№ 6591
гр. София, 20.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20231100501139 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Н. В. В., ищец пред
СРС, срещу решение № 20067228 от 15.11.2022 г., постановено по гр.д.№
20544 по описа за 2021 г. на СРС, ГО, 90-ти състав, с което е отхвърлен
предявения от ищцата, въззивник, иск по чл.439 ГПК и в нейна тежест са
възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.
Твърди се, че решението било постановено при нарушение на материалния и
процесуален закон. Счита, че изводите на съда не са подкрепени с убедителни
доказателства. Действително, изброените от съда изпълнителни действия
били осъществени, но съдът не се съобразил, че последното изпълнително
действие е извършено на 13.07.2012 г. От извършването на това действие
били изтекли повече от три години бездействие до следващото действие на
взискателя на 03.02.2016 г. По силата на чл.433, ал.1,т.8 ГПК изпълнителното
дело следвало да бъде прекратено. Извършените след този момент
изпълнителни действия – запори, описи и възбрани не прекъсвали давността.
1
Последната била изтекла след 13.07.2012 г. Затова и сумата била недължима.
Счита, че давността е тригодишна, защото в случая нямало съдебно решение,
а заповед за изпълнение. Дори да се приемело, че давността е 5-годишна, то
тя също била изтекла. Следвало да се съобрази и приетото в ТР №2/2013 г. от
26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, в което било посочено кои изпълнителни
действия не се считат за прекъсващи давността.
Иска се от настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното
решение и вместо него да постанови друго, с което предявеният иск да бъде
уважен. Разноски се претендират.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред
СРС-„Топлофикация София“ ЕАД, в който се изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното
решение. Намира, че от СРС не са допуснати сочените от въззивника
нарушения на материалния и процесуален закон. Приложима в случая била
разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, от което следвал извода, че давността е 5-
годишна. Счита, че неподаването на възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК
можело да се приравни на правните последици на признание на вземането по
чл.116, б.“а“ ЗЗД. С оглед приетото в т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. , давност до
26.06.2015 г. не била текла. Следвало да се вземе предвид и обявеното в
страната извънредно положение и спирането на течението на сроковете със
ЗМДВИП, изменен с ДВ, бр.34 от 09.04.2020 г. Това спиране се отнасяло и до
течението на погасителната давност, чийто срок бил спрян за периода от
13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. Претендира разноските по делото.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивницата е била уведомена на 06.12 2022 г.
Въззивната жалба е подадена на 16.12.2022 г.
Следователно, същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт,
подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният
от въззивницата иск по чл.439 ГПК, то за ищцата/в производството пред СРС,
въззивник в настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.
Следователно, въззивната жалба е допустима.
2
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Ищцата е поискала от съда да признае за установено, че не дължи на
ответника сумите за доставена, но незаплатена потребена топлинна енергия в
размер на 695,05 лв., от които главница в размер на 657, 91 лв. за периода от
01.01.2008 г. до 30.04.2011 г. и законна лихва в размер на 37, 14 лв. за периода
12.03.2008 г. до 14.02.2012 г. поради погасяването на задълженията по
давност. За събирането на тези суми било образувано изп.дело №
20128440402188 по описа на ЧСИ С.Я., въз основа на изпълнителен лист,
издаден по определение на СРС, 113-ти състав по гр.д.№ 7922 по описа за
2012 г. Твърди се, че не били извършвани изпълнителни действия от страна
на взискателя повече от три години от влизане в сила на заповедта за
изпълнение, издадена на 20.04.2012 г. Затова изп.производство следвало да
бъде прекратено на основание чл.111, ал.1, б.“в“ ЗЗД, тъй като се касаело до
периодично вземане. Твърди се, че от момента на издаване на заповедта за
изпълнение, давността не била прекъсвана. Позовава се на ТР № 2/2013 г. от
26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приемело, че давността започва
да тече от издаването на изп.лист, което било сторено на 25.06.2012 г., то
същата била изтекла след 25.06.2015 г. Твърди се, че са настъпили
предпоставките на чл.433, ал.1,т.8 ГПК и чл.433, ал.1,т.5 ГПК. Съдебната
практика приемала, че всички изпълнителни действия след изтичането на
давността са незаконосъобразни и не могат да спрат изтичането на давността.
Тези действия били незаконни и недействителни.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва
чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
Спорно по делото е изтекла ли е погасителната давност.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от
3
представеното по делото, изп.дело, се установява, че същото е образувано въз
основа на издаден изпълнителен лист от 25.06.2012 г. Същият бил издаден по
ч.гр.д.№ 7922 по описа за 2012 г. на СРС въз основа на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, като с него да заплатят процесните
задължения били задължени солидарно М.В. и В.В.. Съгласно представеното
удостоверение за наследници длъжника В.В. бил починал на 03.10.2016 г., а
негови наследници по закон били съпругата М.В., която била съдлъжник по
изп.дело и дъщерите му Н. В. и Е. В.. С молбата за образуване на изп.дело от
страна на взискателя било възложено на ЧСИ на основание чл.18 ЗЧСИ
извършването на изп.действия. На 25.09.2012 г. ЧСИ наложил запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника М.В.. На 31.10.2012 г. наложил
възбрана върху имот на М.В.. На 05.12.2012 г. ЧСИ наложил възбрана върху
имот на двамата длъжници М.В. и В.В.. Установявало се, че в периода от
12.12.2012 г. до м.03.2015 г- ежемесечно постъпвали удържани от
работодателя на длъжника М.В., суми по наложения от ЧСИ, запор. С молба
от 03.02.2016 г. взискателят поискал от ЧСИ насрочване на опис на движими
вещи, собственост на длъжниците. Описът бил насрочен за 04.04.2016 г. На
14.03.2016 г. от страна на взискателя постъпила молба за спиране на
изпълнението на основание чл.432, т.2 ГПК поради постигнато между
страните споразумение. С постановление от 15.03.2016 г. ЧСИ спрял
изпълнителното производство. С молба от 09.01.2018 г. взискателят поискал
възобновяване на изпълнителното производство. Констатирана била смъртта
на длъжника Витев и били конституирани неговите наследници. На ищцата
Н. В. на 06.08.2019 г. било връчено съобщение за явяване при ЧСИ и
деклариране приемането на наследството на В.В.. На 05.03.2021 г. ЧСИ
наложил запор върху вземанията на ищцата в „Райфайзенбанк /България:
ЕАД. При така установената от СРС фактическа обстановка, от правна страна
са изложени мотиви, че погасителната давност по отношение на главницата и
за разноските била 5-годишна, а по отношение на лихви и неустойки – 3 –
годишна. В случая вземането, предмет на изпълнението, било предмет на
издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК. Заповедта се
стабилизирала и се получавало ефект близък до СПН, тъй като единствената
възможност за оспорването бил искът по чл.424 ГПК. Аргументи в подкрепа
на тази теза съдът е намерил в нормата на чл.371 ТЗ. Затова била приложима
4
нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД. Съгласно тази разпоредба срокът на новата
давност всякога бил 5 години. В случая заповедта за изпълнение била влязла в
сила най-рано на 05.05.2012 г., когато били изтекли 14-дни от издаването й.
От тази дата следвало да тече 5-годишния давностен срок. Този срок бил
прекъсван многократно с извършените от ЧСИ изпълнителни действия.
Освен това по арг. от т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС и съдебната практика по приложението му, следвал извода,
че давността не била текла от образуването на изп.дело до 25.06.2015 г. За
периода 15.03.2016 г. до 09.01.2018 г. изп.дело било спряно и давността също
не била текла. По отношение задължението на В.В. и наследниците му
давността била текла в периода от 26.06.2015 г. до 15.03.2016 г. и от
10.01.2018 г. до 05.03.2021 г., когато била прекъсната с налагането на запора
върху вземанията на ищцата в „Райфайзенбанк /България/ ЕАД, както и с
налагането на запор върху вземанията М.В. в „Банка ДСК“ ЕАД на 05.03.2021
г.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция намира, че
СРС правилно е установил фактическата обстановка по спора, както и
извършените от ЧСИ изп.действия. Съдът, обаче, не се солидаризира с част от
мотивите на СРС защото:
Изпълнителния лист, действително, е издаден въз основа на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, но не за задължения по договор за кредит, както е
посочено в обжалваното решение, а за задължения за топлинна енергия.
Действително, изп.лист е издаден на 25.06.2012 г.
Погасени ли са по давност вземанията, предмет на образуваното
изп.дело № 20128440402188 по описа на ЧСИ С.Я.:
Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането
на който законът свързва определени последици- преграждане на
възможността за събиране на вземането по съдебен ред. При изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ, независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на
5
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане
за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, изготвяне на справки, набавяне на документи, книжа и др.,
назначаване на експертиза, извършване на разпределение, плащане въз основа
на влязло в сила разпределение и др.
С молбата от 13.07.2012 г. по която е образувано изп.дело са възложени
правомощията по чл.18 ЗЧСИ.
С разпореждане от 20.07.2012 г. ЧСИ е образувал изп.дело.
На 25.09.2012 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на
длъжницата М. С.В. /л.35/ от изп.дело/ за налагане на запор върху трудовото
й възнаграждение. Съобщението е получено от третото задължено лице на
25.09.2012 г. Видно от отбелязванията на гърба на изпълнителния лист по
така наложения запор е започнало плащане на 13.12.2012 г. като плащанията
са с различен размер и са продължили регулярно до 25.03.2015 г.
Въз основа на разпореждане на ЧСИ от 18.10.2012 г. е наложена и
възбрана върху собствен на длъжниците имот /този с адм.адрес: гр.София,
бул.“*******, ап.15, която е вписана на 05.12.2012 г. /л.58 от изп.дело/.
С молба от 03.02.2016 г. взискателят е поискал насрочване на опис на
движими вещи, както и налагане на запор на трудови възнаграждения /пенсии
на длъжниците /л.152 по изп.дело /.
Видно от разпореждането от 26.02.2016 г. такъв опис е бил насрочен за
04.04.2016 г. /л.154/. За така предприетите действия двамата длъжници са
били уведомена на 06.03.2016 г.
На 14.03.2016 г. от страна на взискателя е подадена молба за спиране на
изп. производство на основание чл.432,т.2 ГПК поради постигнато между
страните споразумение/л.170 от изп.дело/.
С постановление от 15.03.2016 г. ЧСИ е спрял изп.дело /л.172/.
С молба от 10.02.2017 г. взискателят е поискал налагане на запори на
6
банковите сметки и на трудовите възнаграждения на длъжниците.
С молба от 09.02.2018 г. взискателят е поискал изп.производство да
бъде възобновено, тъй като длъжниците не спазили споразумението.
С разпореждане от 25.04.2018 г. ЧСИ като е констатирал смъртта на
длъжника В.В. е разпоредил изискване на удостоверение за неговите
наследници /л.199 от изп.дело/.
С оглед постъпило такова удостоверение от район „Оборище“ се
установява, че длъжника В.В.В. е починал на 03.10.2016 г. и негови
наследници по закон са първоначалната длъжница М. С.В. и неговите
дъщери, една от които ищцата Н. В. В..
С разпореждане от 02.04.2019 г. ЧСИ е наложил запор върху банковите
сметки на длъжника М.В. /л.194 от изп.дело/.
С разпореждане от 15.07.2019 г. ЧСИ е дал срок на наследниците да
заявят дали приемат или се отказват от наследството на починалия длъжник.
Същите не са изразили категорично становище.
С разпореждане от 22.02.2021 г. ЧСИ на основание чл.429 ГПК е
конституирал като длъжници наследниците по закон на починалия длъжник.
Със същото разпореждане е наложен запор върху банковите сметки на всеки
един от длъжниците до размера на наследствените им права.
На 08.03.2021 г. е постъпило запорното съобщение в „Райфайзенбанк
/България/ ЕАД за налагане на запор върху банковите сметки на
новоконституираната длъжница Н. В. /ищца в процеса/. На същата дата е
постъпило запорното съобщение в Ти Би Ай Банк ЕАД за налагане на запор
върху банковите сметки на новоконституираната длъжница Е. В. И. /л.261 и л.
262 от изп.дело/. На същата дата е постъпило и запорното съобщение в
„Юробанк България“ АД за налагане на запор върху банковите сметки на
новоконституираната длъжница Е. В. И.. На същата дата е постъпило и
запорното съобщение в „Банка ДСК“ АД за налагане на запор върху
банковите сметки на първоначалната длъжница М. С.В..
Видно от платежните документи на л.280 и следв. от изп.дело в
резултат на наложените запори са постъпвали суми. Върху изп.лист е
отбелязано и плащане на 15.03.2021 г.
С молба от 27.10.2021 г. от взискателя е поискано извършване на опис и
7
оценка на движими вещи с оглед изнасянето им на публична продан /л.305 от
изп.дело/ и удовлетворяване му.
С оглед гореконстатираните принудителни изпълнителни действия не
се установява, бездействие на взискателя за срок по-дълъг от 2 години.
Доводите на въззивницата не съответстват на данните по изп.дело.
При така извършените принудителни изпълнителни действия без
значение за изхода на спора се явява обстоятелството дали давността е 3-
годишна или 5-годишна. Само за пълнота на изложението ще посочим, че
настоящата инстанция приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение,
какъвто е настоящия случай, има характер на влязло в сила решение.
При това положение не са настъпили предпоставките на чл.433, ал.1,т.8
ГПК за прекратяване на изп.производство, тъй като не се установи
бездействие на взискателя, нито настъпване на погасителната давност на
вземанията за принудителното събиране на които е било образувано изп.
дело.
Ще отбележим, че със спирането на изп.производство на основание
чл.432 ГПК се спира и извършването на изп.действия поради което целените
от ищцата последици на прекратяване на изп.дело поради бездействие на
взискателя, не се осъществяват.
До установяването на наследниците по закон на починалия длъжник и
конституирането им ЧСИ също не може да предприеме принудителни
действия за изпълнение.
Извършените изп.действия срещу починалия първоначален длъжник
разпростират действието си и срещу неговите наследници, арг. от 429, ал.2
ГПК.
За пълнота на изложението ще посочим, че разпоредбата на чл.433,
ал.1,т.5 ГПК е неотносима относно погасяването на вземанията по давност.
Същата разпоредба касае невъзможност посоченото от взискателя имущество
да бъде продадено, както и липсата на друго секвестируемо имущество. Този
довод е неоснователен и на друго основание, тъй като видно от резултатите от
извършеното проучване на длъжниковото имущество същите са собственици
на няколко недвижими имота, както и имат средства депозирани в няколко
банки.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
8
/макар и с други мотиви/ обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено
като правилно.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски, изразяващи се в
юриск.възнаграждение за процесуално представителство и съдът определя
такова по реда на чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв. и ги присъжда.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20067228 от 15.11.2022 г., постановено по гр.д.
№ 20544 по описа за 2021 г. на СРС, ГО, 90-ти състав, изцяло.
ОСЪЖДА Н. В. В., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. Ботевград,
ул.“******* ет.1 – адв.И. Н., да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *******, гр.София, ул.“******* сумата в размер на 100 лв.-
юрик.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9