Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 27.02.2023г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№3021 по описа за 2021г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника – СТОЛИЧНА
ДИРЕКЦИЯ на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ при МВР /СДВР/, чрез процесуален представител
юрисконсулт Ц.В., срещу
решение №20276843 от 15.12.2020г., постановено по
гр.дело №8959/2020г. на
СРС, II Г.О., 53-ти състав, в частта,
в която са уважени предявените
искове с правно основание чл.187,
ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД като е осъден ответника – СДВР при МВР, да заплати на ищеца – Г.Ц.Г., с ЕГН **********, сумата от 1516.71 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за
периода от 01.01.2017г. до 31.12.2019г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 18.02.2020г. до окончателното й изплащане; сумата
от 191.07 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 01.05.2017г. до 17.02.2020г.; както и сумата от 267.00 лв., представляваща направени по делото разноски
за адвокатско възнаграждение; както и в частта, в
която е осъден ответника – СДВР при МВР, да заплати по сметка
на Софийски районен съд сумата от 60.64
лв.-държавна такса, както и сумата от 222.50
лв., представляваща изплатено от бюджета на съда възнаграждение /депозит/ за вещо лице. Във въззивната жалба са релевирани
доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на
СРС в обжалваните части, като постановено
в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Поддържа се, че СРС не е
анализирал правилно събраните доказателства, тълкувал е превратно закона и е
обосновал погрешен извод, че е налице празнота в ЗМВР и издадените въз основа
на него Наредби за реда за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители
извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивки
за държавните служители, което налага да се прилага по аналогия чл.9, ал.2 от
НСОРЗ и частично е приел за основателни предявените искове с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и
чл.86, ал.1 ЗЗД като
е кредитирал приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението
на СРС в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените
искове с правно основание чл.187,
ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане
на разноски за двете съдебни инстанции, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна- ищец - Г.Ц.Г., с ЕГН **********,
чрез пълномощника си адв.М.Т., оспорва жалбата по
съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно.
Предявени
са от Г.Ц.Г.,*** ДИРЕКЦИЯ на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ
при МВР при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
С оглед предмета на постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените искове с
правно основание чл.187, ал.5,
т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД. В останалата част постановеният съдебен акт е влязъл в
сила като необжалваем.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция
не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт
не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение
на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като постановено при спазване на
съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на
правните изводи за наличие на предпоставките на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, вр.
с чл.179, ал.1, вр. с чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР и на чл.86, ал.1 от ЗЗД за
ангажиране на отговорността на ответника. С оглед на което на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за частична основателност на
предявените от Г.Ц.Г. срещу СДВР-МВР, обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, вр. с
чл.179, ал.1, вр. с чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР и с правно основание чл.86, ал.1
от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон,
поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с
неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни
мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Като
неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност на обжалваното
решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е
правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка
със събраните по делото доказателства и приетите за установени с тях
обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. В случая
ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в предвидените за това
срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорил заключението на вещото
лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза, не е ангажирал доказателства,
включително и такива оборващи представените и ангажирани от ищеца писмени
доказателства или опровергаващи установените с последните факти и обстоятелства
по делото.
Спорно е по
делото обстоятелството дали в процесния случай при отчитане и заплащане на
положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и Наредбата за
структура и организация на работната заплата /НСОРЗ/ - в частност разпоредбата
на чл.9, ал.2 от посочената Наредба, или следва да се прилагат разпоредбите на
специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни
актове, както и дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове
в дневни по реда на чл.9 от НСОРЗ.
Дневното
работно време е обичайното работно време. Нощен е трудът, който се полага от
22.00 ч. до 06.00 ч. - чл.140, чл.141, ал.2 от КТ. Трудовото законодателство
изхожда от идеята за принципна допустимост на работата през нощта, като я
съчетава с мерки за ограничаване на нейното неблагоприятно влияние върху
работника или служителя - специална закрила /чл.140, чл.140а, чл.149 и чл.261
от КТ/, която произтича от оценката за повишената вредност на работата през
нощта за човешкия организъм - чрез нея се нарушават обичайните за тази част на
денонощието биологични функции на човешкия организъм, тя изисква по - голямо
напрежение, води до по - бърза и по - голяма умора, променя реда на почивките
на работника или служителя, нарушава обичайния ритъм на неговия личен живот.
Положеният нощен труд се отчита и се заплаща увеличено в сравнение с дневния.
Увеличението се изразява на първо място в запазването на ставката за дневното
работно време, като изравняването се извършва със съответни коефициенти в
зависимост от начина на изчисляване и отчитане на работното време /подневно или
сумирано/ - виж чл.9, ал.2 от НСОРЗ и на второ място - в заплащане на
допълнително трудово възнаграждение към така увеличеното възнаграждение, чийто
минимален размер е установен в чл.8 от НСОРЗ.
Съгласно
разпоредбата на чл.176 от ЗМВР брутното месечно трудово възнаграждение на
държавните служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и
допълнителни възнаграждения. В чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР е предвидено, че
държавните служители получават допълнителни възнаграждения за извънреден труд.
Съгласно чл.179, ал.1 от ЗМВР на държавните служители се изплащат допълнителни
възнаграждения за научна степен, за полагане на труд през нощта от 22.00 ч. до
06.00 ч., за полагане на труд на официални празници и за времето на
разположение, а съгласно чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /в приложима редакция - изм. и доп. ДВ,
бр.81 от 2016г./, работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се
компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на
тримесечен период - за служителите, работещи на смени, като извънредният труд
се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.
Нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно
и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица - чл.187, ал.1 от ЗМВР
/приложима редакция на закона - изм. и доп. - ДВ, бр.81 от 2016г./. Работното
време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за
работещите на 8, 12 или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период -
чл.187, ал.3, изр.1 от ЗМВР. При работа на смени е възможно полагането на труд
и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период - чл.187, ал.3, изр.3 от ЗМВР.
Съгласно
разпоредбата на чл.187, ал.9 от ЗМВР, редът за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство,
времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на
министъра на вътрешните работи.
Безспорно е
обстоятелството, че през процесния период е действала Наредба
№8121з-776/29.07.2016г. за реда за организация и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното
работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители в Министерство на вътрешните работи, издадена от министъра на вътрешните
работи, обн., ДВ, бр.60 от 02.08.2016г., в сила от 02.08.2016г., отм., бр.3 от
10.01.2020г., в сила от 10.01.2020г., Решение №16766 на ВАС на РБ - бр.4 от
14.01.2020г. В чл.3, ал.3 от Наредбата е предвидено, че за държавните служители
от МВР е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 06.00 ч.,
като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов
период, а в чл.31 - че отработеното време между 22.00 ч. и 06.00 ч. се отчита с
протокол, като са посочени лицата, които го изготвят, сроковете за това и
начинът на отчитане на броя отработени часове.
Съгласно
чл.31, ал.2 на Наредба №8121з-407/11.08.2014г. - действала в периода
19.08.2014г. - 02.06.2015г., при сумирано отчитане на отработеното време общият
брой часове положен труд между 22.00 ч. и 06.00 ч. за отчетния период се
умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени
часове за отчетния период. След отмяната на посочената наредба, са приети
Наредба №8121з- 592/25.05.2015г. /отменена с решение на ВАС по адм.дело
№5450/2016г., в сила от 11.07.2016г./ и Наредба №8121з-779/29.07.2016г. /в сила от 02.08.2016г./, които обаче
не съдържат аналогична разпоредба на чл.31, ал.2 от отменената наредба от
11.08.2014г., предвиждаща увеличаване на реално отработените часове нощен труд
с посочения коефициент, а е разписан само редът за отчитането на часовете нощен
труд.
Същевременно
съгласно разпоредбата на чл.188, ал.2 от ЗМВР, държавните служители, полагащи
труд за времето между 22.00 ч. и 06.00 ч., се ползват със специална закрила по
КТ. Според настоящия състав, липсата на правило за отчитане на нощния труд в
специалния закон - ЗМВР /до изменението на чл.187, ал.4 със ЗИДЗМВР от м.юли
2020г., което има действие занапред/ и в Наредбата, издадена по реда на чл.187,
ал.9 ЗВМР, не следва да се тълкува като законово въведена забрана за
преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен, а
представлява празнота в закона, която следва да бъде преодоляна по правилото на
чл.46, ал.2 от ЗНА. При наличието на такава непълнота в специалната уредба,
касаеща служителите в МВР, следва по аналогия да бъде приложена общата
законодателна уредба относно отчитането и заплащането на нощния труд, в
частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ /в сила от 01.07.2007г./,
определяща структурата и организацията на работната заплата, видовете и
минималните размери на допълнителните трудови възнаграждения, реда и начина за
определяне и изчисляване на трудовите възнаграждения на работниците и
служителите.
В тази връзка
съдът намира за неоснователни доводите на ответника относно оспорване
приложението на разпоредбите на тази наредба, обосновани с липсата на
нормативна празнота. Възприемането на тези съображения би означавало да се
допуснат различни системи на отчитане на нощния труд от служителите в МВР и от
работниците по трудово правоотношение, въпреки че те изразходват психическа и
физическа енергия и извършват полезна трудова дейност в една и съща част от
денонощието /работно време/ и при едни и същи вредни за здравето последици, т.
е. би поставило държавния служител в МВР в неравностойно положение спрямо
работниците и служителите, чиито правоотношения се регулират от Кодекса на
труда и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и които
получават такива допълнителни възнаграждения съгласно чл.67, ал.7, т.1 от ЗДСл.
и чл.261 от КТ. Възприетото от настоящата въззивна инстанция тълкуване е в
съответствие и с основния принцип за равенство и недопускане на дискриминация,
установен в чл.6 от Конституцията на Република България и в чл.14 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /решение
№311/08.01.2019г. по гр.дело №1144/2018г. по описа на ВКС, IV Г.О./. В подкрепа
на този извод е и препращането на чл.188, ал.2 от ЗМВР към разпоредбите на КТ и
законодателното решение за изменението на чл.187, ал.4 от ЗМВР от ДВ, бр.60 от
2020г., с което е отстранена празнотата в законодателството и е въведено
правилото, че при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност
на дневното работно време към нормалната продължителност на работното време
през нощта.
На следващо
място, съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване
на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното
работно място. Както се посочи, нормалната продължителност на работното време
на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5 - дневна
работна седмица - чл.187, ал.1 от ЗМВР /приложима редакция изм. и доп. - ДВ,
бр.81 от 2016г./. Съгласно, ал.3 на чл.187 от ЗМВР, работното време на
държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на
8, 12 или 24- часови смени - сумирано за тримесечен период. При работа на смени
е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 06.00 ч., като
работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов
период. Следователно нормалната продължителност на дневното работно време,
установена при подневно отчитане на работното време на държавните служители в
МВР, е 8 часа. През исковия период в ЗМВР липсва норма, която да установява
нормалната продължителност на нощното работно време при подневно отчитане на
работното време. При подобна празнота в специалния закон следва да се приложи
общото правило, предвидено в чл.140, ал.1 от КТ, съгласно разпоредба постановява, че нормалната продължителност на работното
време през нощта при 5-дневна работна седмица е до 7 часа. Следователно
отношението между нормалната продължителност на дневното работно време /8 часа/
и нормалната продължителност на нощното работно време /7 часа/, установени за
подневно отчитане на работното време на служителите в МВР, е 1,143. За
процесния период следва субсидиарно да бъде приложена разпоредбата на чл.9,
ал.2 от НСОРЗ и реално отработените от ищеца часове нощен труд да бъдат
преизчислени с коефициент 1,143. Приложението на правилото на чл.9, ал.2 от
НСОРЗ не се изключва от обстоятелството, че ответникът е изпълнил задължението
си да заплати на ищцата допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на
0,25 лв. за всеки отработен час през нощта. Законодателят е възприел две линии,
по които се реализира увеличеното заплащане на нощния труд - 1/ заплащане на
часовете положен нощен труд в увеличен размер и 2/ допълнително възнаграждение
за всеки час нощен труд /решение №14/27.03.2012г. по гр.дело №405/2011г. по
описа на ВКС, IV Г.О./. В цитираното решение е прието, че няма значение, че при
сумирано отчитане на работното време нощните часове се превръщат в дневни.
Посочената методология е само с оглед установения по законодателен път начин за
отчитане нормата фактически положен труд. Разпоредбите на чл.8 от НСОРЗ и чл.9,
ал.2 от НСОРЗ се прилагат едновременно, т.е. при сумирано изчисляване на
работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1,143 и за
същите тези нощни часове се заплаща и допълнително трудово
възнаграждение за нощен труд - 0,25 лв./час. Този подход на законодателя за
това допълнително заплащане на нощния труд е оправдан с оглед на по големия
разход на умствена и физическа енергия при престиране на работна сила в
необичайно за биологичния ритъм на човека време от денонощието /в този смисъл
решение №14/27.03.2012г. по гр.дело №405/2011г. на ВКС, IV Г.О., постановено по
реда на чл.290 от ГПК/. Положеният нощен труд се отчита и се заплаща увеличено
в сравнение с дневния. Получените над определената норма часове за отчетния
период /след превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл.9, ал.2 от
НСОРЗ/, са извънреден труд, за който се дължи допълнително възнаграждение,
наред с това за нощен труд.
В
процесната хипотеза по делото
е безспорно установено, че на ищеца е било заплатено само допълнително възнаграждение за заработените
часове през нощта, но положените реално часове нощен труд не са били увеличени
със съответния коефициент и за така увеличените часове не е било заплатено
възнаграждение, предвид
на което не може да се приеме,
че ответникът е изплатил изцяло и в срок задължението си спрямо ищеца за
положения от него труд. Целта на чл.9 от НСОРЗ е именно нощното работно време
да се заплаща в увеличен размер спрямо дневното работно време поради
спецификата на нощния труд, като по - неблагоприятен за работника спрямо
дневния, за което са предвидени редица други компенсации. Съобразявайки
изложеното, съдът не възприема и аргумента, че нощният труд на служителите в
МВР не следва да се преизчислява с посочения коефициент, доколкото максималната
продължителност и на дневния и на нощния труд е 8 часа, съотношението между
които е 1, а не 1,143. Това би довело до поставяне на служителите на МВР в по -
неблагоприятно положение, при което могат да полагат повече часове нощен труд,
за което няма да получават възнаграждение в увеличен размер спрямо дневния
такъв.
С оглед на
изложените съображения относно приложимост на установения в чл.9, ал.2 от НСОРЗ
коефициент за отчитане на положения от ищеца
нощен труд и доколкото правилото за преизчисляване на нощните часове в дневни е
в съответствие с правилата за заплащане на труда и зачитането трудовия стаж,
настоящият съдебен състав приема, че за процесния период нощните часове,
преизчислени в дневни с коефициент 1,143, следва да се вземат предвид при
решаване на въпроса дали е положен извънреден труд от ищеца, съответно
превишаването на нормата следва да се заплати като извънреден труд.
По изложените
съображения, кредитирайки
приетото по делото заключение
на вещо лице по допуснатата съдебно-счетоводна експретиза и при липсата на
данни за извършено плащане от страна на работодателя на така увеличеното
възнаграждение, настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск с правно основание чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР е основателен до размера, до който е бил уважен от
първоинстанционния съд, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда до окончателното й изплащане.
На следващо
място, така формираните изводи не противоречат на решението на съда на ЕС от
24.02.2022г., постановено по дело С-262/2020 /образувано по преюдициално
запитване, отнасящо се до тълкуването на чл.12, б.“а“ от Директива 2003/88/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 относно някои аспекти на
организацията на работното време, както и на чл.20 и чл.31 от Хартата на
основните права на Европейския съюз, отправено в рамките на спор между служител
и Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ -МВР по повод
отчитането и заплащането положените часове нощен труд/. С посоченото решение не
е даден конкретен отговор на въпроса за приложението на общата правна уредба на
България в правоотношенията с държавните служители /служителите на МВР/. В
решението обаче е прието, че националното ни право видимо изключва държавните
служители на МВР, като полицаите и пожарникарите от обхвата на общия правен
режим, който предвижда ограничение от седем часа на нормалната продължителност
на нощния труд, от една страна, а от друга, не предоставя на тези държавни
служители възможността за преобразуване на нощния труд в дневен. Също така е
посочено, че Директива 2003/88 не налага да се приемат мерки, с които да се
установи разлика между нормалната продължителност на нощния труд и нормалната
продължителност на труда през деня. Т.е. Директивата не налага да се приеме
особена норма, която специфично да урежда нормалната и пределна продължителност
на нощния труд, при условие че тази продължителност е ограничена в съответствие
с изискванията, произтичащи от чл.8 на Директивата /осем часа/. При всички
случаи обаче за тези работници от публичния сектор като полицаите и
пожарникарите трябва да има други мерки за закрила под формата на
продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни
придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на полагания
от тях нощен труд, а чл.20 и чл.31 от Хартата на основните права на Европейския
съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в
законодателството на държава членка нормална продължителност на нощния труд от
седем часа за работниците от частния сектор да не се прилага за работниците от
публичния сектор, включително за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика
в третирането се основава на обективен и разумен критерий, т. е. е свързана с допустима
от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на тази цел.
Действително
в чл.179, ал.1 от ЗМВР е предвидено, че за полагане на труд през нощта от 22.00
ч. до 6.00 ч. на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения,
но заплащането на 0,25 лв. за всеки отработен час /която ставка е идентична на
предвидената в общата правна уредба - чл.8 от НСОРЗ - в редакция към процесния
период/, при различното третиране на работниците от частния сектор и тези от
публичния сектор по отношение на преобразуването на нощните часове в дневни, не
може да компенсира особената тежест на нощния труд. Установените в ЗМВР
компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за прослужено време -
чл.178, ал.1, т.1 от ЗМВР, по - голям основен платен годишен отпуск -
чл.189, ал.1 от ЗМВР, обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение
- чл.234, ал.1 от ЗМВР, по - благоприятен режим за заплащане на извънреден труд
- чл.187, ал.7 от ЗМВР, по - благоприятни условия за придобиване право на
пенсия - чл.69, ал.2 от КСО, пенсиониране при условията на I категория труд -
чл.69 от КСО, ползват всички служители на МВР, а не само тези, полагащи нощен
труд, като за последните не са предвидени други мерки за закрила по смисъла на
Директивата съгласно горепосоченото решение на СЕС. А следва да се посочи също
така, че в т.76 от решението на СЕС е изложено, че аргументът за липсата на
механизъм за преобразуване на нощните часове в дневни, обяснен със съображения
от правен и икономически порядък, не отразява допустима от закона цел, годна да
обоснове разликата в третирането.
На следващо място
съдът намира да посочи, че във въззивната жалба липсват наведени конкретни
оплаквания във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение в частта,
в която е уважен предявения акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, предвид на което въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите,
за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се
установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по
останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК. Съдът приема, че
в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен
предявения акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение в обжалваните части, включително и в частта на разноските, определени съобразно изхода на
спора, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
разноските във въззивното производство:
С оглед
изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата
въззивна инстанция. Доколкото въззиваемата
страна- ищец не е
заявила своевременно претенция за присъждане на разноски, съответно няма
приложени доказателства за реално направени такива пред настоящата инстанция,
съдът не следва да присъжда разноски в полза на въззиваемата страна- ищец.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20276843 от 15.12.2020г., постановено по гр.дело №8959/2020г. на СРС, II Г.О., 53-ти състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./