Решение по дело №131/2024 на Административен съд - Търговище

Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО), във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Н. Д. С., [ЕГН], с постоянен адрес: обл. Търговище, общ. Попово, с. Зараево, ПК 7832, [улица], против Решение № 2153-25-29 от 12.03.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - Търговище с което е потвърдено Разпореждане № 253-00-598-5 от 29.01.2024 г. издадено от главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Търговище, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.

В жалбата, в съдебно заседание и в писмени бележки се сочи наличие на неправилна преценка на компетентния орган относно центъра на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на жалбоподателя, в оспорения административен акт. Сочи се, че в нарушение на чл. 35 АПК административният орган не е извършил пълната дължима проверка за релевантните по преписката обстоятелства. Също така се сочи, че административният акт е постановен в противоречие с целта на Регламент № 883/2004 за постигане солидарност при социалните фондове, по съображения № 1 и № 12 от преамбюла на Регламент № 883/2004.

Иска се отмяна на административния акт и връщане на преписката за ново произнасяне, претендират се разноски.

Ответникът в производството – Директорът на ТП на НОИ – Търговище, чрез юрк. Калбурджиев, в съдебно заседание и в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна. Оспорва твърдението за нарушение на процедурата като изразява становище, че АО е извършил всички дължими проверки, съобразно компетенциите си. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства, от фактическа страна намира за установено следното:

Със Заявление вх. № 253-00-598/22.11.2023 г. Н. С. е поискала отпускането на парично обезщетение за безработица (ПОБ) от България след последната си заетост в Нидерландия, като е посочила, че е упражнявала трудова дейност в друга държава - Нидерландия за периодите от 11.04.2022 г. до 30.10.2022 г.; от 17.04.2023 г. до 19.11.2023 г. и правоотношението и е прекратено, считано от 19.11.2023 г, след което е с прекратено правоотношение с осигурител в тази държава и декларира, че не получава парично обезщетение за безработица в друга държава.

Във връзка с подаденото заявление с писмо изх. № У-253-00-598-1/28.11.2023 г. допълнително са били изискани от заявителя: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 - Нидерландия; Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004; Други документи, издадени от осигурители в ДЧ на ЕС - Нидерландия, доказващи периоди на осигуряване и доходи от трудова дейност в страната.

С разпореждане № 253-00-598-1/ 28.11.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление № 253-00-598/ 22.11.2023 г. е спряно.

На 21.12.2023 г. Н. С. допълнително е представила Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - Нидерландия; Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004; Копия на документи удостоверяващи заетост и доходи по законодателството на ДЧ на ЕС - Нидерландия.

На 22.12.2023 г. е изпратено запитване чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на ДЧ на ЕС - Нидерландия, необходими за определяне право, период и размер на ПОБ случай 3049993.

С разпореждане № 253-00-598-3/28.12.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по заявление № 253-00-598/22.11.2023 г. за отпускане на ПОБ е спряно.

На 15.01.2024 г. чрез система за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI са получени СЕД U017 и СЕД U004 издадени от КИ на ДЧ на ЕС - Нидерландия. Удостоверен е период на осигурена заетост по законодателството на Нидерландия за времето от 17.04.2023 г. до 19.11.2023 г. и основание за прекратяване на последната заетост - изтичане на договора. На същата дата - 15.01.2024 г., получен е и СЕД 11004-Информация за заплата, в който е посочен размера на брутния доход през периода на заетост от 17.04.2023 г. до 19.11.2023 г.

С разпореждане № 253-00-598-4/23.01.2024 г. на основание чл. 55 от АПК производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление № 253-00-598/22.11.2023 г. е възобновено.

В хода на проведеното административно производство е извършена справка в информационния масив на НОИ и регистъра на трудовите договори (л. 49 от делото). Видно е, че за лицето липсват данни за подадени уведомления за сключени трудови договори за периода от 28.02.2020 г. до момента на издаване на процесното разпореждане.

На 29.01.2024 г. е издадено Разпореждане № 253-00-598-5 на Главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Търговище, с което е отказано отпускане на ПОБ. Изложени са мотиви, че българската институция не е компетентна да предостави ПОБ, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната сигурност е в държавата по последна заетост – Нидерландия. Това разпореждане е било обжалвано по административен ред, при което е постановено процесното Решение № 2153-25-29 от 12.03.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - Търговище.

С обжалваното в настоящото производство решение горестоящият орган е съобразил, че за периода от 28.02.2020 г. до момента на издаване на разпореждането липсват подадени данни от осигурители в България, поради което е приел, че жалбоподателят не е извършвал трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а КСО. Във връзка с определяне правото на ПОБ е установено, че Н. С. няма подадени данни за осигурителни периоди от 28.02.2020 г. до момента на постановяване на разпореждането за отказ, като осигурено лице за фонд „Безработица“ на някое от основанията на чл.4, ал. 1 и/или на чл. 4а КСО, поради което решаващият орган е приел, че заявителят не е бил осигуряван за фондовете на държавното, обществено осигуряване по българското законодателство. Установено е, че за периода от 28.02.2020 г. жалбоподателят не е упражнявал трудова дейност в Република България и съответно не е осигуряван по българското законодателство. Решаващият орган е установил, че за периода след 28.02.2020 г. за Н. С. има данни за удостоверени от КИ на ДЧ на ЕС - Нидерландия, съгласно които е упражнявала трудова дейност в ДЧ на ЕС - Нидерландия и е било осигурявано по законодателството на Нидерландия през периодите от 24.03.2020 г. до 12.10.2020 г., от 08.03.2021 г. до 11.10.2021 г., от 11.04.2022 г. до 31.10.2022 г. и от 17.04.2023 г. до 20.11.2023 г. Приел е, че за времето след 28.02.2020 г. Н. С. е упражнявала трудова дейност единствено в ДЧ на ЕС – Нидерландия, като е формулирал извод, че за периода от 28.02.2020 г. до момента на издаване на разпореждане за отказ за Н. С. не са внасяни осигурителни вноски, включително и за фонд „Безработица“, съгласно българското законодателство. Посочил е, че почти 4 години С. няма никакъв принос в осигурителната система на България през което време е работила в друга ДЧ на ЕС/ЕИП въз основа на което е извел заключението, че за лицето е налице дългосрочна заетост и пребиваване в друга ДЧ на ЕС/ЕИП, различна от България.

В оспореното решение решаващият орган е свел спора до обстоятелството коя е компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Нидерландия и няма данни в периода след 28.02.2020 г. да е бил осигурен в Република България.

Изложил е мотиви, че критериите за определяне на центъра на жизнените интереси са нормативно установени в чл. 11 от Регламент № 987/2009. Това са продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на държавата-членка, естество и специфика на упражняваната дейност, постоянният характер на дейността и нейната продължителност, семейното положение и роднински връзки на лицето, жилищно положение, държавата, в която лицето пребивава за целите на данъчното облагане и други. Изброените в чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 критерии нямат изчерпателен характер и не е установен йерархичен ред (т. 46 от мотивите по дело С-255/13 на СЕС).

Приел е, че в случая на заявителя продължителността на трудовата дейност е почти 4 години, видно от данните в събраните писмени доказателства по преписката, който факт определя достатъчно тясна и трайна връзка с държавата по заетост. Въз основа на това е прието, че заявителят няма никакъв принос в осигурителната система на България през което време е работило в друга ДЧ на ЕС, като това достатъчно да се приеме, че за същия е налице дългосрочна заетост и пребиваване в друга ДЧ на ЕС, различна от България.

Решаващият орган е приел, че С. е декларирала, че през периода на последната си заетост е работила като наето лице в Нидерландия, съпругът/партньорът ѝ е живял в държавата по последна заетост, разполага с постоянно жилище в Република България, няма деца до 18 години, преобладаващата част от роднините и социалните и контакти са в Република България, декларирала е, че няма намерение да се установи в Нидерландия, а единствено работи там. Прието е въпреки това, че С. на практика не е била икономически обвързана с Република България. Поддържането на контакти с най-близки родственици в България е естествено поведение.

Въз основа на изложеното решаващият орган е отхвърлил оспорването, като е приел, че заявителят Н. С. е променила пребиваването си едва след приключване на заетостта, което е ирелевантно за приложението на чл. 65, § 2 и § 5, б. а) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй като за последното е от значение къде е било обичайното й пребиваване през периода на нейната последна заетост.

С жалбата до съда Н. С. представя здравна книжка. В съдебно заседание Лична здравна карта и амбулаторни листи.

Събрани са и гласни доказателства – показания на Свидетелите Х. Д. Г. - съсед и Е. Р. О. – дъщеря. Двамата свидетелстват за това, че жалбоподателката е работила в Нидерландия на сезонна работа в селското стопанство основно, за да събере пари, с които да издържа семейството си. След приключване на сезона същата редовно се прибирала в България. През зимните месеци живеела в с. Зараево близо до родителите си, за които полага грижи. Полагала грижи и за децата на по-малката си дъщеря. Съпругът на жалбоподателката също работи в чужбина, но в различни периоди. Всичките ѝ роднини и близки живеели в България, в с. Зараево, обл. Търговище, където по принцип са устроени битово. Правили ремонт на къщата си и част от заработеното в Нидерландия жалбоподателката разходвала за него.

При така изложените фактически данни, които се подкрепят от приложените по делото писмени доказателства съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима.

Подадена е от лице, адресат на индивидуален административен акт, който акт засяга неговата правна сфера неблагоприятно и има право на жалба. Жалбата е подадена и в срока по чл. 118, ал. 1 КСО.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган, съгл. чл. 117 КСО. Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му съдът намира, че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушаване и на материалния закон.

Република България като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з").

Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Не е спорно по делото, че Н. С. е гражданин на Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент.

Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3.

В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване.

Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Нидерландия.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

От анализа на така изложената релевантна правна уредба следва да се разбира, че с понятието „държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване“ следва да се свързва държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си, личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти, интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия договор и др. При всеки конкретен случай различните обстоятелства следва да бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното си местопребиваване.

Следва да се посочи, че тези принципни постановки коректно са залегнали в мотивите на обжалвания административен акт, но са погрешно тълкувани.

В случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в оформените от компетентната институция на Нидерландия формуляри само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Макар тези документи да са официални, в тях не е отразено обстоятелство относно страната на пребиваване на жалбоподателя. Това е така поради факта, че в цитираните формуляри и трудов договор е изрично посочено, че вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил последно регистриран за времето на престоя си в Нидерландия, е определен като адрес за пребиваване и за месторабота на временен работник (л. 28 – 35 и 37 - 48 от делото). Тези данни се потвърждават и от показанията на свидетелите и опровергават извода на решаващия орган, че нидерландската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Съдът счита, че само в такава хипотеза може да се прецени налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните институции на две държави-членки. В допълнение следва да се посочи, че от представената по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС“, която в полето „Вид адрес“ е посочен текстът „Държава на пребиваване“, не може да се установи какви са останалите опции за избор в посоченото поле, както и причините за избирането на именно тази опция. В решението си органът е обсъдил единствено, че наличието на адресна регистрация в България не рефлектира върху намерението на лицето. Посоченият в трудовия договор адрес, е свързан с времето на полагане на трудовата му дейност и от него не може да се прави извод, че същият е пребивавал там трайно.

При положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателят не се явява командировано лице, както при липса на данни да е осъществявал дейност едновременно и на територията на България, очаквано получената информация е, че Н. С. не е внасяла осигурителни вноски в България. Тази информация обаче не води до извод, че центърът на жизнените ѝ интереси, който е основният показател за определяне на мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна от България. По същия начин информацията за пътуванията му в чужбина (също безспорна) не води до извод, че държавата на пребиваване е Нидерландия. Не може да бъде игнориран и фактът, че събраните доказателства водят до категоричен извод, че през цялото време семейството на жалбоподателя - съпруг, майка, баща и дъщери трайно е пребивавало на територията на Република България. Жалбоподателката притежава собствено жилище на територията на община Попово, обл. Търговище, в което живее заедно със съпруга си и по-малката си дъщеря. Отделяла е и средства за ремонт и обзавеждане на това жилище, които разходи не би правила, ако считаше друга страна за такава по трайно пребиваване. След завръщането си в страната по произход е продължила да търси работа именно в тази страна, където пребивава, включително и към настоящия момент.

При тези данни съдът намира, че административният орган е подходил едностранчиво, ползвайки непълна информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е отказал незаконосъобразно отпускане на обезщетение за безработица.

При тези съображения решението на директора на ТП на НОИ следва да бъде отменено, а административната преписката да бъде върната на длъжностното лице, издало разпореждането, за ново произнасяне по същество, при което относно определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

Воден от горното и на основание чл. 118, ал. 3 КСО, във връзка с чл. 172, ал. 2, пр. второ АПК Административен съд – Търговище

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 2153-25-29 от 12.03.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - Търговище с което е потвърдено Разпореждане № 253-00-598-5 от 29.01.2024 г. издадено от главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Търговище, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Н. Д. С. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.

ВРЪЩА преписката на главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Търговище за ново произнасяне по Заявление вх. № 253-00-598/22.11.2023 г. на Н. Д. С., съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

Решението не подлежи на обжалване.