№ 119
гр. Благоевград, 06.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Надя Узунова
Членове:Гюлфие Яхова
Милена Каменова
при участието на секретаря Анастасия Фотева
като разгледа докладваното от Надя Узунова Въззивно гражданско дело №
20231200501255 по описа за 2023 година
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на „Ф.И.А.“,
ЕООД против решение № 502455/ 28.06.2021 г., постановено по гр. д. № 1119/
2018 г. по описа на РС – Р., в частта, с която е отхвърлен предявения срещу Т.
А. иск за заплащане на сумата от 9 696.34 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № 81700 КР-АА-4268 от 29.11.2007 год.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за постановяване на
атакувания съдебен акт в противоречие с материалния и с процесуалния
закон. Наведените доводи касаят, че задълженията по кредита не са погасени
по давност предвид сторените плащания след настъпилата педсрочна
изскуемост на кредита 26.8.2010 г.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна Т. А., в който се оспорват доводите като
несъстоятелни.
След връщане на делото от ВКС за ново разглеждане от въззивната
инстанция и предвид приетото от ВКС, въззиваемият подържа становище за
съобразяване от съда на всички плащания по процесния договор,
включително и тези, които не са извършвани от него кредитополучателя.
1
Претендира разноски.
За да се произнесе БлОС съобрази следното:
С решението в атакуваната част РС-Р. е отхвърлил, предявения от
„Ф.И.А.“, ЕООД срещу Т. А. иск за заплащане на сумата от 9 636.34 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 81700 КР-
АА-4268 от 29.11.2007 год. /Произнасянето над този размер до размера от 9
696, 34 лв. е обезсилено от ВКС/.
Доводите във въззивната жалба касаят дали след поддържания от ищеца
и приет от РС факт - за настъпила предсрочна изискуемост на кредита - е
изтекла давността до 31.5.2018 г. - датата на предявяване на иска пред
първоинстанционния съд. Съобразно чл. 269 изр. 2 от ГПК предходният
състав на БлОС, произнасяйки се само по доводите досежно правилността на
първоинстанционното решение приемайки, факта, който не се е оспорвал за
настъпилата предсрочната изскуемост на кредита на 26.8.2010 г. е приел, че
давността е изтекла, вследствие на което е потвърдил решението на
първоинстанционния съд.
В отменителното решение на ВКС, въпреки че БлОС не е взел
отношение по въпроса за предсрочната изискуемост, ВКС е приел, че
кредитът не е бил предсрочно изискуем, поради което е отменил решението и
е върнал делото за разглеждане от друг състав.
С оглед приетото от ВКС, жалбата се оказва без доводи срещу
правилността на първоинстанционното решение, които да имат значение за
произнасянето от въззивната инстанция, защото застъпената теза в жалбата се
гради на приетата от РС и неоспорена от жалбоподателя настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, като съображенията в жалбата касаят
въпроса прекъсвана ли е давността с извършваните плащания след датата на
предсрочната изискуемост на кредита на 26.8.2010 г.
Ще следва да се отбележи и че ответника Т. А. е градил защитната си
теза, също приемайки факта, че предсрочната изискуемост на кредита е на
посочената от ищеца дата – 26.8.2010 г.
ВКС е указал при новото разглеждане на делото въззивната инстанция
да обсъди всички правоизключващи и правопогасяващи възражения на
ответника, включително да извърши проверка на приложимите договорни
клаузи за тяхната равноправност/неравноправност.
2
При новото разглеждане на делото от въззивната нистанция
въззиваемият Т. А. променя основната си теза, като вече очевидно не
поддържа, че с плащанията, които не са сторени лично от него кредитът не е
погасяван, а изразява становище те също да се съобразят при определяне на
дължимите по договора суми.
В изпълнение указанията на ВКС и предвид събраните по делото
доказателства БлОС приема за установено следното от фактичека и правна
страна:
На 29.11.2007 г. е подписан е договор за потребителски кредит №
81700КР-АА-4268, с който „Ц.К.Б..“, АД предоставя на Т. И. А. кредит в
размер на 15 000 лв. за задоволяване на негови лични и за семейството му
нужди.
От изслушаната съдебно счетоводна експертиза /ССЕ/ се установява, че
кредитът е усвоен на датата на подписване на договора чрез превод от бА.та
по картова разплащателна сметка на името на Т. А..
На 29.12.2010 г. вземанията се прехвърлени от ЦКБ, АД на Ф.И.А.“,
ЕООД с договор за цесия.
Видно е, че с чл. 4, ал. 1 е договорено от страните главницата по
кредита да се олихвява с годишен лихвен процент в размер на базов процент
на ЦКБ, АД плюс надбавка от 8,50 %. Посочено е, че при сключване на
договора базовият процент на ЦКБ, АД е в размер на 4% годишно или общо
договореният процент е 12,50 %. В чл. 4, ал. 3 е договорено лихва да се дължи
от датата на предоставяне на средствата по разплащателната сметка до
пълното издължаване на кредита, включително и след изтичане на крайния
срок за погасяване на кредита, както и при събирането му по съдебен ред или
друг начин на принудително изпълнение.
В чл. 5, ал. 3 от договора е посочен, че годишният процент на
разходите по кредита /ГПР/ е 14,11% .
В чл. 6, ал. 1 е договорено, че бА.та си запазва правото да промения
лихвения процент, дължим от кредитополучателя и/или стойността на всички
други разходи, свързани с ползването на кредита при: промяна на ОЛП,
определян от БНБ или промяна на някой от посочените индекси; при
условията на чл. 4, ал. 2 от договора и при други, непосочени в договора,
3
основателни причини.
С отговора на исковата молба ответникът Т. А. прави възражение по
ЗЗПотр. за нищожност поради неравноправност на клаузите от договора - на
чл. 4, ал. 1 и 3 и чл. 5, ал. 3 и чл. 6, ал. 1.
Сочи, че размерът на възнаградителната лихва е договорен в нарушение
на добрите нрави, защото надвишава в пъти размера на действащата за целия
период законна лихва. Позовава се на съдебна практика, според която
максималният праг, до който възнаградителната лихва е действителна е
уговарянето й до три пъти размера на законната лихва. Затова счита
клаузата, с която се уговаря размера на възнаградителната лихва за нищожна,
поради противоречието й с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД.
За преценка на възраженията БлОС съобрази следното:
Закона за защита на потребителите обявява за неравноправна всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя - чл. 143 ЗЗП.
От потребителската защита по чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр. са изключени
клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗПотр., които се отнасят до определяне на
основния предмет на договора, като в настоящия случай това се отнася до
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и
стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от
друга. Преценка на неравноправния характер на такива клаузи се извършва,
само ако същите не са ясни и разбираеми.
Видно от процесния договор тези клаузи са достатъчно ясни и
разбираеми –по отношение на конкретния размер на взетия кредит и на
уговорения размер лихва като цена/възнаграждение за предоставената услуга.
Договорено е предоставяне на кредит от 15 000 лв. срещу изрично уговорения
размер на възнаградителната лихва в чл. 4, ал. 1, изр. 2 от договора при
подписването му,че базовият процент на ЦКБ, АД е в размер на 4% годишно
плюс надбавка от 8,50 % или общо договореният годишен процент за
олихвяване на кредита е 12,50 %, поради което като съществен елемент на
договора за кредит не може уговорката за възнаградителна лихва да е
неравноправна, след като е ясна и разбираема.
4
От заключението на вещото лице не се установява
възнаградителната лихва да е уговорена в размер надвишаващ трикратния
размер на законна лихва. При отпуснат кредит от 15 000 лв. за срок от 10
години, по първоначалния погасителен план възнаградителната лихва
възлиза на 11 358,13 лв.
Настоящият състав споделя тезата, наложила се от съдебната практика,
че потребителят е по-слабата икономически страна, и уговарянето на
прекомерно високо възнаграждение за предоставен кредит, а това е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва да надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени кредити, а за обезпечени – двукратния
размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави и е нищожна,
съгласно чл. 26 ЗЗД; както и че тези размери на договорната лихва гарантират
добросъвестното упражняване на права и забраната за неоснователно
обогатяване, които са основополагащи принципи в уредбата на гражданските
правоотношения / вж.: Р № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Р
№ 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Р № 1270/09.01.2009 г. по
гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., О № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., IV
г. о./
В процесния казус се установи, че уговорения размер на
възнаградителната лихва е в рамките на този трикратен размер. Вещото лице
когато сочи, че редовната лихва по кредита възлиза в общ размер на 3 444, 76
лв. сочи, че я е изчислил, при годишен лихвен процент, равен на трикратния
размер на основния лихвен процент, определен от БНБ, при който дължимата
редовна лихва по кредита възлиза на 3 444, 76 лв., и предвид че е погасена в
размер на 13 358, 94 лв., следва че с разликата между тях от 9 914,18 лв. се
погасява претендираната главница от 9 696,34 лв. От посоченото заключава
уточнявайки при изслушването му в с.з. на 14.1.2020 г. пред РС, че само при
това изчисление, при което се отчита трикратния размер на основния лихвен
процент, то тогава всичко е погасено и не се дължи нито главница, нито
лихва.
Видно обаче от разясненията при изслушването му е, че ако се вземе
предвид размера на законната лихва, то тогава да се прави изчисление е
безпредметно, тъй като законната лихва по ПМС № 72 се определя от
основния банков лихвен процент, който го определя БНБ плюс 10 пункта, и
5
тогава ще е безпредметно, тъй като тя ще е в границите договорените от
12,50 %, който процент е съобразен при изготвения погасителен план към
датата на сключване на договора.
Поради изложеното, след като уговорения размер възнаградителна
лихва не надвишава трикратния размер на законната лихва, то клаузата на чл.
4, ал. 1, изр. 2 с която е уговорено кредитът да се олихвява с годишен лихвен
процент от 12,50 % не противоречи на добрите нрави.
С оглед становището на БлОС е безпредметно обсъждането на
неравноправността на останалите визирани от ответника клаузи, тъй като те
нямат да се отразят върху резултата на делото, но за пълнота на изложението,
съдът ще изрази становището си:
Според окръжният съд, неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП и затова
нищожна е клаузата на чл. 4, ал. 1, изр. 1 от договора, уговоряща промяна на
лихва въз основа на базов процент на ЦКБ, АД предвид чл. 6, ал. 1, където са
посочени условията, при които бА.та си запазва правото да променя лихвения
процент дължим от кредитополучателя и/или стойността на всички др.
разходи, свързани с ползването на кредита.
Дори да се счете, че в чл. 6 са визирани обективни факти, които са
извън контрола на доставчика на услугата , това не променя извода за
неравноправността на клаузата, защото не е ясен методът на изчисления на
съответния лихвен процент. Договорът не съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти. А
когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация как може да се промени от кредитодателя цената на доставената
му финансова услуга и по каква методология, която да е част от кредитния
договор, последния не може да се счита за добросъвестен по см. на общата
дефиниция за неравноправната клауза по чл. 143, т. 10 от ЗЗП /Р.95/13.9.2016
г. на ВКС по т.д. 240/2015 г. ІІ/ .
В случая категорично се установява, че потребителят не е получил
такава информация, а непредоставянето й от бА.та е юридическият факт,
който определя недобросъвестността й при упражняване правото за
едностранна промяна на лихвения процент.
Затова в процесния случай съдът прие по-горе, че кредитът следва да
6
се погаси при дължима възнаградителна лихва фиксирана към датата на
подписването на договора от 12,50 % и съобрази погасителния план,
неразделна част от договора при сключването му.
Възражението за неравноправност на клаузите от договор, лихва да се
дължи до пълното издължаване на кредита чл. 4, ал. 3 от договор , вкл. и след
изтичане на крайния срок за погасяване на кредита, както и при събирането
му по съдебен ред или друг начин на принудително изпълнение, е
несъстоятелно. И без такава клауза договорът има действие до пълното
погасяване на кредита.
Възражението за неравноправност на в чл. 5, ал. 3 от договора
посочваща, че ГПР е 14,11% - не е неравноправна. Видно е, че процентът на
ГПР е коректно посочен и не противоречи на закона и принципите за
справедливост и добросъвестност.
От заключението на вещото лице се установява следното по отношение
погасяванията на кредита:
В допълнителното заключение вещото лице при съобразяване на
изготвения от бА.та първоначален погасителен план, по който ГЛП е 12,5%,
без да взема предвид измението на ГЛП от 1.1.2009 г., и съобразявайки
погасяванията на задълженията на кредита от 29.11.2007 г. до 1.12.2017 г.
/крайната дата на кредита/ сочи, че към 29.12.2010 г. - датата на цесията
погасената главница е 1936,19 лв., съотв. непогасената - 13 063,81 лв. /15 000 -
1936,19/, от която просрочена 812,39 лв. и редовна 12 251, 42 лв.; че
непогасената просрочена лихва за периода 1.12.2008 г. до 29.12.2010 г. по
първоначалния погасителен план е 775, 50 лв. По този първоначален
погасителен план за периода след цесията от 29.12.2010 г. до1.12.2017 г.,
непогасената просрочена лихва към „Ф.И.А.“, ЕООД е - 6 064, 15 лв., а
общия размер непогасена просрочена лихва 6 839,65 лв. /775, 50+6 064, 15/
Констатирал е експерта, че начисленото обезщетение за просрочие
за периода от 21.3.2010 г. до 29.12.2010 г. е 20.99 лв., както и че друго
обезщетение за просрочие не е начислявано.
След цесията сочи вещото лице са извършени вноски в общ
размер на 8 734,96 лв.
От тях следва да се погаси обезщетението за просрочие на главницата
– 20,99 лв.; просрочената договорна лихва от 6 839,65 лв. и главница от
7
1 874,32 лв.
Посочва експерта, че по първоначалния погасителен план дължимата
лихва е 13 358 лв., като същата изцяло е заплатена.
Затова сочи, че от задълженията по кредита по първоначалния
погасителен план остава непогасена главница в размер на 11 189,49 лв.
/13 063,81-1 874,32/.
Следователно от изложеното следва,че предявения иск е основателен.
Главницата по Договор за потребителски кредит № 81700 КР-АА-4268 от
29.11.2007 год. в претендирания размер от 9 636.34 лв., е останала непогасена
и се дължи.
Възраженията на въззиваемия, че от цесията е видно, че е продаден
дълг по договора от 29.11.2007 г. от който дължима главница 13 063,81 лв., и
лихва от 1 419 лв. или общ дълг от 14 482 лв., поради което само тези
размери следва да се имат предвид, съдът счита за несъстоялно. Видно от
договор за цесия цесионерът поема и встъпва в правата на цедента - ЦКБ,
АД за прехвърлените му вземания, произтичащи от договори за
потребителски кредити, които преминават върху него заедно с всички
съпътстващи ги привилегии, облезпечения и други принадлежности, както и
че вземанията се прехвърлят ведно с лихвите - чл. 1 и 2. Не се спори, че
прехвърлените вземания касаят процесния договор.
Според разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД при частното правоприемство,
каквото е при цесията, върху приобретателя преминава прехвърлимото
материално право заедно с принадлежностите му, ако не е уговорено
противното. В случая съдът приема, че след като не е уговорено друго на
ищеца по делото са прехвърлени всички права и задължения произтичащи от
процесния договор за кредит. C цедиране на вземането се променя
единствено личността на кредитора.
Възражението за погасяване вземането по давност е неоснователно,
защото визираната в чл. 110 от ЗЗД 5 годишна давност започва да тече от
настъпване на изискуемостта на целия дълг, а това е 1.12.2017 г., когато е
падежа на последната погасителна вноска по договора, от когато до
предявяване на исковата молба на 31.5.2018 г. не са изтекли 5 години. По
въпроса че началния момент, от който започва да тече давностния срок за
вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, за
8
който не е обявена и респ. настъпила предсрочна изискуемост, е датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита , са мотивите съдържащи се
в ТР от 21.1.22 г. по т.д. 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС.
Ето защо предявения иск срещу Т. А. по чл. 430, ал. 1 от ТЗ за връщане
на непогасената главница от 9 636.34 лв., представляваща част от
предоставения размер кредит по договор за потребителски кредит е
основателен. Затова решението на РС, в частта, с която е отхвърлен иска
срещу Т.А. за размера от 9 636.34 лв. следва да се отмени и се постанови
уважаването на иска.
С оглед приетото от въззвивната инстанция на Т. А. на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК се дължат разноски за пред РС в размер на 502,92 лв.
предвид следното:
Видно е, че първоинстанционния съд е присъдил на тримата ответници,
измежду които и Т. А., поради отхвърляне на предявените искове срещу
тримата, да им се заплати от Ф.И.А.“, ЕООД сумата за разноски в размер на
5 512,90 лв./без да е разграничено на кой какво се дължи/. От това следва, че
присъдената за Т. А. сума за разноски е 1/3 от 5 512,90 лв. или му е
присъдена сума от 1837,63 лв. Срещу така присъдената му сума той не е
възразил. От нея съобразно отхвърления размер на иска следва, че му се
дължи сумата от 502, 92 лв., поради което над нея до присъдения му размер
от 1837, 63 лв., решението на РС с оглед изхода на делото следва да се
отмени.
На ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се дължи за направените
разноски пред РС сумата от 726, 58 лв.,съразмерно уважения размер на иска,
като се съобрази, че разноските, който е направил по представения списък са
в размер от 1006,59 лв., при определено от съда юрисконсултско
възнаграждение от 150 лв. Възнаграждението се определя от съда на
основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за правната помощ.
За пред въззивната инстанция и за пред ВКС на „Ф.И.А.“, ЕООД се
дължат разноски от 615,44 лв., фомиращи се от платените държавни такси
/2х192,72+30/ и от юрисконсултското възнаграждение /2х100/ ,което на
основание чл. 25 от Наредбата за правната помощ съдът определя в размер на
по 100 лв., за пред БлОС и ВКС.
Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, БлОС
9
РЕШИ:
Отменя решение № 502455/ 28.06.2021 г., постановено по гр. д. №
1119/2018 г. по описа на РС – Р., в частта, с която предявения от „Ф.И.А.“,
ЕООД срещу Т. И. А. иск за заплащане на сумата от 9 636.34 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 81700 КР-
АА-4268 от 29.11.2007 год. е отхвърлен, както и в частта, с която на Т. И. А.
са му присъдени разноски над размера от 502,92 лв. до 1837, 63 лв., и вместо
това постановява:
Осъжда Т. И. А., с ЕГН ********** да заплати на „Ф.И.А.“, ЕООД
сумата от 9 636.34 лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 81700 КР-АА-4268 от 29.11.2007 год., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 31.05.2018 г. до
окончателното й изплащане, както и направени разноски по делото за всички
съдебни инстанции в размер на 1 342,02 лв.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на
страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10