Р Е Ш Е
Н И Е
№……….
гр. Варна, 25.04.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 10-ти състав, в публично заседание, проведено на двадесет
и девети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ИВЕЛИНА
ВЛАДОВА
при секретаря Атанаска Иванова,
като разгледа докладваното от съдията
гр.д.
№ 2733 по описа за 2017г. на ВОС,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано
по повод предявени в условията на активно субективно и обективно кумулативно
съединяване искове с правно основание чл.108 от ЗС от Т.И.М. за установяване
правото й на собственост по отношение на недвижим имот - ПИ с ид.10135.2520.1856
по Кадастралната карта на гр.Варна, находящ се в с.о.“Траката“, местност „Узун
Алан“ с площ от 750 кв.м. и за осъждане на ответника Г.Т.Б. да предаде на
ищцата владението на същия, както и искове от Т.И.М. и Е.В.Б. с правно
основание чл.108 от ЗС за установяване правото на собственост на Т.М. по
отношение 5/6 ид.части от двуетажна жилищна сграда с ид.10135.2520.1856.2 по Кадастралната
карта на гр.Варна с РЗП 124,96 кв.м. и правото на собственост на Е.Б. по
отношение на 1/6 ид.част от същата сграда и за осъждане на ответника Г.Б. да им предаде
владението на сградата.
В исковата и уточняващата молби ищцата
Т.М. твърди, че е собственик на ПИ с ид.10135.2520.1856 по КК на гр.Варна
находящ се в с.о.“Траката“, местност „Узун Алан“ с площ от 750 кв.м., а в съсобственост с втория ищец Е.Б.
при квоти 1/6 ид.част за него и 5/6 ид.части за нея притежават построената в
имота двуетажна жилищна сграда с ид.10135.2520.1856.2 по КК на гр.Варна с РЗП
124,96 кв.м. Т.М. излага, че е придобила собствеността по отношение на
поземления имот по силата на дарение от нейната майка обективирано в нот.акт № 139/1968г. и последваща делба с брат й от същата година, с която в
дял на ищцата е поставен новообразуван имот № 143а с площ от 750 кв.м. идентичен с
процесния имот с ид.10135.2520.1856. Излагат, че сградата в имота е построена
по време на брака на Т.М. и А.М. без строителни книжа в периода 1994-1996г.,
като с Акт за узаконяване №
186/31.12.2004г. на Гл.архитект на район Приморски, същата е узаконена. Посочват,
че след построяването на сградата съпрузите М. са допуснали в нея да живее
дъщерята на Т.М. – Е.П. и синът й, като по-късно с нея на семейни начала е
заживял и ответникът Г.Б.. Е. Братанов, явяващ се племенник на А.М. и негов
наследник по закон се легитимира като собственик на 1/6 ид.част от жилищната
сграда. Ищците твърдят, че след смъртта на Е.П. /през м.01.2015г./ и след
отправена до него нарочна покана ответникът отказва да освободи имотите, владее
ги без основание, което обуславя правният им интерес от предявените искове.
Молят същите да бъдат уважени като ответникът бъде осъден да им предаде
владението на същите.
В срока по чл.131
от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Г.Т.Б., чрез процесуалния му
представител, в който заявяват становище за неоснователност на предявените
искове. Заявява, че не отрича правото на собственост на ищцата по отношение на
поземления имот, но твърди че ищците не притежават собствеността по отношение
на жилищната сграда, тъй като същата е придобита от него по давност в следствие
на упражнявана трайно, явно и необезпокоявано фактическа власт по отношение на
нея с намерение за своене в период от построяването на сградата през 1996г. до
настоящия момент. Оспорва, че сградата е построена от ищцата по време на брака
и с А.М. без разрешение за строеж в периода от 1994г. до 1996г., както и че е
била узаконена с Акт за узаконяване № 186/31.12.2004г. Ответникът излага, че лично той е
подготвил документите за узаконяването на сградата и ги е предал на Т., за да
го извърши, тъй като стоежът бил в нейния имот. Твърди, че той и дъщерята на
ищцата Е.В.П. са живеели на семейни начала 30 години до смъртта на Е. през
2015г., като през 1994г. сградата е построена от Г. с изричното съгласие на Т.М..
Проектирането, строежът на сградата, довършителните работи и узаконяването на
сградата са извършени лично от Г.Б., а Т.М. и съпругът й никога не са участвали
в строителството на сградата. За финансирането на сторежа на сградата
ответникът твърди, че е изтеглил няколко банкови кредита. Твърди, че изцяло с
лични средства със знанието и непротивопоставянето на ищците е извършил
подобрения в имота подробно описани в молба от 09.05.2018г. на обща стойност
78 000 лева, поради което моли да му бъде признато право на задържане на имота до заплащане на
сторените подобрения /изрично уточнено в молба от 20.06.2018г., включително, че
ответникът не предявява насрещни искове за присъждане на сумите на подобренията/.
С доклада на делото изготвен по реда
на чл.146 от ГПК е прието за съвместно разглеждане възражение на Г.Б. за
задържане на имота - жилищна сграда с ид.10135.2520.1856.2 по КК на гр.
Варна до заплащане от
ищците на направените в него подобрения на стойност 78 000 лева, с които
се е увеличила стойността на имота.
В съдебно заседание ищците – Т.М. и Е.Б.,
чрез процесуалния си представител поддържат предявените от тях искове и молят
да бъдат уважени. Не оспорват, че ответникът е живял в процесния имот съвместно
с дъщерята на ищцата Е.П. до смъртта й през 2105г. и след това до настоящият
момент, но твърдят че това е ставало в качеството му на държател на чужда вещ. Претендират
за присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
Ответникът Г.Б. – лично и чрез
процесуалния си представител поддържа възраженията си против предявените срещу
него осъдителни искове за собственост касателно сградата с ид.10135.2520.1856.2
по КК на гр.Варна поради това, че същата е била построена лично от него със
знанието и без противопоставянето на Т.М. и Е.Б.. Твърди, че от 1996г. до
нстоящия момент живее на адреса в местност „Евксиноград“, но се е регистрирал
на него /ул.“Пандели Кисимов“ № 13/ едва след смъртта на Е. през 2015г., тъй
като до 2000г. притежавал оръжие и във връзка с условията за неговото
съхранение бил регистриран на адреса на ул.“Драва Соболч“. Посочва че по
инициатива на ищцата в имота е спряно електричеството считано от м.07.2018г. Моли
за отхвърляне на предявените срещу него искове, а в евентуалност в случай на
уважаването им – за признаване на право на задържане на имота до заплащане на сторените
по делото съдебно-деловодни разноски. Прави възражение за прекомерност на
заплатеното от ищците адвокатско възнаграждение.
СЪДЪТ, след като взе предвид представените по делото
доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на
страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за
установено следното от фактическа
страна:
С нот.акт № 23, том 1, дело № 52/15.01.1964г.
Руска Георгиева С.а /майка на ищцата/ е била призната за собственик по замяна
на недвижим имот – хавра с площ от 1 дка в местност „Узун алан“ при граници:
път и Курта Драганова и лозе с площ от
0,5 дка в същата местност при граници: път и Курта Драганова. С нот.акт № 139, том 13, дело № 4226/1968г.
Руска С.а е дарила на дъщера си Т.И. Петрова ½ ид.част от придобитата
хавра и ½ ид.част от придобитото лозе находящи се в местност „Узун
алан“. С нот.акт № 140, том 13, дело № 4226/1968г. Руска С.а е дарила на сина
си Сотир Илиев С. останалата ½ ид.част от хаврата и лозето. По силата на
влязло в законна сила съдебно решение по гр.д.№ 274/1986г. по описа на ВРС е
одобрена постигната между страните съдебна спогодба между Т. С.а и Сотир С., по
силата на която в дял на Т. е възложено
място с площ от 750 кв.м. находящо се в местност „Узун Алан“, съставляващо имот
пл.№ 143а /новообразуван/.
Видно от представеното удостоверение
издадено от ОНС –Велико Търново, с.Арбанаси, Т.И. С.а е сключила граждански
брак с А.Б.М.на 06.12.1982г. А.М. е починал на 26.07.2003г. и негови наследници
са съпругата му Т.М. и племенника му – Е.В.Б..
С констативен акт № 92 издаден на
05.10.2000г. по реда на чл.309, ал.1 от ППЗТСУ от длъжностни лица в
техническата служба на район „Приморски“ е констатирано, че в имот собственост
на Т.М. *** /в имот с пл.№ 143А/ е построена през 1994г. масивна вилна сграда
на два етажа и таван с РЗП 128,87 кв.м. без разрешение за строеж и без одобрени
проекти. Посочено е, че строежът е завършен до м.Май 1996г. и се ползва по
предназначение за живеене от Т.И. М.. На
10.11.2000г. Т.М. е наказана с глоба в размер на 50 лева чрез издадено
наказателно постановление № 599/10.11.2000г. на РДНСК-Варна за това, че е
допуснала изграждането на масивната вилна сграда на два етажа със ЗП 66,13
кв.м. на етаж, като строителството е извършено
без одобрени строителни книжа и разрешение за строеж през 1994г.-май
1996г. С акт за узаконяване № 186/31.12.2004г. на главния архитект на Община
Варна и съгласно заповед № Г-493/11.11.2003г. е узаконена построената в ПИ
-1856, кв.145 двуетажна жилищна сграда с РЗП-124,96 кв.м. на Т.М..
На 08.11.2004г. Т.И.М. е сключила
предварителен договор с „Водоснабдяване и канализация“ ООД-Варна за
присъединяване към водопреносната мрежа на вилна сграда в местност „Траката“,
имот № 1856.
Няма спор между страните, че Е.В.П. е
дъщеря на Т.М.. Видно от представеното удостоверение за наследници, Е.П.
/неомъжена/ е починала на 16.01.2015г. и нейн наследник е синът й – А. Юриев
Аврамов.
С телепоща от 28.10.2015г. Т.М. е
поканила Г.Т.Б. да освободи ползваната от него без основание сграда № 2
построена в собственото й дворно място в – ПИ № 1856 в кв.145 с адрес:
гр.Варна, местност „Евксиноград“ , ул.“14-та“ № 93. Същото е получено от
адресата на 11.11.2015г., видно от представената обратна разписка /л.216/.
Видно от представените удостоврения за
промени на постоянен и настоящ адрес,*** на 05.11.2018г. Г.Т.Б. е регистрирал
за свой постоянен адрес на 23.03.2000г. адресът в гр.Варна, ул.“Драва Соболч“ № 10/03/ 012.
На 24.02.2015г. за настоящ адрес на ответника в деклариран този в гр.Варна, ул.“Пандели Кисимов“ № 13.
На 21.10.1999г. е съставено накаателно
постановление № 395, с което на Г.Б. е наложена глоба за това, че е допуснал в
периода от 01.07.1998г. до 19.06.1999г. на вилата си в местност „Малко Ю“ да се
използва ел.енергия без да се отчита от контролен уред – електромер.
Видно от представената вносна бележка
/л.165/, на 09.06.1998г. Г.Т.Б. като ЕТ „Явор 89“ е внесъл в брой в полза на ТБ
„Експресбанк“ сумата от 500 000 лева. Представено е постановление за отказ
да се образува предварително производство против Г.Б. от 12.06.1998г. на
прокурор при ВОП за извършено от него предстъпление по чл.227Б, ал.1 от НК като
търговец изпаднал в неплатежоспособност поради невръщане на получения на
08.12.1992г. кредит от ЕТ „Явор 89“ собственост на Г.Б. от „Експресбанк“ АД в
размер на 500 000 лева. Представена е и служебна бележка издадена на
05.07.1996г. /л.164/, видно от която Г.Б. като президент на форма „Явор 89“ е
издължил сумата от 50 000 лева по разрешен от банката кредит.
По делото са представени множество
писмени доказателства /ПКО, фактури, стокови разписки и др./ от ответника /не
всички издадени на негово име/, удостоверяващи закупуването на строителни
материали, уреди, обзавеждане и др. /л.71-162/.
Видно от представена приходна
квитанция № 92412/17.03.2011г. от Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна
/л.213/, данъчно задълженото лице Е.Б. е заплатил дължимите данък сгради и
такса битови отпадъци за имота на
ул.“14-та“ № 1856 в местност „Евксиноград“ за периода от 2005г. до 2010г.
От заключението на проведената по
делото Съдебно-оценителна експертиза поддържана в съдебно заседание от вещото
лице М.А. се установява, че стойността на сторените разходи за построяването на
сградата към 1996г. в това число за бетон, зидария, шпакловки, боя, вътрешна
ел.инсталация, покривна конструкция, керемиди, предверие, дограма, мивки и
смесителни батерии, моноблок и настилки с теракот и облицовка с фаянс са на
стойност 1 400 422,70 недедоминирани лева. През 2002г. е изградено
парно отопление на стойност 2500 лева, през 2009г. е извършена подмяна на
дограма на стойност 1425 лева, а през 2015г. е монтирано лъчисто отопление на
стойност 1000 лева.
По делото е проведена повторна
Съдебно-оценителна експертиза, поддържано в съдебно заседание от вещото лице С.П..
Същата е дала заключение, че стойността на претендираните като извършени от
ответника СМР към м.06.1996г. възлизат на 1 351 942,62 неденоминирани
лева, или 1351,94 деноминирани лева. Посочено е, че стойността към 2018г., след
приспаднато овехтяване на извършените подобрителни дейности по сградата
изразяващи се изграждане на отоплителна инсталация и лъчисто отопление, които
според вещото лице биха могли да се отделят от сградата, са на стойност 3362,50
лева. Дадено е заключение съгласно което стойността на разходите за изграждане
на сградата до ниво груб строеж е 28540 лева, стойността на допълнителните СМР
след грубия строеж до акт 16 включващи поставяне на вътрешна мазилка и гипсова
шпакловка, външна мазилка, боядисване, изграждане на вътрешна ел.инсталация
както и метален парапет са на стойност 9716,28 лева, а дейностите и СМР след
акт обр.16 са на стойност 11 755,20 лева.
По делото е проведена и тройна
Съдебно-техническа и оценителна експертиза, поддържано в съдебно заседание от
вещите лица П.М., М.П. и С.К., която дава заключение за размера на разходите
сторени за изграждане на процесната сграда до фаза „груб строеж“ както и за
извършените довършителни работи, включително увеличената стойност на имота в
следствие на тях. Същите посочват, че строителството на процесната сграда е
продължило от 1994г. до 1996г., когато е била изградена до ниво „груб строеж“,
а в периода от 1996г. до 1998-1999г. са извършвани довършителните работи по
същата. Посочили са също, че през 2015г. е изградена системата за лъчисто
отопление на стойност 1000 лева, за което обаче уточняват, че може да бъде
демонтирано без увреждането му и монтирано на друго място, т.е неговата
стойност следва да бъде изключена от стойността на подобренията.
В хода на производството са събрани и
гласни доказателства чрез разпит на свидетелите А.Б.Д., Е.Д.Н. и Е.В.В..
От показанията на св.Д. се установява,
че познава семейството на А. и Т. М. от 1987г. Посочва, че те имали имот на
„Траката“, в която имало две къщи – едната била построена през 80-те години и в
нея живеели М. и дъщеря й Е. със сина си, а другата – двуетажната сграда била
построена от тях в периода от 1994г.-1996г. и предоставена за ползване на
дъщерята на Т.М. – Е.П. след това. Свидетелката излага, че има впечатления за
построяването на втората къща, тъй като нейният съпруг бил ангажиран от А. М.
да заварява арматурата, а отделно от това били близки и ги посещавали почти
всяка седмица. М. наемал работници – бригада от 4-5 души и им заплащал за
труда. Финансирането на строежа ставал със средства от продажбата на два
апартамента до пожарната в гр.Варна на Т.М. и със средства на А.М., който бил
директор на Червения кръст. След построяването на срадата в нея се нанесла Е.П.
със сина си А., а една-две години след построяването на сградата Е. поканила Г.Б.,
с когото имала връзка да живеят заедно в новата къща. По време на строежа Г. Б.
го посещавал в качеството си на приятел
на Е. и помагал, когато М. го помолели да закупи някакви материали или да ги
докара до строежа. Т.М. била против съвместното съжителство на дъщеря си с Г.Б.
и след смъртта й през 2015г. поканила Б. да напусне къщата, тъй като останал да
живее в нея. След нанасянето на Б. към 1998-99г. единствената промяна в имота
била изграждането на антре пред входа на къщата. Свидетелката посочва, че
новата къща била строена за дъщерята на Т. М., но тя не станала нейна
собственост документално. През 2004г., след смъртта на А.М., Т.М. я узаконила и
свидетелката я знае като нейна собственост. През 2011г. отношенията между Т. и
дъщеря й и Г.Б. се влошили, тъй като те извършили насилие спрямо нея, поради
което за около 1 година се преместила да живее в апартамент в града.
Свидетелят Е.Н. посочва в показанията си, че познава Г.Б.
от 1990г., тъй като той всеки ден паркирал автомобила си на паркинга на
техникумите, в които като учител работел свидетеля. През 1998г. Г. се преместил
да живее в къща на друго място. Посочва, че след 1992г. извършвал услуги на Б.,
като със собственото си камионче пренасяли материали за къщата – платна, дъски,
греди и дограма, като само веднъж от общо 4 пъти Г. му платил за услугата. Свидетелят
запознал Б. със строител, с който на място извършили замервания в имота, който
се намирал по посока на Виница. През 1995-97г.
къщата била вече изградена и свидетелят занесъл дограмата. Посетили
имота и когато вече бил готов /през 1997г./, тогава ги посрещнали Г. и жена му.
Свидетелят посочва, че само е пренасял материалите, но не е ходил заедно с Г.
да ги купува. В разговор с Г.Б. свидетелят узнал, че е теглил банков кредит.
Получавал и заплата, тъй като работил като организатор на фирма за
металообработване. Свидетелят посочва, че къщата била на Ж. /Г.Б./ и на жена
му, но след последното му посещение през 1997г. повече не бил виждал нито
къщата, нито самия Г. до последната им среща на центъра на Виница, което било
след смъртта на жена му Ева.
От показанията на св.В. се установява,
че познава Г.Б. като съсед от 19 години, откакто живее в местност
„Евксиноград“. Посочва, че помни, когато Г.Б. строил къщата в имота, тъй като
го виждал да носи дъски. В имота имало и друга къща, зад тази на Г., в която
живеела Т. М., но свидетелят не я
познавал лично. В къщата, от построяването й до сега живеел Г. заедно с жена си
до смъртта и преди 4 години. Свидетелят няма впечатления някой да е оспорвал
собствеността на Г. по отношение на къщата, нито пък е присъствал на ситуации,
в който други хора да са обсъждали тази къща и собствеността й.
Предвид така установеното от фактическа страна,
СЪДЪТ формулира следните изводи от правна страна:
По главните искове с правно основание чл.108
от ЗС
Предявените от ищцата Т.М. искове са с правно основание чл.108 от ЗС за
осъждане на ответника Г.Б. да й предаде владението на ПИ с ид.10135.2520.1856
по КК на гр.Варна с площ от 750 кв.м., който е придобила по дарение от своята
майка през 1968г. и последваща съдебна делба от 1986г. Активната
материалноправна легитимация на ищцата по този иск се установява от
ангажираните по делото писмени доказателства, а отделно от това не се оспорва
от ответника Б..
Освен исковете за собственост касаещи поземления имот, ищците Т.М. и Е.Б.
са предявили и искове за осъждане на ответника да им предаде владението на
построената в имота жилищна сграда с ид.10135.2520.1856.2 по КК на гр.Варна,
която твърдят, че се съпритежава от тях при квоти: 5/6 ид.части за Т.М. и 1/6
ид.част за Е.Б.. Материалноправната си легитимация ищците по делото обосновават
с твърденията си за реализирано сторителство в собствен имот от ищцата М. и
наследяване от собственика /А. М. извършил строителството по време на брака с Т.М./
- за ищецът Б..
Не се спори между страните, че процесната жилищна сграда с ид. 10135.2520.1856.2
по КК на гр.Варна е построена в периода от 1994г. до 1996г. в собствения на Т.М.
поземлен имот. Спорът е кой е извършил строителството, както и кой понастоящем
е нейн собственик. В тази връзка съгласно наведените твърдения и дадените
указания с доклада на делото, в тежест на ищците е било да установят при
условията на пълно и главно доказване, че именно ищцата Т.М. по време на брака
си с А.М. са построили процесната жилищна сграда, в следствие на което са
станали нейни собственици, респективно в тежест на ответника е възложено да
установи собствените си възражения за придобиване на правото на собственост по
отношение на имота въз основа на давностно владение продължило повече от 10
години.
Видно от ангажираните доказателства Т.М. е сключила граждански брак с А.М.
през 1982г. Строителството в имота й на втората сграда /процесната/ е започнало
през 1994г. по време на брака им, без издадени строителни книжа и разрешение за
строеж като същата е била изградена до фаза груб строеж към 1996г. В този
смисъл са както съвпадащите твърения на страните, така също и заключенията на
всички вещи лица изготвяли СТЕ – две единични и една тройна и показанията на
разпитаните свидетели. По въпроса за това кой фактически е извършвал
строителството на сградата по делото са ангажирани гласни доказателства чрез
разпит на свидетелите Д., Н. и В.. От тях най-информативни досежно релевантните
обстоятелства около построяването на сградата и изпълнителите й са тези на св.Д..
Съдът кредитира показанията й като безпристрастни и произходящи от незаинтересован
от изхода на спора свидетел, в това число с преки и непосредствени впечатления
от самия строителен процес – неговата инициатива, огранизация, продължителност,
финансиране и изпълнение. Въз основа на тях съдът прави извод, че стоителството
на процесната сграда е започнало през 1994г. от съпрузите М., с основната цел
да осигурят дом за дъщерята на Т.М. – Е. и нейният син А. в същия поземлен имот,
в който те вече имат сграда, която обитават съвместно с нея и детето й. Показанията
на свидетелката са последователни за действията на А.М. по ангажиране на
строителна бригада, в това число и съпругът на свидетелката, който е извършвал
заваръчни дейности по строежа, за финансирането му чрез средства от продажбата
на личен имот на М. *** – обстоятелство, което не се оспорва и от ответника,
както и от доходи на самия М.. Свидетелката посочва, че участието на Г.Б. –
приятел/партньор на Е.П. в строителния процес по това време се изразявало в
закупуването на някои материали за строежа със средства осигурени от М. и
пренасянето им до обекта. Съдът дава вяра на показанията и в тази им част,
доколкото същите съответстват и на останалия събран доказателствен материал - показанията
на св.Н., според които е правил услуги на Г.Б. свързани с пренасяне на платна,
дограма и други материали, без обаче да е присъствал на закупуването им от Б.. Представените
с отговора на исковата молба писмени доказателства – ПКО и бележки за закупени
строителни материали издадени на името на ответника са след средата на 1996г.,
т.е към края на строителния процес и касаят по-скоро материали и дейности, с
които са извършвани довършителни работи по строежа – „арматурна заготовка“
/м.06.1996г./, закупуване и обработка на прагове „Бяла мура“ /16.08.1996г./,
закупуване на електромер и ел.табло /м.06.1996г. и м.03.1997г./, закупуване на
кухненски шкафове /м.06.1996г./ Ответникът не ангажира доказателства, въз
основа на които да установи твърденията си, че е започнал и извършил изцяло с
лични труд, средства и организация на строителния процес построяването на
процесната сграда в периода от 1994г. до 1996г.
в имота на Т.М., при това с „изричното й съгласие“. По тази причина
съдът приема, че сградата – до фаза „груб строеж“ е изпълнена от съпрузите М.
по време на брака им. Спорадично вложените труд и/или материали от ответника и
осигуряването на транспортирането им, за които свидетелстват показанията на св.Н.
не променя факта на собствеността на нововъзникналия обект в патримониума на М.,
които съгласно указанията, дадени в т. IV от ППВС № 5/1972г. са станали нейни собственици към 1996г., доколкото
изграждането на сграда или постройка през време на брака върху терен, лична
собственост на единия съпруг, води до възникване на съпружеска имуществена
общност /СИО/ върху сградата или постройката, като съпругът-несобственик на
терена придобива съответна част от построеното. В посочената хипотеза
построеното попада под имуществения режим на общността и с това се изключва приращението
по смисъла на чл.92 ЗС като способ за придобиване на права само от съпругът -
едноличен собственик на земята. При това положение съдът намира, че към 1996г.
- моментът на възникване на процесната сграда /изградена до ниво „груб строеж“/
като обект на правото на собственост, същата се е притежавала от Т. и А.М.и в
режим на СИО. След смъртта на А.М., на основание чл.9, ал.2 от ЗН преживялата
му съпруга Т.М. е наследила 2/3 ид.части от неговото наследство /1/2 ид.част
след прекратената СИО/, като заедно със собствената си ½ ид.част от
имота /от прекратебата СИО/ същата се легитимира като собственик на общо 5/6
ид.части от него. Останалата 1/6 ид.част от сградата се притежава от другия
наследник на А.М. – Е.Б..
По наведените от ответника Б. възражения, изключващи правата на ищците, а
именно за придобиване на правото на собственост по отношение на процесната
сграда в следствие на давностно владение в периода от 1996г. до настоящия
момент, съдът намира следното: Въведеният от ответника оригинерен способ за
придобиване на права – давностно владение възлага в негова тежест да установи
при условията на пълно и главно доказване всички елементи от фактическия състав
на чл.79 от ЗС, а именно осъществявано трайно, явно и необезпокоявано на
фактическа власт по отношение на имота с намерение за своенето му в продължение
на 10 години. Спорът между страните е досежно анимусът /намерението/, с което
ответникът е осъществявал фактическа власт по отношение на имота – дали то е
било владение за себе си с намерение за своене на имота /чл.68, ал.1 от ЗС/ или
е било държане на вещта за другиго /за
собственика - чл.68, ал.2 от ЗС/.
Съобразно установеното от съда по-горе, според което към 1996г,
процесната сграда е била построена до фаза „груб строеж“ и правата по отношение
на нея са се притежавали от съпрузите М., съдът приема че началото на
упражняваната от ответника Б. и дъщерята на ищцата фактическа власт е започнала
през 1998-1999г. /след изпълнение на довършителните работи по нея/. В този
смисъл са всички събрани по делото гласни доказателства - св.Д. /“може би 1998-1999г.
заживяха там заедно с Г.“/, св.Н. /“през 1998г. Г. се премести да живее в някаква
къща“/ и показанията на св.В., който посочва, че когато преди 19 години отишъл
да живее в съседство на имота /т.е около 2000г./, „Г. вече беше там“. Няма спор
между страните, че съвместното ползване на имота от Г.Б. и Е.П. е продължило до
смъртта й в началото на 2015г., а след това – еднолично от ответника. Такива са
както твърденията на ответника, така и инкорпорираното в предявеният осъдителен
иск признание на ищците, че имотът се намира във владение на Г.Б..
Релевантиният въпрос при обосноваването на
извод за основателността на въведеното от ответника придобивно основание е за
кого е осъществявал фактическа власт – за себе си или за собствениците М.
каквито са техните твърдения.
Установената в чл.69 от ЗС презумпция
задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната
норма - осъществяването на фактическа власт върху вещта, то следва да се приеме
за осъществен и предполагаемият факт, а именно наличието на намерение вещта да
се държи като своя. Презумпцията е оборима, което означава, че в тежест на
оспорващият е да докаже, че е налице друго основание /от това вещта да се държи
като своя/ за осъществяване на фактическата власт и само, ако се установи
наличието на такова основание за упражняващото фактическа власт лице възниква
задължение да докаже по категоричен начин, чрез пълно и пряко доказване, че е
упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на
вещта това свое намерение. В този смисъл Решение № 31/08.02.2016
по дело № 4539/2015 на ВКС, ГК, I г.о.
Ищците оспорват твърденията на ответника, че е построил в поземленият
имот на Т.М. процесната сграда с нейно съгласие и без противопоставяне й,
твърдейки /още в исковата молба/, че същият е започнал да упражнява фактическа
власт по отношение на имота в резултат на партньорството си с дъщерята на
собственичката. Същите са ангажирали доказателства чрез показанията на св.Д., с
които установяват твърденията си за основанието на упражняваната от ответника
фактическа власт по отношение на сградата, а именно въз основа на предоставяне
на ползването й на Е.П. за задоволяване на нейни и на семейството й жилищни
нужди. Доказателства за някаква друга фактическа
обстановка, касателно началото на ползването на сградата от ответника в това
число, че той е построил сграда и заживял в нея с изричното съгласие на Т.М., не
са ангажирани.
По делото са представени доказателства – преписката по узаконяване на
извършеното незаконно на жилищната сграда на два етажа построена в ПИ 1856 по
плана на „Траката“ датираща към 2004г. Видно от доказателствата процедурата е
инициирана от Т.М. и същата е адресат на издаденият акт за узаконяване на
сградата № 186/31.12.2004г. Т.е към 2004г. за ищцата М., за органите по
строителния контрол, а очевидно и за самият ответник Б., който в отговора на
исковата молба заявява, че е подготвил документите по узаконяването, „но ги е
предал на Т., за да извърши действията по узаконяването“, собственик на
незаконнопостроената процесна сграда е била именно ищцата М. – лично и като
наследник на съпуга си, както и неговият племенник. Съдът приема, че на каквото
и основание да е започнало ползването на процесната сграда – облигационно или
дори без основание, то до края на 2004г. ответникът Б. не се е превърнал във
владелец на същата. Това е така, тъй като владелецът трябва да демонстрира
намерението си да държи вещта като своя, а не да упражнява фактическа власт,
прикривайки намерението си пред действителния титуляр на вещното право в случая
ищцата М.. Безспорно към края на 2004г. ответникът не се е считал за собственик
на имота, иначе не би изразил съгласие процедурата по узаконяване на неговия
имот да се реализира от друго лице заявяващо собственически права.
Не се установи в годините след 2004г. до
смъртта на Е.П. през 2015г. ответникът
да е демонстрирал по някакъв начин пред трети лица, в това число пред
собствениците М. и Б., а и по отношение на жената, с която е съжителствал в
имота /Е.П./, че упражнява фактическа власт с намерение да държи имота като
свой. Извършването на строително-монтажни и ремонтни дейности по имота, подобряването
му, закупуването на електроуреди и мебели, плащането на сметки за потребена
ел.енергия и вода, включително и глоби за нерегламентирано ползване на
ел.енергия в имота не променят горния извод, доколкото със същите се цели
привеждането на имота във вид годен за ползване по предназначение, а отделно от
това същите са обичайни за всички категории обитатели – ползватели, държатели
/по договор за заем за послужване, наематели и др./, лица, които без облигационна
връзка ползват чужд имот без да го считат за свой, така също и за владелците държащи
вещта за себе си. В тежест на ответника Б. бе да установи по безспорен и
категоричен начин, че в някакъв момент от продължителното си фактическо
ползване на имота е променил намерението си към него и е започнал да го владее
за себе си. Тази промяна в намерението следва да бъде обективирана в такива
действия, които освен че се демонстрират публично с цел да достигнат до
знанието всички, следва да бъдат от такъв вид и характер, че да отричат правото
на досегашния собственик. В този смисъл Решение
№ 153 от 28.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 821/2011 г., II г. о., ГК. Ангажираните от ответника гласни доказателства не
установявават тези правнорелевантни факти – в показанията си св. Н. посочва, че
няма лични впечатления за ответника и процесния имот след последното му
посещение през 1997г. до 2015г., когато случайно се срещнали във Виница, но не
разговаряли за къщата, а за смъртта на жената на Г.. Що се отнася до личните
впечатления на св. В., то същите са крайно неинформативни за
спорните обстоятелства – за 19г. съседски отношения свидетелят споделя ясния си
спомен само за това, че е виждал Ж. /Г.Б./ да носи дъски, с което обяснява убеждението си, че именно
той е построил къщата и едновременно с това, че не познава Т. Б., която живее в
същия имот от преди него дори.
Не се събраха и косвени доказателства, въз основа на които да се
обоснове извод, че в някакъв момент след 2004г. ответникът е започнал да владее
имота за себе си – същият не е титуляр на партида за ел.енергия или вода в
имота; няма данни да е заплащал данъци за имота, което би било индиция за отношението на ответника към вещта, нито пък е
предприемал действия по снабдяване с констативен нотариален акт за собственост
на процесния имот, с което да манифестира качеството си на собственик. Не се
установи дори ответникът да е имал адресна регистрация на адреса на процесния
имот /ул.“Пандели Кисимов“ № 13/ до 2015г. Нещо
повече, анализирайки в детайли показанията на водените от ответника
свидетели /Н. и В./ съдът достига до
извод, че убеждението и на двамата, че ответникът и жена му са собственици на
имота произтича не толкова от знанието им, че именно те, а не други лица
притежават правото на собственост, колкото от възприятията им, че са ги виждали
фактически в имота при посещенията си /св. Н. веднъж през 1997г./.
С оглед на това съдът приема за недоказан
субективния елемент на твърдяното от ответника владение на имота, което
обуславя извод, че в периода от 2004г. до 2015г. същият е осъществявал
фактическа власт не лично за себе си, а само доколкото е бил допуснат да
задоволява жилищни нужди заедно със семейството си, поради което не е придобил
собствеността въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност в този
период.
Не така стои въпросът за осъщестяваната от Г.Б. фактическа власт по
отношение на имота след м.01.2015г., когато умира Е.П.. Ако до този момент
основанието на ответника да ползва имота е било съжителството му с дъщерята на
ищцата /доказателства за друго основание не са ангажирани/, то след смъртта й
същото вече е изключено. Въпреки това, независимо от влошените си отношения с
ищцата М. и в противовес на отправената до него и получена на 11.11.2015г.
покана да освободи имота й, ответникът Б. продължава да владее имота, нещо
повече прави адресът на имота – гр.Варна, ул.“Пандели Кисимов“ № 13 - своя адресна регистрация – все прояви, с
които явно и недвусмислено демонстрира, че счита имота за своя собственост.
Съдът приема за доказано, че от началото на 2015г. ответникът е започнал да
владее имота с намерение за своене, но до датата на депозиране на исковата
молба с предявените срещу него искове за собственост /през м.12.2017г./ не е
изтекъл изискуемият от закона 10 годишен период, който да го легитимира като
собственик на имота. Изложеното обуславя извод за неоснователност на въведеното
от ответника възражение за придобиване на правото на собственост по отношение
на имота въз основа на оригинерно придобивно основание – изтекла в негова полза
придобивна давност и в периода от 1996г. до датата на предявяване на иска в
съда.
Горното
налага да бъде разгледано въведеното в условията на евентуалност от ответника
възражение за задържане на имота - двуетажната жилищна сграда с ид.
10135.2520.1856.2 по КК на гр.Варна до заппащане на увеличената му стойност в
следствие на направените в него подобрения в размер на 78 000 лева.
Възражението за право на задържане по чл.72,
ал.3 ЗС /за добросъвестния владелец/ и приравнената му хипотеза на чл.74, ал.2
от ЗС /за недобросъвестния владелец/ е защитно средство на ответника, чрез
което
се отлага
изпълнението на задължението за връщане на вещта и се обезпечава вземането му
за необходими разноски и/или подобрения. То е самостоятелно, макар
съществуването му да е обусловено от наличието на непогасено вземане за
подобрения или разноски. Както са формулирани цитираните разпоредби правото на
задържане до заплащане на направените в недвижимия имот подобрения е правомощие
само на владелеца, но е и на държателя на имота. А
под подобрения следва да се разбират онези оценими в пари разходи или разноски,
направени от едно лице – подобрител, с които неговото имущество е намаляло, но
които имат овеществен или предметен резултат и същите са довели до увеличаване
стойността на вещта на друго лице – неин собственик поради настъпило присъединяване,
преработване или под действието на приращението.
Ответникът Б. няма качеството на добросъвестен владелец по смисъла на
чл.70 от ЗС, доколкото същият не е започнал да владее вещта на правно основание
годно да го направи собственик, без да знае че праводателят му не е собственик
или че предписаната от закона форма е била опорочена. Следователно по отношение
на него хипотезата на допустимо право на задържане на имота уредена в чл.72,
ал.3 от ЗС е неприложима. Втората хипотеза – тази на чл.74, ал.2 от ЗС обаче
предвижда недобросъвестният владелец да е направил подобренията върху имота със
знанието и без противопоставянето на собственика. Анализът на правната норма
налага извод, че право на задържане може да бъде упражнено само от владелец,
извършил подобренията докато е бил такъв. В този смисъл Решение № 134 от 27.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6161/2014 г., III г.
о., ГК.
Както бе изложено по-горе съдът приема, че
до началото на 2015г. ответникът не е имал качеството на владелец на имота, тъй
като не е доказал по безспорен и категоричен начин, че е осъществявал
фактическа власт за себе си, считайки имотът за свой собствен /а не като лице, което
ползва имота поради съвместното живеене с дъщерята на ищцата/. Горното се
подкрепя и от факта, че няколко месеца след смъртта на Е.П., когато е отпаднало
и основанието, на което имотът и е бил предоставен за ползване, нейната майка и
собственик на имота, изпраща покана до ответника за освобождаването му. Съдът
намира, че при недоказаност на качеството владелец на ответника за периода от
1996г. до 2015г., възраженията му за признаване на право на задържане на имота
до заплащане на разходите за извършване на подобрения, с които се е увеличила
стойността на имота се явява неоснователно и на двете въведени основания. От
събраните по делото доказателства в това число заключенията по проведените СТЕ
се установява, че единственият сторен от ответника разход по подобряване на
сградата след началото на 2015г. е монтирана система за лъчисто отопление /2
броя тела/ на стойност 1000 лева. Същата безспорно с направена от ответника
вече в качеството му на владелец /недобросъвестен/ на имота и е довела до
увеличаване на стойността му, но по същество не се явява основание за
признаване на право на задържане на имота до заплащането й. Това е така на
първо място поради фактът, че според заключенията на всички вещи лица уредите
за лъчистото отопление могат да бъдат демонтирани без повреждането им и
използвани на друго място, т.е същите не представляват подобрение, за което
собственикът на имота да дължи заплащане и на второ място поради това, че
ответникът, чиято е доказателствената тежест не установи, че подобрението е
извършено със знанието и без противопоставянето на собствениците /чл.74, ал.2
от ЗС/. Доказателствената тежест за установяване
знанието на собственика за извършваното в имота е на владелеца подобрител, в
случая на ответника Б. и доколкото последният не го е провел успешно, съдът
намира, че спрямо него не е налице и тази хипотеза за признаване на право на
задържане на имота. Отношенията
между Т.М. и ответника съобразно доказателствата по делото са били обтегнати
след 2012г., а отделно от това не се установи Г.Б. да познава, а още по-малко
да е получавал съгласието на ищеца Е. Б. за извършването им.
Само за пълнота на изложението следва да се
посочи, че формираният в настоящото съдебно произнасяне извод за
неоснователност на възражението за признаване на право на задържане на имота до
заплащане на сторените в имота подобрения не лишава ответника Б. от правото да
претендира чрез нарочен самостоятелен иск и да получи сумата на доказано
сторените разходи за строително монтажни и подобрителни дейности по процесния
имот от действителния му собственик, за които по настоящото дело са ангажирани
доказателства.
Съобразно установените права на ищцата
Т.М. по отношение на недвижим имот - ПИ
с ид.10135.2520.1856 по КК на гр.Варна, находящ се в с.о.“Траката“, местност
„Узун Алан“ с площ от 750 кв.м. и 5/6 ид.части от сградата с ид.10135.2520.1856.2
по КК на гр.Варна придобита на основание застрояване на личен имот и
наследявяване от съпруга си А.М. и доказания факт на осъществяване на фактическа
власт на ответника по отношение на тях, съдът намира предявените от нея искове
с правно основание чл.108 от ЗС за основателни, поради което следва да бъдат
уважени.
Аналогично, на основание наследяване
от А.М., собственик на 1/6 ид.част от сградата с ид.10135.2520.1856.2 по КК на
гр.Варна се явява и ищецът Е.Б., поради което предявеният от него срещу Г.Б.
иск с правно основание чл.108 от ЗС следва да бъде уважен.
Съгласно
т.2 от ТР 4/2014г. на ВКС, при произнасяне по иск с правно основание чл.108 от
ЗС съдът дължи произнасяне с двоен диспозитив – по въпроса за принадлежността
на правото на собственост и за осъждане на ответника да предаде владението. При
неоснователност на заявеното в условията на евентуалност от ответника защитно
възражение за признаване на право на задържане до заплащане на сторените в
имота подобрения съдът не дължи нарочен отхвърлителен диспозитив, тъй като в
случай на противен извод от въззивната съдебна инстанция същата ще се произнесе
по него, като постанови предаването на владението на имота да бъде обвързано с
изпълнението на задължението за заплащане на обезщетение за извършените подобрения.
В този смисъл: Решение
№ 93 от 25.06.2015г. на ВКС по гр. д. № 1358/2015г., I г. о., ГК.
Страните са направили искане за
присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски, като с оглед
изхода на спора основателно се явява това на ищците за сумата от 7283,13 лева, включваща:
1351 лева заплатена държавна такса; 25 лева – такса за
съдебни удостоверения; 32 лева – такса за преписи от исковата молба; 135,13
лева – такса за вписване на исковата молба; 740 лева – депозити за експертизи и
5000 лева – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, което не е
прекомерно с оглед броя и вида на предявените искове от двамата ищци и тяхната
фактическа и правна сложност и е към минимума дължим по чл.7 от Наредба
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от така изложените
съображения, Варненски окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените от Т.И.М., ЕГН **********
с адрес: *** и Е.В.Б., ЕГН **********
с адрес: *** обективно и субективно кумулативно съедонени искове против Г.Т.Б., ЕГН ********** с адрес: ***,
че Т.И.М., ЕГН ********** с адрес: ***
е собственик на ПИ с ид.10135.2520.1856
по Кадастралната карта на гр.Варна, находящ се в с.о.“Траката“, местност „Узун
Алан“ с площ от 750 кв.м. на основание договор за дарение обективиран в нот.акт
№ 139/1968г. и
последваща делба по гр.д.№ 274/1986г. по описа на ВРС, както и на 5/6 ид.части от построената в имота двуетажна жилищна сграда
с ид. 10135.2520.1856.2 по Кадастралната карта на гр.Варна със РЗП 124,96
кв.м. на основание извършено строителство в собствен имот по време на брака й с
А.Б.М./починал на 26.07.2003г./ и по наследяване
от него, а Е.В.Б., ЕГН ********** с
адрес: *** е собственик на 1/6 ид.част
от двуетажна жилищна сграда с ид.
10135.2520.1856.2 по Кадастралната карта на гр.Варна със РЗП 124,96 кв.м.
на основание наследяване от А.Б.М./починал на 26.07.2003г./ и
ОСЪЖДА Г.Т.Б.,
ЕГН ********** с адрес: *** ДА ПРЕДАДЕ
на Т.И.М., ЕГН ********** с адрес: ***
владението на ПИ с ид.10135.2520.1856 по
Кадастралната карта на гр.Варна, находящ се в с.о.“Траката“, местност „Узун
Алан“ с площ от 750 кв.м., както и владението
на 5/6 ид.части от построената в имота двуетажна жилищна сграда с ид.
10135.2520.1856.2 по Кадастралната карта на гр.Варна със РЗП 124,96 кв.м., както и ДА ПРЕДАДЕ на Е.В.Б.,
ЕГН ********** с адрес: *** владението
на 1/6 ид.част от двуетажна жилищна
сграда с ид. 10135.2520.1856.2 по Кадастралната карта на гр.Варна със РЗП
124,96 кв.м., на основание чл.108 от ЗС.
ОСЪЖДА Г.Т.Б., ЕГН ********** с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на Т.И.М., ЕГН ********** с адрес: *** и Е.В.Б., ЕГН ********** с адрес: *** сумата от 7283,13 /седем хиляди двеста осемдесет
и три и 0,13/ лева съдебно-деловодни разноски, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Варненски
апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от настоящото
решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за
постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: