№ 18
гр. Кюстендил , 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Виолета Н. Здравкова
като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело
№ 20201500500439 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „******************/“ ЕАД, ЕИК
***********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „Л.“, бул. „*************“
№ **, ЕКСПО, представлявана от А.В.А. – ********** и М.Т.П. – ************, действащи
чрез процесуалния представител по пълномощие юрисконсулт Д.И.И., насочена против
Решение № 55/20.01.2020 г. постановено по гр.д. № 1527/2019 г. по описа на Районен съд -
Кюстендил.
С оспорвания първоинстанционен съдебен акт РС – Кюстендил е оставил без
уважение исковата претенция на ищцовата банка „******************/“ ЕАД, ЕИК
*********** против ответника М. ИВ. М., ЕГН **********, гр. К. ул. „*************“
*********, ********* за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът има задължение към ищеца, произтичащо от Договор за потребителски кредит
№ *************** от 14.09.2015 г., в размер на ************* лева – изискуема главница;
********** лева – изискуема редовна /възнаградителна/ лихва за периода от 10.04.2018 г. до
12.09.2018 г.; ******** лева – наказателна лихва за периода от 10.05.2018 г. до 09.10.2018 г.,
ведно със законната лихва върху вземането, считано от 01.11.2019 г. до окончателното
изплащане.
Приел е за основателен и доказан предявения в условията на евентуалност
осъдителен иск и е осъдил ответника да заплати на ищцовата банка сумата от ************
лева – изискуема главница; ********** лева - изискуема редовна /възнаградителна/ лихва за
периода от 10.04.2018 г. до 12.09.2018 г.; ******** лева – наказателна лихва за периода от
10.05.2018 г. до 09.10.2018 г., ведно със законната лихва върху вземането, считано от
1
01.11.2019 г. до окончателното изплащане.
Осъдил е ответника да заплати сторените от ищеца деловодни разноски, възлизащи
на сумата от ********** лева.
Първоинстанционният съдебен акт се обжалва изцяло, като се релевират доводи за
неговата неправилност, породена от незаконосъобразността му, както и постановяването му
по незаявен петитум. Оспорва извода на районният съд, че банката не е обявила
предсрочната изискуемост на вземането. Позовава се на приложени по делото два броя
писма за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, изпратени до двата известни
адреси на длъжника. Приема, че на основание чл.12.8 от процесния договор за кредит с
достигането на писмата на посочените в договора адреси, същите се считат за надлежно
връчени. Счита, че съдът е следвало да приеме теорията за фингирано връчване. Моли за
отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените установителни искове.
Алтернативно иска, позовавайки се на ТР 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по ТД № 8/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, окръжният съд да уважи исковата претенция за падежиралите към датата на
приключване на съдебното дирене искови претенции. Поддържа, че като последица от
уважаване на установителния иск, съдът следва изцяло да обезсили решението по
осъдителния, респективно като последица от частичното уважаване на установителния иск
за падежиралите към датата на приключване на съдебното дирене вноски, да се обезсили
частично решението по осъдителния иск, в частта, за която е уважен установителния,
респективно за останалата част решението по този иск да бъде потвърдено. Претендира
разноски пред настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна М. ИВ.
М., чрез назначения особен представител адв. В.К.. Доколкото във въззивната жалба се сочи,
че се обжалва изцяло постановеното от районния съд решение, то същата се приема за
недопустима в частта, насочена срещу решението, с което съдът се е произнесъл по
евентуално предявения осъдителен иск, поради липса на правен интерес от обжалване.
Поддържа становище за неоснователност на депозираната ваззивна жалба, приемайки за
правилен извода на районния съд за ненастъпила предсрочна изискуемост на процесното
вземане. Моли за отвърляне на въззивната жалба.
По делото е постъпила насрещна въззивна жалба от М. ИВ. М., чрез назначения
особен представител адв. В.К.. Постановеното от РС Кюстендил решение се обжалва в
частта, с която е уважен евентуално предявения осъдителен иск. Оспорва извода на
районния съд, че исковата молба има качеството на покана до длъжника, доколкото същата
не е връчена лично на него, а на назначения особен представител. Изтъква, че съдът не е
обсъдил направените възражения в депозирания отговор, а именно оспорване постъпването
на сумите по сметка на длъжника и за изтекла погасителна давност на вземането. Иска
отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на евентуално предявения
осъдителен иск.
В срок е постъпил отговор по насрещната въззивна жалба, чрез който се оспорва
нейната основателност. Поддържа се твърдение за надлежно връчване на исковата молба с
целените последици, а именно настъпване на предсрочната изискуемост на вземането. В
подкрепа на изложения довод цитира съдебна практика. Сочи, че приетата по делото
съдебно – счетоводна експертиза е установила постъпване на сумите по сметка на
длъжника. Преповтаря изложеното във въззивната си жалба искане до въззивния съд за
отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените установителни искове.
Алтернативно иска, позовавайки се на ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по ТД № 8/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, окръжният съд да уважи исковата претенция за падежиралите към датата на
приключване на съдебното дирене искови претенции. Претендира разноски за заплатено
юрисконсултско възнаграждение.
2
По делото е постъпила и частна жалба от „******************/“ ЕАД, ЕИК
*********** насочена срещу определение № 845/09.06.2020 г. постановено по гр.д. №
1527/2019 г. по описа на РС – Кюстендил. С обжалваното определение районният съд е
оставил депозираната от ищцовата банка молба по чл.248 ГПК без разглеждане.
Обжалваното определение се приема за неправилно. Твърди, че молбата за изменение на
решението в частта за разноските е подадена в срок и съответно допустима. Излага доводи и
за основателността й. Моли за отмяна на обжалваното определение. Претендира разноски за
заплатена държавна такса.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК насрещната страна не е депозирала становище по
искането.
КнОС е приел жалбите за редовни и допустими, подадени от надлежни страни в
рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, като ги е внесъл за
разглеждане в открито съдебно заседание. При констатираната допустимост на жалбите,
съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата.
Въззивната инстанция, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК,
извърши служебно проверка на валидността на обжалваното решение и прецени
допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че същото представлява валиден и
допустим съдебен акт.
След преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните
доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона,
предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Производството пред РС – Кюстендил е образувано по искова молба на
„******************/“ ЕАД против М. ИВ. М. с която са предявени съединени при
условията на евентуалност искове, както следва: иск с правно основание чл.422 ГПК,
предявен като главен с искане да бъде признато в отношенията между страните, че
ответникът има задължение към ищцовата банка, произтичащо от Договор за потребителски
кредит № *************** от 14.09.2015 г., в размер на ************* лева – изискуема
главница; ********** лева – изискуема редовна /възнаградителна/ лихва за периода от
10.04.2018 г. до 12.09.2018 г.; ******** лева – наказателна лихва за периода от 10.05.2018 г.
до 09.10.2018 г., ведно със законната лихва върху вземането, считано от 01.11.2019 г. до
окончателното изплащане. В условията на евентуалност, в случай, че главният иск бъде
частично отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита се поддържа
искане за осъждане на ответника да заплати на банката следните суми, представляващи
предсрочно изискуеми вземания по Договор за потребителски кредит №*************** от
14.09.2015 г., а именно: ************ лева – изискуема главница; ********** лева -
изискуема редовна /възнаградителна/ лихва за периода от 10.04.2018 г. до 12.09.2018 г.;
******** лева – наказателна лихва за периода от 10.05.2018 г. до 09.10.2018 г., ведно със
законната лихва върху вземането, считано от 01.11.2019 г. до окончателното изплащане.
В исковата молба се сочи, че след проведено заповедно производство по ч.гр.д. №
2036/2018 г. по описа на КнРС в полза на ищеца срещу ответника била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение, но тъй като същата била връчена на длъжника в
хипотезата на чл.47, ал.5 ГПК, за ищеца възникнал правен интерес да предяви настоящия
иск, за да установи вземането си по издадената заповед за изпълнение.
Пояснява се, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит №
3
*************** от 14.09.2015 г., по силата на който банката предоставила на ответника
сума в размер на ******** лева, която била изцяло усвоена на 15.09.2015 г. Процесният
кредит бил отпуснат за рефинансиране на кредит и бил с краен срок за погасяване
10.09.2022 г. страните по договора за кредит уговорили възнаградителна лихва, която била в
размер на ************ за първите 12 месеца, а след този срок се дължала годишна лихва в
размер на 6-месечен ************, както и ********** пункта надбавка. Редовната лихва се
начислявала върху усвоената и непогасена главница на годишна база.
Било уговорено, че при забава в плащанията, кредитополучателят дължи и
обезщетение за забава – наказателна лихва, чийто размер се определял като към размера на
дължимата възнаградителна лихва се добавяли **********. Тази лихва се начислявала на
годишна база върху забавените вноски за главница, считано от деня на забавата до
окончателното им погасяване.
Банката конкретизира, че кредитът следвало да бъде погасен на **********
анюитетни месечни вноски, които били дължими на 10-то число на съответния месец и
платими от 10.10.2015 г. до 10.09.2022 г.
Ищцовата банка изразява виждане, че била изправна страна по Договора, но
кредитополучателят забавил плащането на анюитетните вноски с падежни дати: 10.05.2018
г.; 10.06.2018 г., 10.07.2018 г., 10.08.2018 г. и 10.09.2018 г.
В резултат на неизпълнението и в съответствие с изискванията на чл.60, ал.2 от ЗКИ,
до кредитополучателят били изпратени писма /по постоянен и настоящ адрес/, като видно от
приложените обратни разписки писмата били достигнали адресите на кредитополучателят и
при хипотезата на чл.12.8 от Договора се приемали за надлежно връчени. Като последица от
това на 13.09.2018 г. била осчетоводена предсрочна изискуемост на всички вземания на
банката по процесния договор, като липсата на изпълнение от страна на длъжника,
пораждала за банката право да изисква претендираните с исковата молба вземания. В
последната е изложено, че служела като покана за изпълнение, от който момент длъжникът
изпадал в забава. В заключение се поддържа виждане, че били доказани всички
предпоставки за уважаване на предявения установителен иск с предмет вземане, идентично
с това по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2036/2018 г. по описа на КнРС.
Ответната страна в срока по чл.131 ГПК е депозирала отговор, чрез назначения
особен представител, като навежда доводи за недопустимост и неоснователност на
предявените искове. Приема, че процесният договор не бил обявен за предсрочно изискуем
съгласно законовите изисквания. Оспорва получаването и усвояването на сумата, както и че
положения в договора подпис не е на ответника – кредитополучател. Прави и възражение за
изтекла погасителна давност.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото е изяснена от
първостепенния съд обективно, всестранно и пълно. Съдът е обсъдил всички събрани по
делото доказателства, въз основа на което е изградил обосновани фактически констатации.
Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и доколкото
пред настоящата инстанция не са приобщени нови доказателства, то счита, че същите не
следва да се преповтарят в настоящото решение и съгласно чл. 272 от ГПК препраща и към
мотивите на първоинстанционния съд.
Правните изводи на районния съд също са правилни и са базирани на установените
по делото факти и събрания доказателствен материал. Правилно и мотивирано районният
съд е приел предявения установителeн иск за неоснователен, при което е разгледал
евентуално предявения осъдителен иск, приемайки същия за доказан по основание и размер.
С въззивните жалби, инициирали настоящото производство, се поставят няколко
4
спорни въпроса, по които въззивният съд дължи произнасяне, като първият от тях е дали
ищцовата банка надлежно е обявила предсрочната изискуемост на кредита преди
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Според особения представител на ответника по иска не е настъпила предсрочна
изискуемост на вземането по договора за кредит, тъй като банката не е представила
доказателства за връчване на поканата за изпълнение. Излагат се доводи за неправилно
приложение на разрешенията, дадени в т.18 на ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС относно
настъпването на предсрочна изискуемост и липса на удостоверяване на връчването, които се
оспорват от ищцовата банка с наличието на хипотезата на т.нар. „фингирано връчване“.
В доклада по чл.146 от ГПК първоинстанционният съд е дал указания на ищеца, че
носи доказателствена тежест за установяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Според уговорката в чл.12.8 от договора „всички уведомления и изявления във връзка
с договора трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат получени от
кредитополучателя, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата или с
куриерска фирма с обратна разписка, достигнат до адреса за кореспонденция с
кредитополучателя, посочен в договора или в уведомлението за промяна”.
Съгласно даденото разрешение в т.18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил
правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Волеизявлението на банката - кредитор следва да е обективирано в писмен документ
и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 от Закона за
кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на
кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. В писмения
документ кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника,
но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва да
е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на
връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта.
Законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения
между страните по договорните правоотношения. В цитираното тълкувателно решение не са
ограничени способите за връчване на съобщения. Посочените от ищцовата банка
обстоятелства, като отказ за получаване или укриване, биха могли да се удостоверят чрез
нотариална покана по силата на приложението на правилата на ГПК за връчване на
съобщения и препращането в чл.50 ЗННД към тези правила. Отказът или укриването могат
да се удостоверят и по правилата на ГПК и при връчване по възлагане от частен съдебен
изпълнител съгласно чл.43 ЗЧСИ. В този смисъл кредиторът не е ограничен относно избора
на способ за връчване на съобщения.
Начинът на удостоверяване на връчването на документа е поставен в зависимост от
избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в
договора между страните.
При липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция връчен
редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е
предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус
/чл.50 от ЗННД/ или от частен съдебен изпълнител /чл.43 от ЗЧСИ/. При връчване по
5
възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл. 37-58 от ГПК, като отказът за
получаване по чл.44 от ГПК или отсъствието от адреса по чл.47 от ГПК се удостоверят от
длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени.
В случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска
пратка, какъвто е настоящият случай, то съгласно разпоредбата на чл.36, ал.2 от Закона за
пощенските услуги условията за доставянето на пощенските пратки се определят според
Общи правила, приети с решение № 581/27.10.2010 г. от Комисията за регулиране на
съобщенията. Удостоверителна сила за получаване на съобщението има осъщественото
връчване в случаите на препоръчана пощенска пратка, която е доставена на адреса на
получателя срещу подпис /чл.5, ал.1 от Общите правила/ или на пълнолетен член на
домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за самоличност
/чл.5, ал.2 от Общите правила/. В чл.5, ал.3 на Общите правила са разписани действията,
които следва да извършат пощенските служители, когато препоръчаната пощенска пратка не
е предадена при посещение на адреса. Пощенският оператор удостоверява, че пратката не е
доставена на адреса и същата е върната на подателя съгласно изричното указание в чл.14 от
правилата. Общите правила и чл.36, ал.2 от Закона за пощенските съобщения не въвеждат
фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на
пощенския оператор по чл.5, ал.3, пратката ще се счита за доставена на получателя.
В случай, че в договора са предвидени конкретни способи за връчване на
кореспонденция между страните, редовността на връчването на уведомлението на кредитора
за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането се преценява според клаузите на
договора. При тълкуването на договора по правилата на чл.20 ЗЗД би следвало да се
съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели ефективно
упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, като препятства евентуално
недобросъвестно поведение на получаващата страна. Същевременно изпращането на
съобщение, не следва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в
позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи
изявлението на своя съдоговорител.
При уговорка в договора кредиторът да може да извърши уведомлението с
препоръчана пощенска пратка, следва връчването да е удостоверено по реда на чл.5, ал.1 и
ал.2 на Общите правила, приети на основание чл.36, ал.2 от Закона за пощенските
съобщения. Удостоверителното изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса
и за неявяването в пощенската служба по чл.5, ал.3 от Общите правила не презумира
недобросъвестното поведение на получателя /например укриване или отказ за получаване
или узнаване на съдържанието на съобщението/, тъй като последният не е страна по
договора между подателя и пощенския оператор.
Предвид на последиците, които законодателят свързва с обявяване на предсрочна
изискуемост на вземането по договор за банков кредит, презумпцията за недобросъвестно
неизпълнение на задълженията на длъжника /укриване или отказ да получава съобщения/
следва да може да се изведе от договора между длъжника и кредитора. Допустимо е в
договора страните да са предвидили, че изявлението на едната от страните ще се счита за
достигнало до другата страна без фактически същото да е получено. Такава клауза, която
фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие
с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва
определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се
счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на
съобщението /на адрес или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване.
В хипотезите на уговорен между страните начин за размяна на кореспонденция,
положените от кредитора усилия по откриване на длъжника за връчване на документа,
съдържащ волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост на вземането, ще
6
подлежат на преценка при оспорване на фактите и обстоятелствата, посочени в договора,
които са от значение за редовното уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна
изискуемост на вземането по кредита и съответно за момента на нейното настъпване.
В производството по установителния иск, предявен по реда на чл.422 от ГПК, при
оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за редовността на
връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при
тълкуване на договорните клаузи.
Тълкуването на договорната клауза на чл.12.8 от процесния договор за кредит по
правилата на чл.20 от ЗЗД налага извода, че страните са определили способи за връчване на
кореспонденция. Съобщение, изпратено на адрес, който не е променен, като не е
удостоверено доставянето му, не се счита за получено. В клаузата на договора липсва
изрично приравняване на опита за доставяне на фактическото му получаване. Както сочи
ВКС в постановеното по реда на чл.290 от ГПК Решение №148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/
2015 г. на ВКС, фингирането на недоставено или само на изпратено съобщение като
получено цели защитата срещу недобросъвестно поведение на получаващата страна в
случай, че същата се укрива или отказва да получава съобщения. При липса обаче на ясно
разписани в договора правила относно предпоставките, при които кредиторът може да
счита, че опитът му за връчване представлява полагане на дължимата грижа и при липса на
изрично обвързване на неуспешния опит за връчване с конкретни последици за
получаващата страна, настоящият състав приема, че договорната клауза не предвижда
фингирано връчване на съобщения.
По тези съображения се формира извод, че волеизявлението на кредитора не е
достигнало до длъжника и съответно не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането
по договора за кредит.
При този извод следва да бъде обсъдено и възражението, изложено в насрещната
въззивна жалба, че уведомяването за предсрочната изискуемост на вземането не е породило
своето действие с връчването на преси от исковата молба, доколкото не е връчено лично на
длъжника, а на назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител.
В решение № 139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о. е посочено, че
предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването й. Ако волеизявлението на кредитора се съдържа в исковата
молба по чл.422 ГПК може да се приеме, че предявяването на иска има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и същият се обявява
на длъжника с връчването на препис от исковата молба, то моментът на предсрочната
изискуемост ще настъпи с получаването на преписа от ответника по иска. В решение №
114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015г. на ВКС, II т.о. също е прието, че исковата молба по
чл.422 ГПК може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за
предсрочно изискуем, и в този случай с връчването на препис от нея на ответника по иска
предсрочната изискуемост се обявява на длъжника.
В тълкувателните мотиви на постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение
№ 387/24.07.2017г. по ч.т.д. № 1369/2017г. на ВКС, I т.о е застъпено становище, че
условието за разглеждане на осъдителните искове, съединени при условията на
евентуалност с установетелни искове по чл.422 ГПК, е отхвърляне на установителните
искове, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди
заявлението по чл.410 ГПК, като в този случай се навежда ново обстоятелство в исковата
молба /несъдържащо се в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и
неподдържано спрямо предявените установителни искове/ – уведомяване на длъжниците по
кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост със самата
7
искова молба. В тази хипотеза, съединяването при евентуалност при посоченото условие на
осъдителните искове с установителните по реда на чл.422 ГПК е допустимо, а
уведомяването на длъжника по кредита за изявлението на банката за настъпване на
предсрочната изискуемост се осъществява с получаване на обективираното в исковата молба
изявление.
Следователно релевантен по съществото на спора по евентуално предявения
осъдителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит, поради упражнено от
страна на банката право да обяви кредита за предсрочно изискуе, е фактът на съобщаване на
длъжника от страна на банката на това нейно изявление, като същото може да се обективира
в самата искова молба и поражда правни последици с връчването на препис от нея на
ответника по иска.
На основание чл.47, ал.6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5
ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен
представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици. Следва да се има предвид, че последователно в практиката на
ВКС: Решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение №
25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че
банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото
изявление на длъжника, включително и чрез нотариална покана и той ще е редовно
осъществен, ако е била проведена процедура по чл.50 ЗННД вр. чл.47, ал.1-5 от ГПК -
отсъствието от адреса по чл.47 от ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията
се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в
нотариалното производство.
Предвид изложеното се налага цялостен извод, че в хипотезата на осъдителен иск за
заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано
изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита
предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона
предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на
длъжника - ответник. В този смисъл виж Решение № 198/18.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 193
по описа за 2018 г.
С изложените към този момент правни доводи се отговаря и на сочения от въззивната
банка довод за порочност на обжалваното решение доколкото необосновано бил разгледан и
уважен осъдителния вместо главно предявения установителен иск, макар и частично за
падежиралите суми.
Неоснователен е и довода в насрещната въззивна жалба, че сумата по процесния
договор за кредит не била получена и респективно усвоена от кредитополучателят, който се
оспорва с приетото в първоинстанциното производство заключение по назначената съдебно
– счетоводна експертиза, неоспорено от страните и установяващо, че банковата сметка на
ответника по иска е заверена със сума в размер на ******** лева с основание „**********
заем до 12 септември 2022“.
Настоящият въззивен състав не споделя и изложеният от особения представител на
ответника довод за погасяване по давност на исковата претенция по евентуално предявения
осъдителен иск.
Видно от указанията, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, т.9, с разпоредбата на чл.422 ал.1 ГПК /според която искът за установяване
съществуването на вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение/, е създадено изключение от общото правило на чл.125
8
ГПК относно момента на предявяване на иска и възникване на съответните правни
последици /вкл. прекъсване и спиране на давността/. В случая обаче доколкото се установи
неоснователност на предявените главни установителни искове по чл.422 ГПК следва, при
преценка погасяване на задължението по давност, да се приеме момента на депозиране на
исковата молба, а това е датата 20.02.2019 г.
Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо.
Задължението, поето от ответника по иска, е да внася анюитетните вноски за погасяване на
задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка
анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката /
Решение № 90/ 31.03.2014 г. на ВКС по гр.д. 6629/2013 г./, като погасителната давност за
главницата и възнаградителната лихва, като части на анюитетните вноски, е 5 годишна. От
заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че последното
плащане по кредита е извършено на 11.09.2018 г., при което и доколкото исковата молба е
предявена на 20.02.2019 г., не може да се приеме, че вземането е погасено по давност.
При така изложените съображения, които са идентични с формираните от първата
инстанция правни изводи, се достига до извод, че правилно районният съд е разгледал и
уважил предявения в условията на евентуалност осъдителен иск.
По делото, с оглед цялостния анализ на събрания от първоинстанционния съд
доказателствен материал, безспорно се установява наличието на валидно възникнало
облигационно отношение между страните по спора /особения представител на ответника по
иска не е ангажирал доказателства, опровергаващи този извод/. По така възникналото
правоотношение се установява липса на изпълнение от страна на длъжника и настъпила
предсрочна изискуемост на цялото задължение с връчването на препис от исковата молба.
Според приетото като всестранно и обективно заключение по назначената съдебно –
счетоводна експертиза се установява, че усвоената и непогасена главница към датата на
подаване на исковата молба, а именно 20.02.2019 г. и към датата на изготвяне на
експертизата – 06.01.2020 г. е в размер на ************ лева, към която спадат
падежиралите вноски от 32-ра до 41-ва за сумата от ********* лева и непадежирали вноски
от 42-ра до **********-та за сума в общ размер на ************ лева. доколкото обаче с
исковата молба се претендира главница от ************ лева, правилно районният съд е
уважил иска до тази сума.
Вещото лице е определило като дължими и сумата от ********** лева –
възнаградителна лихва за периода от 10.04.2018 г. до 12.09.2018 г., както и сумата от
******** лева – наказателна лихва за периода от 10.05.2018 г. до 09.10.2018 г. При тези
констатации правилно районният съд е уважил изцяло предявения осъдителен иск, като
досежно претенцията за законна лихва е посочил като начален момента на получаване от
ответника на препис от исковата молба, а именно 01.11.2019 г.
Изложеното обуславя извод за основателност на евентуално предявения осъдителен
иск, до който извод е достигнал и районният съд, което обстоятелство предопределя
потвърждаване на обжалваното решение като правилно.
При този изход на производството съдът дължи произнасяне и по депозираната
частна жалба, насочена срещу определение №845/09.06.2020 г, по силата на което
районният съд е оставил без разглеждане молба с правно основание чл.248 ГПК за
изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Произнасянето на съда по изменение на решението е ограничено от посочените в
9
списъка разходи на страната, която претендира разноските. Представянето на списък по
чл.80 ГПК представлява конкретизация на искането на присъждане на разноските чрез
изброяване на претендираните за заплащане разходи при разпределение на отговорността за
разноските. Списъкът следва да се представи най-късно в съдебното заседание, в което е
приключило разглеждането на делото в съответната инстанция /т.11 на ТР № 6/2012 г./,
поради което страната не разполага с правото да допълва или да изменя представения
списък с подаването на молбата по чл.248, ал.1 ГПК. В този смисъл пропускът да се включи
определен разход на страната в представения списък по чл.80 от ГПК не е основание за
допълване на решението. Молбата по чл.248, ал.1 от ГПК следва да се разгледа, но само за
изменение на решението в частта за разноските, като при представен списък и произнасяне
от съда по разноските, искането за допълване е неоснователно, ако разходът, който се
претендира не е включен в списъка. В този смисъл виж Определение № 546 от 16.10.2015 г.
по ч.т.д. № 2014 г. по описа за 2015 г. на ВКС. Извършването на присъдените с решението
разходи на ищцовата банка е доказано, поради което те правилно са възложени в тежест на
ответника. Други разноски в представения списък не са включени и поради това страната не
би могла да претендира присъждането им чрез изменение на основното решение – такова
изменение е допустимо само в рамките на изрично заявената до приключване на устните
състезания претенция за разноски /т.2 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.д.
№ 6/ 2012 г., ОСГТК, ВКС; Определение №337/19.09.2019 по дело №4482/2018 на ВКС, ГК,
IV г.о./.
По изложените съображения обжалваното определение ще бъде потвъредно като
правилно.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, насрещната въззивна жалба и
частната жалба разноски в производството пред въззивната инстанция не следва да се
възлагат.
Воден от изложените съображения, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 55/20.01.2020 г. постановено по гр.д. № 1527/2019 г. по
описа на Районен съд - Кюстендил.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 845/09.06.2020 г. постановено по гр.д. № 1527/2019
г. по описа на РС – Кюстендил.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11