№ 411
гр. Пловдив, 14.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и девети септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300501444 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано по въззивна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ при Министерство на правосъдието, подадена чрез
пълномощника ст. юрисконсулт Ч., против Решение № 21 от 12.01.2021 г.,
постановено по гр. дело № 10622 по описа на РС – Пловдив за 2020 г.,
поправено с Решение № 390 от 16.04.2021 г., постановено по същото дело, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на П. Г. Б., ЕГН: **********,
сумата от 682,90 лв., представляваща допълнително възнаграждение за 52
часа извънреден труд, положен през периода от 01.01.2018 г. до 30.06.2019 г.,
заедно с мораторна лихва върху тази сума за периода от датата на падежа на
всяко едно вземане – 26-то число на следващия месец, до 24.08.2020 г. в
размер общо на 119,98 лв., заедно със законната лихва върху главницата,
считано от 25.08.2020 г. до окончателното плащане, както и сумата от 500
лв. – разноски в първоинстанционното производство. Със същото решение
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати в полза
на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив сумата от 100 лв. –
държавна такса, и 130 лв. – разноски за назначената по делото
съдебносчетоводна експертиза.
1
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на атакуваното
решение. Жалбоподателят счита решението за необосновано и постановено в
нарушение на материалния закон. Поддържа, че положеният от ищеца
извънреден труд бил изцяло заплатен при спазване на императивните
разпоредби на ППЗИНЗС. Отправя молба за отмяна на обжалваното решение
и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от П. Г. Б., подаден чрез пълномощника му адв. П., с който жалбата се
оспорва и се излагат подробни съображения за нейната неоснователност, като
се отправя молба до въззивния съд за оставянето без уважение и за
потвърждаване на обжалвания съдебен акт.
Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е
в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК по правилността на решението
съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга
приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието
съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от
П. Г. Б. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ обективно
съединени искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР, вр. чл. 19, ал. 2
ЗИНЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на положен от ищеца извънреден
труд над нормативно установената продължителност на работните му смени
за периода 01.01.2018 г. – 30.06.2019 г. и на обезщетение за забава върху
дължимите суми.
Между страните по делото не се спори, че за процесния период ищецът е
бил в служебно правоотношение с ответника, като е заемал длъжността „***“
с местоизпълнение на служебните задължения – *** в гр. Пловдив и е полагал
труд на 8, 12 и 24-часови смени съгласно утвърден месечен график. В хода на
производството пред първата инстанция е разпитан свидетелят Ч., заемащ
същата длъжност при ответника. От показанията му се установява, че ***ите
2
следва да се явяват на дежурство най-късно десет минути преди 8 часа, тъй
като трябва да се преоблекат и да се снабдят с палки и белезници, а в 8 часа
да бъдат готови за инструктаж, който продължава поне 15 минути. След
инструктажа всеки *** отива на поста, на който е разпределен, като следва
неговото приемане, съответно сдаване, продължаващо също поне 15 минути.
Според свидетеля служителите от стария наряд могат да си тръгнат най-рано
в 08:30 часа. Така минималната реална продължителност на едно 24-часово
дежурство е 24 часа и 40 минути. От показанията на свидетеля се установява
още, че служителите дават и 12-часови дежурства – дневни и нощни, на
външни охраняеми постове в болнични заведения. При тези дежурства
служителите, които са дневна смяна, следва да се явят на работа най-късно в
07:30 часа за снаряжаване, инструктаж и транспорт до съответното болнично
заведение, в което следва да бъдат в 8 часа. При пристигането на поста се
извършва неговото приемане, съответно сдаване, след което приключващият
дежурство *** е длъжен да се върне до затвора за разоръжаване и доклад,
като това отнема поне 30 минути. Така минималната реална продължителност
на едно 12-часово дежурство на външен охраняем пост е минимум 13 часа.
Съдът кредитира показанията на свидетеля Ч., доколкото същите се основават
на негови непосредствени впечатления, а същевременно с това са логични и
последователни.
В производството пред първата инстанция е прието заключението по
назначената съдебносчетоводна експертиза, от което се установява, че за
процесния период при реална продължителност от 24 часа и 40 минути на
отработените от ищеца 24-часови смени и при реална продължителност от 13
часа на отработените от него 12-часови смени на външни постове, същият е
положил общо 52 часа извънреден труд на стойност 682,90 лв., който не е
бил заплатен от ответника.
При така установените факти по делото, настоящата инстанция намира
за установено, че през процесния период ищецът е бил държавен служител по
смисъла на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС, като е заемал длъжността „***“ при
ответника. Възникналото между страните служебно правоотношение е
регламентирано в ЗИНЗС, ППЗИНЗС, както и в ЗМВР с оглед препращащата
норма на чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС. Съгласно чл. 16а, ал. 2 ППЗИНЗС за
дейностите, чието изпълнение изисква непрекъсваем работeн процес,
работното време на държавните служители в ГДИН и териториалните
служби се организира в 8-, 12- или 24-часови наряди по утвърден график. В
чл. 16е, ал. 3 и ал. 4 ППЗИНЗС се предвижда, че при 12-часов график на наряд
или дежурство се отчитат и заплащат 12 часа отработено време по ал. 1, а
съответно при 24-часов график на наряд или дежурство се отчитат и заплащат
24 часа отработено време по ал. 1. Съгласно ал. 1 на същия член отработеното
време включва: 1. работните часове в рамките на установеното редовно
работно време; 2. удълженото работно време; 3. времето за инструктаж,
приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство; 4. времето за
3
физиологични почивки; 5. времето за отдих; 6. времето за хранене; 7.
фактически извършената работа по време на разположение (активен период
на разположение в поделението); 8. времето за провеждане на професионално
обучение; и 9. времето на дежурство. На основание чл. 16е, ал. 2 ППЗИНЗС
времето за обедна почивка и почивките за хранене не са работно време.
Съгласно чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР, намиращ субсидиарно приложение с оглед
препращащата разпоредба на ЗИНЗС, на ***ите се изплаща допълнително
възнаграждение за извънреден труд, който труд се заплаща с 50 на сто
увеличение върху основното месечно възнаграждение (чл. 187, ал. 7 ЗМВР).
Извънреден е този труд, който се полага извън установеното за служителя
работно време и със знанието на неговия работодател.
По делото безспорно се установи, че ищецът е полагал труд над
нормативно установената продължителност, като при 24-часови дежурства
реално отработеното време е било завишено с около 40 минути, а при 12-
часови дежурства – с 1 час. В посочените интервали от време за инструктаж,
приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство ищецът е бил на
разположение на работодателя и ефективно е изпълнявал свои служебни
задължения. Същият е престирал труд, който подлежи на заплащане като
извънреден. Този труд не е отчетен и не е заплатен от работодателя, поради
което и ищцовата претенция се явява доказана по основание. Що се отнася до
размера , то от заключението на съдебносчетоводната експертиза се
установява, че положеният от ищеца извънреден труд за процесния период е
52 часа, чиято стойност възлиза на 682,90 лв.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че на ищеца
не се дължи заплащане на отработените над реалната продължителност на
дежурството часове с оглед действащите през процесния период разпоредби
на чл. 16е, ал. 3 и ал. 4 ППЗИНЗС. От посочените разпоредби не може да
направен извод в посока, че при реална продължителност на дежурството по-
голяма от 12, съответно 24 часа, отработените в повече часове не подлежат на
заплащане, тъй като подобно тълкуване би било в противоречие с
разпоредбата на чл. 16 от Конституцията на Република България,
предвиждаща, че трудът се гарантира и защитава от закона, както и на
разпоредбата на чл. 48, ал. 5, според която работниците и служителите имат
право на заплащане, съответстващо на извършената работа. Според
настоящия състав на съда действителното съдържание на разпоредбите на чл.
16е, ал. 3 и ал. 4 ППЗИНЗС е в смисъл, че при 12, съответно 24-часово
дежурство следва да бъдат отчетени и заплатени 12, респ. 24 часа отработено
време по смисъла на чл. 16е, ал. 1 от същия подзаконов нормативен акт,
включващо и т.нар. „неактивна част от дежурството“ като времето за
физиологични почивки, отдих и хранене, а не, че реално отработените часове
над нормативно установената продължителност на дежурството не подлежат
на заплащане. Жалбоподателят поддържа още, че по делото е установено, че
служителите на *** в гр. Пловдив ползват почивки за хранене по време на
4
работа, които се провеждат извън работното им място – съответния пост, и не
се отчитат за работно време. Следва да се отбележи, че твърдения в тази
посока не са заявени своевременно с отговора на исковата молба, а за пръв
път с въззивната жалба, поради което поначало не подлежат на обсъждане.
Посочените твърдения, освен това са и недоказани, доколкото от страна на
ответника не са ангажирани доказателства относно разпределението на
работното време и почивките, от които да се установява дали през процесния
период на ***ите е осигурявано време за хранене, което съгласно чл. 16е, ал.
1, т. 6 ППЗИНЗС се включва в отработеното време, или почивка за хранене,
което съгласно чл. 16е, ал. 2 ППЗИНЗС не съставлява част от работното
време.
По така изложените съображения съдът намира предявеният иск за
доказан по основание и размер, поради което правилно е уважен от
първоинстанционния съд.
Основателността на главната претенция обуславя основателност и на
акцесорната такава с правно основание чл. 86, ал. ЗЗД. Ответникът е
изпаднал в забава с изтичането на срока за заплащане на възнаграждението за
положения извънреден труд, доколкото в рамките на същия не е изпълнил
задължението си да плати това възнаграждение. От заключението на вещото
лице се установява, че обезщетението за забава върху дължимите на ищеца
суми за периода 01.01.2018 г. – 30.06.2019 г. възлиза на 119,98 лв., от което
следва, че правилно и този иск е уважен в пълния му предявен размер.
С оглед на горното, подадената въззивна жалба се явява неоснователна,
поради което и атакуваното с нея решение като правилно и законосъобразно
следва да се потвърди.
При този изход на спора жалбоподателят следва да заплати на
въззиваемата страна сторените в производството пред настоящата инстанция
разноски в размер на 500 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 21 от 12.01.2021 г., постановено по гр.
дело № 10622 по описа на Районен съд – Пловдив за 2020 г., поправено с
Решение № 390 от 16.04.2021 г., постановено по същото дело.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при
Министерство на правосъдието да заплати на П. Г. Б., ЕГН: **********,
5
сумата от 500 лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6