Решение по дело №3091/2023 на Административен съд - Пловдив

І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните:

1. Производството е по реда на Дял трети, Глава десета, Раздел първи от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

2. Образувано е по жалба, предявена от С. Л. К., [ЕГН], с адрес [населено място], ***, срещу Решение № 2153-15-301/30.11.2023 г., издадено от Директор на ТП на НОИ [населено място], с което е потвърдено Разпореждане № 151-00-7554-3/05.10.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място] за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) на К.по чл. 54а от КСО, на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б.“а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

В жалбата се навеждат се доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт и се иска неговата отмяна от съда. Претендират се сторените в производството разноски.

3. Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ [населено място], чрез процесуалния си представител, е на становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания за неговото постановяване. Съображения в тази насока се излагат в писмено становище, приложено по делото. Претендира се присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.

ІІ. По допустимостта:

4. Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това процесуален срок и от лица имащи правен ин­терес от оспорването, което налага извод за нейната ДОПУСТИМОСТ.

ІІІ. За фактите:

5. За да постанови оспореното в настоящото производството Решение № 2153-15-301/30.11.2023 г., Директор на ТП на НОИ – Пловдив е приел следното от фактическа и правна страна:

С. Л. К. е подал, чрез Дирекция „Бюро по труда" (ДБТ) [населено място], Заявление вх. № 611-5443/09.08.2023 г. за отпускане на ПОБ (л. 92), регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с peг. № 151-00-7554/09.08.2023 г. В заявлението си К.е посочил, че последната му заетост е в Германия и същата е продължила от 14.06.2022 г. до 31.07.2023 г.

На последващ етап от производството, във връзка с писмо изх. № У-151-00-7554-1/11.08.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място] (л. 90), К.представя заявление с вх. № 1019-15-1450/30.08.2023 г. (л. 65), към което прилага Декларация от 30.08.2023 г. (л. 66)
относно определяне на пребиваване на лицата във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., формуляр за удостоверяване на осигурителни периоди в Германия и заявление от 30.08.2023 г. за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 с приложени документи във връзка с упражняваната трудова дейност в Германия (л. 69 и сл.). Същите са приети със справка вх. № 151-00-7554-2/31.08.2023 г.

В случая К.е направил искане за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а – 54б от КСО.

Административният орган е отразил, че при разглеждане на заявления, подадени при прилагане на разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а – 54б от КСО, от съществено значение е определяне на пребиваването на лицата, поради това, че разрешаването на този въпрос ще даде отговор на въпроса компетентна ли е българската институция по отношение на отпускането и изплащането на паричните обезщетения за безработица. По правило за всяко лице, което осъществява дейност като наето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се прилага законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическа дейност (член 11, пар. З, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.).

Съгласно чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В този случай, съгласно чл. 65, параграф 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., това лице получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване.

Сочи се, че във връзка с приложението на горецитираните норми, от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Тези понятия имат своята легална дефиниция в Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като в чл. 1 на същия е посочено, че "компетентна институция" е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение, или институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията или институцията, определена от компетентния орган на съответната държава. Съответно според посоченото в чл. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., "институция по място на пребиваване" и "институция по място на престой" е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция - институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка. Според горната норма "компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция. Съответно, пак в определенията по чл. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., в б. “й” "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно б. “к” "престой" означава временно пребиваване.

Констатирано е, че в представената Декларация от 30.08.2023 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, К.е вписал, че през последните 5 календарни години преди годината на прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратената последната заетост, е работил в Германия, като е посочил период от 14.06.2022 г. до 31.07.2023 г. Съгласно декларираните обстоятелства, през периода на последна заетост съпругата, детето и роднините (не са конкретизирани) на К.са живели в Република България. Жалбоподателят е декларирал, че разполага с постоянно жилище в България. К.е плащал данъци върху доходите от последната си заетост в Германия, където е живял под наем. Прибирал се е в Република България няколко пъти в годината по време на отпуск. Отбелязва, че нищо друго не го свързва с държавата по последната заетост, освен трудовата дейност.

С оглед на това, че от декларацията за определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 не се доказва по безспорен начин пребиваването на К., чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС е изпратен формуляр Н005 - искане на информация за пребиваване до компетентната институция на Германия. Едновременно с това до компетентната институция в Германия са изпратени и формуляри СЕД U001CB и U003 за удостоверяване на декларираните от лицето осигурителен период и доход.

Поради това, че липсва необходимата информация за отпускане на ПОБ, с Разпореждане № 151-00-7554-1/04.09.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място], производството е спряно на осн. чл. 54г, ал. 4 от КСО (л. 52).

С вх. № 3206-15-140/28.09.2023 г. от КИ на Германия чрез EESSI е получен официален отговор, изразен в СЕД H006 (л. 43). С него КИ на държавата-членка е потвърдила, че по отношение на К., Германия се явява държава по пребиваване.

Въз основа на получените документи с разпореждане № 151-00-7554-2/29.09.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място] (л. 41), производството по отпускане на ПОБ е възобновено на основание чл. 55 от АПК.

Производството е завършило с издаване на обжалваното пред Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив Разпореждане № 151-00-7554-3/05.10.2023 г., с което е постановен отказ за отпускане на ПОБ по подаденото от К.заявление вх. № 151-00-7554/09.08.2023 г. Отказът е постановен на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б.“а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004. Административният орган, издал разпореждането, е приел, че К.не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат.

С жалба вх. № 1012-15-410/02.11.2023 г. К.е поискал преразглеждане на отказа, постановен с Разпореждане № 151-00-7554-3/05.10.2023 г. от Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ [населено място]. Аргументите на жалбоподателя са, че е представил всички изискуеми документи и такива, които удостоверяват неговото постоянно пребиваване в България. Определя периода си на работа в Германия като престой от 13 месеца, от които е бил 2 месеца в отпуск в България. Посочва, че постоянният му адрес е на територията на Република България, в [населено място], ***, както и че на същия живеят всички негови роднини (не са конкретизирани). Представя служебна бележка от ДГ „С.“, удостоверяваща, че дъщеря му – Т. С. К. посещава посочената детска градина, удостоверение за раждане на същата, удостоверение за сключен граждански брак и оригинал на удостоверение за постоянен адрес.

Въз основа на изложеното Директорът на ТП на НОИ [населено място] е приел следното от правна страна:

Жалбоподателят е с регистриран постоянен адрес в Република България е естествено най-близките му родственици да се намират в страната му по произход. Установено е, че през периода на последната му заетост, К.е пребивавал в по-голямата част от времето се в Германия, живял е под наем там, получавал е средства, с които се е издържал и на практика икономически не е бил обвързан с Република България. Поддържането на контакти от страна на К.със съпругата, детето и роднините му, административният орган е определил като „естествено поведение“.

Директорът на ТП на НОИ [населено място] счита, че завръщането на жалбоподателя в Република България и намерението му да се установи в страната за в бъдеще са неотносими към оценката за обстоятелствата по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, доколкото не представляват завръщане в страната по пребиваване, а промяна в пребиваването след приключване на заетостта в Германия.

Във фазата на административно обжалване, с писмо изх. № 1012-15-410#1/13.11.2023 г. до Н. сектор при ОД на МВР [населено място], Директорът на ТП на НОИ [населено място] е изискал справка за задграничните пътувания на С. К. от 13.06.2022 г. до момента на издаване на справката. От получено писмо изх. № 104600-91027, екз. № 2/16.11.2023 г. става ясно, че през периода на заетост в Германия жалбоподателят е осъществявал краткосрочни пътувания до Република България. В табличен вид са представени данни за преминаването на териториалната граница на страната за К..

Относно заявеното от К., че има постоянен адрес на територията на Република България, Директорът на ТП на НОИ [населено място] е посочил, че според разпоредбите на Закона за гражданската регистрация (ЗГР) всеки български гражданин има постоянен адрес в Република България, дори тези, които живеят трайно в чужбина. Постоянният адрес е формален и невинаги отразява действителното местоживеене на лицето. Такъв адрес то е административно задължено да посочи съгласно чл. 90, ал. 1 във връзка с чл. 2 от ЗГР.

Административният орган отбелязва, че съгласно получения СЕД U017 с вх. № 3209-15-823/11.10.2023 г. от КИ на Германия, К.не е прекъснал трудовото си правоотношение по собствено желание, а е потвърдена причина за прекратяване „уволнение от работодателя“. От това заключава, че К.не се е върнал в страната по собствено желание, за да признае, че тук е центърът на интересите му, а поради факта, че работодателят е прекратил трудовото правоотношение с него. Директорът на ТП на НОИ [населено място] е счел, че този факт не може да се третира като намерение да се завърне в страната, тъй като „Намерението на лицето се обективира от релевантните обстотелства към момента на последната му заетост, като декларираното намерение за в бъдеще не е относимо към оценката на обстоятелствата по чл. 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004.“

В рамките на административното производство е получен документ Н006 от КИ на Германия, определящ Германия като страна на пребиваване за К., въз основа на което, административният орган е обвързал мотивите на Решението си с разпоредбата на чл. 5, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност гласяща, че „документи, които са издадени от институция на държава-членка и показват положението на дадено лице за целите на прилагането на основния регламент и на регламента по прилагане, и подкрепящите доказателства, въз основа на които са издадени документите, се приемат от институциите на останалите държави-членки, доколкото не са отнети или обявени за невалидни от държавата-членка, в която са били издадени.“

Директорът на ТП на НОИ [населено място] е посочил, че при наличие на валиден документ, по смисъла на чл. 5, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, удостоверяващ по безспорен начин пребиваването на С. К., посочените в жалбата факти и обстоятелства се явяват ирелевантни и същите няма как да доведат до промяна в преценката по отношение на пребиваването на лицето.

С тези съображения е обоснован извода за законосъобразност на Разпореждане № 151-00-7554-3 от 05.10.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място], с което е отказано отпускане на ПОБ, поради това, че жалбоподателят не отговаря на изискванията на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

6. В хода на съдебното производство е разпитан свидетелят И. И. Д.. Същият е баща на жената, с която жалбоподателят е във фактическо съжителство (само за пълнота следва да бъде уточнено, че от данните по делото се установява, че въпросната жена е съпруга на жалбоподателя от 11.08.2023 г., за което свидетелства приложеното на л. 28 Удостоверение за сключен граждански брак от същата дата). Д. споделя, че С. К. живее на семейни начала с дъщеря му у тях. С. бил на работа в Германия около година и два месеца и се е върнал от там на 01.08.2023 г. К.няма намерение да работи пак там. Откакто е напуснал Германия последния път, повече не се е връщал. С. работел там на трудов договор. Д. е виждал документа, с който фирмата, в която работел К., му е направила предизвестие, че на 31.07.2023 г. ще бъде освободен от работа. От тогава до сега С. живее с дъщеря му в собствения му апартамент. К.редовно посещава лекари, тъй като има инсулиновозависим диабет, за което има и експертно решение на ТЕЛК. С. и дъщерята на Д. са заедно от пет години, имат дъщеря на четири години – внучка на свидетеля.

7. В съдебно заседание от страна на жалбоподателя са представени следните писмени доказателства: Протокол за представяне на информация по чл. 64, ал. 1 ЗЗО; писмо изх. № 26-01-24/15.02.2024 г. на Директора на РЗОК [населено място]; две справки за изписани лекарства на С. К. за периода август 2023 г. – януари 2024 г.; Амбулаторен лист № 23235D04FBDF от 23.08.2023 г.; Амбулаторен лист № 24043C09129E/12.02.2024 г.; списък за извършени МДД на жалбоподателя за периода август 2023 г. – януари 2024 г.; Експертно решение № 2109 от зас. № 137/01.09.2021 г. на ТЕЛК към УМБАЛ „Пловдив“ АД; служебна бележка за разкриване на банкова сметка.

ІV. За правото:

8. Оспореният административен акт – Решението на Директора на ТП на НОИ [населено място], е постановен от материално компетен­тен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила. Процесното разпореждане е издадено в хода на административно производство, което е приключило с постановяване на предвидения в чл. 54ж, ал. 1 от КСО административен акт от компетентен орган - длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица в ТП на НОИ. Изложеното до тук обаче, не е в състояние да санира неточните фактически констатации и направените въз основа на тях неправилни изводи относно приложението на материалния закон. В следващото изложение ще бъдат конкретизирани съображенията за тези изводи.

9. По делото не се формира спор по установените факти. Спорът е правен и се свежда до отговора на въпроса коя е компетентната държава по изплащането на процесното парично обезщетение за безработица.

10. За разрешаване на настоящия административноправен спор е необходимо да бъде съобразено следното:

Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Но разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е., съдържащите се в регламента правила като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, б. „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б.“з“).

Няма спор по делото, че К.е гражданин на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента), с който са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сред които е и правилото на § 2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б.„й“ от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по прилагането), с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В чл. 1, б. „й“ и б. “к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 пък се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. А в изготвения съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) — в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният й характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Следва да се добави, че съобразно коментирания наръчник различните критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, не винаги имат еднаква тежест и значимост. Между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Едва след цялостен анализ на всички относими критерии е възможно да се определи държавата на пребиваване на лицето.

11. В случая, съдът намира за неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателя.

Не е спорно между страните, че К.е осъществявал през периода от 14.06.2022 г. до 31.07.2023 г. трудова дейност на територията на Германия и трудовият му договор с работодателя е прекратен, както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица е безработно лице.

От данните по делото се установява, че след прекратяване на трудовото правоотношение в Германия, към 01.08.2023 г., същият се е завърнал в Република България. С представената пред органите на НОИ Декларация от 30.08.2023 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, същият е декларирал, че през периода на последната му заетост в чужбина съпругата му, дъщеря му и роднините му (некатегоризирани) и преобладаващата част от социалните му контакти са в Република България, където възнамерява да се установи и разполага с постоянно жилище.

Декларираните от К.обстоятелства се потвърждават в пълна степен от събраните по делото доказателства, а именно: Служебна бележка от 01.11.2023 г. (л. 27) от ДГ „С.“, удостоверяваща, че дъщеря му – Т. С. К. посещава посочената детска градина от 14.06.2022 г. до датата на издаване на служебната бележка; Удостоверение за раждане на Т. С. К., издадено на 03.01.2020 г.; Удостоверение от 11.08.2023 г. за сключен граждански брак между жалбоподателя и А. И. Д. (вписани като родители на Т. К. в цитираното по-горе удостоверение за раждане); Удостоверение за постоянен адрес на жалбоподателя; медицинска документация, включително Експертно решение № 2109 от зас. № 137/01.09.2021 г. на ТЕЛК към УМБАЛ „Пловдив“ АД (описани подробно в т. 7 от настоящото решение), удостоверяващи, че К.провежда лечение на заболяването си - Инсулимозависим захарен диабет, в България.

В подкрепа на така декларираните (с Декларация от 30.08.2023 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004) от жалбоподателя обстоятелства са и дадените под страх от наказателна отговорност свидетелски показания, които съдът възприема като обективни, последователни и напълно съответстващи на събраните по делото писмени доказателства. Действително, следва да се констатира, че свидетелят е лице от кръга на чл. 172 ГПК, поради което показанията му се преценяват от съда с оглед всички други данни по делото, като се има предвид възможната негова заинтересованост.

Съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и гласни доказателствени средства без всякакво съмнение налага извода, че намерението на К.е да се установи постоянно в родината си. Казано с други думи, тези данни сочат, че центърът на интересите на К.е именно в Република България, в която той е заявил категорично намерение да се установи. Това е и мястото на обичайно му пребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Каза се, не е спорно също така и че К.е напълно безработно лице. Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Германия. Безспорно установено е обаче, че оспорващият не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази държава-членка (т.е. във Германия), на чието законодателство за последно е бил подчинен, за това същият не се е регистрирал (т.е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост) в Германия, а се е регистрирал в България, където той се е върнал и обичайно пребивава с намерение да остане да живее в България, което каза се, се подкрепя от събраните по делото доказателства. Ето защо, приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от К., следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

12. Все в тази насока следва да се посочи, че европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза не само не предвиждат възможност за спиране производствата по отпускане на обезщетение в случаи от категорията на процесния (както впрочем е сторил осигурителния орган – производството по отпускане на обезщетение за безработица е било спряно на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО с Разпореждане № 151-00-7554-1/04.09.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив), а напротив, уреждат правила за временно прилагане на законодателството и предварително предоставяне на обезщетения, които са регламентирани в чл. 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В § 2 на цитирания чл. 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009 е предвидено, че когато има различия в становищата на институциите или органите на две или повече държави-членки относно това коя институция следва да предостави парични обезщетения или обезщетения в натура, съответното лице, което би могло да претендира за обезщетения, ако нямаше спор, има право предварително да получава обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията по мястото му на пребиваване, или, ако това лице не пребивава на територията на нито една от съответните държави-членки, обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията, до която първо e било подадено искането.

И всичко това е с оглед спазване целта на социалното осигуряване - получаване адекватно на размера на внасяните осигуровки обезщетение за осигуреното лице при настъпването на съответното осигурително събитие.

13. Тези съображения, обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, поради което същите ще следва да бъдат отменени.

На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ [населено място], за ново произнасяне по подаденото чрез Дирекция „Бюро по труда“ - Пловдив от С. Л. К. З. за отпускане на ПОБ с вх. № 611-5443/09.08.2023 г. (рег. № 151-00-7554/09.08.2023 г.), при съблюдаване на дадените с настоящото решения указания по тълкуването и прилагането на закона. Това налага извод за основателност на жалбата.

V. За разноските:

14. При посочения изход на спора, на основание чл. 120, ал. 2 от КСО, на жалбоподателя се дължи присъждане на сторените разноски в производството,

Преди съдът да се произнесе относно размера на тези разноски, е необходимо първо да бъде обсъдено възражението на ответника относно прекомерността на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

По делото са представени доказателства (Договор за правна защита и съдействие от 15.12.2023 г. – л. 14) за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. В случая настоящият административноправен спор следва да се квалифицира като такъв без определен материален интерес. Възнаграждението за един адвокат по дела по КСО съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (наричана по-долу за краткост наредбата или Наредба № 1 от 09.07. 2004 г.), възлиза на 500,00 лв. При това положение, настоящият състав преценява възражението за прекомерност на адвокатския хонорар като основателно, и съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, приема че на жалбоподателя трябва да бъдат заплатени разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат в размер на 750 лева.

С оглед изложеното, разноските в производството, които следва да бъдат присъдени на жалбоподателя, се констатират в размер на 750,00 лв. - заплатено възнаграждение за един адвокат.

 

Така мотивиран, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, Пловдивският административен съд, ІІ отделение, ХVІІ състав

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-15-301/30.11.2023 г., издадено от Директор на ТП на НОИ [населено място], и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-7554-3 от 05.10.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив.

ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ [населено място], за ново произнасяне по подаденото чрез Дирекция „Бюро по труда“ - Пловдив от С. Л. К. З. за отпускане на парично обезщетение за безработица вх. № 611-5443/09.08.2023 г., регистрирано в ТП на НОИ [населено място] с per. № 151-00-7554/09.08.2023 г., при съблюдаване на дадените с настоящото решения указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, София, да заплати на С. Л. К., [ЕГН], с адрес [населено място], ***, сумата от 750 лв., представляваща сторените от последния разноски по производството за заплащане на възнаграждения за един адвокат.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.