№ 156
гр. София, 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.а
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Румяна Гр. Арсова
като разгледа докладваното от Мариана Г.а Въззивно гражданско дело №
20221100502399 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 31.01.2022г., постановено по гр. дело № 21653/2021г. по
описа на СРС, ГО, 27 състав, е уважен предявеният от М. Г. С. срещу “Н.”
ООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за осъждане на
ответника да върне сумата от 210, 46 лева, представляваща недължимо
платена сума по договор за потребителски кредит № 202006190314260102 от
19.06.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника “Н.” ООД, в
която са релевирани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон. Конкретно се поддържа неправилност на
изводите на първоинстанционния съд, че определеният размер на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави и заемателят дължи
връщане на чистата стойност на кредита, а платеното подлежи на връщане
като дадено при начална липса на основание. Счита, че тези изводи
противоречат на установеното от събраните по делото доказателства.
Посочено е, че съдът е приел, че възнаградителната лихва противоречи на чл.
1
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, а именно – че уговорката за лихва
противоречи на добрите нрави, поради факта, че възнаградителната лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити.
Въззивникът навежда съображения, че уговорената възнаградителна лихва е
била изцяло съобразена с действащите към момента на отпускане на кредита
нормативна уредба и в частност на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която
годишният процент на разходите /ГПР/ по потребителски кредити /част от
който е и възнаградителната лихва по кредита/ не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левова и
валута, определена с Постановление на МС на Република България, като няма
законово ограничение на размера на лихвата в рамките на така определяния
ГПР. Излага, че годишната лихва по кредита е била в размер на 40, 05 %,
съответно месечният размер е бил 3, 34 % /а не както първоинстанционният
съд е посочил, че месечният размер на възнаградителната лихва е 40, 05 %/.
По тези съображения счита изводите на СРС за нищожност на клаузата за
договорна лихва в процесния договор за неправилни. Аргументира
становище, че при наличие на нормативно установен с императивна норма
максимален размер на ГПР, част от който е и лихвата по договора, претенция
за нейното противоречие с добрите нрави, когато ГПР не е надвишен и е в
законово определените рамки, следва да бъде приета за неоснователна.
Поддържа, че претенцията на ищеца за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва следва да се счете за неоснователна най-малко до
трикратния размер на законната лихва за периода, т.е. възнаградителната
лихва следва да бъде приета за договорена най-малко в размер на 30 % на
годишна база при приложение на правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Освен
това счита, че основанието по чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК налага
изискване за посочване на лихвен процент по кредита в съдържанието на
договора за кредит и не е свързано с размера на лихвения процент. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.
Насрещната страна М. Г. С. оспорва въззината жалба като
неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и
обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства и при правилно приложение на относимите материално-правни
норми. Поддържа релевираните в първоинстанционното производство
2
възражение, че сумата от 183, 33 лева представлява начислена по договора
неустойка, която следва да бъде включена при определяне на действителния
размер на ГПР. Освен това, в договора е посочен единствено процент на ГПР,
без да са описани основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Аргументира твърдение за нищожност на процесния договор на
основание чл. 26, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД /поради невъзможен предмет/, тъй
като е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова
кратък срок поръчител, съгласно всички изисквания или банкова гаранция.
Счита договорът за нищожен и поради противоречие с добрите нрави, тъй
като уговорените клаузи за неустойка са съществени и основни и ответното
дружество цели единствено придобиване на сигурна печалба – допълнително
от възнаградителната лихва. Поддържа се и заобикаляне на закона, доколкото
нормата на чл. 33 от ЗПК предвижда, че при забава на потребителя,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Аргументира становище, че грешното посочване на
размера на ГПР /в случая кредиторът не е включил към него дължимата от
потребителя неустойка за неосигуряване на поръчител/ следва да се приравни
на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК. С оглед изложеното е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за
връщане на получена при първоначална липса на основание сума при заявени
фактически твърдения, че даването е осъществено въз основа на нищожен
договор за кредит, респективно въз основа на клауза за възнаградителна
лихва, която е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит, по който кредитополучателят е изпълнил
задължението си да предостави преддговорна информация, в която са
посочени основните параметри и условия по кредита, включително разходите
3
по кредита /което се установява от стандартен формуляр за предоставяне на
ивформация за потребителски кредити/, договорът е сключен при условията
на ЗПФУР, съдържа посочване на общия размер на кредита, фиксиран лихвен
процент, погасителен план и условията за плащане, вкл. условията за
предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано право на отказ от
договора, написан е по ясен и разбираем начин в необходимия шрифт и
формат. В договорът е посочен годишният процент на разходите /ГПР/ и
методиката за изчисляването му. Съдът е приел, че уговорената в чл. 6, вр. чл.
4, ал. 3 от договора неустойка е нищожна на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
доколкото същата е по оценка на риска и не представлява допълнителна
услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, а освен това не е определено за
какви точно вреди се дължи. Прието е още, че тази неустойка притежава само
санкционна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението, като цели
да се кумулира със задължението, което се отклонява от обезпечителната и
обезщетителна функция, което противоречи на добросъвестността. Направен
е извод, че клаузата за неустойка е и неравноправна на основание чл. 143, ал.
1, т. 1 от ЗЗП, тъй като създава необоснована неравнопоставеност между
страните. В мотивите на решението е направен извод, че ГПР е посочен в
договора като конкретен процент, с което е изпълнено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК и този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Освен това е приел, че процесният договор за кредит не е
недействителен по аргумент от нормата на чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 от ЗПК, както
и поради обстоятелството, че разширително тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10,
вр. чл. 22 от ЗПК е недопустимо. Посочено е, че нормата на чл. 22 от ЗПК
следва да намери приложение единствено в случаите, когато за потребителя
би останал неясен размерът на задължението по кредита и начина на неговото
формиране. В случая, макар неустоечното задължение да не е включено в
процентно измерение в ГПР, това задължение е установено в глобален размер
и като част, която се добавя към размера на погасителната вноска, поради
което за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението и общата стойност на кредита. В решението
първоинстанционният съд е приел, че клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна като противоречаща на добрите нрави /уговорена е в размер на 40,
05 %/, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва при
необезпечени кредити. С оглед установената нищожност на тази клауза и
4
предвид заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
е направен извод, че платената сума над чистия размер на кредита подлежи на
връщане като получена при начална липса на основание. По тези
съображения предявеният иск е уважен.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. По изложените във въззивната жалба оплаквания съдът приема
следното:
На етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че
между ищеца и “Н.” ООД е сключен на 19.06.2020г. договор за потребителски
кредит при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/, по силата на който кредитодателят е предоставил на М.
С. кредит под формата на заем в размер на 300 лева. Кредитополучателят се
задължил да върне получената сума в срок от 6 месеца при следните условия
- размер на месечната погасителна вноска – 56 лева, формирана като сбор от
сума за главница и договорна лихва /конкретните размери на компонентите са
посочени в изготвения погасителен план/; брой вноски – 6 ; определени били
датите на плащане на всяка една от погасителните вноски, както и общия
размер на кредита – 336 лева, уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 35 %, както и годишен процент на разходите – 48, 28 %, лихвен
процент по кредита – 40, 05 % и месечен лихвен процент от 3, 34 %. Крайният
срок на договора е до 20.12.2020г. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора
заемателят се задължил в срок от три дни, считано от датата на сключване на
договора, да предостави на заемателя гаранция за сумата от общо 336 лева,
съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора.
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция трябва да е със срок на валидност до 21.12.2020г. Страните са
уговорили в чл. 6, ал. 1, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в срока и съгласно установения ред по чл. 4, ал.
3, кредитополучателят дължи на кредитополучателя неустойка в размер на
5
342 лева, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски.
Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните и следва
да се кредитира от съда като пълно и обосновано, се установява, че
заемодателят е изправна страна и е предоставил заетата сума в размер на 300
лева, платена чрез системата ePay.bg. В изпълнение на договорните си
задължения ищецът е заплатил в полза на кредитора сума в общ размер на
510, 46 лева. Вещото лице е посочило, че след извършена справка в
счетоводството на ответното дружество е установило, че платената сума е
отнесена за погасяване изцяло на задължението за главница в размер на 300
лева и изцяло на договорна лихва в размер на 27, 13 лева /предвид
предсрочното погасяване на целия размер на задължението, осъществено на
30.09.2020г./. Липсват обаче счетоводни данни за погасяване на какви
задължения на ищеца е отнесена сумата от 183, 33 лева, като не са
начислявани, съответно не са били плащани други суми по договора – такси,
лихви, неустойки. По всяка от извършените четири вноски в размер на по 111
лева, допълнително платените /извън тези за главница и лихва/ са в размер на
по 55 лева за първите три и 18, 33 лева по четвъртата, а по последната в
размер на 66, 46 лева няма допълнително платени суми. Вещото лице е
уточнило, че ако няма начислени допълнителни такси по договора,
действителният размер на ГПР е в размер на 48, 28 %. Ако се приеме, че
разликата от 183, 33 лева е платена еднократно като такса, ГПР по договора
ще е в размер на 6 730, 72 %, а ако се приеме, че разликата в плащанията от
183, 33 лева е за покриване на начислени такси по договора, ГПР ще е в
размер на 1 011, 74 %.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните изводи:
Изложените в исковата молба фактически обстоятелства са за
неоснователно обогатяване. Предявените искове са обосновани с твърдения,
че на основание недействителен договор за кредит, а в условията на
евентуалност – на основание нищожни клаузи от договора за кредит ищецът е
платил сума, която надвишава размера на дължимите суми съобразно
действителните уговорки в договора за кредит, и поради това се иска
6
осъждане на ответника да върне надплатената сума.
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва да докаже
твърдението си, че платените от него суми по процесния договор за кредит
надвишават размера на дължимите суми, определени при съобразяване само
на действителните клаузи от договора. Ищецът се позовава на изначална
липса на основание, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради
това и спорните главни права следва да се квалифицират именно по
посочения законов текст.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без
основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
/типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е било да
установят при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на
процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за
получаването, съответно задържане на полученото.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на
своята професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
7
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г., приложима редакция - изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила
от 31.08.2010 г./ - чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е
писмена - чл. 10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и
разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора
/дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на
ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява
адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е
предназначена информацията, и който позволява непромененото
възпроизвеждане на съхранената информация/.
ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде
сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът
трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за
предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което
не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или
друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон
като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по, ал. 2 незабавно
след сключването на договора за потребителски кредит.
8
В случая по делото е установено, че процесният договор за кредит е
сключен при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние - ЗПФУР /Обн., ДВ, бр. 105 от 22.12.2006 г., приложима редакция
- изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г./, като според чл. 6
договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средство за комуникация - едно
или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т.
1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване
с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на
платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от
ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради
което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение No 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело
No 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се
произнесе по деиствителността на клаузи в договор за потребителски кредит,
когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
Настоящият съдебен състав счита, че в разглеждания случаи са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК.
Изготвен е и погасителен план, които съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и
разпределение на вноските между различните неизплатени суми – чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и предупреждение за
последиците за потребителя при просрочие на вноските /чл. 12 от договора/,
както и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
9
които това право може да бъде упражнено, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата /чл. 3
от договора/, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.
Потребителят е получил още при сключване на договора погасителен план
/обективиран в самия договор/, който не се променя. Ето защо разпоредбите
на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК не са нарушени. Спазени са и нормите на
чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20 от закона, тъй като са посочени годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит и е предвидено право на отказ на
потребителя от договора, като са посочени условията, при които се
упражнява това право. Ето защо договорът за потребителски кредит не е
недействителен на това основание, както правилно е приел
първоинстанционният съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. В § 1, т.
1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
10
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
По делото е установено, че ищецът е заплатил в полза на
кредитополучателя сумата от общо 510, 46 лева, с която е погасена
дължимата главница от 300 лева, както и възнаградителна лихва от 27, 13
лева, като погасяването на задължението по договора за кредит е извършено
предсрочно – на 30.09.2020г. Ответникът не установява основанието, на което
е получил сумата от 183, 33 лева, представляваща част от общо платената от
ищеца сума от 510, 46 лева. При липсата на твърдения, както и на данни за
съществуването на други правоотношения между страните, освен процесното
такова по договора за потребителски кредит от 19.06.2020г., се налага извод,
че сумата е получена от кредитора именно във връзка с процесния договор за
кредит. Този извод се подкрепя и от обстоятелството, че кредитодателят е
оспорил основателността на предявения иск в цялост, включително и за
сумата от 183, 33 лева, т.е. процесуалното поведение на ответното дружество
следва да се тълкува като твърдение за наличие на основание за получаване и
задържане на тази сума. По тези съображения следва да се приеме, че
заплатената сума от 183, 33 лева следва да се включи като част от общите
разходи по кредита, формиращи ГПР. Съгласно заключението на съдебно-
счетоводната експертиза при включване на тази сума като част от общите
разходи по кредита, то ГПР по процесния договор ще е в размер на 1 011, 74
%, т.е. ще надхвърля нормативно установения такъв от 50 % от взетата сума.
Тази сума от 183, 33 лева не е отразена като разход при формирането на
оповестения ГПР от 48, 28 %, въпреки че е включена в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СГС счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
11
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъи като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
деиствителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стоиност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
При съобразяване на специалната норма на чл. 23 ЗПК, установяваща
изискуемост на вземане за чистата стойност на кредита и при
недействителност на договора за потребителски кредит /отричането на
валидността на част или дори на целия договор няма да изключи
задължението на потребителя да върне чистата стойност на кредита/,
настоящият съдебен състав намира, че целта на защитата на потребителя не е
отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване на
обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения,
накърняващи баланса на интересите на насрещните страни. Това тълкуване е
съответно и на общия принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с
отделни клаузи, наложени му от недобросъвестния кредитор, като в резултат
на обявената недействителност отпада само възмездността на кредит,
сключен в рамките на търговската дейност на кредитора, а се съхранява
сделка със съдържание на безвъзмезден заем. В този смисъл остатъчното
задължение на потребителя е именно за връщане на главницата по получения
кредит, а не за реституция на дадената сума по повод несъществуващ
/недействителен/ договор - в този смисъл е решение № 50174 от 26.10.2022г.
на ВКС по гр. дело № 3855/2021г., ІV ГО.
Следователно със заплатените от ищeца суми е възможно погасяване
само на валидно възникналото задължение за връщане на кредита в размер на
300 лева. С оглед изложеното надплатената сума в общ размер на 210, 46 лева
подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
12
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изложените в
първоинстанционното решение съображения относно нищожността на
уговорената в процесния договор възнаградителна лихва. В случая страните
са постигнали съгласие, че кредитополучателят дължи заплащане на
възнаградителна годишна лихва в размер на 40, 05 % от главницата по
кредита, а с оглед срока на договора /крайния падеж е до 20.12.2020г., т.е.
срокът за връщане на заетата сума е 6 месеца/ е определен месечен лихвен
процент от 3, 34 %.
Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за
гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи
служебно. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради
накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора. Съгласно решение № 1359 от
11.03.2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV ГО няма установен
универсален критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите
нрави. Този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се
съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и
размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползването,
обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната
функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които
евентуално биха имали значение за размера й.
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави,
включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от
13
съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които
договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба
законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват,
привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1
предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност
поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези Накърняване
на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV, решение по гр. д. № 2944 по описа за
2021 г. Трето г. о и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка,
вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и
годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС
приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В този
смисъл са решение № 906/30.12.2004г. по гр.д. № 1106/2003г. на ВКС, Второ
ГО; решение по гр.д. № 315/2005г. на ВКС, Второ ГО; решение по гр.д. №
5093/2007г. на ВКС, Второ ГО; определение № 901/10.07.2015г. по гр.д. №
6295/2014г. на ВКС, Четвърто ГО, определение № 527 от 09.06.2022г. по гр.д.
№ 151/2022г. на ВКС, Трето ГО.
В случая е уговорена месечна възнаградителна лихва в размер на 3, 34
%, която се равнява на 40, 05 % годишна лихва. Трикратният годишен размер
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
формирана като сбор от основен лихвен процент на БНБ плюс 10 процентни
пункта е 30 % /основен лихвен процент към датата на сключване на договора
14
– 0. 00 %, плюс 10 %/, а дневният размер на законната лихва за просрочени
парични задължения е равен на 1/360 част от годишния размер, определен по
ал. 1 /чл. 1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения/. В
разглежданата хипотеза дневният размер на възнаградителната лихва е 0, 11
%, а трикратният дневен размер на законната лихва е 0, 08 %. При
съобразяване на размера на отпуснатата сума, срока на ползване и функцията
на възнаградителната лихва /цена на парите като капитал и цена на времето,
през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал/, се налага
извод, че клаузата за възнаградителна лихва е недействителна поради
противоречие с добрите нрави.
Неоснователни са доводите на въззивника за заместване на тази
нищожна клауза с повелителни правила на закона на основание чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД и определяне на договорна лихва в размер на 30 % от кредита на годишна
база. С §13а от ДР на Закона за защита на потребителите са въведени
разпоредбите на описаните директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО на съвета
от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25
октомври 2011г. относно правата на потребителите и за изменение на
предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от
23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита
на интересите на потребителите. Решенията на Съда на Европейските
общности /СЕС/ с предмет тълкуването на разпоредба от правото на
Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на
Европейския съюз е задължително за всички съдилища в страната.
С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito
срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване
относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори
и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
15
на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA
срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от текста
на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.,
националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните
договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но
не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип
да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от
премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази
договорът.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски в
размер на 300 лева за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно
представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските
по чл. 80 от ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и с оглед цената на предявения иск
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20009284 от 31.01.2022г., постановено
по гр.д. № 21653/2021г. по описа на СРС, ГО, 27 състав.
ОСЪЖДА “Н.” ООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление
гр. София, ул. “******* да заплати на М. Г. С., ЕГН **********, гр. София,
жк “******* *******, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от
300 /триста/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
16
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17