Р Е Ш Е Н И Е
№ 217
град Сливен,16.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен
състав, в открито съдебно заседание на четвърти декември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното
от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 564 по описа на Окръжен съд
Сливен за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се
движи по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
на „Марвин“ ООД, ЕИК: ****, седалище и адрес на
управление: град Сливен, ****, представлявано от управителя К.Л.М. срещу
Решение № 915 от 08.08.2019г., постановено по гражданско дело № 1531 по описа
на Районен съд Сливен за 2019г.
С процесното решение Районен
съд Сливен е осъдил „Марвин“ ООД, ЕИК: ****, седалище
и адрес на управление: град Сливен, ****, представлявано от управителя К.Л.М.
да заплати на „Аграрика“ ЕООД, ЕИК: ****, седалище и
адрес на управление: *****, представлявано от управителя М.Г.Ш. на основание
чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 25 000 лева, представляваща част от
задължение за връщане на предоставена в заем сума в общ размер на 138 913,35
лева по сключен между страните договор за финансов заем от 28.07.2017г. и анекс
към договора от 29.11.2018г. ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба –
21.03.2019г. до окончателното изплащане на сумата. С оглед изхода на спора „Марвин“ ООД, ЕИК: **** е осъдено да заплати на „Аграрика“ ЕООД, ЕИК: **** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 2500 лева деловодни разноски.
Препис от решението е връчен на
страните по спора.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е
постъпила въззивна жалба от „Марвин“ ООД срещу първоинстанционното решение.
Жалбоподателят посочва, че за да уважи предявения иск Районен съд Сливен
неправилно е приел, че с анекса от 29.11.2018г. към договора за заем страните
са уговорили предсрочна изискуемост на цялото вземане при непогасяване на която
и да е от вноските по договора за заем. Въззивникът намира, че исковата
претенция за заплащане на цялата заемна сума преди изтичане срока на договора е
неоснователна. В тази връзка той посочва, че в анекса страните са се съгласили,
че при забава за изплащане на една или повече вноски, за заемодателя възниква
право да претендира по съдебен ред заплащане на непогасените вноски, ведно с
лихви и разноски, но не и право да иска изпълнение и за останалите вноски, чиито
падеж не е настъпил. По изложените съображения въззивникът моли съда да отмени
първоинстанционното решение изцяло като неправилно и да постанови ново решение,
с което да остави без уважение предявения иск. Претендира присъждане на
деловодни разноски. Жалбоподателят не прави доказателствени или други
процесуални искания.
Препис от въззивната жалба е
изпратен на насрещната страна по делото. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба.
В откритото съдебно заседание
за въззивника не се явява процесуален представител по закон или по пълномощие.
В откритото съдебно заседание за
въззиваемия се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК
– адвокат Г.Д., който оспорва жалбата. Не прави доказателствени искания. В хода
на устните състезания моли съда да остави жалбата без уважение като
неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение като обосновано и
законосъобразно. Посочва, че първоинстанционният съд е постановил решението си
като правилно е ценил всички доказателства по делото и е съобразил и приложил
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, вземайки предвид настъпилите факти след
предявяване на иска до приключване на съдебното дирене. Защитникът излага
подробни съображения за основателността на предявената искова претенция, в
подкрепа на доводите си цитира съдебна практика на Върховния касационен съд. Претендира
разноски за въззивната инстанция. Представя списък по чл. 80 ГПК.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Въззивната
жалба е редовна, тъй като отговаря
на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу
акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което е и процесуално
допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата. При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК
настоящата инстанция констатира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Проверката за законосъобразността и правилността на първоинстанционния
съдебен акт, която настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от наведените във въззивната жалба оплаквания.
I.
От фактическа
страна:
Страните по делото не спорят, а и се установява от представените и приети
писмени доказателства – заверено копие на договор за финансов заем и анекс към
него, че на 28.07.2017г. между ищеца, въззиваем в настоящото производство, в
качеството му на заемодател и ответника,
въззвивник в настоящото производство, в качеството му на заемател е сключен
договор за финансов заем, съгласно който ищецът е заел на ответника сумата от 154 400
лева, като заемателят се е задължил да ползва сумата и да я върне до
01.05.2018г. Страните са уговорили и възнаградителна лихва върху заетата сума в
размер на 3 % годишно. Безспорно е, а и се доказва от представеното заверено
копие на платежно нареждане, че на 31.07.2017г. заемодателят е предал по банков
път сумата, предмет на договора, на заемателя. По молба на заемателя,
представена и приета като писмено доказателство по делото, сумата е преведена
по банковата сметка на дружество „Стевинс“ ООД.
От сключения към договора за заем анекс от 29.11.2018г. е видно, че
страните са уговорили, че дължимата сума по договора за заем е в размер на
138 913,35 лева, като заемателят се е задължил да върне сумата на месечни
вноски, съгласно погасителен план, описан в анекса. Страните са постигнали
съгласие, че падежът на погасителните
вноски настъпва на третия ден след изтичането на месеца, за който са дължими.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани, а
останалите, които съдът не обсъжда са неотносими към предмета на делото.
II.
От правна страна:
Районен съд Сливен е бил сезиран с частичен осъдителен иск с правна
квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
С договора за
паричен заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена парична
сума, която заемодателят се задължава да върне. Договорът е реален и се счита
сключен с предаване на заемната сума.При релевираните от ищеца твърдения възникването на спорното право
се обуславя от осъществяването на следните материални
предпоставки (юридически факти):
1) наличието на действително правоотношение по договор за заем,
за възникването на което заемодателят
да е предоставил на заемателя процесната сума в твърдения размер; 2) да е настъпил уговорения
падеж за връщането на сумата. Ищецът – заемодател следва да установи при
условията на пълно главно доказване настъпването на горните обстоятелства. В случай че се
установи твърдяното от ищеца право,
ответникът трябва да установи, че
е изпълнил точно паричното си задължение
за връщане на сумата по
договора.
Спорът между страните в първоинстанционното производство, пренесен и във
въззивната инстанция, се свежда до това 1) дали е настъпила предсрочна изискуемост
на цялото вземане; 2) дали ищецът основателно е заявил претенция за изпълнение и
на тези погасителни вноски, чиито падеж не е настъпил към момента на
предявяване на исковата молба.
Настоящата съдебна инстанция счита, че не е налице настъпила предсрочна изискуемост
на цялата заета сума и в този смисъл споделя възражението на въззивника, че
между страните няма уговорка за предсрочна изискуемост. В анекса от
29.11.2018г. страните никъде не са уговорили, че при неизпълнение на една или
няколко вноски цялата заета сума се счита предсрочно изискуема. Тълкуването на клаузите
в анекса, които третират неизпълнението, последиците от него и правата на
кредитора при неизпълнение сочи, че волята на страните е при неточно изпълнение,
като съгласно уговореното неточно изпълнение е всяко закъснение за плащане на
вноска за период повече от три дни, считано от изтичане на съответния месец,
кредиторът има право за претендира по
съдебен ред претенциите си за дължимите суми, ведно с лихви и разноски, както и
вземания за пропуснати ползи и претърпени вреди. Липсва договорна клауза, с
която страните да уговарят, че при конкретни параметри на неизпълнение от
страна на заемателя, цялото вземане става предсрочно изискуемо, съответно кредиторът
има право да обяви цялата заета сума за предсрочно изискуема. Действително,
тълкувайки относимите клаузи поотделно и в тяхната съвкупност, е налице
неяснота на волята на страните, доколкото в едната клауза се посочва, че при
неточно изпълнение кредиторът има право да пристъпи към принудително събиране
на сумите, а в следващата се посочва, че той има право да заяви по съдебен ред
пълния размер на дължимите суми. Но доколкото никъде изрично страните не
посочват, че при неизпълнение става изискуема цялата заета сума, а не само
вноските, чиито падеж е настъпил, то съдът не следва да тълкува тези неясноти в
ползва на едната страна по облигационното правоотношение - заемодателя и във
вреда на другата - заемателя. Предвид гореизложеното твърдението на ищеца, че
цялата заета сума е дължима като предсрочно изискуема е неоснователно, а изводът
на първоинстанционния съд за уговорена и настъпила предсрочна изискуемост на
вземането е неправилен.
Предсрочната изискуемост на вземането по договора за заем, променя
изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на
настъпването ѝ, но няма за последица изменението на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж
преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали
предсрочно изискуеми са вземания, възникнали на едно и също основание –
договора за заем, именно той е правното основание, на което е заявена
претенцията на ищеца. В този смисъл са мотивите на т. 1.1. от Тълкувателно
решение № 8 от 02.04.2019г., постановено по тълкувателно дело № 8 от 2017г. на
ОСГТК на ВКС.
По делото е безспорно установено, че между страните по спора е налице
валидна облигационна връзка по договор за заем. Страните са уговорили
погасяване на заетата сума на вноски съгласно погасителен план, обективиран в
анекса от 29.11.2018г. В тежест на ответника (заемател) е да установи плащането
на вноските. Такова доказване не е проведено. По делото се установи липса на
точно изпълнение съобразно договореното по погасителен план. Кредиторът - ищец
твърди изискуемост на цялата заета сума от 138 913, 35 лева, но претендира
изпълнение на част от нея в размер на 25 000 лева. Предвид извода на съда
за липса на настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора за заем, претенцията
ще е основателна само за част от него, чиято изискуемост е настъпила - за
вноските, чиито падеж е настъпил. Разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК задължава
съда да вземе предвид фактите, настъпили след предявяването на спора. Решението
на съда следва да отразява правното положение между страните, каквото е то към
момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, в процесния
случай пред въззивния съд. Приложението на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК
към настоящия случай означава, че при преценката си за основателността на иска
съдът следва да вземе предвид обстоятелството дали има погасителни вноски,
чиито падеж е настъпил след предявяването на исковата молба до приключване на
съдебното дирене във въззивната инстанция. В тази връзка неоснователно е
възражението на въззивника, че ищецът има право да претендира само тези вноски,
чиито падеж е настъпил към момента на предявяване на исковата молба.
Исковата молба е подадена на 21.03.2019г. Съдебното дирене пред настоящата
инстанция е приключило на 04.12.2019г. Съгласно уговореното в анекса от
29.11.2018г. падежът на отделните вноски настъпва на третия ден от изтичане на
съответния месец, за който вноската се дължи. Към деня на приключване на
съдебното дирене - 04.12.2019г. е настъпил падежът на следните вноски: за
декември 2018г. – 10 000 лева; за януари 2019г. – 4000 лева, за февруари 2019г.
– 4000 лева, за март 2019г. – 4000 лева; за април 2019г. - 4 000 лева; за
май 2019г. - 4000 лева; за юни 2019г.- 4000 лева, за юли 2019г. – 4000 лева, за
август 2019г. - 4000 лева, септември
2019г. - 15 000 лева, октомври 2019г. – 15 000 лева, падежът на
вноската за месец ноември 2019г. е настъпил на 03.12.2019г., тоест преди
приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Към момента на
приключване на съдебното дирене изискуема, следователно дължима е сумата от
72 000 лева от общия размер на вземането от 138 913, 35 лева. В тази
връзка неоснователно е заявеното твърдение от процесуалния представител на
въззиваемия в откритото съдебно заседание по делото, че дължимите вноски с настъпили
падежи възлизат на 87
000 лева. Към деня на
приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция падежът на вноската
за месец декември 2019г. в размер на 15 000 лева все още не е настъпил,
следователно тя не е изискуема.
Предвид изложеното предявеният частичен осъдителен иск за сумата от
25 000 лева се явява доказан по основание и размер, поради което следва да
бъде уважен изцяло.
Макар че изводът на настоящата инстанция за липса на предсрочна изискуемост
на цялото вземане по процесния договор за заем, не съвпада с извода на
първоинстанционния съд, предвид обстоятелството, че искът е предявен като
частичен и размерът на изискуемите и
дължими вноски е над размера на предявения иск, становищата на двете съдебни
инстанция за доказаност на иска за предявения размер съвпадат, следователно първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
При
този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски разполага
само въззиваемият. Последният е претендирал присъждане на сумата от 1300,00 лева адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Въззиваемият доказва
сторените разноски, тъй като е представил договор за правна защита и
съдействие, в който като адвокатско възнаграждение е вписана претендираната
сума и изрично е записано, че същата е заплатена в брой, като в тази част
договорът има характера на разписка съгласно т. 1 от Тълкувателно решение №
6/2012 от 06.11.2013 на ОСГТК на ВКС и представлява доказателство за заплащане
на адвокатското възнаграждение. Поради горното и на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемия следва да бъде присъдена сумата от 1300,00 лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховен
касационен съд на Република България при условията на чл. 280 ГПК.
Така мотивиран Окръжен съд Сливен
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 915 от
08.08.2019г., постановено по гражданско дело № 1531 по описа на Районен съд
Сливен за 2019г., като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА „Марвин“
ООД, ЕИК: ****, седалище и адрес на управление: град Сливен, *****, представлявано от управителя К.Л.М. да заплати
на „Аграрика“ ЕООД, ЕИК: ****, седалище и адрес на
управление: *****, представлявано от управителя М.Г.Ш. на основание чл. 273 във
връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1300,00 лева, представляваща сторените във
въззивната инстанция разноски.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от съобщението пред Върховния касационен съд, при
условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: