Решение по дело №8959/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260258
Дата: 14 януари 2022 г. (в сила от 22 февруари 2022 г.)
Съдия: Ивелина Маринова Симеонова
Дело: 20181100508959
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 4 юли 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

гр. София, 14.01.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

     СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                                               ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА

                                                                                        Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

     при секретаря Стефка Александрова, като разгледа докладваното от младши съдия Симеонова в. гр. д. № 8959 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

     Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

     С решение № 358372/12.03.2018 г. по гр. д. № 18330/2017 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 79 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******срещу Е.Г.М., ЕГН ********** установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Е.Г.М. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 669,48 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. *******, за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г.; сумата от 50,79 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г.; сумата от 5,86 лв., представляваща стойност на услуга за дялово разпределение, както и сумата от 0,63 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за услуга за дялово разпределение за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.08.2016 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. д. № 46517/2016 г. на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.10.2016 г. Със същото решение е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******срещу С.В.В., ЕГН ********** установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.В.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 446,33 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. *******, за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г., сумата от 33,91 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г., както и сумата от 3,91 лв., представляваща стойност на услуга за дялово разпределение за периода от м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 18.08.2016 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. д. № 46517/2016 г. на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.10.2016 г., като е отхвърлен искът за неплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г. за разликата над уважения размер от 446,33 лв. до пълния предявен размер от 1 115,82 лв., или за размера от 669,49 лв.; искът за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г. за разликата над уважения размер от 33,91 лв. до пълния предявен размер от 84,66 лв., или за размера от 50,75 лв., както и искът за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за такса за дялово разпределение в размер на 1,07 лв. за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г. Осъден е С.В.В. да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 19,67 лв., представляваща разноски в производството по ч. гр. д. № 46517/2016 г. на СРС, 79 състав, както и сумата от 284,27 лв., разноски в исковото производство. Осъдено е „Т.С.“ ЕАД да заплати на Е.Г.М., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 500 лв., представляваща разноски по делото, както и на С.В.В. сумата от 300,16 лв., представляваща разноски по делото.

     Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца  „Т.С.“ ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.

     В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Л.Г., срещу решението в частта, с която са отхвърлени исковете срещу Е.Г.М., в частта, с която е отхвърлен искът за главница за незаплатена топлинна енергия срещу С.В.В. за разликата над 446,33 лв. до пълния предявен размер от 1115,82 лв., както и в частта, с която въззивникът е осъден да заплати разноски. Излагат се оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон. Сочи се, че в съответствие с разпределената доказателствена тежест ищецът е доказал качеството потребители на топлинна енергия на ответниците по смисъла на законовите разпоредби – поддържа се неправилност на изводите на СРС, че от представените доказателства не би могло да се установи, че ответницата е носител на идеална част от правото на собственост върху процесния имот. Това се установява според въззивника от приетото решение по гр. д. № 29011/2012 г. на СРС, 27 състав, което е официален свидетелстващ документ, ползващ се с материална доказателствена сила. Установява се, че имотът на ответниците е топлоснабден, липсва възражение срещу приложимите общи условия по смисъла на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което ответниците са длъжни да заплащат доставената до имота топлинна енергия. Поддържа се и необоснованост на изводите на СРС, тъй като съдът не обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност, като допуснал и логически грешки при оценка на събрания доказателствен материал. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.

     Въззиваемата страна – Е.Г.М. и С.В.В., не подават отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.

     Подадена е и въззивна жалба от ответника С.В.В., чрез адвокат И.С., срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените срещу ответника искове и последният е осъден да заплати разноски на ищеца.

     Не е подаден отговор от ищеца „Т.С.“ ЕАД, както и от третото лице – помагач – „Т.с.“ ЕООД.

     С влязло в сила определение от 26.02.2021 г. по в. гр. д. № 8959/2018 г. на СГС, II – В въззивен състав, поради неизпълнение на указания за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба на „Т.С.“ ЕАД (противоречие между обстоятелствена част и петитум по отношение на исковете срещу С.В.), същата е върната в частта, с която са предявени искове срещу С.В.В. и е обезсилено решението на районния съд в частта, с която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******срещу С.В.В., ЕГН ********** установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.В.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 446,33 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. *******, за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г., сумата от 33,91 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г., както и сумата от 3,91 лв., представляваща стойност на услуга за дялово разпределение за периода от м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 18.08.2016 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. д. № 46517/2016 г. на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.10.2016 г.; в частта, с която е отхвърлен искът за незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г. за разликата над уважения размер от 446,33 лв. до пълния предявен размер от 1 115,82 лв., или за размера от 669,49 лв.; искът за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г. за разликата над уважения размер от 33,91 лв. до пълния предявен размер от 84,66 лв., или за размера от 50,75 лв., както и искът за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за такса за дялово разпределение в размер на 1,07 лв. за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г.; в частта, с която е осъден С.В.В. да плати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 19,67 лв., представляваща разноски в производството по ч. гр. д. № 46517/2016 г. на СРС, 79 състав, както и сумата от 284,27 лв., разноски в исковото производство, и в частта, с която е осъдено „Т.С.“ ЕАД да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на С.В.В. сумата от 300,16 лв., представляваща разноски по делото. С горепосоченото определение е оставена без разглеждане въззивната жалба на С.В.В. и е прекратено производството спрямо посочения ответник. 

     Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира следното:

     Въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД в частта, насочена срещу решението на СРС в частта, с която е отхвърлен искът за главница за топлинна енергия срещу С.В.В. за разликата над 446,33 лв. до пълния предявен размер от 1115,82 лв., както и в частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати разноски на С.В.В., следва да бъде оставена без разглеждане поради липса на предмет, с оглед обезсилване с влязло в сила определение на въззивния съд на първоинстанционното решение в тази обжалвана част.

     При изложеното, въззивният съд дължи произнасяне по въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД само в частта, с която се обжалва решението на СРС в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове спрямо Е.Г.М. и ищецът е осъден да заплати на последната разноски по делото.

     В тази част въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.  

     Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

     Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

     Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение в частта, с която са отхвърлени исковете срещу Е.Г.М. е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

     Решението на СРС в посочената част е и правилно и съответства на приложимите материален и процесуален закон, като съображенията за това са следните:

     Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

     За да се уважи главният иск за установяване на вземане на ищеца за стойността на доставената топлинна енергия по делото следва да се установи, че за процесния период между страните е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответницата топлинна енергия срещу задължение на последната да заплаща стойността ѝ, както и че ищецът е изпълнил своите задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за него съобразно с действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ, вр. с Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.), поради което и за ответницата е възникнало задължение за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, по иска за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение на топлинна енергия - че е била извършвана услугата дялово разпределение на топлинна енергия в полза на ответницата; че ответницата е поела задължение да заплати тази сума на ищеца; договореният размер на възнаграждението. По отношение на акцесорните искове за установяване на вземане за обезщетение за забава в плащането на главниците ищецът следва да установи, че главните парични задължения са възникнали, че е настъпила тяхната изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза именно на спорните суми. Ответницата следва да докаже възраженията си, наведени в отговора на исковата молба.

     В разглеждания случай, за да отхвърли исковете срещу Е.Г.М., районният съдия е приел, че от страна на ищеца не са ангажирани никакви доказателства, въз основа на които да се направи извод, че тя е носител на съответна идеална част от собствеността или на вещно право на ползване върху процесното жилище - нейното име не фигурира в нито едно от представените от ищеца писмени доказателства като лице, което да е участвало като страна в посочените в тях прехвърлителни сделки, така че да я легитимира като потребител на топлинна енергия за битови нужди през процесния период. По делото липсват и доказателства за родствени връзки на ответницата Е.М. с някое от посочените в документите лица, поради което и не би могло да се приеме, че последиците на удостоверените в тях прехвърлителни сделки я обвързват. Този извод не се опровергава от мотивите на представеното по делото съдебно решение от 14.10.2013 г. по гр. д. № 29011/2012 г. на СРС, 27 състав, касаещо процесния имот, тъй като те не се ползват с обвързваща сила, а освен това не става ясно кои са ответниците по него, доколкото имената им са посочени с инициали, а не в цялост. При това положение, съдът е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване качеството потребител на топлинна енергия на ответника Е.Г.М., поради което на основание чл. 153 ГПК следва да понесе последиците от недоказването по делото на този правнорелевантен факт.

     С оглед доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, спорно е обстоятелството дали през процесния период ответницата е имала качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 ЗЕ с оглед твърдението на ищеца за притежавано от последната право на собственост върху топлоснабдения имот.

     Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.

     Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов клиент” е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 ot 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.      

     Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК доказателствени средства, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот (в този смисъл ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).

     Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Следователно договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда, намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен писмен (при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора), така и презумиран (сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина (изричен или презумиран), преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. За преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е от значение обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия (изричен или презумиран).

     След така направените принципни разяснения съдът приема следното:

     Ищецът претендира от ответницата стойността на 3/8 от процесните задължения, с твърдения, че това е квотата ѝ в съсобствеността, като в хода на съдебното дирене пред първата инстанция са приети следните писмени доказателства, относими към въпроса дали ответницата има качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди по отношение на процесния имот: удостоверение от данъчна служба „Сердика“ от 1999 г., според което В.С.В. е починал на 20.01.1999 г. и е оставил за свои наследници Д.Н.В.и С.В.В.; договор за покупко – продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ, по силата на който на 26.12.1988 г. В.С.В. е придобил от Главна дирекция за изграждане на София процесния ап. 27 в гр. София, ж. к. „*******; нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, том I, дело № 4582/16.03.1996 г., съгласно който за обезпечаване на отпуснат кредит, заедно с лихвите и разноските, В.С.В. и Д.Н.В.са учредили в полза на Държавна спестовна каса договорна ипотека върху процесния недвижим имот; нотариален акт за дарение на недвижим имот № 125, том I, рег. № 1660, дело № 129/2007 г., видно от който на 17.05.2007 г. С.В.В. е дарил на двете си ненавършили пълнолетие деца В.С.В. и А.С.В., действащи чрез майка си П.А.А., по 1/8 идеална част от процесния апартамент, като дарителят си е запазил правото на ползване върху дарените 2/8 идеални части от имота докато е жив; заявление – декларация от 29.01.2004 г. от Д.Н.В.до „Т.С.“ ЕАД за откриване на партида за процесния имот с аб. № 200141, с посочване, че домакинството на молителя се състои от 5 члена; решение от 14.10.2013 г. по гр. д. № 29011/2012 г. на СРС, 27 състав, представено като извлечение от деловодна система, със заличени данни, без отбелязване за влизането му в сила и без положен подпис от съдията, от мотивите на което се установява, че е образувано по искова молба на „Т.С.“ ЕАД против Д. Н. В. (починал и заместен от Е. Г. М. и С. В. В.), В. С. В. и А. С. В; в мотивите е прието, че ответниците са собственици на процесния имот – апартамент 27, находящ се в гр. София, ж. к. ******* за периода м. 06.2007 г. – м. 04.2010 г., съответно потребители на топлинна енергия при съответни квоти от съсобствеността; съобразявайки заключението на СТЕ и възражението за погасителна давност, съдът е уважил частично исковете срещу посочените с инициали ответници. От заключението на приетата в хода на първоинстанционното производство съдебно – техническа експертиза, неоспорена от страните, която съдът кредитира изцяло, се установява, че през целия процесен период титуляр на партидата за аб. № 200141 е бил С.В.. Други релевантни доказателства за усановяване на спорните пред въззивния съд обстоятелства не са ангажирани по делото.

     С оглед изложеното, правилен е изводът на районния съд, че от приетите доказателства не се установява, че ответницата е материално легитимирана да отговаря по предявените искове. Както се посочи и по - горе, по силата на разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ за възникване на договорната връзка между страните е достатъчно да бъде установено притежаваното от ответника вещно право (на собственост, на ползване) през исковия период.

     С исковата молба ищецът е извел съдебно предявените си субективни права при фактически твърдения за притежавано от ответницата право на собственост (при квота 3/8 идеална част) през исковия период, позовавайки се на разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Не са предствавени обаче никакви доказателства за установяване правото на собственост на ответницата върху имота при направено своевременно възражение в отговора на исковата молба в тази връзка от ответницата М.. Както правилно е посочил районният съд, след обсъждане на всички доказателства по делото, при събразяване на правилата на формалната логика, в нито едно от доказателствата по делото не фигурира името на Е.Г.М., няма данни (напр. от удостоверения за наследници), че същата е наследник на някое от посочените лица, притежаващи право на собственост върху имота. Оплакванията за необоснованост на изводите на районния съд са неоснователни – първата инстанция е изложила подробни мотиви във връзка с приетото, че ищецът не е доказал качеството потребител на ТЕ на ответницата, че от доказателствата не се установява тя да е носител на идеална част от правото на собственост върху процесния имот, респективно да е вещен ползател или лице, на което имотът е предоставен за ползване, което е сключило писмен договор за доставка на топлинна енергия с „Т.С.“ ЕАД. Неоснователни са оплакванията, че от приетото съдебно решение по гр. д. № 29011/2012 г. на СРС, 27 състав, се установявала съсобствеността върху имота. Решението не носи подпис на районния съдия, не е ясно кои са ответниците по делото – същите са със заличени данни, а изводите на съда не могат да почиват на предположения, няма отбелязване върху решението или печат за влизането му в сила, поради което не може да се направи преценка дали е преминало инстанционен контрол. Безспорно мотивите на решението съдържат редица юридически или доказателствени факти, но те не се ползват със задължителна сила по отношение на тези факти в настоящото производство и доказателствената сила на мотивите може да се опровергава с всякакви доказателствени средства. Диспозитивът на решението по гр. д. № 29011/2012 г. на СРС, 27 състав също не се ползва със сила на пресъдено нещо (дори да се приеме идентичност на страните), тъй като касае дължимост на суми за доставена и незаплатена топлинна енергия за друг период - м. 06.2007 г. – м. 04.2010 г., преди процесния по настоящото дело – м. 05.2014 г. – 30.04.2015 г., съответно не установява качеството на клиент на топлинна енергия на ответницата за процесния по настоящото дело период. Основателността на предявените искове срещу Е.М. следваше да бъде доказана по реда на ГПК с други доказателства и доказателствени средства, съобразно възложената по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест за ищеца, което в случая не е сторено. Ето защо въззивният съд споделя изводите на районния съд, че и от това писмено доказателство не се установяват правнорелевантните факти за уважаване на исковете спрямо Е.Г.М.. 

     По изложените съображения, въззивният съд приема, че ответницата не е материално легитимирана да отговаря по предявените срещу нея искове с оглед заявеното от ищеца фактическо основание на същите – в качеството й на съсобственик на процесния топлоснабден имот. Следователно предявените искове за потребена и незаплатена топлинна енергия, за цена на услуга за дялово разпределение, за обезщетение за забава в плащане на главницата за топлинна енергия и за обезщетение за забава в плащане на главницата за цена на услуга за дялово разпределение са неоснователни и правилно са отхвърлени от районния съд. Тъй като изводите на настоящия въззивен състав съвпадат с тези на СРС, въззивната жалба в приетата за допустима част следва да се остави без уважение, а обжалваното с нея решение следва да се потвърди като правилно.

     По разноските:

     С оглед изхода на спора разноски се дължат единствено на въззиваемата страна – ответник Е.М.. От същата обаче не се претендират такива. Ето защо с въззивното решение разноски не следва да бъдат присъждани.

     Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

     ПОТВЪРЖДАВА решение № 358372/12.03.2018 г. по гр. д. № 18330/2017 г. на Софийски районен съд, II ГО, 79 състав, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******срещу Е.Г.М., ЕГН ********** установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Е.Г.М. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 669,48 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. *******, за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г.; сумата от 50,79 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г.; сумата от 5,86 лв., представляваща стойност на услуга за дялово разпределение, както и сумата от 0,63 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за услуга за дялово разпределение за периода от 15.09.2015 г. до 13.06.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.08.2016 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. д. № 46517/2016 г. на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.10.2016 г., както и в частта, с която е осъдено „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******да заплати на Е.Г.М., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 500 лв., представляваща разноски по делото.

     ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба вх. № 5051421/27.03.2018 г. на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, подадена чрез юрисконсулт Л.Г., в частта, с която се обжалва решение № 358372/12.03.2018 г. по гр. д. № 18330/2017 г. на Софийски районен съд, II ГО, 79 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******срещу С.В.В., ЕГН ********** установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ за признаване за установено, че С.В.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата над 446,33 лв. до пълния предявен размер от 1 115,82 лв., или за размера от 669,49 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. *******, за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г., както и в частта, с която е осъдено „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на С.В.В., ЕГН ********** сумата от 300,16 лв. – разноски по делото, като процесуално недопустима поради липса на предмет.

     Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.

     Решението в частта, с която е оставена без разглеждане въззивна жалба вх. № 5051421/27.03.2018 г. на „Т.С.“ ЕАД в горепосочената част, подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския апелативен съд в едноседмичен срок от получаване на съобщението, а в останалата част въззивното решение е окончателно.

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.