№ 1481
гр. София, 05.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20211000503650 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260066 от 01.04.2021 год., постановено по гр.д.№ 11/2020 год. по описа на
Окръжен съд Кюстендил е отхвърлен предявен от Н. П. И. против „Обединена българска
банка“ АД иск с правно основание чл.439, от ГПК за установяване по отношение на
ответника, че задълженията на ищеца, длъжник по образуваното изпълнително дело №
20117440400125 по описа на ЧСИ М. Д., рег.№ *** на КЧСИ с район на действие ОС –
Кюстендил, въз основа издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.дело №
783/2011г. на РС – Дупница, не се дължат, тъй като са се погасили по давност, като са
разпределени и разноските в производството.
Решението е обжалвано от ищеца Н. П. И. с доводи за неправилност. Поддържа се, че съдът
не е възприел правилно ефекта на постановеното от ВКС тълкувателно решение № 2/2015
год. по т.д. № 2/13 год., като счита, че дадените в него тълкувания не променят изтичането
на спорните по делото срокове, както по отношение на настъпилата перемция, така и по
отнощения на изтеклата погасителна давност. В тази връзка твърде, че изпълнителното дело
е перемирано на 03.06.2017 год. Поддържа, че неправилно съдът е приел, че предявяването
на настоящия отрицателен установителен иск за недължимост на вземането прекъсва
давността. Неправилно съдът е извършил тълкуване на юридическия ефект от настъпването
на перемцията по изпълнителното дело и отражението й върху погасителната давност и в
тази връзка моли за отмяна на решението и уважаване на исковата претенция. Претендира
1
разноски.
Въззиваемата страна „Обединена българска банка“ АД, чрез процесуален представител
депозира отговор с който оспорва жалбата, като неоснователна и моли за потвърждаване на
решението.
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от страна в производството, имаща право на жалба, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Софийският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по
делото намира следното:
Пред първоинстанционният съд е предявен иск с правно основание чл.439 от ГПК.
Ищецът Н. П. И. излага в исковата си молба, че въз основа на заповед за изпълнение по реда
на чл.417 ГПК, издадена по гр.дело №783/2011 г. на ДнРС е осъден да заплати следните
суми: 28 360 лева главница; 2075 лева лихва; 110 лева лихва и 1517 лв. съдебни разноски,
като въз основа заповедта е издаден изпълнителен лист на 05.04.2011 г. и е образувано по
молба на взискателя и ответник по настоящото дело „Обединена българска банка“ АД
изпълнително дело № 20117440400125 по описа на ЧСИ М. Д., рег.№ *** на КЧСИ с район
на действие ОС – Кюстендил. Тврърди, че между двете искания за извършване на опис на
недвижим имот, входирани при ЧСИ съответно на 03.06.2015 г. и на 27.11.2019 г., е изминал
период, многократно надвишаващ изискуемите се 2 години, при което по силата на закона е
настъпила т.нар. „перемпция“ на 03.06.2017 г. /две години след поискването за извършване
на опис на недвижим имот на 03.06.2015 г./; респ. при настъпило прекратяване по закон на
изпълнителното дело на 03.06.2017 г. всичките последващи извършени действия и искания
от взискателя са без правно значение и стойност, тъй като са направени при прекратено
дело. Поддържа, че новата погасителна давност по смисъла на чл.116, б.“в“ от ЗЗД, предвид
твърдяното по-горе „перемиране“, е започнала да тече от последното по време валидно
изпълнително действие, настъпило преди перемпцията по чл.433,т.8 ГПК – което според
ищеца е налагане на запор върху трудовото му възнаграждение, извършено на 25.06.2012г.,
при което се поддържа, че изтичане на новата 5-годишна давност за погасяване на вземането
е настъпило на 25.06.2017 г. При условията на евентуалност се твърди, че изтичането на
давностния срок е станало на 30.06.2020 г., ако се зачете като валидно искането за
извършване на опис от 03.06.2015.
Ответникът оспорва предявения иск като неоснователен и моли за отхвърлянето му.
Съдът намира, че фактическа обстановка е правилно установена от първоинстанционният
съд и е следната:
Установява се, че по молба на „Обедидена българска банка“ АД и въз основа на издаден в
нейна полза изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело № 20117440400125 по
описа на ЧСИ М. Д., рег.№ *** на КЧСИ с район на действие ОС – Кюстендил с длъжник Н.
П. И. за вземане в общ размер 30 545.97 лева, представляваща задължение по договор за
ипотечен кредит от 10.07.2008 г., като с молба от 02.05.2011 г. взискателя е поискал
2
насочване на принудителното изпълнението към трудовото възнаграждение на длъжника и
към недвижимият имот, ипотекиран в полза на банката, чрез опис, оценка и публична
продан на имота. След датата на образуването на изпълнителното дело са постъпили молба
от взискателя за спиране на изпълнителното производство поради сключено споразумение
вх. № 03029/ 16.06.2011 г. както и молба от взискателя вх. № 00508/20.01.2012 г. за
възобновяване на изпълнителното дело поради неспазване на поетите ангажименти по
сключеното споразумение, като с нея пълномощникът на ответната банка е поискал да бъдат
предприети всички действия, поискани от взискателя и отменени при спирането на
изпълнителното производство, в т.ч. да бъде насрочена дата за опис, оценка и публична
продан на ипотекирания имот. Изпратено е запорно съобщение изх.№ 03139/25.06.2012 г. до
„НИКТИ" за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което не е
надлежно връчено, както и не е връчена надлежно на длъжника и покана за доброволно
изпълнение. С молба с вх.№ 03657/03.06.2015 г. от взискателя е поискано насрочване на
опис на недвижимия имот, а покана за доброволно изпълнение до длъжника от 23.07.2015г.
ведно уведомление за насрочване на опис за 06.08.2015г., не е била връчена с отбелязване,
че лицето е в Белгия. С молба от 13.06.2017 г. взискателят е поискал съдебния изпълнител да
насрочи дата за опис на недвижимия имот, както и на движими вещи по актуалния адрес на
длъжника, без възможност за спиране и отлагане, ако не е налице съгласие за това на
взискателя. С молба вх.№ 07618/11.08.2017г. взискателят е поискал насрочване на дата за
опис, определяне на оценка и насрочване на публична продан на ипотекирания недвижим
имот. След тази дата са извършени още няколко действия от страна на взискателя за
удовлетворяване на вземането му, които съдът намира на ирелевантни за повдигнатия спор.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното.
Спорните въпроси по делото между страните са дали са налице валидни процесуални
действия, извършени в изпълнителното производство, прекъсващи давността относно
вземането.
Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Следователно релевантните факти, обуславящи основателност на исковата
претенция, са свързани с установяване по безспорен начин от ищеца на възникнал след
издаването на съдебния акт /в случая заповед за изпълнение/ конкретен юридически факт,
довел до погасяване на вземането по него. В тежест на ответника е да установи също такива
факти, с чиито правни последици законът свързва спиране, съответно прекъсване на
погасителната давност относно вземането.
Съгласно т.10 на Тълкувателно решение № 2/2015 на ОСГТК на ВКС и съобразно
разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, изпълнителното производство се прекратява по
право, в хипотезите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на период от две години, а новата погасителна давност за вземането
3
в такъв случай започва да тече от датата на която е поискано или предприето последното
валидно изпълнително действие. Перемпцията е без правно значение за давността. Общото
между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за
перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни
правни последици: давността изключва принудителното изпълнение /но пред съдебния
изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я
зачете/, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от
принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.
Погасителната давност е сложен юридически факт, представляващ съвкупност от два
елемента: изтичането на определен период от време и бездействие на титуляра на правото.
Съгласно чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда
какъв е срокът на давността за вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение,
какъвто е настоящия случай, но правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното
със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните
способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т.
1 и т. 5 ГПК, които са приложими за влязлото в сила съдебно решение. От това следва да
бъде прието, че погасителната давност за процесното вземане е общата пет годишна
давност.
Съдът приема, че началният момент от който е започнала да тече тази нова давност, при вече
образуван изпълнителен процес е 26.06.2015 год. Както бе посочено по-горе, съгласно т.10
от ТР № 2/2015 год. е възприето, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е
прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече
от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие, като обявява за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на Пленума на
Върховния съд. В Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния съд е
постановено следното: „Погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес
относно принудителното осъществяване на вземането.“. Т.е. в настоящия случай, при вече
образуван през 2011 год. изпълнителен процес е приложимо именно Постановлението на
Пленума на ВС. Това е така, тъй като Постановлението на Пленума на Върховния съд до
обявяването, че същото е изгубило действието е задължителна съдебна практика /аргумент
от чл.280, ал.1, т.1 от ГПК/. До момента преди да бъде обявено, че цитираното
постановление на Пленума на ВС изгубва действието си, съдилищата и съдебните
изпълнители са длъжни да се съобразяват с него, тъй като при постановяването на нов
4
тълкувателен акт за приложението на правната норма е налице промяна в начина, по който
ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия тълкувателен акт.
Дадените с тълкувателните актове тълкувания на правната норма са задължителни за
съответните органи и същите следва да я прилагат в смисъла посочен в тези актове, като
това тяхно задължение отпада едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от
съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е
действащ. С оглед на това следва да бъде прието, че последващите тълкувателни решения
нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от
момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. /в този смисъл решение №
170 от 17.09.2018 год. по гр.д.2382/17 год. на ВКС, IV ГО/. До момента на обявяване
изгубването на действието на цитираното постановление, кредиторите е трябвало да се
съобразят само с него, както по отношение на действията, така и по отношение на
бездействието си.
В случая с молба от 13.06.2017 г. по изп.д. № 20117440400125 по описа на ЧСИ М. Д. е
било направено искане от страна на взискателя за насрочване и извършване на опис, което
води до правния извод, че след 26.06.2015 год. са извършвани изпълнителни действия
водещи до прикъсване на давността, поради което към момента на предявяване на исковата
молба /13.01.2020 год./, с което правно действие давността се прекъсва, не е изтекла
петгодишната давност и вземането на кредитора не е погасено по давност.
Видно е от събраните доказателства, че действително за период по-дълъг от две години от
страна на взискателя не са предприемани валидни действия, които да бъдат зачетени – до
депозиране на молба от 13.06.2017 г. за насрочване на опис. Последиците на перемпцията по
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК обаче, са от процесуален характер, т.е. изпълнителният лист не губи
характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава
да съществува. Съгласно чл.116, б.„в” от ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от
момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-
нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на
процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта
от предприетите принудителни действия /резултатни или безрезултатни/, с които е
прекъсвана давността за изпълняемото право – този ефект се запазва и се отчита при
възражение за изтекъл давностен срок. Настъпила перемпция на изпълнителното дело не е
обезсилила извършените до този момент процесуални действия. Обезсилването на
последващи изпълнителни действия има значение за процеса на принудителното
изпълнение, но няма ефект върху материалните права на страните, а давността е институт на
материалното право.
Въз основа на изложеното съдът приема предявения отрицателен установителен иск за
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадане на крайните правни изводи на настоящия въззивен състав, макар и на
разично основание, с тези на първоинстанционният съд, решението на Софийския градски
съд следва да бъде потвърдено.
5
При този изход на делото пред въззивния съд, въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лева,
съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и въз основа на чл.37,
ал.1 от Закона за правната помощ.
По изложените съображения, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260066 от 01.04.2021 год., постановено по гр.д.№ 11/2020
год. по описа на Окръжен съд Кюстендил.
ОСЪЖДА Н. П. И. да заплати на „Обединена българска банка“ АД юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивния съд в размер на 100 лева.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6