ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 102
гр. Търговище, 01.04.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИАНА Н. И.А
Членове:МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ
БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. И.А Въззивно частно
гражданско дело № 20223500500075 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК
*********, гр. София, чрез пълномощник юрск. Р.И., против разпореждане №
200/28.01.22г., постановено по ч.гр.д. № 97/2022г. по описа на РС - Търговище, с което е
отхвърлено частично заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против ИВ. К. ИВ. от гр. Т. „ за вземането за
договорно възнаграждение в размер на 17.16 лв., дължимо за периода от 01.12.2020 г.-
01.03.2021 г.“
С оплаквания за незаконосъобразност на разпореждането, частният жалбоподател
моли за неговата отмяна и уважаване искането му изцяло, претендира разноски. В жалбата
са проследени и обсъдени разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, изложени са
оплаквания за неправилна преценка от заповедния съд на разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП; както и доводи, че процесният ДПК отговаря на всички законови изисквания,
уговореният годишен лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи
на добрите нрави, позовавайки се и на чл. 9 от ЗЗД и на „по-старата съдебна практика“,
цитирайки решения на ВКС от 2003-2007 г. приемаща за противоречащи на добрите нрави
клаузи за лихви, надвишаващи 3-кратния размер на законната лихва, която практика е
преосмислена с оглед последващото изменение на ЗПК със ЗИДЗПК (ДВ бр.35/22.04.14 г., в
сила от 23.07.14 г.), въвел максимален размер на ГПР не по-висок от 5 пъти размера на
законната лихва (не повече от 50%). Жалбоподателят въвежда и следния довод: В случай, че
съдът постави граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30
процента, то автоматично и абсолютно неоснователно се ограничава и размерът на
1
годишния процент на разходите до 35-40 процента, каквото правомощие за разширително
тълкуване на императивни правни норми или за дописване на изключения към тях все още
не е дадено на нито един държавен съд.
След извършената проверка по чл. 278 от ГПК съдът констатира следното:
Частната жалба е допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да се произнесе по жалбата, съдът взе предвид следното:
“ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирал заявление по чл. 410 ГПК,
уважено частично с издадената Заповед № 42/28.01.22 г. за сумата от 200 лв. – неплатена
главница по ДПК № 40001766759/23.10.2020 г., ведно със законна лихва от подаване на
заявлението- 27.01.22 г. до окончателно изплащане на задължението, на осн.чл. 411, ал. 3,
вр. с чл. 410, ал. 1, т. 1 от ГПК, присъдил е разноски 75лв.-д.такса и юриск.възнаграждение.
С обжалваното разпореждане № 413/25.02.22г. заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ
искането на “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, против
АСЕН ФИЛЕВ АСЕНОВ, ЕГН **********, с настоящ адрес в с. Л., общ. Т., за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, САМО В ЧАСТТА за сумите: 17.16 лв. -
непогасено договорно възнаграждение за период от 01.12.2020г. до 01.03.2021г. ; 14.21 лв. -
законна лихва за забава от 02.12.2020г. /дата на изпадане в забава/ до 01.03.2021г. ; 60
лв. – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, дължимо от
01.03.2021г.; 72 лв. - неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси, дължимо от
01.03.2021г.; 30 лв. - непогасени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането,
начислени на 16.12.2020г. /изпадане в забава по-голяма от 14 дни/; 32.06 лв. - законна лихва,
дължима от 01.03.2021г.-дата на изтичане на погасителния план до 26.01.2022г., както и за
разноските за възнаграждение на юрисконсулт над размера от 50 лв. до пълния претендиран
размер от 180 лв., като НЕОСНОВАТЕЛНО, на осн. чл.78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37, ал.1 от
ЗПП и във вр. чл. 26 от НЗПП. По фактите:
Не се спори относно параметрите на процесния ДПК, сключен на 23.10.20 г.,
установени и от приложените доказателства към заявлението: Сума на кредита – 200 лв.,
срок: 4 месеца; месечна вноска – 54.29 лв., първа вноска-платима на 01.12.20 г., последната -
на 01.03.21 г.; ГПР 43.50%, годишен лихвен процент- 40.50 %; лихвен процент на ден –
0.11%; дължима сума по кредита – 217.16 лв. Освен това кредитополучателят се е
задължили да заплаща в рамките на ДПК и месечна вноска от 33 лв. за два допълнителни
пакета „Фаст“ (цена 60 лв.) и „Флекси“ (72 лв.), при което размера на ОБЩАТА месечна
вноска е 87.29 лв., а общата сума за връщане по предоставения кредит от 200 лв. е 349.16
лв.
Макар в диспозитива на обжалваното разпореждане да не е посочено законовото
основание, видно от мотивите, за да постанови частичния отказ, съдът се е позовал на
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК - обоснована вероятност, че клаузи за
допълнителни такси за различни услуги - Фаст и Флекси в чл. 15.1 и чл. 15.2 от ОУ са
неравноправни и имат за цел единствено заобикаляне императивните норми на чл. 19, чл.
2
10а, чл. 22 и чл. 33 и съответно приложимост на чл. 23 от ЗПК. Предвид изложеното, както
и заявената на осн.чл. 17.4 от ОУ сума от 30лв.-неплатена такса по тарифа за извънредно
събиране на вземането, заповедният съд е заключил, че „вземанията, произтичащи от такива
клаузи, визирани по-горе не могат да се отнесат към категорията на безспорните
вземания, тъй като съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях,
поради което не могат да бъдат защитени по реда на заповедното производство“.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се отхвърля когато „се
основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това“, като нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.)
дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя“.
С изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл. 411 ал. 2 т. 3
ГПК съдът е задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител, какъвто безспорно е процесният ДПК, въз основа на който заявителят
претендира присъждане на дължими суми, като това задължение на съда произтича и от
целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната
процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите.
Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от
договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е
налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е
възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат
вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи
условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно
чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС на Република България.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
При ДОГОВОРЕНИТЕ параметри, общото задължение по изплащане на
предоставения кредит от 200 лв., заедно със стойността на закупените допълнителни пакети
Фаст (60 лв.) и Флекси (72 лв.) е 349,16 лв. Очевидно е, че по този начин ГПР реално не е
43.50%, а почти двойно повече, при забрана да не надхвърля 50% (чл. 19, ал. 4 ЗПК,
приложим към настоящия ДПК, скл. на 23.10.2020 г. При това положение, с оглед мотивите
на съда, не отговаря на фактическите констатации и правни изводи оплакването в жалбата,
че заповедният съд бил поставил граница за максимално допустим размер на
възнаградителната лихва до 30 %, водещо автоматично и абсолютно неоснователно до
3
ограничаване размера на ГПР до 35-40 процента.
От справка в публичния регистър на КЗП, се установява, че Комисията се е
произнесла по практиката на заявителя да сключва договори за допълнителни услуги (ДУ),
като със Заповед № 1020/17.11.2017 г. на Председателя на КЗП се забранява на заявителя да
прилага агресивна нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68в във вр. с чл. 68г, ал.
4, във връзка с чл. 68з от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), изразяваща се в това, че
при сключването на договори за потребителски кредит заявителят принуждава
потребителите да закупят пакет от допълнителни услуги, включващ приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски, възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Потребителите, които желаят бързо и приоритетно
разглеждане на искането за кредит, не могат да закупят само тази услуга, тъй като тя е
включена в пакет с още четири други услуги.
Цитираната заповед е влязла в сила, считано от 08.07.2019 г., когато с Решение №
10606 от 08.07.2019 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 13144/2018 г.
касационната жалба на заявителя е приета за неоснователна. ВАдмС е приел, че с
въпросните пакети за ДУ заявителят осъществява агресивна нелоялна търговска практика по
смисъла на ЗЗП.
Изправени сме пред хипотеза, при която търговецът, с цел да извлече за себе си по-
голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел клаузата за закупуване на
пакет/и за ДУ, осъществявайки агресивна нелоялна търговска практика. Клаузата несъмнено
е неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. Неравнопоставеността на тази клауза води до
недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните
параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов
минимум от 50%., т.е. процесният ДПК е сключен в противоречие на закона, обуславящо
приложимостта на предвидената в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК специална
недействителност – в която заявителят има право само на вземане за връщане на
неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за договорна лихва или за
заплащане на посочените по-горе пакети за ДУ.
Относно претендираната сума от 30 лв. като такса за извънсъдебно събиране на
суми по кредита, към изводите на РСТ, въззивният състав добавя и следното: независимо
как е наречена, по същество се касае за такса за управление на кредита. Всички
административни действия, които следва да извършват служителите на кредитодателя с цел
регулярно установяване на падежни дати, наличие на преводи, закъснения, уведомяване на
длъжника, че е в забава др.подобни – са все действия по управление на кредита. ЗПК
изрично предвижда забрана за събиране на такава такса, преценявайки, че такава една
клауза би била неравноправна спрямо потребителя.
4
Изложените в ч.жалба съображения, основани на размера на претендираната
възнаградителна лихва 17,16 лв., водят на извод на неправилна интерпретация от
жалбоподателя, тъй като доводите за неравноправни клаузи не почиват единствено върху
този размер. Възнаградителната/договорна лихва не може да бъде изключена от контекста
на извода за приложимостта на чл. 23 от ЗПК (по изложените по-горе доводи), съгласно
който потребителят дължи само главницата по предоставения кредит.
Районният съд е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат,
разпореждането му е законосъобразно, а частната жалба – неоснователна, поради което
съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като неоснователна жалбата на „ПРОФИ КРЕДИТ
България” ЕООД, ЕИК *********, гр. София, чрез пълномощник юриск. Р.И., против
разпореждане № 413/25.02.22г., постановено по ч.гр.д. № 212/2022г. по описа на РС -
Търговище, с което е отхвърлено частично заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ България”
ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против В. И. С., ЕГН
********** и съдлъжник А. И. С., ЕГН **********, и двамата с настоящ адрес в гр. Т., за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, В ЧАСТТА за сумите: 471.06 лв .-
непогасено договорно възнаграждение за период от 05.12.2020г. до 03.12.2021г.; 230.77 лв. -
законна лихва за забава от 06.04.2020г. до 03.12.2021г.; 396 лв. - неплатено възнаграждение
за закупена и използвана допълнителна услуга Фаст, 600 лв. – неплатено възнаграждение за
закупена допълнителна услуга Флекси, 18.87 лв. – законна лихва, дължима от 03.12.2021г. -
дата на предсрочна изискуемост до 24.02.2022г., както и за разноски в посочения размер,
като НЕОСНОВАТЕЛНА.
Определението не подлежи на обжалване - т.8 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по
тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5