Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.Плевен, 15.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно заседание
на петнадесети септември, през две
хиляди и двадесета година в състав:
Председател:
ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря П. Петров, като разгледа докладваното от съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 566 по описа за
2020 година, на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид:
Въззивно производство по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на
„Многопрофилна болница за активно лечение – Белене“ ЕООД, със седалище гр.
Белене, подадена чрез пълномощника адв. Е.Р. ***, срещу решението на Районен
съд – гл. Левски, постановено по гр.д. № 11/2020 г., в частта му, в която „***“
ЕООД е осъдено на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ да
заплати на Т.П.Ш., ЕГН **********, сумата от 2382,48 лв., представляваща
обезщетение за периода 07.08.2019 г. до 12.11.2019 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 08.01.2020 г., до
окончателното й изплащане. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на
изводите на първоинстанционния съд относно приложимия за предявяване на иска
давностен срок и относно необходимостта от приспадане на изплатената от НОИ сума
за обезщетение на ищцата. Въззивният жалбоподател счита, че решението на
районния съд в обжалваната му осъдителна част е постановено в противоречие с материалния
закон и установената съдебна практика на ВКС и
се явява неправилно. Претендира отмяната на обжалваното решение в
обжалваната му част, както и в частта за присъдените разноски и отхвърляне на
предявения иск.
Ответникът по въззивната жалба „***“
ЕООД счита жалбата за неоснователна и моли окръжния съд да потвърди атакуваното
с нея съдебно решение, чрез процесуалния си представител адв. П.Л. от АК-Ловеч.
Становището на въззиваемата страна е обосновано и в представения писмен отговор
на жалбата и писмена молба, с характер на писмена защита по делото.
След съвкупна преценка на
доказателствения материал по делото и като взе предвид оплакванията във
въззивната жалба и наведените от страните доводи, настоящият съдебен състав на
въззивната инстанция намира разглеждането на жалбата за процесуално допустимо,
а по същество жалбата за неоснователна, предвид следните съображения:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
искова претенция за присъждане на обезщетение за оставане без работа в резултат
на незаконно уволнение за период, обхващащ част от предвидения в закона
шестмесечен период, която претенция намира своето правно основание в
разпоредбите на чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
Уважаването на иска за присъждане
на обезщетение поради незаконно уволнение предпоставя отмяната на уволнението
като незаконосъобразно, каквато отмяна в случая е налице. По делото е безспорно
установено, че с влязло в сила решение по гр.д. № 478/2019 г. по описа на
Левченски районен съд уволнението на ищцата Т.П.Ш. със заповед от 10.05.2019 г.
на управителя на „***“ ЕООД е признато за незаконно и заповедта е отменена. Със
същото решение в полза на Т.Ш. е присъдено обезщетение за оставането й без
работа поради незаконното й уволнение за периода от 12.05.2019 г. – датата на
прекратяване на трудовото й правоотношение, до 06.08.2019 г. – датата на
приключване на съдебното дирене по делото, в размер на сумата от 1386,48 лв.
Основателността на предявения от ищцата иск за присъждане на
обезщетение за останалата част от предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ шестмесечен
период, а именно за периода от 07.08.2019 г. до 12.11.2019 г., е в зависимост от оставането й без работа,
респективно липсата на последващо трудово правоотношение, по силата на което тя
да е получавала трудово възнаграждение в рамките на същия период.
Следва да бъде посочено, че
тежестта на доказване на факта на оставане без работа и липсата на доходи от
трудово правоотношение е на работника.
Съобразно установената практика на
ВКС по приложението на нормата на чл. 225, ал. 1 КТ, вредите от оставането без
работа поради незаконно уволнение най-често се доказват с представянето на
трудовата книжка, в която няма вписване за работа по трудово правоотношение за
претендирания от ищеца период след уволнението. С това доказателсгтвената
тежест на ищеца в производството е изпълнена, а ако ответникът-работодател
твърди, че ищеицът е работил по трудово правоотношение, негова е
доказателствената тежест за установяването на този факт /чл. 154, ал. 1 ГПК/.
В конкретния случай в
първоинстанционното производство ищцата е представила за констатация трудовата
си книжа и съдът е констатирал, че в същата е отразено прекратяването на
трудовото правоотношение с ответното дружество и липсват вписвания за
последващи договори.
По делото са приложени също така служебни
бележки от Агенция по заетостта и справка за актуалното състояние на трудовите
договори на ищцата Т.Ш., от които се установява, че същата е била регистрирана
като безработна на 13.05.2019 г. и след 12.05.2019 г. няма регистрирани трудови
довогори, сключени с нея.
При това положение исковата
претенция се явява доказана по своето основание и следва да бъде уважена до
размера, посочен в приетото по делото и неоспорено от страните заключение на
вещото лице по назначената от районния съд съдебно-икономическа експертиза, а
именно в размер на сумата от 2382,48 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на предявяване на иска.
Отделно от гореизложените
съображения, въззивната инстанция споделя напълно фактическите и правни изводи
на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК възприема същите като
мотиви и на настоящия съдебен акт.
Неоснователно е оплакването във
въззивната жалба, че исковата претенция е погасена по давност, тъй като осъдителният
иск в случая е предявен в рамките на тригодишния давностен срок, приложим с
оглед правилото на чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ.
Въззивната инстанция намира за
неоснователно и оплакването на въззивника, че не е извършено приспадане на
изплатената от НОИ сума в полза на ищцата. Установената съдебна практика е
безпротиворечива при тълкуването на израза „останал без работа“, визиран в чл.
225, ал. 1 КТ в смисъл, че правото на обезщетение може да бъде реализирано само
ако уволненият работник или служител в рамките на спорния период от време не е
бил ангажиран по трудово правоотношение. Само ангажираността по друго валидно
трудово правоотношение, което осигурява на незаконно уволненото лице защита на
правото му на труд, еквивалентна на тази по незаконосъобразно прекратеното
трудово правоотношение, може да изключи отговорността да се заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Получаването доходи на
други основания, в т.ч. обезщетенията , получавани по силата на други
правоотношения, извън трудовите и служебните, напр. за принудителна безработица
от бюрото по труда, от общественото осигуряване за пенсии и т.н., не може да
бъде квалифицирано като основание, препятстващо изплащане на обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ, дължимо при отмяната на незаконно уволнение.
С оглед на тези съображения,
въззивната инстанция приема, че решението на Левченски районен съд е правилно в
обжалваната му осъдителна част и в частта му за присъдените разноски и подлежи
на потвърждаване.
При този изход на процеса на въззиваемата
страна следва да бъдат присъдени направенито пред настоящата инстанция и
своевременно претендирани деловодни разноски в установения по делото размер от 347,65 лв., за които е представен и списък по чл. 80 ГПК.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76 от
05.06.2020 г. на Районен съд – гр. Левски, постановено по гр.д. № 11/2020 г., в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Многопрофилна болница за активно лечение – Белене“ ЕООД, със седалище гр.
Белене, ЕИК *********, да заплати в полза на Т.П.Ш., от гр. Белене, ЕГН **********,
сумата 347,65 лв., представляваща деловодни разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: