Р Е Ш Е Н И Е
Номер V-9 Година 2021, 26.03 град Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Бургаският окръжен съд, ІІ-ро Гражданско
отделение, V-ти въззивен състав
На двадесет и пети януари, две хиляди
двадесет и първа година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА
мл.с.Александър МУРТЕВ
Секретар
Таня Михова
Като разгледа докладваното от съдията
В.Камбурова
въззивно гражданско дело номер 2780 по описа за 2020 година.
Производството по
делото е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба вх.№270765/09.11.2020г.,
подадена от Х.И.Н., ЕГН **********, чрез процесуалния си представител- адв.Сава
Каров- БАК, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул.,,Пиротска“№26- партер, офис № 2-
партер, офис №2, срещу Решение №260587
от 05.11.2020г., постановено от РС- Бургас по гр.д.№23/2019г. по описа на същия
съд.
С посоченото
решение, съдът е отхвърлил иска за осъждане на ответника ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Позитано” № 5, да заплаща на
ищцата сумата от 44,48 лв. ежемесечно, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, явяващо се разликата между установената за страната
минимална работна заплата и получаваните от нея социална пенсия за инвалидност
и месечни застрахователни обезщетения, считано от 02.01.2019 г. до настъпване
на ново обстоятелство или основание за изменение или прекратяване на плащането,
ведно със законната лихва върху всяко закъсняло плащане за периода на забавата.
Със същото решение,
съдът е осъдил Х.И.Н., да заплати на ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” АД,
сумата от 100,00 лв., представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
С жалбата се
изразява недоволство от решението и се иска неговата отмяна. Жалбоподателката
счита, че същото е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с
материалния закон и нарушение на процесуалните правила.
На първо място се
оспорват изводите на районния съд, базирани на ППВС №4 от 23.12.1968г. и ППВС
№4 от 30.10.1975г., че имуществените вреди се явявали разликата между
действително получаваното от ищцата трудово възнаграждение към момента на
увреждането и отпуснатата след това пенсия. Посочва се, че с оглед настъпилите
обществено–икономически промени, позоваването на цитираната съдебна практика се
явявало недопустимо.
Навеждат се
доводи, че съдебният акт бил постановен в разрез с установената практика на
ВКС.
Иска се отмяна на
първоинстанционното решение, като съдът постанови ново, с което бъдат уважени исковите претенции.
Претендира се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, на основание
чл.38, ал.2 от ЗА за двете инстанции.
В срока по чл.263
от ГПК е депозиран отговор от процесуалния представител на „БУЛСТРАД
ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП”“ АД –
юрисконсулт Атанас Петров, с който въззивната жалба се оспорва изцяло.
Посочва се, че по
силата на влязло в сила решение по гр.д.№1787/2014г. по описа на РС-Бургас,
въззиваемото дружество(ответник) било осъдено да заплаща на въззивницата
обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между получаваното
от нея брутно трудово възнаграждение към датата на увреждането от 335 лева
и инвалидна пенсия от 121.03 лева за
периода от 19.09.2013г. до навършване на 65 годишна възраст. Подчертава се, че
в случая съдът определил размера
на възмездяването съгласно т.3 от
ППВС№4/1975г.
Твърди се, че
съществувала процесуална пречка за разглеждане на иска за присъждане на
разликата между минималната работна заплата за страната и сбора на получаваните
от ищцата(въззивница) инвалидна пенсия и месечно обезщетение. Изтъкват се
аргументи за изтекла погасителна
давност.
Излага се
становище, че правото на обезщетение се пораждало от началната дата на
инвалидизацията-19.03.2011г.(съгласно чл.61,ал.1, т.4 във вр.с чл.2,т.4 от
НАРЕДБА ЗА МЕДИЦИНСКАТА ЕКСПЕРТИЗА). Посочва се, че при постановяване на
първоинстационния съдебен акт, съдът следвало да съобрази задължителната
съдебна практика, обективирана в Постановление№2 от 21.12.1981г.по
гр.д.№2/1981г. на Пленума на ВС.
Навеждат се доводи
за съпричиняване на вредоносния резултат. Твърди се, че въпросът за приноса на
увредения за настъпване на вредите, не подлежал на пререшаване. Цитира се
съдебна практика (Решение№106/11.07.2017г.по т.д.№60381/16г. на ВКС, І-во г.о.;
Решение№307/01.08.2014г. по гр.д.№773/2012г. на ВКС, ІV-то г.о.; Решение№167 от
30.12.2015г. по т.д.№2005/2014г., І-во т.о.).
Развиват се
подробни съображения във връзка със заключението но вещото лице по извършената
в първоинстанционното производство автотехническа експертиза.
Иска се
потвърждаване на първоинстанционното решение.
В с.з. страните,
чрез процесуалните си представители поддържат подадената въззивна жалба,
респ.отговора.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител
на страни, имаша правен интерес от обжалването. Жалбата отговаря на изискванията
на чл.260 и чл.261 от ГПК и е допустима, поради което следва да се разгледа по
същество.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на
основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност
или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.
След като прецени твърденията на страните, с оглед събраните по делото
доказателства и разпоредби на закона, съдът намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Производството по
делото е образувано по предявена от ищцата Х.И.Н. искове молба и уточнения към
нея против ЗАД“Булстрад Виена Иншурънс Груп“ за осъждане на ответника да й
заплати сумата от 44,48 лв.месечно, считано от 02.01.2019г. ,която сума
представляава обезщетение за имуществени вреди, явяващо се разлика между
минималната работна заплата, установена за страната и получаваните от ищцата
инвалидна пенсия и месечни обезщетения, присъдени с решения на съда по гр.д.№
1787/2014г. и гр.д.№40/2018г. по описа на БРС, ведно със законната лихва върху
всяко закъсняло плащане за периода на забавата.
С отговора на
исковата молба ответното дружество оспорва предявените искове. Направено е
възражение за изтекла погасителна давност по отношения на вземанията, както и
възражение за наличие на съпричиняване от страна на пострадалата на вредоносния
резултат –непоставяне на предпазен колан. Посочва, че когато е налице трайна инвалидизация,
каквото е увреждането на ищцата, при определяне размера на имуществните вреди
се изхожда от разликата между следващата се пенсия и действително получаваното
трудово възнаграждение преди увреждането.
Предявените искове
са с правно основание чл.223, ал.2 вр. чл.266, ал.1 от КЗ /отм./ и чл.86 ЗЗД.
От фактическа
страна се установява, а и няма спор между страните по фактите, че със
споразумение по НОХД №964/2011г по описа на БОС, Е.П.Г.е признат за виновен в
това, че на 19.09.2010г. е допуснал ПТП, вследствие на което настъпили
увреждания на ищцата Н., довели до пареза на долните крайници, представляваща
трайно затруднение на движението на долните крайници. На основание чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския
съд, който разглежда гражданските последици
от извършеното деяние относно това дали деянието е извършено, неговата
противоправност и виновността на дееца.
В процесния
случай, налице е валидно застрахователно правоотношение към деня на увреждащото
събитие по застраховка "Гражданска отговорност", което е основание за
ангажиране отговорността на застрахователя-ответник за обезщетяване на
имуществените вреди, претърпени от ищцата. За процесния автомобил „Рено Лагуна“
с рег.№А9266КА е налице сключена гражданска отговорност – полица
№04/**********.
Страните не
спорят, че по силата на решение по гр.д.№ 1787/2014г. на БРС, ответното
дружество е осъдено да заплаща на ищцата застрахователно обезщетение в размер
на 213, 97 лв. месечно, представляващо разликата между брутното й трудово
възнаграждение към момента на увреждането и определената й инвалидна пенсия.
По делото е
приложено гр.д.№40/2018г. по описа на БРС, с решението по което, ответното
дружество е осъдено да заплати на ищцата допълнително обезщетение в размер на
150,84 лв., представляващо разликата между стойността на минималната работна
заплата и получаваното от ищцата обезщетение и пенсия.
Установено е по
делото, че към настоящия момент ищцата е 100% трудово нетрудоспособна, след
травма на нервите и гръбначния мозък и експертно решение на ТЕЛК от
07.04.2017г., в което е посочено, че считано от 19.03.2011г. Н. е напълно
нетрудоспособна. Видно от удостоверение,
от 02.01.2019г. издадено от НОИ, същата получава социална пенсия за инвалидност
в размер на 150,70 лв. и добавка за чужда помощ – 94,19 лв. или общо 244,89лв.,
представено е и удостоверение, от 14.08.2020г. издадено от НОИ, размерът на
получаваната от ищцата социална пенсия за инвалидност възлиза на 169,96 лв. и добавка
за чужда помощ – 106,22 лв. или общо 276,18лв.
По делото е
ангажирана съдебна автотехническа
експертиза. От депозираното заключение се установява, че ищцата е седяла на
задна дясна седалка, когато става процесното ПТП, което е комбинация от удари,
фронтален и страничен, като тялото й е било одложено на много резки
премествания и удари за по-малко от 2-3 секунди, поради и което налиието или
липсата на предпазен колан не биха я предпазили от настъпилите телесни
увреждания.
Въззивната жалба е
неоснователна.
Не може да бъде
споделен основният довод, изложен в жалбата, че цитираните в мотивите на
обжалваното решение ППВС № 4 от 23.12.1968г. и ППВС № 4 от 30.10.1975г. са изгубили своето значение и че е
недопустимо съдът да се позовава на тях. Проследявайки хронологията на
нормативната уредба, съгласно чл. 59 от Закона за устройството на съдилищата от
1976 г., постановленията са задължителни
за съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи,
актовете на които подлежат на съдебен надзор. Задължителният им характер
означава, че им е придадена юридическа сила, приравнена на закон и че
несъобразяването в конкретен съдебен акт с ППВС се приравнява на нарушение на
закона /материален или процесуален/. Поради законоустановения задължителен
характер на тези тълкувателни актове на Върховния съд (ВС), за да се изключи
прилагането им за в бъдеще е необходимо изрично произнасяне от Върховния
касационен съд, който орган като върховна съдебна инстанция има аналогични
правомощия и функции както Върховния съд за отмяна на съответното ППВС. С
влизане в сила на ЗСВ от 1994 г. , в чл. 86 ал. 2 е предвидено, че
тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и
изпълнителната власт, а в сега действащия ЗСВ, чл.130, ал. 2 гласи, че
„тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за
органите на съдебната и изпълнителната власт…..“. За да изгуби едно
постановление, следва изрично да бъде обявено същото за изгубило сила, което
към настоящия момент не е налице по отношение на горецитираните постановления.
Правилно първоинстанционният съд се е позовал на цитираните две постановления. В т.7 от ППВС № 4 от 30.10.1975г., е посочено, че при определяне на размера на имуществените вреди на увредения работник или служител, изразяващи се в разликата между действително получаваното трудово възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност или следващата се пенсия (при трайно инвалидизиране), поначало се изхожда от размера на трудовото възнаграждение до датата на увреждането. Настъпилите по-късно изменения в размера на трудовото възнаграждение се вземат под внимание, но само в случаите, когато увреждането е довело до състояние на временна нетрудоспособност (т. 2, ал. 1 и 3 от постановление № 4/68 г. на Пленума на Върховния съд). При увреждане, довело до трайна нетрудоспособност, съгласно т. 3 от същото постановление имуществените вреди се определят само с оглед на трудовото възнаграждение преди увреждането.
В процесния случай, безспорно се установява от доказателствата по делото, че е налице трайна нетрудоспособност на ищцата, считано от 19.03.2011г., което е отразено и в приложеното решение на ТЕЛК – УМБАЛ Бургас. При наличието на трайна нетрудоспособност, която в случая е 100 %, настъпилите по-късно изменения на трудовото възнаграждение /в случая се претендира разликата до размера на минималната работна заплата за страната за процесния период/ не следва да се взимат под внимание. Както вече бе посочено, с влязло в сила решение по гр.д.№ 1787/2014г. на БРС, ответното дружество е осъдено да заплаща на ищцата застрахователно обезщетение в размер на 213, 97 лв. месечно, представляващо разликата между брутното й трудово възнаграждение към момента на увреждането и определената й инвалидна пенсия.
Правилен е извода на съда, че основание за увеличение на определеното по размер обезщетение би било едно евентуално влошаване на здравословното състояние на ищцата, т.е. при ексцес, но подобни твърдения не са изложени в исковата молба.
Следва да се има предвид и ежегодната актуализация на отпусканите пенсии за инвалидност в страната, което се установява и от приложените по делото удостоверения, издадени от НОИ, според които за 2019г. социалната пенсия за инвалидност на ищцата е била в размер на 150,70 лв., добавката за чужда помощ – 94,19 лв. , а за 2020г., горните са увеличени съответно на 169,96 лв. и 106,22 лв.
В контекста на изложеното не следва да се обсъждат
доводите на ответника във връзка с погасяването по давност на вземанията, както
и възражението за съпричиняване. Само за пълнота следва да се посочи, че при
наличие на влязло в сила решение по иск с правно основание чл.266, ал.1 КЗ, с
което е установен фактическия състав на чл.45 ЗЗД, се преклудира спора за
допринасяне на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД – така в
Решение № 167 от 30.12.2015г. по т.д.№ 2005/2014г. по описа на ВКС, I т.о.
С оглед
изложеното, въззивният съд счита, че обжалваното решение е правилно.
Представените във въззивната инстанция писмени доказателства не променят фактическата обстановка и не
обуславят изводи, различни от тези на районния съд, поради което въззивната
инстанция намира, че атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Предвид изхода на
спора и липсата на искане от страна на въззиваемия за присъждане на разноски,
както и липсата на доказателства за сторени такива, съдът не следва да се
произнася по въпроса за разноските.
Водим от горното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №260587/05.11.2020г. по
гр.д.№23/2019 по описа на Районен съд Бургас.
Решението е окончателно
на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: