№ 2471
гр. София, 24.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20221100509428 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 7918 от 12.07.2022 г. по гр.д. № 42715/2021 г. Софийски
районен съд, 156 състав признал за установено по отношение на К. А. Б., ЕГН
**********, че дължи на ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******,
на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл.
200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 038.58 лева,
представляваща цена на незаплатена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от м.
11.2017 г. до м. 04.2019 г. за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.
*******, аб. № *******, ведно със законната лихва от 08.12.2020 г. (датата на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
окончателното плащане, както и сумата от 27.27 лева, представляващи цената
на услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2017 г. до 30.04.2019 г.,
ведно със законната лихва от 08.12.2020 г. до окончателното плащане, както и
сумата от 143.25 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за
цената на доставената топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г. до
12.03.2020 г. и за периода от 09.04.2020 г. до 27.11.2020 г., като отхвърлил
1
иска за главницата за топлинна енергия за сумата над 1 038.58 лева до пълния
предявен размер от 3 102.07 лева и за периода м. 05.2017 г. - м. 10.2017 г.,
както и иска за цената на услугата дялово разпределение за сумата над 27.27
лева до пълния предявен размер от 28.87 лева и за периода м. 11.2017 г.,
както и иска за мораторна лихва върху главницата за цената на доставената
топлинна енергия за сумата над 143.25 лева до пълния предявен размер от
498.00 лева и за периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г., както и иска за
мораторна лихва върху главницата за цената на услугата дялово
разпределение за сумата от 6.14 лева за периода от 31.12.2017 г. до 27.11.2020
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 13.01.2021 г. по ч.гр.д. № 62626/2020 г. по описа на СРС, 156
състав. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответницата е осъдена да
заплати на ищеца сумата от 371.44 лева, представляващи деловодни разноски
и юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното
производство. Решението е постановено при участието на „Бруната“ ООД,
като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата К. А. Б.,
чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. З.К.
от САК, която го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон
и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Районният съд не
съобразил разпоредби на два общи материални закона – ЗЗД и ЗЗП, два
специални материални закона – ЗЕ и ТЗ, и основния процесуален закон –
ГПК. С чл. 16, ал. 1 ЗЗД законодателят разпоредил сключване на договор при
общи условия, а не публикуване в средства за масова информация.
Публикуваните от ищеца общи условия сами по себе си, без договор, не
пораждали нито права, нито задължения за някого. Публикуваните общи
условия можело да породят права и задължения само ако били писмено
потвърдени, съгласно чл. 16, ал. 1 ЗЗД. С чл. 62 ЗЗП законодателят забранил
изрично доставката на стоки и услуги срещу заплащане без „изричното и
предварително искане“ от страна на потребителя. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 6
ЗЕ между доставчика и ползвателя на топлинна енергия задължително
следвало да се сключи писмен договор. Съгласно чл. 293, ал. 1 вр. чл. 287 ТЗ
вр. чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ за действителността на една търговска сделка била
необходима писмена форма на договора. Съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК, при
2
откриване на заповедното производство заявителят прилагал договор, ако е в
писмена форма, заедно с всички изменения и допълнения към него. Такъв
договор в писмена форма не бил представен нито в заповедното, нито в
исковото производство, нито съдът поискал от заявителя-ищец да представи
такъв, а горепосочените законови разпоредби били мълчаливо заобиколени.
Без наличие на писмен договор, районният съд неправилно приел ответницата
да е купувач на топлинна енергия, а съответно и че дължи нейната цена. В
тежест на ищеца било да докаже, че ответницата е ползвала доставената
топлинна енергия в процесния период 01.05.2017 г. – 30.04.2019 г. По делото
бил представен договор от 22.11.1985 г. за продажба на държавен недвижим
имот по реда на НДИ с купувач – ответницата. Този документ наистина
доказвал, че ответницата е била собственик на процесния недвижим имот, но
32 години преди процесния период от време. Районният съд неправилно
приел в мотивите на решението, че това възражение е преклудирано с
изтичане на срока за отговор на исковата молба, след като договорът за
покупката бил представен едва на 05.05.2022 г. Поради това моли съда да
отмени решението в обжалваните части и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД не е
депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молби от 25.10.2023 г. и
26.03.2024 г. оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като
правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Третото лице помагач на ищеца – „БРУНАТА” ООД, не взема
становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
3
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Въззивният съд намира, че в същите части не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят
правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на клиентите;
редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на количеството
топлинна енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията;
условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на
топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела,
средствата за търговско измерване или други контролни приспособления и
пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите условия влизат
в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от клиентите. Съгласно ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни
с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от
клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се
отразяват в писмени допълнителни споразумения.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо
от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
4
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.
149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди,
какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от
§ 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни
сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, сега отменена) със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в
сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на
доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие.
В този смисъл е и приетото в мотивите на решението от 09.12.2019 г. по
съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след преценка на
нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката на
5
отопление в сграда - етажна собственост е резултат от писмено искане,
направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с
предвидените в националното право особени правила за етажната
собственост.
Следователно, съгласно нормативната уредба в специалния закон – ЗЕ,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди
произтича от писмен договор, който се сключва при присъединяването на
сградата към топлопреносната мрежа със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградата, които
именно поради даденото съгласие за топлофициране на сградата са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. Сключване на писмен договор с всеки отделен
собственик в сграда – етажна собственост ЗЕ не изисква, а нормата на чл. 149,
ал. 1, т. 6 ЗЕ, на която се позовава въззивницата касае случаите, при които
етажните собственици са взели решение да купуват топлинна енергия от
доставчик по смисъла на чл. 149а, ал. 2 ЗЕ, който доставчик е различен от
топлопреносното предприятие (чл. 129 ЗЕ).
Чл. 150, ал. 2 ЗЕ изрично предвижда, че общите условия влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от клиентите, като същевременно с ал. 3 на чл. 150 ЗЕ е предвидено
право на клиентите, които не са съгласни с общите условия, да предложат
специални условия в посочения в разпоредбата срок от влизане в сила на ОУ.
Специалният закон дерогира общия, поради което общата норма на чл. 16, ал.
1 ЗЗД, на която се позовава въззивницата, е неприложима в случая.
Съгласно ясната разпоредба на чл. 318, ал. 2 ТЗ, не е търговска
продажбата, която има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е
физическо лице. Поради това продажбата на топлинна енергия (движима вещ
по силата на установената в чл. 110, ал. 2 ЗС фикция) за битови нужди на
физически лица не е търговска сделка, съответно неотносима за спора е и
нормата на чл. 293 ТЗ. Нормата на чл. 200, ал. 2 ЗЗД е диспозитивна и няма
пречка плащането на цената да бъде отложено за по-късен момент от
предаването на вещта, както е направено в случая с общите условия на
договора, като е отчетена спецификата на сделката и начините за отчитане на
6
доставеното количество топлинна енергия.
По делото не е било спорно и се установява, че сградата, в която се
намира процесният апартамент № 55, е присъединена към топлопреносната
мрежа. От приетия и неоспорен договор от 22.11.1985 г. за продажба на
държавен недвижим имот по реда на НДИ се установява, че ответницата е
придобила собствеността върху топлоснабдения имот. С отговора на исковата
молба ответницата нито е оспорила, че е собственик на апартамент № 55,
нито е твърдяла да е отчуждила имота преди процесния период 01.05.2017 г. –
30.04.2019 г. По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че
ответникът е собственик/вещен ползвател на имота и като такъв – клиент на
топлинна енергия за битови нужди, което в случая е направено. При
своевременно заявено възражение от ответника, че е отчуждил имота преди
процесния период, в негова – на ответника - тежест е да докаже този факт, от
който черпи изгодни за себе си правни последици. Поради това и доводът в
жалбата по делото да не било доказано наличие на облигационно
правоотношение между страните в процесния период е неоснователен.
Неоснователен е и поддържаният в жалбата довод за наличие на
принудителна (непоискана) доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017
г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за защита на потребителите. Непоискана е тази
доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора
престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка
на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане
(чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с
уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл.
133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква
решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването
на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да става
въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си
противоречат. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването
7
й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла
на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува
противоречие. В този смисъл са и мотивите на цитираното по-горе решение
от 09.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваните
части.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е претендирал и юрисконсултско възнаграждение.
Доказано направените разноски са в размер на 250 лв. – депозит за
възнаграждение на особения представител на въззивника. По реда на чл. 78,
ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия
дейност в настоящата инстанция, съдът определя юрисконсултско
възнаграждение в размер на 80 лв. Или общо разноските са в размер на 330
лв.
Съобразно разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер
на 75 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7918 от 12.07.2022 г., постановено по
гр.д. № 42715/2021 г. на Софийски районен съд, 156 състав в обжалваните
части, с които е признато за установено по отношение на К. А. Б., ЕГН
**********, че дължи на ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******,
на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл.
200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 038.58 лева,
представляваща цена на незаплатена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от м.
11.2017 г. до м. 04.2019 г. за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.
*******, аб. № *******, ведно със законната лихва от 08.12.2020 г. (датата на
8
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
окончателното плащане, както и сумата от 27.27 лева, представляващи цената
на услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2017 г. до 30.04.2019 г.,
ведно със законната лихва от 08.12.2020 г. до окончателното плащане, както и
сумата от 143.25 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за
цената на доставената топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г. до
12.03.2020 г. и за периода от 09.04.2020 г. до 27.11.2020 г.
ОСЪЖДА К. А. Б., ЕГН **********, гр. София, ж.к. *******“,
*******, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, на основание
чл. 78 ГПК сумата 330.00 лв. (триста и тридесет лева), представляваща
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА К. А. Б., ЕГН **********, гр. София, ж.к. *******“,
*******, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание
чл. 77 ГПК сумата 75.00 лв. (седемдесет и пет лева), представляваща
държавна такса за въззивно обжалване.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. №
42715/2021 г. на Софийски районен съд, 156 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на
„БРУНАТА“ ООД, ЕИК *******, като трето лице помагач на страната на
ищеца-въззиваем „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9