Р Е Ш Е Н И Е №2342
19.12.2019 г., гр. Пловдив
В И М Е Т
О НА
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, XXI наказателен състав, в открито съдебно заседание на
двадесет и осми ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при
секретаря Христина Близнакова, като
разгледа докладваното от съдията АНД № 6578/2019 г. по описа на съда, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и
следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от „Васко 60“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 162, представлявано от
управителя Д.Г.А. против Наказателно
постановление № 99 от 30.09.2019 г., издадено от Ц. Г. П. – *** „Местни данъци
и такси“ в Община Пловдив, с което на основание чл. 123, ал. 1 от Закона за
местните данъци и такси (ЗМДТ) на жалбоподателя е наложена „имуществена санкция“ в размер на 500 (петстотин) лева за нарушение по
чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност и за неправилност на
атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди да е било
допуснато съществено процесуално нарушение при съставянето на акта за
установяване на административно нарушение (АУАН), тъй като същият бил издаден в
присъствието само на един свидетел, а също така не бил вписан единният
граждански номер на този свидетел. Поддържа в АУАН да не е било надлежно
изпълнено и задължението за посочване на нарушените законови разпоредби. Взема
становище приетите за установени от административнонаказващия орган (АНО) факти
да не се подвеждат под състава на вмененото му нарушение с оглед действащата
редакция на разпоредбата към момента на съставянето на АУАН и издаването на НП.
Моли последното да бъде отменено. В съдебно заседание, редовно призован,
жалбоподателят не се представлява.
Въззиваемата страна се представлява от юрисконсулт А.Б., която оспорва
жалбата и моли наказателното постановление да бъде потвърдено като
законосъобразно и правилно. Поддържа административнонаказващият орган да е
направил надлежно описание на нарушението, както и да са били приложени правилната
санкционна разпоредба и правна квалификация на нарушението. Твърди
жалбоподателят да е придобил процесния имот чрез апортна вноска, но да е
декларирал това обстоятелство след изтичането на законоустановения двумесечен
срок.
СЪДЪТ,
след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени
материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от „Васко 60“ ЕООД, спрямо което
юридическо лице е наложена „имуществената санкция“, т.е от субект с надлежна
процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на
жалбоподателя на 08.10.2019 г., установено от разписка за връчване на НП, а
жалбата е подадена на 15.10.2019 г. (пред Районен съд – Пловдив и препратена за
окомплектоване на административнонаказващия орган), поради което седемдневният
срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е основателна, поради което атакуваното наказателно постановление
следва да бъде отменено по следните съображения:
От фактическа страна съдът
приема за установено следното:
На 26.09.2019 г. жалбоподателят „Васко 60“ ЕООД подал
декларация по чл. 14 от ЗМДТ пред Дирекция „Местни данъци и такси“ в Община
Пловдив. Същата била приета с вх. № **********/26.09.2019 г. от свид. Х.А.Д.
***. С декларацията жалбоподателят декларирал придобиването на правото на
собственост чрез апортна вноска върху недвижим имот с идентификатор ***, с площ
5179 кв.м. и с адрес гр. П., ***. При прегледа на представените от жалбоподателя
документи свид. Д. приела, че собствеността върху имота е била придобита
на 09.11.2018 г., а декларацията по чл.
14 от ЗМДТ е трябвало да бъде подадена в срок до 09.01.2019 г., но тя била
подадена след този срок – на 26.09.2019 г.
На същата дата свид. Д. съставила акт за установяване
на административно нарушение с бл. № 66090001789 против жалбоподателя „Васко
60“ ЕООД в присъствието на негов представител и на един свидетел. Препис от акт
бил връчен срещу разписка на управителя на дружеството-жалбоподател.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по
административната преписка било издадено и обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
От показанията на свид. Х.А.Д. се установяват
обстоятелствата по издаването на АУАН, като на датата на неговото съставяне
жалбоподателят „Васко 60“ ЕООД е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ, с която е
декларирал придобиването на правото на собственост върху процесния недвижим
имот. В показанията си свид. Д. изяснява още, че при проверката на
представените към декларацията документи тя установила, че имотът бил придобит
от жалбоподателя чрез апортна вноска. Изяснява се и че към датата на подаване
на декларацията бил изтекъл двумесечен срок, считано от момента на
придобиването на собствеността върху имота от страна на жалбоподателя. Съдът
дава вяра на показанията на свид. Д.. Същите са последователни, вътрешно
непротиворечиви, депозирани от незаинтересован свидетел. Показанията й се
подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства, които служат за
тяхната проверка.
От данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с
данък върху недвижимите имоти с вх. № **********/26.09.2019 г. се установява,
че същата е била подадена от жалбоподателя „Васко 60“ ЕООД, датата на нейното
подаване – 26.09.2019 г., както и декларираните с нея обстоятелства –
придобиването на недвижим имот, представляващ земя с площ 5179 кв.м., с
идентификатор *** и с адрес гр. П., ***, придобит чрез непарична вноска в
капитала на дружеството.
От Заповед № 12ОА61/11.01.2012 г. на кмета на Община
Пловдив се установява, че наказателното постановление е издадено от надлежно
оправомощено лице, действало в рамките на своята материална и териториална
компетентност. Доказателство за компетентността на актосъставителя представлява
Заповед № ОА-1693/07.09.2005 г. на кмета на Община Пловдив, допълнена със
Заповед № 09ОА-513/17.03.2009 г. на кмета на Община Пловдив.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
АУАН е съставен от оправомощено лице, предявен е за
запознаване със съдържанието му на представител на нарушителя и му е връчен
препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и
обжалваното НП, от материално и териториално компетентен орган.
Въпреки това настоящият съдебен състав намира, че при
издаването на наказателното постановление са допуснати съществени процесуални
нарушения, които са опорочили съдържанието му до степен на неговата
незаконосъобразност и всяко от тях представляващо самостоятелно основание за
отмяна на наказателното постановление. На първо място процесуално нарушение е
извършено от административнонаказващия орган чрез издаването на НП без да се
съобрази с правилото по чл. 44, ал. 1 ЗАНН. Съгласно посочената разпоредба
освен възраженията при съставяне на акта в тридневен срок от подписването му
нарушителят може да направи и писмени възражения по него. В случая АУАН е бил
съставен на датата 26.09.2019 г. Следователно тридневният срок, считано от
съставянето на акта, е изтекъл на 29.09.2019 г., който обаче е бил неделя –
неприсъствен ден, поради което последният ден от срока за възражения е бил
30.09.2019 г., който се явява първия присъствен ден. Именно на тази дата е било
издадено обжалваното наказателно постановление, въпреки че срокът по чл. 44,
ал. 1 ЗАНН все още не е бил изтекъл. Посочената разпоредба урежда процедурно
правило, с което се предоставят права на наказаното лице. В тази връзка
административнонаказващият орган не разполага с правомощие самоволно да лишава
или да ограничава процесуалните права на насрещния субект в
административнонаказателното правоотношение. Съдът приема, че не всяко
неспазване на процесуален срок се квалифицира като процесуално нарушение от
категорията на съществените, така например нарушаването на сроковете по чл. 52,
ал. 1 ЗАНН и чл. 44, ал. 3 ЗАНН не следва автоматично да се цени като такова
нарушение. Задълженията, за чието изпълнение са установени тези срокове, обаче
имат същностна разлика в своята правна природа спрямо обстоятелството по чл.
44, ал. 1 ЗАНН, за което е предвиден посоченият тридневен срок. Първите
посочени срокове, чието неспазване не се цени като съществено процесуално
нарушение, уреждат задължения и правомощия на АНО и на актосъставителя и са
насочени към обезпечаване на срочността на производството и неговото движение.
Срокът по чл. 44, ал. 3 ЗАНН урежда не правомощие на наказващия орган, а
процесуално право на наказаното лице, което е елемент от цялостното му право на
защита в процеса. Правото на възражения срещу АУАН е гарантирано от закона,
поради което АНО не разполага с правомощие да дерогира законовите разпоредби и
да ограничава правата на наказаното лице. В тази връзка неспазването на
процесуален срок би могло да се квалифицира като несъществено нарушение само
ако то не влече за последица неоправдано ограничаване на права на наказаното
лице, които са част от общото му право на защита. Дали и как последният ще
упражнява това си право зависи от неговата собствена воля и затова
законодателят е предвидил определени гаранции за съществуването на правото на
защита. По делото не се установяват никакви обстоятелства, оправдаващи или
налагащи отнемането на срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН и преждевременното издаване
на НП. Съблюдаването на установените в процесуалния закон правила за ангажиране
на административнонаказателната отговорност на субектите на тази отговорност е
гаранция, че това ще се случи в рамките на законосъобразно развило се
производство, при ясни правила и възможност на наказаното лице да се защити.
Своеволното ограничаване на правото на защита на санкционираното лице от страна
на наказващия орган е грубо нарушение на процедурата по ЗАНН и подобен подход
на администрацията не трябва да бъде толериран. Допуснатото процесуално
нарушение е самостоятелно основание за отмяна на НП. В този смисъл е и
съдебната практика. Съгласно Решение №
1897 от 10.10.2019 г. по к.а.н.д. № 2203/2019 г. на Административен съд –
Пловдив разпоредбата на чл. 44, ал. 1 се допълва и от ал. 2 на чл. 44 от ЗАНН, която сочи, че ако са посочени писмени и веществени доказателства, те се
събират служебно. АУАН не е само формално изготвяне на процесуален документ,
който да бъде една формална предпоставка за издаване на НП, а е резултатът на
проведена и приключила процесуална дейност по установяване на извършеното
нарушение, неговия автор, вината му, което намира отражение и в акта. Затова
правото на нарушителя да присъства при съставянето на АУАН и да представи
своите писмени възражения в тридневен срок е израз на състезателния характер на
административното производство, което не може и не следва да бъде ограничавано
по никакъв начин. Такъв е и общият принцип на процеса, според който
актосъставителят доказва извършеното нарушение, а не нарушителят доказва своята
невинност. Ето защо даването на тридневен срок от връчване на АУАН на
нарушителя да представи своите възражения и нарушаването на този срок от
актосъставителя и наказващия орган с преждевременното издаване на НП съставлява
винаги незаконосъобразност на проведения административнонаказателен процес.
Само един законосъобразен и обоснован акт, съставен при спазване на законовите
изисквания за съблюдаване на презумпцията за невиновност на нарушителя, с
осигуряване в тази връзка на неговите права, може да послужи като основание за
привличането му към административнонаказателна отговорност с налагане на
административно наказание. В конкретния случай тези изисквания не са били
спазени и те представляват по-скоро израз на една репресия, а не на баланса,
съдържащ се в разпоредбата на чл.44, ал. 1 от ЗАНН. Така и Решение № 2806 от 19.12.2012 г. по к.а.н.д. № 3079/2012 г. на
Административен съд – Пловдив.
На следващо място съществено процесуално нарушение е
допуснато и по чл. 42, т. 4 ЗАНН, тъй като процесният АУАН не се съдържа
надлежно описание на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено. Това
е така, тъй като в акта липсва твърдение за датата на извършване на
нарушението. В тази връзка по недопустим начин едва с НП за пръв път на
жалбоподателя е бил предявен нов факт – срокът, в рамките на който е следвало
да подаде декларацията си по чл. 14 от ЗМДТ и след изтичането на който е бил в
нарушение. Датата на извършване на самото нарушение представлява първия
календарен ден след изтичането на този срок, поради което нарушението ще е
извършено на 10.01.2019 г. Тази дата не е посочена нито в АУАН, нито в НП. Дори
и да се приеме, че този порок не е съществен предвид посочването на крайната
дата, до която декларацията е трябвало да бъде подадена, то в съставения АУАН
липсва отбелязване дори и на тази дата. В акта са посочени единствено датата на
придобиване на собствеността върху имота и датата на подаване на декларацията
по чл.14 от ЗМДТ. Следователно в АУАН липсва дата на извършване на нарушението.
Датата на извършване на нарушението в случая не съвпада с датата на подаване на
декларацията. Последната представлява единствено датата на неговото
установяване. Датата на извършване на нарушението е задължителен реквизит както
на АУАН, така и НП. Нейното ясно отбелязване има значение за преценка за
спазването на сроковете по чл. 34 ЗАНН, но така също и за индивидуализацията на
конкретното деяние, което се постига чрез посочване на времето, мястото и
начина на неговото извършване. Съдебната практика трайно е изяснила, че липсата
на посочване на дата на извършване на нарушението в АУАН не е такава
нередовност на акта, която да може да бъде отстранена по реда на чл. 53, ал. 2 ЗАНН. Съгласно Решение № 468 от
01.03.2016 г. по к.а.н.д. № 3356/2015 г. на Административен съд – Пловдив
подобно разширително тълкуване би обезсмислило съставянето на самия акт и
уредената в чл. 44, ал. 1 от ЗАНН процедура за това. Недопустимо е по реда на
чл. 53, ал. 2 от ЗАНН да се отстранява допуснато противоречие между описаното в
АУАН нарушение (деяние, място и дата на извършване) и посочената като нарушена
правна норма, както и с НП да се ангажира отговорността за нарушение, различно
от посоченото в АУАН такова - с дадената му правна квалификация и описание от
фактическа страна. Със съставянето на АУАН на сочения като нарушител лице се
„повдига обвинение“ за конкретно извършено нарушение с индивидуализиращите го
белези и от този момента за лицето възниква възможност да се защитава срещу
вмененото му нарушение. Констатираното процесуално нарушение е от категорията
на съществените и е самостоятелно основание за отмяна на наказателното постановление.
На следващо място основателно е и възражението за
процесуално нарушение по чл. 42, т. 5 ЗАНН. В съставения акт за установяване на
административно нарушение е посочено, че са нарушени разпоредбите на чл. 14 от ЗМДТ. Този член от закона обаче има 8 алинеи и не става ясно коя точно е била
нарушена и колко от тях. Едва в НП този порок е отстранен, като е посочена
пълната правна квалификация на деянието, съгласно приетото от АНО. Липсва обаче
процесуален ред, по който едва с наказателното постановление за пръв път да се
вмени извършено нарушение, като в случая именно това е сторено, тъй като след
съставяне на АУАН лицето, на което се вменява нарушението, фактически не е
могло да научи в какво точно е обвинено. Този порок в хода на производството
сам по себе си води до отмяна на наказателното постановление, тъй като съгласно
чл. 42, т. 5 от ЗАНН задължителен реквизит на АУАН са законните разпоредби,
които са били нарушени.
Съществено процесуално нарушение е допуснато и поради
непреодолимо несъответствие между описанието на нарушението от фактическа
страна и направената правна квалификация на приетите за установени факти. Така
констатираното противоречие между факти и приложеното материално право от
страна на АНО внася неяснота и неопределеност в предмета на доказване по
делото, както и неоправдано ограничава и затруднява правото на защита на
наказаното лице, поради което нарушението попада в категорията на съществените.
Същото не може да се санира във фазата на въззивното производство, тъй като
съдът не разполага с правомощие за пръв път със съдебното решение да изменя
правната квалификация на деянието. От фактическа страна жалбоподателят е
наказан за това, че не е подал декларация по чл. 14 от ЗМДТ в двумесечен срок
от придобиването на собствеността върху процесния недвижим имот, който да е
придобит чрез апортна вноска в капитала на търговското дружество. Така
установените факти са били подведени в НП под състава на разпоредбата на чл.
14, ал. 1 ЗМДТ. Последната към датата на
издаване на НП, а и на съставянето на АУАН гласи, че: „за новопостроените
сгради и постройки, които не подлежат на въвеждане в експлоатация по реда на
Закона за устройство на територията, собственикът уведомява за това писмено в
2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава данъчна
декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти“. В съдебната
практика на касационната инстанция е трайно изяснено, че в рамките на
административнонаказателното производство следва да се установи проявлението в
обективната действителност на посочените в хипотезата на нарушената правна
норма признаци на нарушението (така Решение
№ 468 от 01.03.2016 г. по к.а.н.д. № 3356/2015 г. на Административен съд –
Пловдив). Видно е, че в хипотезата на нормата по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ в
приложената от АНО редакция попадат единствено новопостроените сгради и
постройки, които не подлежат на въвеждане в експлоатация по реда на ЗУТ. Само
при придобиването на собствеността върху такава сграда или постройка за
собственика ще възникне задължение за деклариране, чието правно основание да е
посочената разпоредба на чл. 14, ал. 1 ЗМДТ. В случая нито се твърди, нито се
установява процесният недвижим имот с идентификатор *** и с адрес гр. П., ***
да е новопостроена сграда или постройка, която не подлежи на въвеждане в
експлоатация по реда на ЗУТ. Напротив, от показанията на свид. Д. се изясни, че
тя не е установявала процесният имот да представлява новопостроена сграда или
постройка и актът не е съставен за такова деяние. Неясно остава тогава защо
нарушението е било квалифицирано именно по този законов текст. В това се
изразява и посоченото противоречие между факти и право в НП.
Тук следва да бъде обърнато внимание, че към датата на
придобиването на собствеността от страна на жалбоподателя разпоредбата на чл.
14, ал. 1 ЗМДТ е имала различно съдържание. Към момента на съставянето на АУАН
и издаването на НП обаче разпоредбата е била с цитираното по-горе съдържание,
съгласно редакцията с ДВ бр. 98 от 27.11.2018 г., която е в
сила от 01.01.2019 г. Следователно към датата на съставяне на АУАН – 26.09.2019
г., и на издаване на процесното НП – 30.09.2019 г., изменението на разпоредбата
на чл. 14, ал. 1 ЗМДТ е било влязло в сила и тя е била с новото си съдържание.
Именно това съдържание следва да бъде съобразено и от съда. Ако АНО е искал да
се позове на стара редакция на разпоредбата, то е следвало изрично да отбележи
това, както и коя е тази редакция. Недопустимо е да се приеме, че волята на
наказващия орган се е предполагала. Това означава наказаният да бъде поставен в
положение да гадае коя измежду всички възможни редакции на всяка една посочена
законова разпоредба е имал предвид наказващият орган. Подобно изискване не може
да се вменява в тежест на санкционираното лице, тъй като процесуалният закон не
е предвидил такова задължение, а нито АНО, нито съдът могат да вменяват нови
процесуални задължения на административнонаказателно отговорните лица. Не само
жалбоподателят, но и съдът е поставен в положение да предполага действителната
воля на АНО. Да се приеме обаче, че съдът с въззивното си решение може за пръв
път да укаже, че всъщност АНО се е позовал на стара редакция на разпоредбата,
би означавало съдът да измени с въззивното решение правната квалификация на
деянието. С такова правомощие той не разполага. Само за пълнота следва да се
отбележи, че разпоредбата на чл. 14 ЗМДТ е претърпяла множество изменения и
допълнения от първоначалното си обнародване, което ясно демонстрира
необходимостта при позоваване на стара редакция на разпоредбата по ясен начин
да бъде доведено до знанието на наказаното лице кое е съдържанието, което то
следва да съобразява при организиране на защитата си.
В заключение следва да се посочи, че съгласно чл. 3,
ал. 1 ЗАНН за всяко административно нарушение се прилага нормативният акт,
който е бил в сила по време на извършването му. Пренесено към настоящия казус
релевантният момент за тази преценка не е датата на придобиването на
собствеността, а моментът на изтичането на двумесечния срок за деклариране, тъй
като преди неговото изтичане жалбоподателят не е извършил административно
нарушение. В случая този двумесечен срок е изтекъл на 09.01.2019 г., но към
тази дата разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗМДТ е била със съдържанието си
съобразно редакцията към ДВ бр. 98 от 27.11.2018 г., в сила от 01.01.2019 г.
Отново в сила от тази дата са и разпоредбите на ал. 3 и ал. 4 на чл. 14 от ЗМДТ, които регламентират, че не се подават данъчни декларации за облагане с
годишен данък за имотите и ограничените вещни права, придобити по възмезден или
безвъзмезден начин по раздел трети от глава втора от ЗМДТ, а съгласно ал. 4 за
новопостроен или придобит по друг начин имот или ограничено вещно право на
ползване в срока по ал. 1 предприятията подават информация за отчетната
стойност и други обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка.
Следователно основателно е възражението по жалбата, че към датата на деянието
за жалбоподателя не е съществувало задължение за деклариране на придобиването
на процесния имот, което да е имало своята правна регламентация в разпоредба на
чл. 14, ал. 1 ЗМДТ, посочена в НП. Налице е неправилно приложение на
материалния закон, както и противоречие между приетите за установени факти и
дадената им правна квалификация.
По гореизложените съображения настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното наказателно постановление е издадено при
допуснати съществени процесуални нарушения, поради което е незаконосъобразно и
трябва да бъде отменено.
Така мотивиран и на
основание чл. 63, ал. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Наказателно постановление № 99 от 30.09.2019 г., издадено от Ц. Г. П. – ***
„Местни данъци и такси“ в Община Пловдив, с което на „ВАСКО 60“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Пещерско
шосе“ № 162, представлявано от управителя Д.Г.А., ЕГН: ********** на основание
чл. 123, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси е наложена „имуществена санкция“ в размер на 500 (петстотин) лева за нарушение по
чл. 14, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив в
14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала!
ХБ