Р Е Ш Е Н И Е
11.06.2018 г., гр.Разград
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Разградският районен съд
На тридесети май две
хиляди и осемнадесета година
В открито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НЕЛИ
ГЕНЧЕВА
Секретар Даринка Димитрова
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдията гр.д. №157/2018 г.
Производството е с правно
основание чл. 26 от ЗЗД и чл. 55 от ЗЗД.
Депозирана е искова молба от Е.С.Я., с която при условията на обективно
съединяване на искове са предявени такива срещу „Профи Кредит България“ЕООД за
прогласяване нищожността на договор за револвиращ заем №********** от
27.07.2011 г., сключен между страните по делото, както и за заплащане на сумата 2 825 лв.,
представляваща сумата, която ответницата е платила по кредита над сумата
4 200 лв., за която е сключен договора за заем. Като основания за
нищожност на договора сочи несключване на договора в предвидената форма за
действителност според ЗПК /т.1/ и противоречие на договора с добрите
нрави. Конкретно сочи, че част от
клаузите на договора са определени от ответника след като тя е подписала
договора, че не са спазени редица специфични изисквания за форма,
регламентирани в ЗПК, че ищцата не била запозната с общите условия, че при
сключването на договора е уговорен лихвен процент в такъв размер, който е в
противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските взаимоотношения, което е довело
до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Твърди и
неравноправност на договорната клауза, с която е определен размера на
възнаградителната лихва Счита, че в случая няма частична, а пълна нищожност на
договора, тъй като няма повелителни норми на закона, които да заместят
уговорките за заплащане на лихва, както и че без тези уговорки договорът не би
бил сключен. Иска също присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Ответникът
в своя писмен отговор, депозиран в законоустановения срок твърди, че така
предявените искове са неоснователни. Твърди, че на ищцата не е била
предоставена за подпис празна бланка, че Общите условия физически са неразделна
част от договора, тъй като са отпечатани върху самия договор. В условията на
евентуалност , ако съдът уважи първоначалния иск, прави възражение за изтекла
погасителна давност по иска за връщане на сумата.
Съдът като взе предвид становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно
убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа страна
следното: Между страните по делото е сключен
договор за револвиращ заем №**********, по който ищцата е заемател /клиент/, а ответникът е кредитор. Исканият
заем, посочен в р.V – параметри на искания
револвиращ заем/ е за сумата 5000 лв.,
срокът е посочен като 48, размера на вноската е 337, ГПР – 109,92 / в договора
липсват мерни единици след числата/. В р.VI от договора е посочено „Параметри на одобрения раволвиращ заем – 4200 сума
на заема, 48 срок на заема, 283 размер на вноска, общо задължение
13 672,53 лв., ГПР 107,43. Върху бланката са положени подписите на двете
страни по договора, както и подписът на В. С. И. – солидарен длъжник. В
договора е записана дата 27.07.2011 г., а под нея е записано следното
обяснение: „датата се попълва от кр. при
одобрение на заема“.
Представените от ответника Общи условия към договор за револвиращ заем за
физически лица са със шрифт, позволяващ да бъдат четени с лупа.
Според назначената по
делото съдебно-счетоводна експертиза
предоставеният заем от ответника на ищеца е за 4 200 лв. със срок за
връщане от 48 месеца. Размерът на месечната погасителна вноска е 283 лв., при
което общото задължение е 13 672,53 лв. Така годишния процент на разходите
е 107,43 %, годишния лихвен процент
76,93 %, а дневния лихвен процент – 0,21 %. Съответно размера на револвинга е
3 260 лв., размера на вноската след извършване на раволвинга е 283 лв., а
договорното задължение за отпускане на всеки револвинг – 6 928 лв. Сумата
4200 лв. е преведена от ответника на ищцата на 28.07.2011 г. по банкова сметка ***
„УниКредит Булбанк“АД. Ищцата не е ползвала револвинг. С анекс към договора две
от вноските по кредита са отложени като
49-52 ра и ищцата се е задължила да заплати за това 566 лв., като последна
вноска. Към анекса е приложен нов погасителен план, според който ГПР е 100,45
%. В този ГПР не са включени такси и разходи. Ищцата е заплатила по кредита
сумата 6 395,00 лв. на 34 вноски, от които първата на 08.09.2011 г., а
последната – на 30.09.2013 г. 609,40 лв.
от тази сума са осчетоводени като погасена главница, а 5622,63 лв. – като платена лихва. Плащанията, извършени
от ищцата са направени в периода от 08.09.2011 г. до 30.09.2013 г. За периода
27.07.2011 г. – 18.01.2018 г. законната лихва върху сумата 4200 лв. е
2 777,76 лв.
Със заповед от 08.08.2013 г., издадена
от Председателя на Комисията за защита на потребителите на осн. чл. 68л, ал.1 от Закона за защита на
потребителите е забранено на ответника да прилага заблуждаваща търговска
практика, изразяваща се в непредставяне своевременно на информация за крайната
цена на кредитния продукт и непредставяне на информация, необходима на
потребителя за сравняване на различните
предложения за потребителски кредит и вземане на информирано решение за
сключване на договор за кредит.
Анализът
на установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предмет
на предявения иск за установяване на нищожност е договор за заем с опция за
револвиране /в случая тя не е използвана/. Разпоредбите, регламентиращи начина
на сключване на такъв договор, както и реквизитите на същия са в Търговския
закон, Закона за кредитните институции и Закона за потребителския кредит. В случая отпуснатият на ответника като
физическо лице заем представлява предоставяне на „финансова услуга“ по смисъла
на пар.13, т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите и ищецът има качеството на потребител по см. на
пар.13, т.1 от Допълнителните разпоредба на Закона за защита на потребителите.
При
сключване на процесния договор не е спазено изискването за форма на
потребителския договор. Липсват доказателства, че ищцата е била запозната с
Общите условия, а част от клаузите на договора, както и представените от
ответника Общи условия, за които се твърди, че били на гърба на договора за
кредит са изписани с шрифт, по-малък от 12. Действително разпоредбите на чл.10
от ЗПК и чл.147А от ЗЗП са с редакция,
регламентираща шрифта и приемането на Общите условия от 23.07.2014 г., т.е.
след сключването на договора за заем, но тези изменения имат за цел не да
създадат нова форма, а да изяснят какво е дължимото поведение на търговеца,
предоставящ потребителски кредити при общи условия. Ако и формално поведението на ответника да не
нарушава закона, същото е в противоречие с добрите нрави, поради което е
основание за нищожност на договора. Освен това начина, по който е оформен договора
/отделно параметри на искания заем и
отделно тези на одобрения/, както и указанието да се попълва датата от
кредитора при одобрение на заема подкрепят твърдението на ищцата, че договорът
не е сключен от двете страни едновременно, а последователно са дописвани
отделни части от него.
Въз основа на горепосоченото
съдът не може да приеме, че ищцата е потвърдила писмено информацията за
годишния лихвен процент и разноските, приложими от момента на сключването на
договора и условията, при които те могат да бъдат променяни. Това изискване на
Директива 87/102/ЕИО, в смисъла, развит от Съда в негово Решение от 14.06.2012
г. по дело С-618/10 / Banco Espanol
de Credito SA срещу Joaquin
Calderon Camino / - т.3, следва да
бъде взето предвид при тълкуване на разпоредбите, които регламентират
сключването на потребителските договори.
Въз основа на горепосоченото,
съдът счита, че в случая не е спазено изискването за форма на договора за
потребителски кредит, което води до до нищожност на осн. чл.26, ал.2, предл.3
от ЗЗД.
Уговарянето
на възнаграждение за отпускане на заема в размер два и повече пъти надвишаващо
сумата на заема, представлява нееквивалентност на престациите, следва да бъде
квалифицирано като накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1
предл.3 от ЗЗД. Подобна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП е неравноправна, тъй
като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на ответника
–търговец и потребителя, следователно същата е и нищожна на осн. чл.146, ал.1
от ЗЗП, тъй като не са представени доказателства за това да е договорена
индивидуално. С тези разпоредби на
Закона за защита на потребителите е транспонирана Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните
клаузи в потребителските договори и същата следва да се ползва при тълкуването
им. Ето защо Съдът следва да има предвид, че с тези разпоредби се цели замяна
на формалното равновесие, което
договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с
действителното равновесие, което може да възстанови равенството между тях
/както сочи Решение на Съда от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 /Mohamed
Aziz срещу Caixa d
Estavlis de Catalunya Tarragona i Manresa Catalunyacaixa –т.45/. При спор между страните Съдът следва да
провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя,
продавачът или доставчикът може
основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза при
индивидуални преговори /т.69 от същото решение/.
В случая
размерът на престацията на ищцата надвишава повече от два пъти размера на
заетата сума. Същият е несъразмерен със срока на договора /четири години/ ,
както и с риска, тъй като по договора има
още един солидарен длъжник. Този размер надвишава над 3 пъти и законната лихва,
предвидена от разпоредбата на чл.86 от ЗЗД за случаите на забава.
Тези
обстоятелства водят и до извод за противоречие на клаузата за възнаградителна
лихва на добрите нрави, което е основание за нищожност и по чл.26 ал.4 във вр.
с ал.1, предл. трето на Закона за задълженията и договорите.
Предвид
нищожността на уговорката за възнаградителна лихва, на осн. чл.26, ал.4 от ЗЗД,
съдът трябва да изследва дали тази уговорка е заместена по право от
повелителните правила на закона, както и дали би могло да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части.
В случая липсват повелителни правила. Не може по аналогия да се приеме
разпоредбата, уреждаща размера на законната лихва, тъй като това е лихва, която
се дължи при забава, т.е. след изтичане на срока на договора и е нормално
същата да надвишава размера на възнаградителната. Това е така, защото при
забава парите е трябвало да бъдат предадени на кредитора на определената дата,
той е разчитал на тях и поради това следва да бъде обезщетен за вредите, които
му е причинила забавата на длъжника. При възнаградителната лихва е обратно –
това са свободни за кредитора пари и той ги дава в заем, за да му носят
приходи. Ето защо не може да се сложи знак за равенство между размера на двата
вида лихви и тези размери да се приемат за взаимнозаменяеми.
Тъй като
възнаградителната лихва е цената за ползване на парите, никой търговец не би
сключил договор за кредит без да е уговорена такава лихва, защото това е
печалбата от неговата дейност. Следователно не може да се приеме, че е налице
частична нищожност на договора по см. на чл.26, ал.4 от ЗЗД, от което следва
извода, че горепосочените пороци са довели до нищожност на целия договор.
С оглед
нищожността на договора, платените от ищцата суми на ответника са платени при
начална липса на основание. Следователно на осн. чл.55, ал.1 предл.1 от ЗЗД
ответникът дължи връщане на това, което ищцата му е престирала при такава
начална липса на основание.
В
исковата си молба ищцата е поискала връщане на сумата, която представлява
разлика между 7025 лв., колкото твърди,
че е заплатила на ответника и 4200 лв., каквато сума дължи да върне на
ответника като получена без основание. В случая според заключението тя е
заплатила не 7025 лв., а 6 395,00 лв. Така разликата между платеното от
ищцата и това, което същата трябва да върне на ответника /6 395 лв. – 4200 лв./
е 2 195 лв.
С оглед
направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на задължението за връщане на сумата, съдът следва да има предвид разпоредбата
на т.7 от ППВС №1/28.05.1979 г., в която е посочено, че погасителната давност в
хипотезата на начална липса на основание
започва да тече от получаването на престацията. Към 18.01.2018 г., на
която дата е подадена исковата молба погасителната давност е изтекла досежно
сумите, платени от ищцата преди 18.01.2013 г. В случая не се прилага кратката
погасителна давност, регламентирана в чл.111 от ЗЗД, тъй като задължението за
връщане на сума, получена без основание не е периодично задължение, дори и в
случаите, в които престацията по нищожния договор е извършена на части.
Така
видно от справката на л.81 от делото
след 18.01.2018 г. ищцата е платила на ответника сумата 2 553,03 лв.
/в колона Дата на плащане на втората таблица/.
Следователно
след датата 18.01.2013 г. ищцата е продължила да плаща част от главницата, а
цялата сума от 2 195 лв., която следва да бъде върната от ответника е
платена след 18.01.2013 г., поради което възражението на ответника за
погасяване по давност на задължението за връщане на сумата е неоснователно и
недоказано.
В
останалата му част до първоначално предявения размер от 2 825,00 лв. искът
се явява неоснователен, тъй като не бяха представени доказателства за платени
от ищцата 2 825 лв. над главницата от 4200 лв., за връщане на които същата
не претендира.
Сумата
следва да бъде присъдена ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба, така, както е поискала ищцата, тъй като вземането за
неоснователно обогатяване става изискуемо от датата на поканата.
В договора за правна помощ
/л.14/, сключен между ищцата и адв. Ф. е уговорено адвокатско възнаграждение,
както и начин на плащане на същото. Ето
защо съдът намира, че не е налице хипотезата на чл.38 от Закона за адвокатурата
/ адвокатската помощ не е оказана безплатно/, поради което не се дължи
присъждане на възнаграждение на това основание.
При предявяване на исковете на
осн. чл.83, ал.4 от ГПК ищцата е освободена частично от заплащане на д.т., като
същата е внесла минимална такава – 50 лв. по всеки от двата предявени от нея
иска.
На осн. чл.78, ал.6 от ГПК с
оглед основателността на исковете ответникът следва да заплати всички дължащи
се такси, след като бъдат приспаднати д.т., внесени от ищцата. Така за първия
от исковете размерът на държавната такса следва да се определи по чл.69, , л.1 т.4 / иск за съществуване на
договор- стойността на договора/ и същата е 546,90 лв. От тази сума ищцата е
заплатила 50 лв., следователно ответникът следва да заплати 496,90 лв. За
втория от исковете д.т. е 87,80 лв. От тях ищцата е платила 50 лв.,
следователно ответникът следва да плати 37,80 лв. Така общият размер на д.т. дължима от
ответника е 534,70 лв.
На осн. чл. 78, ал.1 от ГПК
ответникът следва да заплати на ищцата направените от нея разноски по делото –
100 лв. за д.т. и 250 лв. депозит за експертиза. По отношение на адвокатското
възнаграждение липсват доказателства за неговото плащане, поради което не
следва да бъде присъждано.
Воден от
гореизложеното, Разградският районен съд
Р Е
Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на „Профи Кредит България“ЕООД, ЕИК *********, че договор за
револвиращ заем №********** от 27.07.2011 г. , сключен между „Профи Кредит
България“ЕООД, ЕИК ********* и Е.С.Я., ЕГН ********** е нищожен.
ОСЪЖДА „Профи Кредит
България“ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр.София, п.к. 1404, район „Средец“,
ж.к.“Мотописта“, бул.“България“, №49, мл.53Е, вх.В, представлявано от С. Н. Н.,
Я. В. и Д.Х. ДА ЗАПЛАТИ на Е.С.Я., ЕГН ********** *** сумата 2 195 лв.
/две хиляди сто деветдесет и пет лева/ недължимо
платени по горепосочения договор, ведно със законната лихва от 18.01.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата и ОТХВЪРЛЯ ИСКА в останалата му част до
първоначално предявения размер от 2 825 лв. като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА „Профи Кредит
България“ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр.София, п.к. 1404, район „Средец“,
ж.к.“Мотописта“, бул.“България“, №49, мл.53Е, вх.В, представлявано от С. Н. Н.,
Я. В. и Д. Х. ДА ЗАПЛАТИ на Е.С.Я., ЕГН ********** *** сумата 350 лв. /триста и
петдесет лева/ за направените по делото разноски.
ОСЪЖДА „Профи Кредит
България“ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр.София, п.к. 1404, район „Средец“,
ж.к.“Мотописта“, бул.“България“, №49, мл.53Е, вх.В, представлявано от С. Н.Н.,
Я. В. и Д.Х. ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС Разград сумата 534,70 лв. /петстотин
тридесет и четири лева и седемдесет стотинки/ държавна такса.
Решението подлежи на
обжалване пред Разградския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: