РЕШЕНИЕ
№ 241
гр. Пловдив, 25.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Атанаска Ст. Букорещлиева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Атанаска Ст. Букорещлиева Гражданско дело
№ 20215300101712 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от П. Г. М., с ЕГН
********** и постоянен адрес-****, чрез адв. В.Х. Т.–Б., против Н. М. З., с ЕГН **********
и адрес- ***, с която са предявени искове с правна квалификация чл. 422 от ГПК във вр. чл.
365 от ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
В исковата молба са изложени твърдения, че със Заповед № 5455/ 12.06.2019 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 от ГПК и
Изпълнителен лист № 5503 от 19.06.2019 г., Районен съд – Пловдив, III-ти брачен състав, по
ЧГД № 9605 / 2019 г. е задължил длъжника Н. М. З. да заплати на ищеца М. следните суми:
26 660 лв., представляваща 1/3 идеална част от неплатена главница в общ размер от 80 000
лв., дължима по споразумение, обективирано в нотариален акт за договорна ипотека № 2 от
26.03.2013 г., том II, рег. № 1656 по нот.дело № 187 / 2013 г. на ***С. З. с рег. № ***в НК, и
сумата от 6 583,55 лв., представляваща обезщетение за забава, определено върху
задължението от 26 660 лв. за периода от 31.12.2016г. до 07.06.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението 07.06.2019 г. до
окончателното й изплащане, както и деловодни разноски в размер от 1 330 лв.,
представляващи заплатена държавна такса. Твърди се, че горното вземане произтича от
споразумение, съдържащо се в нотариалния акт за договорна ипотека, според което всеки от
посочените длъжници дължи заплащане на 1/3 от общия дълг в размер на 80 000 лв., а
поради изпадане в забава е начислено обезщетение в размер на законната лихва върху
задължението. Правният интерес от иницииране на настоящото производство ищецът
1
обосновава с обстоятелството, чe заповедният съд му е дал указания за предявяване на иск
по отношение на ответницата З., тъй като е приел, че последната е депозирала възражение в
срока по чл. 414 от ГПК.
Предвид изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на Н. М. З., че същата дължи на ищеца П.М. горепосочените
суми. Претендират се разноски. Съображения по спора са изложени и в писмени бележки на
адвокат В.Т.- Б. –пълномощник на ищеца.
В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от Н. М. З., чрез пълномощника й- адв. С.М., в който се твърди, че от
изложеното в исковата молба не става ясно от какъв правопораждащ юридически факт
произтичат вземанията. Макар да се сочи, че вземанията произтичат от ипотечен акт, в
който е обективирана спогодба, това не е достатъчно- ищецът следва да индивидуализира
вземанията, за които страните са се спогодили, тъй като когато спогодбата е сключена върху
непозволен договор, тя самата е нищожна, а и спогодбата следва да има за предмет
съществуващи вземания.
Ответната страна отрича наличието на правен интерес у ищеца от водене на
настоящия процес с мотив, че вземанията- предмет на производство са вече установени по
съдебен ред. В тази връзка твърди, че ищецът М. вече разполага с изпълнителни листове за
процесните вземания, въз основа на които са образувани изпълнително дело № 5 от 2017 г.
по описа на ***Т. и изпълнително дело №126/2017 г. по описа на ***Т. Наред с това
посочва, че по отношение на обезпечените с договорната ипотека вземания в общ размер от
80 000 лв. е водено гр. дело № 13838 от 2019 г. по описа на РС – Пловдив, което е
приключило и чийто предмет са били искови претенции по чл. 439 от ГПК за недължимост
на вземанията по предходните издадени изпълнителни листове, които най-вероятно са
обезпечени с ипотечния акт. Доколкото липсва конкретизация в исковата молба, ответната
страна прави предположение, че тези съдебно установени вземания са по следните съдебни
дела, по които има и издадени изпълнителни листове, а именно: гр. дело № 3534 от 2012 г.
по описа на РС- Пловдив, 18-ти гр. състав, гр. дело № 20568 от 2010 г. по описа на РС-
Пловдив, 19-ти гр. състав, гр. дело № 20567 от 2010 г. по описа на РС- Пловдив, ч.гр.дело №
5593 от 2017 г. по описа на РС- Пловдив, 10-ти състав, ч.гр.дело № 3046 от 2010 г. по описа
на РС- Пловдив и ч.гр.дело № 2501 от 2010 г. по описа на РС-Пловдив. Твърди, че е
недопустимо за едни и същи вземания кредиторът да притежава два и повече изпълнителни
листове, доколкото договорната ипотека е акцесорен, обезпечителен договор и е свързан
винаги с едно главно правоотношение, по което в конкретния случай ищецът вече
притежава изпълнителни листове, с които може да пристъпи към принудително изпълнение.
Ответникът оспорва предявения иск по основание и размер и прави възражение за
нищожност на ипотечния акт, тъй като същият не отговаря на изискванията за
индивидуализация на страните, размера и основанието на обезпечените вземания. Твърди,
че ипотечният акт не установява и не индивидуализира заявените вземания, тъй като същите
не са описани в него по никакъв начин. Твърди, че и споразумението/ спогодбата, от която
2
произтичат вземанията, също е нищожно поради липса на основание и неопределен
предмет. В резултат на липсата на индивидуализация на вземанията се провежда
принудително изпълнение по различни изпълнителни листове за едни и същи вземания.
Посочва, че от една страна са образувани и висящи изпълнителни дела № 593 от 2020 г.
(изпратено от ***Т. където е било под №5 и №6 по нейния опис), № 256 от 2020 г. и № 578
от 2019 г. по описа на ***А.А., които са за съдебно установените вземания, а от друга страна
въз основа на ипотечния акт се провежда принудително изпълнение по изпълнително дело
№ 474 от 2019 г. и по изпълнително дело № 574 от 2019 г., също по описа на ***А. Освен
това ответникът заявява, че липсва яснота относно претендираното обезщетение за забава и
по-конкретно как е изчислено и върху каква сума– цялата или само върху вноските, както и
дали представлява 1/3 от обезщетението за забава или не. Оспорва настъпване на
изискуемостта на вземанията, тъй като не е посочена датата на падеж, която е от съществено
значение за начисляване на претендираните мораторни лихви, има отношение към въпроса
за предсрочната изискуемост, предпоставките за нейното настъпване и редица други
въпроси. Най-сетне оспорва процесните вземания като погасени по давност, доколкото
съгласно уговореното в ипотечния акт, при неплащане на която и да е вноска цялото
вземане става изискуемо. Първият падеж е бил на 30.12.2013 г. и доколкото не се твърди
плащане, то и давностният срок по отношение на цялото вземане от 80 000 лв. е започнал да
тече на 30.12.2013 г. и е изтекъл на дата 30.12.2018 г. На собствено основание прави
възражение за погасяване на мораторните лихви.
Предвид гореизложено, се иска да се прекрати производството по делото като
недопустимо, евентуално- да се отхвърлят исковете като неоснователни и да се обезсилят
издадените против Н. М. З. заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист.
Претендират се разноски. Допълнителни съображения по спора са развити в писмени
бележки на процесуалния представител на ответницата З.- адв. М..
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира следното:
Установява се от приложеното ч.гр.д. №9605/2019 г., че настоящият ищец П. Г. М. е
депозирал на 07.06.2019 г. пред ПРС заявление по реда на чл.417 от ГПК и въз основа на
него е издадена Заповед №5455/12.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.417 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Н.З. да заплати на кредитора М. следните
суми- 26 660 лв., представляваща 1/ 3 от общо дължимата сума от 80 000 лв. по нотариален
акт за договорна ипотека № 2 от 26.03.2013г., том ІІ, рег. № 1656, дело № 187/2013г. на
***З., както и 6 583,55 лв.- обезщетение за забава за периода 31.12.2016 г.- 07.06.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда - 07.06.2019г. до окончателното й изплащане. На 19.06.2019 г. е издаден и
изпълнителен лист за сумите по заповедта.
Видно от постъпилото по ч.гр.д. №2169/2020г. на ПОС уведомление от ***А. и
приложената към него ПДИ до Н.З. / л.11 и 12/, поканата заедно със заповедта за изпълнение
са връчени на ответницата на 03.06.2020 г., като в определения срок по 414, ал.2 ГПК е
3
подадено от нея възражение срещу заповедта, а с разпореждане от 22.04.2021 г. по ч.гр.д.
№9605/2019г. съдията- докладчик е указал на заявителя, че може в едномесечен срок да
предяви иск за установяване на вземането и довнесе дължимата държавна такса.
Съобщението за разпореждането е връчено на П.М. на 11.05.2021 г., а исковата молба, по
повод която е образувано настоящото производство, е депозирана на 10.06.2021 г. /пред
ПРС/, т.е. в законоустановения едномесечен срок, което прави исковата претенция
допустима.
По делото не е спорно, че на 26.03.2013 г. между кредитора М. и длъжниците Н.З., М.
З. и Р. З. е подписано споразумение, обективирано в представения нотариален акт за
договорна ипотека № 2 от 26.03.2013г., том ІІ, рег. № 1656, дело № 187/ 2013г. на ***С. З. с
рег. № ***НК. С това споразумение страните признават, че ищецът М. е установил по
съдебен ред вземания към длъжниците в общ размер на 80 000 лв. и е уговорено дължимата
сума да бъде платена в срок до 30.12.2016 г. на вноски от по 20 000 лв., платими съов. към
30.12.2013 г., 30.12.2014 г., 30.12.2015 г. и 30.12.2016 г. в евро по курс- продава на избрана
от кредитора банка, като общият дълг възлиза на 40 817 евро. Посочено е, че със заплащане
на последната от вноските длъжниците ще са изпълнили задължението, а непращането в
срок на която и да е от погасителните вноски прави предсрочно изискуемо цялото вземане.
В т.3 от процесното споразумение страните са уговорили, че при забава в плащането на
която и да е от вноските длъжниците дължат и законната лихва върху неплатената част от
задължението. За обезпечаване на вземането по споразумението Н.З., М. З. и Р. З. са
учредили в полза на ищеца договорна ипотека върху съсобствения си недвижим имот:
поземлен имот с идентификатор 56784.520.846 по КККР на ***, с административен адрес-
***, ведно със сградата, която попада в ПИ- сграда с идентификатор № 56784.520.846.1.
Представено е от ответницата съдебно решение №1976/17.06.2020г., постановеното
по гр. дело № 13838/ 2019г. на Районен съд- Пловдив (без данни да е влязло в сила), с което
са отхвърлени предявените от Н.З. и М. З. против П.М. искове по чл. 439 от ГПК- за
приемане на установено, че същите не дължат суми по изпълнителен лист от 25.07.2012г.,
издаден по гр. д. №1039/2012г. на ПОС- 22 000 лв., представляваща вземане по запис на
заповед, с падеж- 31.12.2007 г., издаден от З. З.- наследодател на ищците; сумата от 8 244,35
лв.- обезщетение за забава за периода от 31.12.2007г. до 02.12.2010г., ведно със законната
лихва върху главницата от 02.12.2010г. до изплащането й; сумата от 2 828,87лв.- съдебни
разноски по изпълнителен лист от 17.02.2016г. по гр.д. № 20568/2010г. на ПРС, както и
сумите по изп. лист от 01.02.2016г. по гр. д. №3534/2012г. на ПРС, съотв. от по 6 666,66лв.-
вземане за неоснователно обогатяване в резултат на погасено по давност вземане по запис
на заповед, издаден от наследодателя З., сума от по 1 458,82 лв. или общо 2 917,64 лв. за
двамата ищци- обезщетение за забава за периода 26.01.2010 г. - 08.03.2012 г.
Приети са по делото и изпълнителните листове, издадени по гр. д. №20568/2010 г. на
ПОС, гр.д. №3534/2012 г. на ПРС и по ч.гр.д. № 5594/2017 г. на ПРС.
При така събраните по делото доказателства и установени обстоятелства, от правна
страна съдът намира следното:
4
По предявения установителен иск по чл. 422 от ГПК във вр. чл. 365 от ЗЗД:
Претенцията на ищеца в случая се основава на сключеното между страните
споразумение, обективирано в нотариален акт за договорна ипотека №2/2013г., което,
според изложеното в него и предвид естеството на постигнатите уговорки, представлява
договор за спогодба по см. на чл.365 ЗЗД.
Според чл.365, ал.1 от ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват един
съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.
С процесното споразумение подписалите го страни са приели, че правното
положение между тях е такова, каквото са признали и са се съгласили да изпълняват поетите
задължения така, както са установени със спогодбата. Последната съдържа признание на
съществуващ дълг, а също и уговорка за начина на погасяване на приетото за безспорно
между страните парично задължение.
Няма отношение към спорния предмет възражението в отговора на исковата молба за
нищожност на ипотечния акт на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 167, ал. 2 ЗЗД,
доколкото вземането на ищеца не произтича от ипотечното правоотношение, при което
същото не следва да се коментира.
Неоснователно се явява възражението за липса на основание и неопределен предмет
на договора. Съдът е длъжен да зачете договорката между страните, постигната чрез
спогодбата, и да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито те са признали.
Затова и съгласно съдебната практика, спогодбата цели да изключи възможността да се
оспорва предхождащото я правно положение. Съществуването на спорните права в случая
зависи единствено от валидността на договора за спогодба и от изпълнението на
задълженията по него. След като ответницата З. е направила в споразумението признание на
вземането на ищеца, тя не би могла да го оспорва, позовавайки се на възражения, които
произтичат от първоначалните отношения помежду им, нито с доводи, че не знае в какъв
размер са съдебно установените вземания на М., с какъв съдебен акт и в кое производство са
установени, но предполага, че са тези по представените от нея изпълнителни листове. Освен
това, видно е при сравняване на процесните вземания и вземанията по изпълнителните
листове, индивидуализирани в тях по основание и размер, че не се установява идентичност.
Що се отнася до изпълнителния лист, издаден на 20.04.2017 г. по ч.гр.д. №5594/2017 г. на
ПРС, при направена служебна справка се констатира, че същият както и издадената Заповед
№3308/19.04.2017 г. за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК- нотариален акт
№136, том 2, д. №3343/2013 г. на СВ са обезсилени с разпореждане на съда, постановено по
това дело, при което не е съществувала пречка за подаване на повторно заявление по чл. 417
ГПК.
С оглед горното и доколкото не са въведени твърдения да е била опорочена волята на
ответницата при сключване на договора, следва да се приеме, че ищецът е доказал
съществуването на валиден договор за спогодба, респ. наличието на задължение на З. по
този договор.
5
Ответницата нито твърди, нито ангажира доказателства в настоящото производство
да е изпълнила поетото задължение по процесното споразумение, което налага извод, че
същата дължи на ищеца сумата от 26 660 лв., представляваща 1/3 от дължимата по
споразумението от тримата длъжници сума в общ размер на 80 000 лв.
Направеното от ответната страна възражение за изтичане на предвидената в закона
погасителна давност по отношение на претендираното вземане, съдът намира за
неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, с изтичането на пет годишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.
В случая между страните по споразумението е постигнато съгласие плащането на
дължимата сума да стане на погасителни вноски с падежи на определени дати, респ. налице
е съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжниците на части (арг. за
противното основание от чл.66 ЗЗД). Задължението обаче продължава да бъде едно и
крайният срок за погасяването му е падежът на последната вноска или моментът, в който е
обявена предсрочната изискуемост. При липса на обявена предсрочна изискуемост,
изискуемостта настъпва на падежа. Крайната посочена в споразумението дата е 30.12.2016
г., а от тази дата до датата на депозиране на заявлението за издаване заповед за изпълнение
по чл. 417 от ГПК- 07.06.2019г. петгодишният срок по чл.110 от ЗЗД по отношение на
вземането за главницата не е изтекъл.
Предвид установеното, че вземането на ищеца в претендирания размер от 26 660 лв.
не е погасено по давност и същото не е платено към датата на подаване на исковата молба
нито към датата на приключване на съдебното дирене, предявеният иск следва да бъде
уважен.
Основателно, с оглед уважаването на главния иск, се явява и акцесорното искане за
присъждане на законна лихва върху вземането по главницата, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда- 07.06.2019г. до окончателното й изплащане.
Предвид установеното задължение за плащане на главницата, установено по
основание се явява и вземането за лихва. Определена по реда на чл.162 ГПК с помощта на
електронен калкулатор, лихвата за забава върху главницата за исковия период възлиза на
6583,55 лв. т.е. толкова, колкото се претендира от ищеца. Неоснователно е възражението на
ответницата по чл.111, б.“в“ от ЗЗД. Съгласно чл.422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение- в случая на 07.06.2019 г. Периодът, за който се претендира законната
лихва върху дължимата сума от 26 660 лв., е от 31.12.2016 г. до 07.06.2019г. Според чл.111,
б „в“ от ЗЗД, вземанията за наем, лихви и за други периодични плащания се погасяват с
изтичане на тригодишна давност, който срок не е изтекъл към датата на депозиране на
заявлението пред ПРС, като лихвите се претендират в рамките на този срок, следователно,
не са погасени по давност. Ето защо, искът съществуването на парично вземане за лихви за
забава в полза на ищеца спрямо ответницата в размера, присъден със заповедта за
6
изпълнение по заповедното производството, се явява основателен и следва да се уважи.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответницата следва да
бъде осъдена да заплати на ищеца направените от него разноски в исковото производство в
общ размер на 1 665 лв., от които 665 лв.- за внесена държавна такса /л. 7 от гр.д.
№9570/2021г. на ПРС/ и 1000 лв.- за заплатено адвокатско възнаграждение, съгл. ДПЗС от
25.01.2022г.
С оглед т.12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл.422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство. В мотивите по т.12 от посоченото ТР обаче е
прието, че е недопустимо ищецът в исковото производство да поиска за първи път
присъждане на разноски за заповедното производство, ако не е направил такова искане със
заявлението. Видно е от данните по приложеното ч.гр.д. №9605/2019г., че разноските на
ищеца по заповедното производство са в размер на 665 лв.- за платена държавна такса, но
доколкото не е заявено от него искане за разноски и такива не са му присъдени, то не следва
да се възлагат същите в тежест на ответницата.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено в отношенията между страните, че Н. М. З., с ЕГН
********** и адрес- ***, дължи на П. Г. М., с ЕГН ********** и постоянен адрес- ***,
следните суми: сумата от 26 660 /двадесет и шест хиляди шестстотин и шестдесет/лв.,
представляваща 1/3 /една трета/ от неплатена главница в общ размер от 80 000 лв., дължима
по споразумение, обективирано в нотариален акт за договорна ипотека № 2 от 26.03.2013 г.,
том II, рег. № 1656 по нот. дело № 187 / 2013 г. по описа на ***С. З. с рег. № ***в НК, с
район на действие Районен съд- Пловдив; сумата от 6 583,55 /шест хиляди петстотин
осемдесет и три лв. и петдесет и пет ст./ лв., представляваща обезщетение за забава,
определено върху задължението от 26 660 лв. за периода от 31.12.2016г. до 07.06.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение в съда- 07.06.2019 г. до окончателното й изплащане, за
които вземания са издадени Заповед № 5455/12.06.2019 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист
№5503/19.06.2019г. по ч.гр.д. № 9605 / 2019г. на Районен съд – Пловдив, III-ти брачен
състав.
ОСЪЖДА Н. М. З., с ЕГН ********** и адрес- *** да заплати на П. Г. М., с ЕГН
********** и постоянен адрес- ***, сумата от 1 665 /хиляда шестстотин шестдесет и пет/лв.-
разноски за исковото производство.
Оставя без уважение искането на П. Г. М., с ЕГН ********** и постоянен адрес- ***,
за присъждане на разноски за заплатена държавна такса в размер на 665 лв., направени в
заповедното производство по ч.гр.д. № 9605 / 2019г. на Районен съд – Пловдив.
7
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пловдив: _______________________
8