Присъда по дело №1103/2018 на Районен съд - Пазарджик

НЧХД № 1103/2018 г. по описа на Районен съд П.

 

 

МОТИВИ:

   

Наказателното производство е образувано по тъжба на К.Й.К. с ЕГН: ********** срещу К.А.С. с ЕГН: **********, роден на *** ***, обл. П., ул. „***“ № **, българин, български гражданин, разведен, неосъждан, със средно-специално образование, работещ за това, че на 19.11.2017 г. в с. Г. , общ. Б., обл. П. се е заканил на К.Й.К. с ЕГН: ********** с престъпление против неговата личност, като изрекъл думите „Ела да те бия и да те утрепа, ако те набарам некъде, ще те утрепа“ и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му – престъпление по чл. **4, ал. 1 от НК.

Подсъдимият не се признава за виновен по така повдигнатото му обвинение. Не дава обяснения в хода на съдебното следствие. В правото му на лична защита твърди, че преминавал по улицата към дома си, когато тъжителят се обърнал към свой приятел и му казал по отношение на подсъдимия: „Ей го тоя боклук“. С. му отговорил: „Ти на кой викаш боклук, бе? Ти си боклук“, след което продължил пътя си. Твърди, че не е изричал закани спрямо тъжителя. В правото му на последна дума отново излага, че само е нарекъл тъжителя „боклук“.

По делото е приет за съвместно разглеждане граждански иск от тъжителя К.Й.К. против подсъдимия К.А.С. за сумата от 1000 лв., представляваща  обезщетение за причинени неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от момента на извършване на деянието – 19.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и конституиран като граждански ищец К.Й.К..

Частният тъжител и граждански ищец К.Й.К., чрез повереника си, пледира за постановяване на присъда, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по така повдигнатото обвинение, тъй като от събрания по делото доказателствен материал несъмнено се установило, че на инкриминираната дата подсъдимият К.С. е извършил деянието, сочено в тъжбата, за предявения граждански иск предоставя на съда. Претендират се и сторените по делото съдебно-деловодни разноски.

Защитата на подсъдимият счита на първо място, че наказателното производство е от общ характер, тъй като евентуалните инкриминирани думи сочат на закана за убийство. На следващо място, ако съдът не прекрати наказателното производство, сочи, че не са налице достатъчно категорични доказателства за вината на подсъдимият и моли да се постанови оправдателна присъда, като се отхвърли и предявения граждански иск като неоснователен. Излагат се подробни доводи за липса на съставомерност на извършеното, тъй като евентуалната закана, доколкото въобще е налице, била под условие и не е отправена по такъв начин, че да би могло да възбуди основателен страх.

          

Районен съд П., като обсъди събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

Тъжителят К.Й.К. и подсъдимият К.А.С. ***. Подсъдимият е кмет на селото. Двамата се познавали от много години, отношенията им били влошени по различни семейни и лични причини. Една от тях била, че към инкриминираната дата подсъдимият С. живеел на семейни начала със свидетелката Н.Я., която била бивша съпруга на брата на тъжителя – Г.К.. На инкриминираната дата - 19.11.2017 г., около 16.30 ч., тъжителят К.К. отишъл със свой приятел – свидетелят В. П. в къщата на чичо си  - свидетелят А.К. ***. Те искали да отрежат метална тръба, която да ползват за направа на парно. Докато стояли на вратата на къщата и коментирали, че тръбата, която искат да режат, няма да им свърши работа, по улицата минал подсъдимият К.С.,***. С. бил с две кучета и се прибирал с тях към дома си. Подсъдимият започнал да псува тъжителя. Свидетелят П. питал С.: „Кво‘ става бе, човек?“, като едновременно пуснал шлайфа на земята до вратата. Подсъдимият се обърнал към него с думите: „Кво‘ ме гледаш ти бе, помияр, ще ти еба майката.“ Свидетелят П. му отговорил да продължавал по пътя си, че е по-млад и ще го набие и тръгнал към него, но тъжителят го спрял. Чувайки разправията, на вратата излязъл и свидетелят А.К.. Той попитал племенника си – тъжителя какво се случва. Последният му отговорил, че К.С. го обиждал и явно го предизвиква да направи нещо, за да го съди. В същото време подсъдимият говорил на тъжителя: „Ела да те бия. Къде те видя, там ще те оставя. Ако те набарам някъде, ще те трепа”. Свидетелят А.К. попитал С. не го ли е срам да говори така и му казал да се прибира. Тръгвайки, С. отново се обърнал към тъжителя с думите: „Аз ще те барна некъде. Дали ще е в гората, дали ще е някъде на центъра, къде те вида - там ще те остава. Ще те трепа“. По същото време, когато се случвали гореописаните събития, свидетелката Г.С. – бивша съпруга на подсъдимия К.С. - била в дома си – бившето семейно жилище, което е в съседство с дома на А.К.. Тя готвила, като нейната майка била заедно с нея. С. чула разправии, идващи от улицата и познала гласа на бившия си съпруг – подсъдимия С.. Чула, че той отправял закани към някого от рода на: „Ей, боклук мръсен, ще те утрепя“. Чула думата „помияр“ и „Ти знаеш ли аз кой съм бе“. Тръгнала към прозореца и в момента, в който отворила комарника, видяла точно под прозореца на улицата К.С. с две кучета, които водил на повод. Видяла и тъжителя К.К., който дърпал свидетеля В. П. и А.К., който вече вървял обратно към къщата си. В момента, в който се показала на прозореца, К.С. вдигнал глава и като я видял, насочил словесната си агресията и към нея с думите – „Какво гледаш бе, боклук мръсен? Скрий се, че ще те утрепя“. С. тръгнала да затваря прозореца и видяла как К.С. набира някого по телефона. Разбрала, че се обажда на сина им – свидетелят А.С., защото чула бившия ѝ съпруг да казва: „Къде си бе, С.? Ела тук, че има проблем“. П. също чул думите на подсъдимия и това, че С. заявил по телефона: „Има двама за биене“. След това С. влязъл в двора на бившата семейна къща, като продължил да псува. В същото време П. и тъжителят се качили в автомобила им и потеглили към центъра на Г. . По пътя те се разминали със сина на подсъдимия – свидетелят А.С., който също се движил с автомобил. Междувременно подсъдимият остави едното куче в двора на бившето му семейно жилище, а другото го извел и поел в посока бащината си къща на същата улица. Действията му били наблюдавани отвътре от свидетелката Г.С., тъй като последната сериозно се уплашила от поведението на подсъдимия. Тя видяла пред бащината къща на подсъдимия, че бил вече спрял автомобил, който знаел, че е на приятелката на сина ѝ – свидетелката К.З.. Последната била заедно със свидетеля А.С.. Те влезли в бащината къща на подсъдимия, извикала свидетелката Н.Я. и тримата тръгнали да посрещнат подсъдимия на улицата.

Тъй като тъжителят се притеснил от заканите на С., който при това бил и кмет на селото, подал жалба за случилото се до Районна прокуратура П. още на следващия ден - 20.11.2017 г., като поискал от прокуратурата да вземе адекватни спешни мерки срещу С.. През юни 2018 г. тъжителят получил Постановление от прокуратурата, че отказва да образува досъдебно производство срещу К.С. и прекратява преписка вх. № 3420/2017 г. по описа на прокуратурата, като в постановлението го уведомявали, че може, ако желае, да потърси правата си по частноправен ред пред съда с оглед евентуално извършено престъпление по чл.**4, ал.1 НК в сроковете по чл.81, ал.3 НПК, след което тъжителят подал тъжбата, довела до настоящото дело.

 

По доказателствата:

Горната фактическа обстановка съдът възприе въз основа на събраните в наказателното производство доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите В. И. П., А.К.К., А.К.С., Г.И.С., И. А. К., Г. П. С., К.С.З., Н.М.Я., Ц.Х.А. и А.И.С., приложените писмени доказателства – писмо от РП П. с приложение копие от материалите по прокурорска преписка вх. № 3420/2017 г., ведно с копие от Постановление на ОП П. от 18.07.2018 г., справка съдимост на подсъдимия, писмо на РУ на МВР Септември с рег. № 340000-6358 от 27.09.2018 г. с приложена характеристична справка, служебна бележка рег. №340000-2779/11.05.2018 г. издадена от РУ на МВР Септември, писмо от наказателно деловодство при РС П. с изх. № 11071/29.11.2018 г. с приложени към него заверени копия от съдебни протоколи по НЧХД № 159/2018 г. по описа на Районен съд П., ведно с Присъда № 95/18.05.2018 г. и изготвените към нея мотиви, заверен препис от Решение № 130/08.10.2018 г. по ВНЧХД № 581/2018г. по описа на Окръжен съд П., както и писмо от РП П. вх. №3402/07.12.2018 г. с приложено към него Постановление за образуване на ДП вх. № 3402/26.11.2018 г., писма от Ловно-рибарско сдружение „Долна Баня-Сокол 1898“, с приложен опис на издадени разрешителни за 19.11.2017 г. и писмо от ТП ДГС Б. с приложени разрешителни за групов лов и декларация за проведен инструктаж.

Съдът кредитира изцяло показанията на свидетелите В. И. П., А.К.К. и Г. П. С., частично кредитира показанията на останалите свидетели по следните съображения:

Показанията на първата група свидетели - В. И. П., А.К.К. и Г. П. С. са ясни, категорични, логични и взаимно се допълват. Именно показанията на тези свидетели изцяло подкрепят гореизложената фактическа обстановка. Свидетелите се явяват и очевидци пряко на изречените думи от страна на подсъдимият спрямо тъжителя и спрямо част от тях, в частност – спрямо П. и С.. За свидетелите В. П. и А.К. няма никакви обективни данни да са заинтересовани по някакъв начин от изхода на делото и съдът няма реална причина да не кредитира техните показания. Показанията на Г.С. също са логични, но все пак следва да се преценяват през призмата на влошените ѝ отношения с бившия ѝ съпруг – подсъдимия, както и да се вземе предвид, че за изречените спрямо нея обиди, тя също е потърсила защита по съответния ред и е подала тъжба, довела до образуването на НЧХД № 159/2018 г. по описа на Районен съд П.. В крайна сметка нейните показания също подкрепят изцяло гореизложената фактическа обстановка. Нещо повече – нейните показния са в основата на това съдът да не кредитира изцяло показанията на останалите свидетели по делото – най-вече тези на нейния син А.К.С., на Г.И.С., И. А. К., К.С.З. и Н.М.Я.. Според последната група свидетели, ангажирани от защитата, подсъдимият се движил по улицата с кучетата си, синът му А., приятелката му К. и сегашната му жена Н. тръгнали да го посрещнат, като чули от двора на свидетеля А.К. как някой вика на подсъдимия „Ей го тоя боклук“, при което последният само се обърнал и отвърнал: „Ти кого наричаш боклук, бе?“, след което продължил пътя си към тях. Тези реплики се твърди, че били чути и от свидетеля Г.С., който се движил по успоредния долен път и свидетеля И. К., който тъкмо паркирал автомобила си на улицата в близост до бащината къща на подсъдимия. Видно е, че така изложеното противоречи на фактическата обстановка, изложена от първата група свидетели - В. П., А.К. и Г.С.. Те не само са категорични, че по време на случилото се на улицата са били само тъжителят, подсъдимият и свидетелите В. П. и А.К., но и изнасят подробности, независимо един от друг, които допълват цялостно картината на случилото се. Така например и тримата свидетели говорят за възникнал скандал, за разправии и гюрултия. Очевидно е, че размяната на репликите:  „Ей го тоя боклук“ и „Ти кого наричаш боклук, бе?“ трудно може да се приеме за разправия и гюрултия. А ако не е било вдигането на шума и продължителната разправия, свидетелят А.К. въобще е нямало да излезе от къщата си, за да види какво става, още повече, че същата се установи, че не граничи директно с улицата, а е навътре в имота. Свидетелят е възрастен човек, трудно подвижен (за което се убеди съдът лично в съдебно заседание), но докато се е предвижвал навън разправията е продължавала. Именно това е и причината С. да я възприеме пък вътре в дома си, докато готви и да се покаже на прозореца, за да види какво става. Вярно е, че свидетелката заяви, че само е искала да затвори прозореца, за да не чува гласа на бившия си съпруг, което поставя логичния въпрос защо тогава е отворила комарника, но съдът счита, че това бе изречено, за да прикрие чистото любопитство на последната. Именно това любопитство (което само по себе си не е нещо неестествено за хората) я е накарало не само да отвори комарника, за да види какво се е случило, но и да чуе част от заканите спрямо тъжителя, включително и да възприеме обаждането от подсъдимия на техния син. Пак от любопитство, а и от страх от подсъдимия, свидетелката наблюдавала впоследствие отвътре от къщата как той влязъл в двора на бившата им семейна къща, в която тя била вътре, оставил едно от кучетата в двора, излязъл и продължил надолу по улицата в посока бащината му къща само с едното куче. В.та група свидетели - А.С., И. К., К.З. и Н.Я. първо заявяват, че С. е водил две кучета и после въобще не споменават влизането му в двора на бившата му семейна къща, а само твърдят, че през цялото време се е движил по улицата. В същото време свидетелят П. е категоричен, че едва когато са тръгнали с тъжителя с автомобила към центъра на Г. , който момент съвпада с влизането в двора на подсъдимия, за да прибере едното куче, са се разминали с автомобила, управляван от сина на подсъдимия, в който била и неговата приятелка К., т.е. към момента, когато разправията вече е била приключила, нито един от свидетелите А.С., И. К., К.З. и Н.Я. все още не е бил на инкриминираното място. Още повече, че по думите на сина на подсъдимия и неговата приятелка – те са паркирали пред бащината къща на подсъдимия, извикали са отвътре свидетелката Н.Я. и едва тогава са тръгнали да посрещнат подсъдимия на улицата. Нито един от тези свидетели не споменава също така, че на място са присъствали свидетелите А.К. и В. П.. Г.С., който е внук на свидетеля А.К., заяви, че в двора на дядо му е нямало никого, когато чул думите на подсъдимия. А.С. твърди, че в двора на А.К. бил само тъжителят, такива показания дава и К.З. – че там имало само един човек, а Н.Я. само заявява, че е чула думите: „Ей го тоя боклук“. Същия израз потвърждават А.С. и К.З.. Това поставя логичния въпрос – ако в двора е бил само тъжителят, към кого се е обърнал той, за да изрече тези думи. Граматическото тълкуване на израза „ей го“ сочи, че ако тъжителят е изрекъл тези думи, то с тях той е посочил подсъдимия на някого. На кого го е посочил, ако е бил сам, както твърдят тези свидетели? Ако е искал да привлече вниманието на подсъдимия и да го нарече „боклук“ е можело да извика само тази дума или евентуално: „Ей, боклук“. За да твърдят свидетелите, че думите са били „Ей го тоя боклук“, то вариантите са два – или в двора е имало още някой освен тъжителя, към когото последният се е обърнал, за да посочи подсъдимия (евентуално П.), което означава, че показанията на А.С. и К.З. не следва да се кредитират в тази им част, или просто тези свидетели не са били въобще там, думите „Ей го тоя боклук“ не са изричани и само се изгражда една защитна позиция на подсъдимия посредством ангажираните от него свидетели. Прави впечатление, че всички свидетели, сочени като очевидци на случилото се и ангажирани от защитата на подсъдимия - А.С., Г.С., И. К., К.З. и Н.Я. са единодушни, че чули подсъдимият да изрича единствено репликата: „Ти кого наричаш боклук, бе?“. Това пак ни връща на логичния въпрос – ако е била само тази реплика, защо свидетелите А.К. и Г.С. са излезли да видят какво става на улицата – единия от къщата си, която е на разстояние, а другата се показала на прозореца и защо са възприели една такава реплика, ако е само тя, като разправия и гюрултия. В случая съдът е категоричен, че нито един от посочените свидетели А.С., Г.С., И. К., К.З. и Н.Я. не е присъствал по време на случилото се между тъжителя и подсъдимия и не е очевидец на думите, които реално са си разменили. Такива очевидци са само В. П., А.К. и Г.С.. Причина съдът да приеме, че тези свидетели не са очевидци са не само нелогичните им показания, но и противоречията им с останалите свидетели по делото, също ангажирани от защитата – Ц.А. и бащата на подсъдимия А.И.С.. Последните двама не твърдят да са очевидци на случилото се на улицата, но сочат, че се намирали вътре в бащината къща на подсъдимия и когато А. тръгнал да си ходи, излязъл на улицата и „погледнах нагоре, пред горната къща, където е, бяха Н., К.С., А. и К. бяха“, а бащата на подсъдимия също твърди, че излязъл в този момент, за да изпрати А. и да си вземе дърва, при което: „И по едно време поглеждам към новата къща и видях Н., внукът и К. – на внука приятелката му, и Кире там, и си приказват“. Как възприетото от тези двама свидетели обаче се връзва с описанието на случилото се на твърдените очевидци, също посочени от защитата? Съдът ще цитира дословно техните твърдения за случилото се - А.И.: „Той (подсъдимият – бел. на съда) дойде, влязохме в двора. Вързахме кучетата, дадохме им хапчетата след това и седнахме да се видим с него“. И. К.: „Обърна се (подсъдимият – бел. на съда), както идва срещу мен на мое е дясно, на него е ляво. „На кой викаш боклук?“ Това е, и след това даже не ми обърна внимание и на мен. Аз слезнах, направих крачки пред колата, обаче той си влезна навътре във вратата и не ми обърна и внимание на мен“. Н.Я.: „К. и С. влизат в къщата с кучета, ние си тръгнахме към старата къща“. К.З.: „Впоследствие чичо К. дойде, ние предадохме хапчетата, с Алекс отидоха да си ги дадат на кучетата, и ние се върнахме надолу към бащината му къща“. От думите на тези свидетели става ясно, че подсъдимият въобще не се е спирал пред вратата на новата си къща – „дойде, влязохме в двора“ (А.И.), „той си влезна навътре във вратата и не ми обърна и внимание на мен“ (И. К.), „К. и С. влизат в къщата с кучета, ние си тръгнахме към старата къща“ (Н.Я.), на следващо място се разбира и, че Я. и З. си тръгнали надолу към „старата“ къща веднага след това. В кой момент тогава свидетелят Ц.А. и бащата на подсъдимия са възприели, че четиримата стоят пред вратата на „новата“ къща и си приказват. За съда е очевидно, че по настоящото дело бяха ангажирани множество свидетели от страна на защитата на подсъдимия, но всички следващи само влизаха в противоречие с предходните. В момента, в който по делото се внесоха съмнения в показанията на първоначално разпитаните А.С. (син), Г.С. и И. К. дали са очевидци на случилото се, бяха ангажирани и други свидетели. Така, след получаването на информация по делото от Ловно-рибарско сдружение „Долна Баня-Сокол 1898“, с приложен опис на издадени разрешителни за 19.11.2017 г., между които например и това на сочения за очевидец И. К., което силно постави под съмнение дали на инкриминираната дата въобще е бил на мястото на престъплението, както се твърдеше първоначално, или е бил на лов, бяха ангажирани и свидетелите Ц.А. и бащата на подсъдимия, за да заявят, че е бил там. Техните показания обаче пък влезнаха в противоречие по основни обстоятелства с изнесеното от А.С. (син), И. К., Н.Я. и К.З.. Именно и поради това съдът не изследва въобще въпроса дали К. е бил на лов същия ден и евентуално кога е приключил същия, тъй като показанията на всички свидетели на защитата бяха компрометирани от противоречията им, както вътрешно, така и помежду им. Ето защо съдът достигна до единствения логичен извод, посочен вече по-горе – тези свидетели просто не са били на инкриминираното място по инкриминираното време – те най-малкото са пристигнали там евентуално по-късно, но не и по време на изречените закани от страна на подсъдимия спрямо тъжителя. На последните категорични свидетели-очевидци са били само В. П., А.К. и Г.С.. Видно е, че показания на тези свидетели-очевидци се явяват безпротиворечиви по отношение на агресивното поведение на подсъдимия и изричането на инкриминираните думи: „Ела да те бия. Къде те видя, там ще те оставя. Ако те набарам някъде, ще те трепа” от подсъдимия спрямо тъжителя на инкриминираната дата и място. Ето защо съдът счита показанията на тези свидетели за обективни и отговарящи на действително случилото се, поради което и ги кредитира изцяло.

 

От правна страна:

При така установената и възприета фактическа обстановка е видно, че от обективна страна К.А.С. е осъществил състава на престъплението по чл. **4, ал. 1 от НК, като на 19.11.2017 г. в с. Г. , общ. Б., обл. П. се е заканил на К.Й.К. с ЕГН: ********** с престъпление против неговата личност, като изрекъл думите „Ела да те бия. Къде те видя, там ще те оставя. Ако те набарам някъде, ще те трепа” и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му – престъпление по чл. **4, ал. 1 от НК. Съдът намира за установени и доказани по безспорен и категоричен начин елементите на престъпния състав. По делото се събраха множество доказателства, включително писмени такива, като с оглед гореизложените мотиви, нито едно от тях не внася съмнение в този извод на съда.

Следва да се отбележат няколко неща. На първо място в тъжбата е инкриминиран израза: „Ела да те бия и да те утрепа, ако те набарам некъде, ще те утрепа“. Тъй като по делото точните думи, които се установиха да са изречени от подсъдимия, са: „Ела да те бия. Къде те видя, там ще те оставя. Ако те набарам някъде, ще те трепа”, които по съществото си имат същото граматическо и логическо значение, то съдът счита, че следва в крайния съдебен акт да бъдат посочени именно те. Това по никакъв начин не нарушава правото на защита на наказаното лице, нито излиза извън рамките на първоначалното обвинение, повдигнато с тъжбата, а само конкретизира съдържанието на самата закана. На следващо място по отношение на доводите на защитата, че деянието следва да се разглежда като такова по ал.3 на чл.**4 от НК и съответно е от общ характер - съгласно Тълкувателно решение № 53 от 18.IX.1989 г. по н. д. № 47/89, ОСНК, касаещо обективната страна на деянието по чл.**4, ал.3 НК, за осъществяване на това престъпление от обективната страна се изисква обективиране чрез думи или действия на закана с убийство спрямо определено лице, която да е възприета от него и би могла да възбуди основателен страх за осъществяването й. От субективна страна деецът следва да съзнава съдържанието на заканата и че тя е възприета от заплашения като действителна заплаха. Не е необходимо лицето действително да се е изплашило, а само да съществува основание, че заканата би могла да се осъществи. Тези обстоятелства следва да се преценяват каквито са били по време на извършване на деянието, а не след минаването на определено време. Ето защо за извършване на престъплението по чл. **4, ал. 3 НК не се изисква в момента на заканата у извършителя да има оформено решение да извърши убийство, нито да е действал с годно средство и при условия, при които резултатът реално може да настъпи. В конкретния случай очевидно е, че заканата от подсъдимия, макар и да включва думите: „ще те трепа“, не е била с такъв интензитет и не е възприета като действителна такава по време на извършване на деянието от самия тъжител, но е все пак е довела до възбуждането на основателен страх за осъществяването на посегателство срещу неговата личност, най-вече заради думите: „ще те бия“. Видно е, че тъжителят, дори и да не е изпитал реален страх, че ще бъде убит, все пак е изпитал такъв за неговата телесна неприкосновеност, поради което и още на другия ден е сигнализирал РП П.. В крайна сметка, при отказът на РП П. да образува ДП по чл.**4, ал.3, вр. ал.1 НК, единственият начин за защита на лицето, е останал подаването на тъжба до съда. Съдът няма законови правомощия да указва да прокуратурата за какво и срещу кого да води разследвания и на кого да повдига обвинения, като в същото време непроизнасянето по тъжбата за деянието, инкриминирано в нея, по съществото си ще е отказ от правосъдие по отношение на тъжителя. За това съдът намира, че делото му е подсъдно, тъй като се касае за инкриминирани изрази, които по своето съдържание и интензитет не са закани с убийство, макар и да съдържат израза: „ще те трепя“, но при всички случай са такива против личността и телесния интегритет на тъжителя. Отправените закани в никакъв случай не са и под условие, както сочи защитата, а са ясно насочени, формулирани и изречени.

Изхождайки от действията на подсъдимия, които показват какво е отношението му към деянието и престъпния резултат, съдът намира, че престъплението от субективна страна е извършено виновно, при форма на вината пряк умисъл - подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните последици и е искал настъпването им. Интелектуалният момент на умисъла е включвал представите, че подсъдимият отправя словесни закани, свързани с личността на тъжителя. За съзнаването какъв ефект ще възпроизведе заканата върху пострадалия допринасят и обтегнатите отношения във времето между подсъдимия и тъжителя. Това е и породило основание, че заканата би могла действително да се осъществи. Затова и заканата е възприета от тъжителя като действителна заплаха.

 Причините за извършване на престъплението следва да се търсят както в незачитане на правовия ред в страната и конкретно на чуждата личност, така и във възникналите вражди във времето на лична и семейна основа между тъжителя и подсъдимия. Не на последно място следва да се отбележи и посоченото от свидетелката Г.С., че докато изричал заканите, подсъдимият заявил и: „Ти знаеш ли аз кой съм бе“. Макар че, няма други данни в тази насока, не е пресилено да се мисли, че подсъдимият е визирал с тези думи и изпълняваната от него длъжност като кмет на селото. Точно и последното обстоятелство също е довело до възприемането от тъжителя на заплахата като действителна. Тези си притеснения той изложил още на другия ден в подадената жалба до РП П. с искане да се вземат незабавни и смешни мерки спрямо „кмета С.“. Поради гореизложеното подсъдимият следва да бъде признат за виновен по повдигнатото с тъжбата обвинение за извършено престъпление по чл. **4, ал. 1 от НК. Инкриминираното в тъжбата деяние демонстрира типичната за този вид прояви обществена опасност и обосновава обществена неприемливост, които го определят като престъпно, поради което санкционните средства на наказателното право следва да бъдат използвани.

        

По наказанието:

Подсъдимият е пълнолетен, неосъждан към момента на извършване на деянието. Санкцията за извършеното престъпление по чл.**4, ал.1 от НК предвижда наказание лишаване от свобода до три години. Съдът счита, че са налице предпоставките за приложението на чл.78а, ал.1 НК, тъй като подсъдимият  е пълнолетен,  неосъждан към момента на извършване на деянието, не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на глава 28-ма от НПК и от престъплението не са причинени имуществени вреди, които да са съставомерни и подлежащи на възстановяване. Същевременно не е налице никое от основанията по чл.78а, ал.7 от НК, изключваща прилагането на института, тъй като с деянието не е причинена тежка телесна повреда или смърт, деецът не е бил в пияно състояние, или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, не са налице множество престъпления и престъплението не е извършено спрямо орган на властта при или по повод изпълнение на службата му.

         Поради гореизложеното подсъдимият следва да бъде признат за виновен в извършване на престъплението по чл.**4, ал.1 от НК и освободен от наказателна отговорност за извършеното престъпление с налагане на административно наказание глоба по реда на чл.78а, ал.1 НК.

При определяне размера на наказанието, което следва да се наложи на подсъдимия, съдът взе предвид разпоредбите на чл.27 ЗАНН, като отчете тежестта на нарушението и подбудите за неговото извършване. Като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства съдът съобрази чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, трудовата ангажираност. Отегчаващо вината обстоятелство е самият начин на извършване на деянието - публично, без страх от присъстващите там други лица, извън тъжителя. По този начин на извършване определено подсъдимият е демонстрирал явно чувство за  превъзходство и безнаказаност.

При тези данни и при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства съдът определи на К.А.С. административно наказание глоба в размер от 1000 лв., платима в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд П.. Съдът е убеден, че именно така определената глоба ще изпълните целите, заложени от законодателя, тъй като се касае за човек с добри характеристични данни (няма доказателства за противното), който с оглед обстоятелствата, се е подал на емоциите си и е извършил престъплението. За определянето ѝ съдът взе предвид така също и семейното, материалното положение и имотно състояние на подсъдимия. Така определената глоба съдът намира, че съответства напълно и на тежестта на самото престъпно деяние, още повече и с оглед начина на неговото извършване, посочен по-горе. Затова и съдът счита подобен размер на глобата за справедлив. С налагането на тази глоба подсъдимият ще има възможност да осмисли постъпката си, да се поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със законоустановените порядки в обществото.

 

По гражданския иск:

По отношение на предявения граждански иск от тъжителя К.Й.К. против подсъдимия К.А.С. за сумата от 1000 лв., представляваща  обезщетение за причинени неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от момента на извършване на деянието – 19.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, съдът намира същия иск за неоснователен като недоказан. Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, който виновно е причинил другиму, като съгласно чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост.

За да бъде уважен така предявеният иск по чл.45 ЗЗД и присъдено търсеното обезщетение по чл.52 ЗЗД, трябва да се установят и докажат всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност, а именно: деяние, противоправност, вина, настъпили вредни последици за тъжителя и причинна връзка между деянието и настъпилите вреди. Едва след тяхното установяване в процеса, съдът следва да пристъпи към определяне на обезщетение по справедливост. В тежест на тъжителя бе да установи наличието на тези елементи на фактическия състав, с изключение на вината, по отношение на която съществува законова презумпция, че се предполага до доказване на противното. По делото безспорно бе установено, че подсъдимият е извършил деянието с оглед гореизложените мотиви. Деянието е противоправно и извършено виновно. По делото обаче тъжителят не ангажира никакви доказателства за настъпили каквито и да е неимуществени вреди. Неимуществените вреди могат да се изразяват според различните деяния в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността, болки и страдания върху целостта на организма и здравето на увредения, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. В конкретния случай никакви вреди не бяха установени по делото. Ангажираните доказателства от страна на тъжителя бяха само по отношение на извършването на самото деяние от страна на подсъдимия и оборването на свидетелите на защитата. Съдът не следва да събира служебно доказателства по отношение на настъпилите вреди и основателността на гражданския иск. Така както не ангажира доказателства за настъпилите неимуществени вреди от деянието, тъжителят не ангажира съответно и такива досежно последния елемент на фактическия състав на общия деликтен състав по чл.45 ЗЗД – наличието на причинна връзка между деянието и настъпилите вреди, още повече че причинно-следствената връзка не се предполага, а трябва да се докаже съгласно Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, т. 2. С оглед изложеното съдът намира, че така предявения и приет за съвместено разглеждане граждански иск от тъжителя К.Й.К. против подсъдимия К.А.С. за сумата от 1000 лв., представляваща  обезщетение за причинени неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от момента на извършване на деянието – 19.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, е неоснователен като недоказан. След като приема, че искът по чл.45 ЗЗД е неоснователен, съдът счита, че въобще не следва да обсъжда размера на исканото за компенсиране обезщетение по справедливост.

 

По разноските:

Ще следва да се осъди подсъдимият да заплати на тъжителя сторените по делото разноски в общ размер на 413,02 лева, за които по делото са приложени доказателства – пълномощно, договор за правна защита и съдействие, както и вносна бележка.

 

По изложените съображения съдът постанови присъдата си.

 

 

 

                                               РАЙОНЕН СЪДИЯ: