№ 9929
гр. София , 05.08.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ в закрито заседание на пети
август, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА Частно
гражданско дело № 20211110144593 по описа за 2021 година
като разгледа гр.д. № 44593/2021 г. по описа на СРС, I г.о., 162 състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на П.К.Б.“ ЕООД срещу СТ. Д. СТ. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 500 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит № 30041688370 от 07,01,2020 г., ведно със
законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, лихва за
забава в размер на 76,64 лв. за периода от 25.11.2020 г. до 27.07.2021 г., лихва за забава в
размер на 24,39 лв. за периода от 26.01.2020 г. до 25.11.2020 г., възнаградителна лихва от
96,57 лв. за периода от 25.01.2020 г. до 25.11.2020 г., сумата от 137,75 лв., възнаграждение за
допълнителна услуга Фаст, както и за сумата от 400 лв., възнаграждение за допълнителна
услуга Флекси.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска издаване на
заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното съдържание на
заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК. Следователно,
предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с всички
правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и размер, т. е.
по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на изискванията за
редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и изпълнителен лист
следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или добрите нрави – арг. чл.
411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се
издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне
(поради противоречието му с императивни правни норми и/или добрите нрави), тъй като
1
проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните (каквато е основната цел
на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
В настоящия случай заявителят твърди, че по посочения договор е предоставил заем в
размер на 500 лв. със задължение за връщането му на 11 погасителни вноски, ведно с
уговореното възнаграждение. Поддържа (видно от приложените към заявлението писмени
доказателства), че страните по договора за потребителски кредит са постигнали съгласие за
закупуване на допълнителни услуги Фаст и Флекси, изразяващи се (видно от чл. 15 от
общите условия, приложени по делото) в приоритетно разглеждане на искането за кредит,
както и във възможности за потребителя да отлага плащане на вноски, да намалява размера
на месечни вноски, да променя датата на падеж и др., за което дължи възнаграждение в
непогасен размер от 137,75 лв., респ. 400 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че т.нар. „допълнителни услуги“, за които се дължи
възнаграждение в общ размер надхвърлящ размера на предоставения заем, не попада в
приложното поле на цитираната разпоредба. Срещу тази такса (възнаграждение) не се
дължи никакво поведение от страна на кредитора – видно е, че сумата се дължи за
предоставените допълнителни възможности на потребителя да управлява кредита, като би
могъл да променя условията по погасителния си план, както и да получи приоритетно
разглеждане на искането му за кредит. В този аспект това вземане няма характер на такса,
тъй като не се дължи заради извършени разходи, нито заради определени действия,
предприети от кредитора – арг. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Наименованието на
допълнителните услуги прикрива истинската цел на клаузата да служи за увеличение на
възнаграждението на кредитора за предоставения заем, което от своя страна води до
нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Добавено към уговореното възнаграждение по
договора, възнаграждението за допълнителните услуги надхвърля размера на предоставената
главница по договора, т.е. несъмнено води до многократно превишаване тавана на ГПР,
което от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение
(арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявлението в
посочената част следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
2
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 33815/28.07.2021 г. на П.К.Б.“ ЕООД срещу СТ. Д. СТ. за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в частта за сумата
от 137,75 лв., възнаграждение за допълнителна услуга Фаст, както и за сумата от 400 лв.,
възнаграждение за допълнителна услуга Флекси.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3