - предмет на цесия, не са
индивидуализирани, като тяхната неопределяемост води до недействителност на целия
договор за цесия. Процесният договор за цесия бил нищожен поради противоречие със
закона и като накърняващ добрите нрави. Твърди, че в договора имало неравноправни
клаузи. Поддържа, че дейността на ищцовото дружество по изкупуване на вземания на
потребители към финансови институции е съществена по смисъла на чл. 13 от Наредба №
26/2009 г. на Управителния съвет на БНБ, с оглед което същата следва да се упражнява само
от дружество, вписано като финансова институция, какъвто ищецът не е. Навежда
твърдения, че договорът за цесия е сключен от лице без представителна власт. Твърди, че
правилата за защитата на потребителите е intuitu personae и от тях не може да се възползва
лице, нямащо това качество. Сочи, че ищецът не е легитимиран да се позовава на
нищожност на договорите, тъй като това право е предвидено само за потребителя.
Същевременно оспорва процесните договори за паричен кредит да съдържат нищожни
клаузи. Поддържа, че при кандидатстване за отпускане на заем на потребителя е била
предоставена информация за изискването за осигуряване на поръчители/ банкова гаранция
чрез получаването на СЕФ от бъдещия заемополучател. Поддържа, че предоставянето на
обезпечение е част от волята на страните при сключване на съответния договор за кредит.
Счита, че поставените изисквания във връзка с поръчителите и банковата гаранция били
стандартни и обосновани. Оспорва уговорката за неустойка да противоречи на добрите
нрави и да води до скрито оскъпяване на кредита. Оспорва изложените в исковата молба
твърдения за нищожност на атакуваните от ищеца клаузи. Поддържа, че ответникът няма
пасивна легитимация, тъй като получател на сумите за възнаграждение за поръчителство
бил [***], а не ответникът. Поддържа, че в ГПР не следва да се включват неустойката при не
предоставяне на обезпечение и възнаграждението за поръчителство, тъй като същите не
представлявали разходи по кредита. Оспорва посоченият ГПР да представлява реално
приложеният. Оспорва ГПР по процесните договори за паричен заем, да надхвърля
максимално установения. Поддържа, че посоченият ГПР бил фиксиран, с оглед което не е
следвало да се разписва методиката за определянето му, тъй като не бил референтен.
Посочва, че към процесните договори не са приложими общи условия. Поддържа, че преди
сключването им ответникът е направил предварителна оценка на кредитоспособността на
потребителя.
С отговора на исковата молба ответникът също е направил доказателствени искания,
като е посочил конкретни доказателства, които желае да бъдат събрани в подкрепа на
неговите възражения и твърдения, в т.ч. по реда на чл. 192 ГПК да бъде задължено трето не
участващо в делото лице - [***] да представи Договор за прехвърляне на вземания от
16.07.2020 г., сключен с Т.Г.П., а ищецът по реда на чл. 183 ГПК да бъде задължен да
представи в оригинал Договора за цесия от 18.04.2022 г., сключен със същото лице,
включително пълномощно и нарочното уведомлението до ответника за извършената цесия
от името на Т. П.. Оспорва автентичността на Договор за цесия от 18.04.2022 г., както и
авторството на подписите на упълномощителя в пълномощното на длъжника за
извършените цесии и в уведомлението по чл. 99 ЗЗД. И ответникът моли за допускане на
съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на поставените в отговора въпроси.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено
следното:
Исковата молба е редовна, а предявения с нея иск за връщане на даденото без
основание, е процесуално допустим.
По иска с правно основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД съдът с
3
доклада по делото е указал на ищеца, че негова е тежестта да докаже извършено плащане на
процесната сума /минимум 500 лв., а след изменението на иска 5029,55 лв./ от цедента му
/праводател/ Т. П. в полза на ответника, валидно прехвърляне на вземанията, произтичащи
от неоснователно обогатяване по договори за паричен заем, от кредитополучателя на ищеца,
и редовното уведомяване на ответника за извършената цесия.
В тежест на ответника съдът е възложил да докаже наличието на основание за
имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически факт, от който да произтича
валидно възникнало задължение за цедента за заплащане на посочената сума /минимум 500
лв., след изменението на иска 5029,55 лв./, както и наличие на основание за задържане на
полученото, което да не е отпаднало към момента на приключване на устните състезания.
По въпроса за възникване на вземанията:
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Видно от
законовия текст в него са уредени три различни специални фактически състава на
неоснователно обогатяване, което е един от източниците на облигационни отношения. При
първия фактически състав се касае за получаване на имуществена облага при начална липса
на правно основание, разбирано като валидно правно задължение. Вторият фактически
състав визира получаване на престация, с оглед на очаквано в бъдеще основание, което
обаче не е могло да бъде осъществено, а третият се отнася до отпаднало с обратна сила
основание - в този смисъл и ППВС № 1/1979 г. На връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД
подлежи реално полученото, а не по-малката стойност между обогатяването и обедняването,
което важи само при общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59
ЗЗД. Процесната искова претенция се основава на първия фактически състав по чл. 55, ал. 1
ЗЗД.
По делото са приети като писмени доказателства, представени от ищеца: договор за
цесия № [***]/18.04.2022 г. между Т.Г.П. в качеството й на цедент и [***] като цесионер,
Пълномощно от същата дата, с което Т. П. е упълномощила цесионера да я представлява
пред длъжниците [***] и [***], като ги уведоми за цесията и потвърди прехвърлянето на
вземанията си срещу същите, произтичащи от изброените в пълномощното и договора за
цесия, договори за паричен заем в общ размер на 14 232, 30 лв., както и уведомление /в
оригинал/, с което ответника е уведомен, че считано от получаването му [***] заменя
напълно цедента, в случая Т.Г.П., като кредитор на [***], по отношение на прехвърлените
вземания, посочени в него. Приети по делото са също и 6 бр. договори за паричен заем,
съответно с № [***]/18.02.2019 г.; ДПК № [***]/09.05.2019 г.; ДПК № [***]/04.04.2019 г;
ДПК № [***]/18.06.2018 г.; № ДПК № [***]/14.06.2019 г.; ДПК № [***]/05.02.2020 г., ведно
с приложенията им, вкл. Погасителни планове и разписки за внесени погасителни вноски.
По делото са представени също и доказателства за прекратяване на предходен договор за
цесия между цедента Т. П. и трето за делото лице – [***], който договор за цесия е имал за
предмет същите вземания, предмет и на процесния договор за цесия № [***]/18.04.2022 г.
Видно от приетия Анекс към договора за вземания от финансови институции от 16.07.2020
г., сключен на 15.04.2022 г., страните прекратяват сключения между тях договор за цесия,
като всички прехвърлени на [***] вземания се връщат в патримониума на цедента Т. П..
След прекратяването на първия договор за цесия, на 16.04.2022 г. същите вземания са
прехвърлени отново, този път на настоящия ищец [***]. С уведомление за прекратяване на
договори за цесия, ответното дружество е било уведомено за това предприето от цедента и
негов кредитор действие. По делото не се твърди, и няма събрани доказателства, по време
на действието на Договора за вземания от финансови институции, сключен между Т. П. и
[***], последния да е извършвал плащания към цесионера, в качеството му на кредитор по
процесните договори за паричен заем.
Видно от приетите договори за паричен заем, с посочените по-горе номера и дати на
4
сключване, страните по тях са уговорили, че заемодателят предоставя на заемателя суми
между 2000,00 лв. и 3250,00 лв. /а в отделните договори още 2250,00 лв.; 2750,00 лв. и
3000,00 лв./, които заемателят следва да върне в срок от между 22 и 26 двуседмични
погасителни вноски, при фиксиран ГЛП по всички договори от 35,00 % и ГПР във
фиксиран размер, който варира между 40,84 % и 41,44 % /в отделните договори посочени
като 41,17 %; 40,84 %; 41,71%; 41,09 %/.
Във всички процесни договори, страните уговорили също, че заемателят /в случая Т.
П./ в срок от 3 дни се задължава да предостави на заемодателя, едно от следните
обезпечения: 1. две физически лица- поръчители, които да отговарят на изрично посочени
изисквания /като удостоверен със служебна бележка от работодател нетен осигурителен
доход над 1000 лв.; работят по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители
по друг договор за заем с [***]; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да
няма задължения към други банкови или финансови институции; или ако има – кредитната
му история в Централния кредитен регистър при БНБ за една година назад да е със статус не
по-лош от 401 „Редовен“/ или 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата,
дължима по договора /представляваща чистата сума на заема + дължимата договорна лихва,
като се имат предвид и допусканията по т.8 или предвидените в ГПР такива/ със срок на
валидност до 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. С чл.4,
ал.2 от договорите, страните уговорили, че в случай на неизпълнение на това задължение,
заемателят ще дължи на заемодателя неустойка в посочен конкретен размер по всеки
отделен договор, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски по
договора за заем, като към размера на всяка двуседмична погасителна вноска се добавя
фиксиран месечен размер от уговорената неустойка /видно от приетите погасителни планове
към процесните 6 ДПЗ/.
По делото не се спори, а се установява от приетите доказателства /справки от
информационната система на ЦКР изд. от БНБ и др., в т.ч. от заключението на изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза, прието без възражения от страните/, че заемателят Т. П. е
погасила задълженията си по всички сключени с ответника договори за паричен заем.
С доклада по делото, съдът е обявил за безспорно между страните също и
обстоятелството, че ищеца през периода 2021 г. и 2022 г. не е бил вписан в Регистъра на
финансовите институции по чл.3а от ЗКИ, което е във връзка с едно от възраженията на
ответника.
Установява се от заключението на в.л. Д., че по първите 5 договора при подаване на
информацията за платените суми от заемателят погрешно е посочено, че са начислявани
суми като „възнаграждение за поръчител“ като същите следва да се считат начислени
„неустойки“ тъй като само в последния договор № [***]/05.02.2020 г. страните са уговорили
поръчителство с трето лице [***] и сумата от 2 128, 28 лв. е именно начисленото от
заемодателя и платено от заемателя възнаграждение за поръчител/гарант. По останалите пет
договора, са начислявани и съответно платени от заемателя суми за неустойка, поради не
предоставено обезпечение по договора, по чл.4, ал.2 от договорите. Така от заключението на
ССчЕ се установява, че по първия договор № [***]/18.02.2019 г. сумата от 234, 07 лв. е
начислената по договора неустойка; по ДПК № [***]/09.05.2019 г. начислената неустойка е
в размер на 243, 48 лв.; по ДПЗ № [***]/04.04.2019 г. съответно 251,29 лв.; по ДПЗ №
[***]/18.06.2018 г. същата е 1894, 51 лв., а по ДПЗ № [***]/14.06.2019 г. съответно 1910, 50
лв. Единствено по последния ДПЗ № [***]/05.02.2020 г. за погасяване на кредита при
ответника са постъпили суми в общ размер на 5324,00 лв., от която сума 2128, 28 лв. са
осчетоводени като възнаграждение за поръчителство. Видно от устните обяснения на в.л., в
счетоводството на ответното дружество няма достатъчно добра аналитичност, поради което
не може да се твърди с категоричност, че след постъпването на сумите за възнаграждение за
поръчителство от страна заемателя, същите са били преведени към [***], като гарант по
5
договора за кредит. От заключението се установява още, че в двете дружества /ответното и
гаранта/ сумите, представляващи възнаграждение за поръчителство са осчетоводявани на
месечна база, като обобщена информация по всички договори за гаранция, сключени през
месеца. Така в счетоводството на ответника се осчетоводявало месечно задължение в размер
на постъпилите плащани по всички договори за гаранция през месеца, а в счетоводството на
[***] съответно се осчетоводявало обобщено месечно вземане на всички падежирали вноски
през периода като приход. През следващия месец пък се извършвало счетоводно
прихващане между двете насрещни вземания и така месечното вземане на [***] се
намалявало с прихваната сума. В заключение, вещото лице е стигнало до извод, че поради
не представяне на детайлна информация от счетоводствата на двете дружества не може да
заключи, че счетоводството им е водено редовно.
По отношение на посочените в договорите за паричен заем ГПР като процент на
разходите, вещото лице е дало заключение, че същите са некоректно посочени, тъй като в
тях не са включени уговорените с договора неустойки и възнаграждение за поръчителство,
като ако същите се прибавят към параметрите, които определят ГПР, последните в
договорите биха били от порядъка между 443,93 % и 466, 35 %!
В настоящото производство, ищеца претендира само част от платените от цедента му
Т. П., по всеки от процесните 6 бр. ДПЗ /договор за паричен заем/ суми, като видно от
молбата по чл.214 от ГПК, по първия ДПЗ № [***]/09.05.2019 г. се претендира сумата от
243, 48 лв., като платена без основание, вместо първоначално заявения частичен размер от 1
лв., по втория ДПЗ № [***]/03.04.2019 г. се претендира за връщане сумата от 251,29 лв.; по
ДПЗ № [***]/ от 14.06.2019 г. се претендира за връщане сума от 1910, 50 лв.,; по ДПЗ №
[***]/05.02.2020 г. - съответно сумата от 2128,28 лв. като платена без основание; по ДПЗ №
[***]/18.06.2018 г. се претендира за връщане като платена без основание сумата от 495 лв., а
по ДПЗ № [***]/18.02.2019 г. съответно се претендира само 1 лв., като част от платената по
договора без основание сума в общ размер на 2056,34 лв. Така общия размер на предявения
иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД възлиза на сумата от 5029, 55 лв., до който ищеца е увеличил
исковата си претенция по реда на чл.214, ал.1 от ГПК.
Със заключението по ССчЕ и по поставените от ищеца въпроси относно размера на
ГПР и ГЛП и начина на определянето им при сключване на ДПК, вещото лице е установило,
че при приложение на нормативно установената формула за изчисляване на ГПР по чл.19,
ал.2 от ЗПК, с включване на възнаграждението за поръчителство, съответно уговорената
неустойка по ДПЗ, размерът на ГПР в процесните договори ще надхвърли 440 %.
При тази установеност от фактическа страна, по твърденията на ищеца и по отделните
възражения, заявени от ответника, съдът достигна до следните правни изводи:
По действителността на Договора за цесия № [***] от 18.04.2022 г.:
С приетия по делото Договор за цесия № [***] от 18.04.2022 г., ищецът по делото [***]
се легитимира като носител на вземанията на цедента Т.Г.П., като договора е оспорен от
ответника [***] с мотиви, че същия е нищожен, поради невъзможен предмет, липса на
съгласие, липса на основание, противоречие с добрите нрави, както и поради
неравноправност на част от клаузите, съставляващи същественото му съдържание, в
частност договореното възнаграждение, което се дължи на цедента. Съдът намира
изразените от ответника възражения за неоснователни, по следните съображения:
Съгласно чл.99, ал.1 - 4 от ЗЗД „Кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
/2/Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не
е уговорено противното./3/ Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
6
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които
установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне./4/
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или вземания по силата
на който способ, се стига до промяна в субектите на облигационно правоотношение, като
кредитор става цесонерът, на когото цедента е прехвърлил едно свое вземане. Като всеки
договор и цесията следва да отговаря на условията за дейсвителност, установени в общия
закон /ЗЗД/. Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да
бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са
определени или определяеми към момента на сключване на договора /така напр. Решение №
196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла
Бояджиева. Според възприетото от ВКС разбиране, изразено в решение № 32/09.09.2010 г.,
определяемостта на съдържанието на престацията по договор за цесия, независимо от
основанието на което се извършва тя, е изискване за действителност на сделката, била тя
/продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др./.
В процесния договор за прехвърляне на вземания, страните са определили предмета на
същия като: „кредиторът прехвърля възмездно на „Тесдо“ следните свои вземания: по т.А
всички свои вземания от [***], посочени подробно в пункт от 1 до 6, с конкретно посочени
суми и № и дата на ДПЗ, от които произтичат същите, а по т. В, всички вземания от [***],
също подробно посочени като суми и основания за възникването им, всички те дължими,
поради неоснователно обогатяване на длъжниците за сметка на кредитора, в общ размер на
14 232, 30 лв. и представляващи платени по посочените 6 договора за паричен заем,
неустойки начислени поради не предоставено обезпечение или уговорено с договор за
гаранция, възнаграждение за поръчителство.
От цитираната законова разпоредба и съдържанието на договора за цесия е видно, че
страни по договор за цесия са цедентът и цесионерът, като с този договор не се създават
нови права и/или задължения в правната сфера на длъжника, а само се променя субекта, на
който трябва да се изпълни. Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва
да съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо, каквито са и
процесните вземания. В този смисъл вземането, определено като такова, произтичащо от
института на неоснователното обогатяване, се явява допустим от гледна точка на закона
предмет на цесията, което прави възраженията на ответника за липса на предмет на
договора за цесия, неоснователни.
За да премине вземането върху цесионера е достатъчно да се постигне съгласие по
предмета, между досегашния му носител на правото/вземането/ и лицето, на което се
прехвърля, като с това се счита, че договорът е изпълнен.
При съобразяване на представения договор за цесия и постигнатото по него съгласие
между страните, удостоверено с подписите им, съдът намира, че възражения по
действителността на същия, биха могли да правят единствено страните по Договора, но не и
от трети за сделката лица, сред които се числи и ответника по делото, тъй като за него
липсва интерес от такова оспорване. Докато за кредитора е важно и от значение кой ще бъде
негов длъжник, с оглед платежоспособността, за самия длъжник не е важно на кого ще
плати, ако се установи, че е налице дълг и същия своевременно е уведомен кой е актуалния
носител на вземането, за да се избегне двойно плащане, прилагайки принципа „който плаща
зле, плаща два пъти“. Нищожността е най-съществения порок на сделките и на нея може да
се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и
7
длъжникът по договора за цесия, но възможността от такова позоваване е ограничена от
наличието на интерес. Такъв е налице когато третото лице цели да отрече съществуването на
право на страна по оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга
или ограничава същото, или когато по силата на закона сделката поражда задължение за
това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не може да се породи при
сключването на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в
правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. Длъжникът не е легитимиран да
оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в
предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или
допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. Отделно от това
длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на
уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като
изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на
уведомление (Решение №60256 от 07.03.2022 по гр.д. № 3590 /2020 г.:на ВКС, 4 т о). В
случая длъжникът не отрича да е получил уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД, съдържащо
и покана за доброволно изпълнение, като възраженията му се изчерпват от това, че същите
не изхождали от лице с представителна власт. Съобщаването съгласно разпоредбата на чл.
99, ал. 3 ЗЗД следва да бъде направено от цедента, но в настоящия случай е направено от
цесионера. По делото е представено и прието изрично пълномощно от цедента в полза на
ищеца, като същото не бе оспорено по отношение на неговата истинност,
упълномощаването е извършено от лице, което има качеството на цедент, а уведомяването
на длъжника, извършено от изрично упълномощения цесионер е валидно. По делото се
приеха и не оспорени от ответника Анекс от 15.04.2022 г. към Договор за вземания към
финансови институции от 16.07.2020 г. и уведомление до длъжника за прекратяване на
ДВФИ от 16.07.2020 г., от който безспорно се установи, че процесните вземания са били
първоначално прехвърлени на трето лице, като след прекратяване на този договор, същите
са се върнали в патримониума на цедента Т. П. и същите към датата на сключване на
процесния договор за цесия № [***] от 18.04.2022 г. са били годен предмет на същия. Няма
спор също, че ответника е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземанията на П. срещу
него, произтичащи от процесните 6 бр. ДПЗ, към настоящия момент именно ищеца [***], се
явява и единствения легитимиран към датата на завеждане на ИМ в съда да търси плащане
по тях.
С оглед изложеното, съдът приема, че по делото безспорно се установява, че към
датата на подаване на исковата молба, именно ищецът е носител на процесното вземане,
произтичащо от твърдяното неоснователно обогатяване на ответника, което вземане му е
надлежно прехвърлено по силата на сключения на 18.04.2022г. Договор за цесия № [***].
По отношение съществуването на вземане в полза на цедента, в последствие
прехвърлено на цесионера /ищеца по делото/ и неговия размер, съдът следва да разгледа и
наведените от ищеца основания за недействителност на договорите за парични заеми., респ.
отделните техни клаузи, уреждащи неустойка за неизпълнение на задължения за
предоставяне на обезпечение и уговорено с ТНЛ възнаграждение за поръчителство, което е
плащано към ответника.
От съдържанието на представените 6 договора за парични заеми /към които няма
приложими Общи условия/ и погасителните планове се установява, че същите са изготвени
на разбираем език и съдържат всички задължителни елементи, посочени в чл. 10, ал. 1 и чл.
11, ал. 1, т. 1-9 и от 11-27 от ЗПК / в редакцията му относима към датите на сключване на
процесните договори, поради което представляват валиден източник на насрещни права и
задължения за страните по тях.
По твърдението за липса на посочен ГПР в договорите за заем:
Преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит
8
следва да се извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. В случая и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесните
договори за заем, отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ "Договор за
потребителски кредит. Форма и съдържание" /в частност тези на чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
По силата на чл. 10, ал.1 и чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, като
договорът има минимално изискуемото съдържание, определено в т.1 до 27 от чл.11 от ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят е посочил изискването в договора да се посочва
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в Приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесните 6 бр. договори за заем, е посочен фиксиран годишен лихвен процент от
35,00 %, както и фиксиран процент на ГПР между 40,84 % и 41,71 % /в т.8 от процесните
договори/, като в чл.2, от т.1 до т.10 на договорите, са посочени конкретните параметри на
всеки от ДПЗ - общ размер на кредита; ГЛП, размер на месечна вноска, обща сума за
връщане по кредита, включваща уговорената възнаградителна лихва и др. При така
посочения фиксиран размер на ГПР за потребителя не става ясно какво точно се включва
като компонентни извън посочения ГЛП, като така посочен ГРП не отговаря на
изискването, посочено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които заемателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК Както вече се обсъди по- горе,
според договорите за парични заеми, ГПР е посочен като процент между 40,84 % и 41,71 %,
но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за
възнаграждението за обезпечението по последния договор и неустойката по чл.4, ал.2 от
договорите, а с включването и на тези разходи ГПР скача по всички ДПЗ над 440 %.
Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна или заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
9
реалните икономически последици от сключването на договора. Именно затова клаузата от
договора не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити в случая та посочения в т. 10 ГПР води до недействителност на
договорите, съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Определените в посочените по-горе размери ГПР формално не
надвишават нормативно определения максимум. Посочените размери обаче не отразяват
действителния ГПР, тъй като в него не са включени част от разходите за кредита, каквито са
уговорените с договорите неустойка за недадено обезпечение и възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с [***], които по
характеристики следва да се включват в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК. По силата на тази разпоредба от ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва единствено нотариалните такси.
В настоящото производство, от заключението на ССчЕ се установява, че ответникът
[***] не е включвал определен компонент в така посочения годишен процент на разходите
/в 5 от процесните договори това е уговорената в конкретен размер неустойка за недадено
обезпечение, а по един от договорите - уговореното възнаграждение за поръчител/ като при
включването им посочените в договорите ГПР значително биха надхвърлили максималния
допустим размер по чл. 19, ал. 4 ГПК, предвиждаща ГПР да не надвишава петкратния
размер на законната лихва.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че [***] е
едноличен собственик на капитала на [***], като двете дружества са с един адрес на
управление. Установява се по делото, в т.ч. от заключението на експертизата, че [***] е
получил вместо поръчителя възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, като няма данни същото да е било преведено след плащането му от
заемателя на правоимащия поръчител. Тази свързаност между двете дружества обаче,
обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя, е известен на
заемодателя още при сключването на ДПЗ, което се потвърждава и от обстоятелството, че
заемодателят е изпратил на заемателя обединен погасителен план, в който е включил в
месечната вноска и дължимото в полза на поръчителя възнаграждение от 96,74 лв. месечно
/по ДПЗ № [***]/05.02.2020 г./.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите на
ответника за доброволност при сключването на договора и избора на обезпечение, като
съдържанието им става ясно, че потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за
кредит на парична сума, от която се нуждае, следва да сключи "договор за предоставяне на
поръчителство" с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за поръчителство
има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност
на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
10
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя за
обезпечаване вземанията на [***] по процесния договор за паричен заем, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се установи, че
реалният ГПР, получен в резултат на изчисленията на вещото лице, при вариант на
изчисление, при който в ГПР се включат и разходите за възнаграждение поръчителя
размерът на ГПР възлиза на 466,35 %.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на
действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се възприема
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено
от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не
е посочен коректно ГПР, при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване в съдържанието на
договора за заем на ГПР. Правната последица от това обстоятелство е нищожност на
договора на осн. чл.22 от ЗПК.
Според чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Последицата, свързана с
неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради
което и на основание чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид гореизложеното съдът приема, че процесните договори за парични заеми –
общо 6 на брой, сключени между ответника и Т. П. са нищожни, като противоречащи на чл.
22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Идентична е ситуацията й с уговорените във фиксиран размер неустойки по
останалите пет договора за заем, за не предоставяне на уговореното обезпечение от страна
на заемателят, в посочения в договора 3 дневен срок.
Отделно от изложеното по-горе, съдът намира, че сама по себе си уговорената с
договорите /по пет от тях/ клауза за дължима неустойка при не даване на уговореното
обезпечение от страна на заемателя, също е недействителна, като противоречаща на добрите
нрави.
Основателни са доводите на ищеца относно недължимост на неустойката, уговорена в
чл. чл.4, ал.2 от договорите за заем.
Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи,
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът
може да търси обезщетение за по-големите вреди по общия ред.
Уговорената в процесните договори за заем, с разпоредбите на чл.4, ал.2, неустойка е
дължима не при забава в изпълнението на основното задължение, а при неизпълнение на
акцесорното задължение да се предостави уговореното в чл.4 ал.1 от договора, обезпечение
на заемателя.
Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има
11
санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение
на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя за връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на
обезщетение на кредитора, за неизпълнението на длъжника на едно вторично задължение по
договора - това да обезпечи отпуснатия му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71,
пр. последно ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на
кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди
срока. Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в договора
разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на
договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и нейните присъщи функции –
обезпечителна и санкционна, като в случая представлява типична проявна форма на
нарушение на добрите нрави. По начина, по който е уговорена неустойката за това
неизпълнение на договора, тя представлява прекомерно висока санкция за длъжника и
неоснователно обогатява кредитора, на когото е изначално известно, че в прекалено краткия
3 дневен срок и при тези „завишени“ условия към поръчителите или за осигуряване на
банкова гаранция, за длъжникът ще е обективно невъзможно да ги предостави като
обезпечение по договора. Неизпълнението на това задължение за обезпечение обаче води до
една имуществена санкция за потребителя, която е в размер на почти половината от
посочената сума по кредита, която като се прибави към дължимата сума по заема, дългът
на заемателя се увеличава необосновано, почти двойно, като тази тежест не се отменя дори
при точно изпълнение на основното задължение по договора – да върне заетата сума,
съгласно уговореното в ПП. Такава неустойка не може да бъде оправдана от гледна точка на
закона и добрите нрави. В тази връзка съдът не споделя възраженията в отговора на
исковата молба. Кредиторът, макар кредитна институция, без възможностите на банките,
разполага с достатъчно правни средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не
накърнява драстично интересите на потребителя до степен на необосновано оскъпяване на
кредита и то за икономически по-слабата страна. Макар да не съществува законова пречка
да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на заемната
сума от страна на длъжника, в случая потребителят се санкционира неколкократно -
веднъж за не представяне на обезпечение за което неизпълнение дължи неустойка във
фиксиран размер, който не е ясно как е формиран, а кредитора разполага и с възможност
само на това основание да прекрати предсрочно договора, макар длъжникът да изпълнява
коректно основните си задължения и редовно да плаща главницата и лихвите в уговорените
срокове и размери, съгласно погасителния план. На второ място, в случай на забава при
плащане на погасителните вноски, договора предвижда длъжника да дължи законната лихва
върху забавената сума, за всеки ден забава и отново възможност за предсрочно прекратяване
на договора по чл. 9, ал. 1.
Очевидно е в случая, че уговорената неустойка далеч надхвърля рамките на чисто
санкционния си и обезщетителен характер, като представлява средство за неоснователно
обогатяване на кредитора, което е недопустимо от закона, а от друга страна и натоварва
длъжника с прекомерни разходи, само поради формалното неизпълнение на задължението
си да даде исканото от кредитора обезпечение, което изначално е регламентирано по начин,
така че да е обективно неизпълнимо. Изискванията в рамките само на три календарни дни
потребителят да осигури двама поръчители, които следва да работят само по безсрочно
трудово правоотношение с конкретен размер на работната заплата, с конкретен нетен размер
на осигурителния доход, без неплатени осигуровки и със статус не по-лош от 401 "Редовен"
силно стеснява възможностите на длъжника да предостави исканото от кредитора
обезпечение. Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
кредиторът не поставя, тоест потребителят е в по-благоприятно положение за сметка на
поръчителите, което е житейски и правно нелогично. Такива изисквания за поръчителите са
12
реално неизпълними доколкото значително ограничават и стесняват кръга на лицата, които
биха могли и биха се съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга група
физически лица /свободни професии, държавни служители, самоосигуряващи се лица и т.н./,
които макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят на поставените от
кредитора изисквания и правят невъзможно за длъжника изпълнението им.
Второто по вид пък обезпечение, за представяне на банкова гаранция, се явява
изначално неизпълнимо, доколкото ако длъжникът би могъл да получи банкова гаранция, то
би могъл да кандидатства и за банков кредит, а нямаше да има интерес да иска заем от
кредитна институция, каквато е ответното дружество.
Изискванията, които поставя кредитора пред длъжника – потребител, относно
характера и вида на исканото обезпечение, което трябва да гарантира изпълнението на
основното задължение за връщане на заетата сума, според съда не съответстват нито на
закона, нито на морала, още по-малко на добрите търговски практики. Същите
са рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като правен
институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана от кредитора,
включително и начина на погасяването й, има единствено наказателен характер и е далеч от
обезщетителната и обезпечителната си функция, като поставя потребителя в изключително
неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължава да плати необосновано
висока по размер неустойка, равняваща се на половината от отпускания кредит и то само за
неизпълнение на вторично задължение по договора за заем. В този си вид уговорената
неустойка представлява своеобразен допълнителен източник на печалба за кредитора, над
уговорената такава под формата на договорна лихва.
Липсват каквито и да било данни в ДПЗ, от които да се изведе извод как точно и въз
основа на какви критерии е формиран размерът на неустойката, който в посочения размер е
и необосновано висок.
Нелогично е, че при нормално развитие и изпълнение на договора за заем от страна на
потребителя, за заемодателя да се следва печалба в размер на договорната лихва на база
фиксиран годишен лихвен процент по заема от 35%, докато при същото развитие на
отношенията, но с предвидена неустойка не по същинското изпълнение на договора, а само
по обезпечението му и дори при нормално и добросъвестно изпълнение на основното
задължение, „скритата печалба“ за търговеца да нараства с размера на неустойката, което е
приблизително 5/пет/ пъти възнаградителната лихва, което е недопустимо от закона. Не на
последно място, при неизпълнение на задължението за връщане на заема, се дължи само
лихва за забава в размер на законната лихва, което е около 10 % от размера на главницата, от
което се извежда извода, че кредиторът не придава тежест и не санкционира с такава
строгост, неизпълнението на основното задължение по договора за заем, самото погасяване
на главницата по кредита, колкото вторичното такова – за не осигуряване на обезпечение по
кредита под формата на поръчителство или банкова гаранция. Подобна търговска
практика ЗЗП и ЗПК не допуска.
В така уговорената неустойка не се наблюдава и т.нар. обезпечителна функция. От
неизпълнението на това вторично задължение по ДПЗ, няма имуществени вреди които да
настъпват за кредитора и които да се обезщетяват посредством размера на неустойката, без
да се доказват. Тоест уговореното неустоечно задължение е самоцел на кредитора и цели
единствено неговото обогатяване.
Не на последно място, следва да се отбележи, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива
2008/48 още преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да
предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, в предвиждането в областта на
13
потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация, за да се осигури на всички
потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити
/така напр. § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на
СЕС/. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при не осигуряване на
поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за
потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, върху самия длъжник и води
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение след като вече кредита е отпуснат, като ако не
го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК. В случая това изискване не е спазено и от неизпълнението му
финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес
да претендира описаната неустойка.
Предвид изложеното клаузата за неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договора за паричен заем
следва да се счита за нищожна.
Доколкото процесния договор е сключен с физическо лице, който има и качеството на
потребител, то същия попада под регламентацията не само на ЗПК, но и на специалния
закон за защита на потребителя. Преценени в светлината и на специалния закон и разп. на
чл.143 от ЗЗП /предвиждаща Неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя/, клаузите, уреждащи вземането за
неустойка и възнаграждението за поръчител, се явяват нищожни и на основание чл. 146, ал.
1 ЗЗП.
Следователно, платените въз основа на неравноправни клаузи суми по ДПЗ, се явяват
недължимо платени и подлежат на връщане, доколкото за ответника няма доказано годно
основание за тяхното задържане.
В настоящото производство, ищецът претендира да има право на вземане, произтичащо
от неоснователното обогатяване на ответника, въз основа на недействителни договори за
паричен заем, респ. отделни клаузи от същите, сключени между ответника и цедента Т. П., в
общ размер на 5029, 55 лв., представляваща платени от П. суми, без основание, по които на
осн. чл.23 от ЗПК заемателят дължи връщане само на чистата сума по договора. Така всички
внесени суми, над чистата стойност по заема, представляваща начислени неустойки и
възнаграждение за поръчителство, се явяват недължимо платени и подлежат на връщане.
До този размер от 5029,55 лв., заявен като частичен и след увеличението му по чл.214
от ГПК, от общо претендираната за връщане сума от 14 232, 30 лв., искът се явява
основателен, тъй като в производството ответника, чиято бе доказателствената тежест да
установи основание за получаването на сумата и такова за задържането й, не доказа такива.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има само ищецът. Последния представя
Списък на разноските по чл.80 от ГПК, съгласно който сторените от ищеца в
производството съдебни разноски възлизат на сумата от общо 651,50 лв., от която сума
201,20 лв. – заплатена държавна такса; 420 лв. – депозит за възнаграждение на вещо лице и
30 лв. – за издадени на страната съдебни удостоверения от съда. Ищецът претендира и
14
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., което съдът не намира прекомерно,
предвид фактическата и правна сложност на делото, броя на съдебните заседания и
извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия във и извън съдебните
заседания. С оглед изложеното и предвид уважаването на предявения иск в пълния му
заявен размер, след увеличението, на осн. чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК на ищеца се следват
разноски за производството в размер на 951, 50 лв.
Така мотивиран, съдът на осн. чл.235, ал.1-3 от ГПК,
РЕШИ:
ОСЪЖДА [***], ЕИК [***] със седалище и адрес на управление: [***], представлявано от
членовете на СД Г.Т. и А.М., да заплати на [***], ЕИК [***] със седалище и адрес на
управление: [***], представлявано от управителя Е. У., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 5029,55 лв. (Пет хиляди двадесет и девет лева и петдесет и пет ст.),
представляваща предадена без основание сума от Т.Г.П., с ЕГН ********** от с. Радиево,
обл. Хасково на ответника [***] по 6 договора за паричен заем с №: ДПЗ№ [***] от
18.02.2019 г. / 1 лв./; ДПЗ№ [***] от 09.05.2019 г. /243,48 лв./; ДПЗ№ [***] от 03.04.2019 г.
/251,29 лв./; ДПЗ№ [***] от 18.06.2018 г. / 495,00 лв./; ДПЗ № [***] от 14.06.2019 г. /1910,50
лв./ и ДПЗ№ [***] от 05.02.2020 г. / 2128,28 лв./, което вземане е част от общо
претендираното за връщане такова от 14 2323, 30 лв., цедирано на ищеца [***], съгласно
Договор за цесия № [***]/18.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба 16.05.2022 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА [***], ЕИК [***] със седалище и адрес на управление: [***], представлявано от
членовете на СД Г.Т. и А.М., да заплати на [***], ЕИК [***] със седалище и адрес на
управление: [***], представлявано от управителя Е. У. сумата от 951,50 лв. (Деветстотин
петдесет и един лева и петдесет ст.) представляваща сторените от ищеца съдебни разноски в
производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от същото.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15