Р Е Ш Е Н И Е
№ 260 074
гр.Пловдив, 01.06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, първи граждански състав, в открито съдебно заседание на 10.05.2021г.,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА
РУМЯНА ПАНАЙОТОВА
секретар:Стефка Тошева
след като
разгледа докладваното от съдия Елена Арнаучкова възз.гр.д.
№ 71/2021г. по
описа на АС - Пловдив, намира
следното:
Въззивно производство по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, вх.№ 269476/17.11.2020г., подадена от М.В.Ч., ЕГН **********, чрез
процесуален представител адв.М.Г., ответник в производството пред
първоинстанционния съд, против Решение № 260278/22.10.2020г., постановено по
гр.д.№ 2720/2019г. по описа на ОС – П., с което въззивницата М.В.Ч., ЕГН **********, е осъдена да заплати/върне на В.А.Ч., ЕГН **********, сума в общ размер 34 900
евро ( тридесет и четири хиляди и деветстотин евро), като получена при начална липса на основание, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 20.11.2019г. до окончателното
изплащане, както и да му заплати разноски по делото, вкл. разноски в обезпечителното
производство по ч.гр.д. № 2655/2019г. по описа на ОС – П., в размер на 6881.97лв.(шест хиляди осемстотин осемдесет и един лева и деветдесет
и седем стотинки).
В постъпилия в срок писмен отговор, вх.№ 261152/13.01.20121г., от насрещната
въззиваема страна В.А.Ч., ЕГН **********, ищец в производството пред
първоинстанционния съд, чрез чрез процесуален представител адв.С.М., въззивната
жалба се оспорва, моли се за оставянето й без уважение и за потвърждаване на
обжалваното решение, както и за присъждане на разноски.
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от активно процесуално
легитимирано лице, имащо правен интерес от въззивно обжалване, редовна е по съдържание и приложения и е изпълнена процедурата за изпращане на препис от жалбата за отговор на
насрещната страна, поради което се поставя на разглеждане по същество.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, въз основа на оплакванията в жалбата и
оспорванията, след като извърши дължимата, на осн.чл.269 ГПК, служебна проверка
на обжалваното решение, при преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема следното:
Производството, в което е постановено обжалваното изцяло решение, е
образувано по искова молба/ИМ, вх.№ 34550/20.11.2019г., подадена от ищец В.А.Ч., ЕГН **********,
срещу ответник М.В.Ч., ЕГН **********, с която е предявен осъдителен иск с предмет парично
вземане на ищеца спрямо ответницата в размер на сумата 34900 евро, ведно със
законната лихва върху тази главница, считано от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
В ИМ са въведени следните твърдения:С два отделни банкови превода,
извършени на 28.01. и 16.03.2015г., без да има правно основание за това, ищецът
превел на ответницата последователно 34 000 евро и 900 евро, или сума в
общ размер от 34 900 евро, която и досега не била върната от ответницата,
независимо от многократно проведените от ищеца с ответницата разговори за това.Заявеният
петитум е за осъждане ответницата да върне сумата 34 900 евро, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, както и за присъждане на разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба, вх.№
1125/14.01.2020г., искът се оспорва, като неоснователен, моли се за отхвърлянето
му и присъждане на разноски.Признава се получаването на сумата 34 900 евро
по банков път от ищеца.Оспорват се твърденията на ищеца за начална липса на
основание за превеждане на сумата.За правното основание за превода на сумата
34 900евро по банков път от ищеца на ответницата са въведени следните
твърдения:В периода 1994г. до края на 1999г. ищецът и майката на ответницата
живеели на семейни начала, а през 2000г. те сключили граждански брак.Страните
по делото били винаги в прекрасни лични отношения, независимо, че ищецът не бил
биологичен баща на ответницата, ответницата винаги проявявала уважение към
ищеца, оказвала му емоционална подкрепа в трудните му житейски периоди и съпричастност
към неговите тревоги.През 2015г. ищецът взел решение да надари ответницата със
сумата 34 900 евро и, в изпълнение на това решение, й превел тази сума.Оспорени
са твърденията, че ищецът бил провел многократно разговори с ответницата за
връщане на сумата.Договорът за дарение на процесната сума бил сключен чрез
реалното й предаване, като в тази връзка е цитирана съдебна практика на ВКС и
ВАС.Не били налице основания за отмяна на дарението на процесната сума на осн.чл.227 ЗЗД, тъй като и към настоящия момент ответницата проявявала признателност и
уважение към ищеца.
При извършване на служебна проверка на изцяло обжалваното решение, на осн.
чл.269 ГПК, се констатира, че същото е валидно и допустимо.
Въз основа на оплакването във въззивната жалба и в изпълнение на служебните
правомощия на съда за правилно приложение на императивни правни норми, се
приема, че, след правилно определяне на въведения от ищеца в ИМ предмет на
делото, е правилна дадената от първоинстанционния съд материално-правна
квалификация на претендираното парично вземане за главница - чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Противно на неоснователно поддържаното във въззивната
жалба, тъй като не ответникът, а ищецът е този, който въвежда предмета на
делото, се приема да е без значение за определяне на предмета на делото
приобщената по делото молба, изходяща от ищеца (л.61), но приложена към подадената по делото от ответницата молба, вх.№ 265945/20.10.2020г., тъй като молбата не е подадена от ищеца по настоящото дело, а е
подадена от него, но по друго дело между същите страни( гр.д.№ 274/2020г. ).
Въззивната проверка за правилност, на осн. чл.269 ГПК, се извършва на
решението в неговата цялост, само на поддържаните оплаквания за неправилност
във въззивната жалба, които са за постановяване на решението при допуснати от
съда съществени процесуални нарушения, довели до непопълване на делото с
относими и допустими доказателства, досежно основанието за получаване на сумите
от ответницата, както и за неправилно приложение на материалния закон.
При извършване на дължимата дейност по разрешаване на поставения
материално-правен спор въззивният съд намира следното:
По въпроса за
разпределението на доказателствената тежест по спорове и в трите хипотези на
чл.55, ал.1 ЗЗД - начална липса на основание, отпаднало и неосъществено
основание, общото между които е правопораждащият положителен факт - плащането (т.1 ППВС № 1/79г.) съдебната
практика на ВКС( Решение № 211 от 26.11.2013г. на
ВКС по т. д. № 1082/2012 г., II т. о., ТК и цитираните в него Решение № 138/7.10.2009г. по т. д. № 375/2009г. на ВКС, ТК, II т. о и Решение № 556/13.07.2010г. по гр. д. № 46/2009 на ВКС, IV г.о.), приема, че ищецът доказва само настъпването на факта
на плащането, а в доказателствена тежест на ответника е да докаже
съществуването на основание да получи, съответно – да задържи извършеното
сумата, което разрешение е в унисон с общата процесуално - правна разпоредба за
разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, че всяка страна доказа фактите, на които основава своите искания и
възражения и с принципа и, че не се доказват отрицателни факти - в случая,
липсата на основание.
В разглеждания случай не е било спорно, прието е за безспорно с доклада по
делото и е установено от приложените към ИМ извлечения от банкови сметки (л.6 и 7), че на посочените в ИМ дати - 28.01.2015г. и 16.03.2015г. - ищецът е
превел по банков път на ответницата и тя реално е получила преведената от ищеца
парична сума в общ размер 34 900 евро, която сума ответницата не е
върнала, а е задържала.Респективно, не е било спорно и е установено, че на
28.01.2015г. и 16.03.2015г.е извършено, по банков път, предаване от ищеца и
приемане от ответницата на парична сума в общ размер 34 900 евро.
Спори се за наличието на основание за извършване на плащанията с посочените
два банкови превода, респективно за наличие на основание за ответницата да задържи
преведената й от ответника и получена от нея по банков път парична сума в общ
размер 34 900 евро.
В случая, въведеното от ответницата в отговора на ИМ основание за превеждане/задържане
на сумата е дарение.
Съгласно чл.225, ал.1 ЗЗД дарението е договор, с който дарителят отстъпва
веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема.Съгласно чл.225, ал.2 ЗЗД даР.ето на движими вещи трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени
подписи или чрез предаване…….С оглед коментираната правна уредба, дарението е
двустранна сделка, едностранен, безвъзмезден, каузален и формален договор. За дарението
съдебната практика (Определение № 85/20.02.2017г.
по гр.д.№ 681/2016г., 1.г.о.) приема, че не всяко безвъзмездно даване на нещо е дарение,
а само, когато е установена взаимна воля на страните по такъв договор - чл.225, ал.1 ЗЗД, както и, че намерението за дарение на може да се
предполага и трябва да е налице при сключване на договора ( Решение № 271/07.02.1977г. по гр.д.№ 2652/1976г., ВС, ГК, Определение №
872/12.12.2018г. по гр.д.№ 1727/2018г., 3.г.о.); основанието на договора за дарение като каузална сделка е целта на
дарителя да прехвърли нещо на надаР.я безвъзмездно, да го надари, налице е съвпадане
между основанието и мотива, поради който се дарява, респективно подбудите,
поради които се прави дарението, са единственото негово основание (Решение № 532/24.06.2009г. по гр.д.№ 1812/2008г., 1.г.о. и Решение №
126/21.12.2020г. по гр.д.№ 4382/2019г., 1.г.о.); тъй като дарението е двустранна сделка, която предполага даване от едно
лице нещо на друго лице, което приема даденото в дар, липсата на възмездност в
облигационната връзка и намерението на дарителя да надари облагодетелствуваното
лице са неотменна характеристика на този вид договори ( Определение № 554/19.04.2012г. по гр.д.№ 1657/2011г., 3.г.о.)
Веднага следва да се посочи, че в случая, не намира приложение
законоустановената в чл.26, ал.2 ЗЗД презумпция , тъй като основанието за банковите
преводи не е „дарение“, а е„
„прехвърляне на средства“ и „захранване на сметка.
Ето защо, установяването на твърдяното от ответницата дарствено намерение
на ищеца спрямо ответницата за извършване на двата банкови превода на
процесната парична сума е изцяло в доказателствена тежест на ответницата, която
следва да го докаже при пълно и главно доказване.
Приема се, че, в случая, независимо, че преведената и получена сума по
банков път е над 5000лв., за установяване на дарственото намеР.е са допустими
свидетелски показания, тъй като е налице писмен документ за предаване на
сумата, като в тази връзка по въпроса за допустимостта на свидетелски показания
за установяване на договори на стойност над 5 000лв., съгласно чл.164,
ал.1 т.3 ГПК, се възприема даденото казуално тълкуване в Решение № 546 по
гр.д.№ 856/09г. и Решение № 524/28.1.2.2011г., 4.г.о., че при наличие на
документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договори на стойност
над 5000лв. няма забрана за установяването им със свидетелски показания.
В случая се приема да е преодоляна и принципната забрана за ангажиране на
нови доказателства пред въззивния съд, в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, поради
основателност на изрично въведеното в жалбата оплакване за допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд. Действително, както основателно е поддържано
в жалбата, е било допуснато в с.з.на 20.10.2020г. от първоинстанционния съд
процесуално нарушение, изразяващо се в заличаване на допуснатите на
въззивницата свидетели и обявяване на делото за решаване, след като преди това
е била оставена без уважение молбата на ответницата от с. дата /л.59/ за
недаване на ход на делото и за отлагането му с твърдения, че малкото й дете е
получило усложнения след ваксина и вирусно заболяване.Въведените от
въззивницата в молбата й за отлагане на делото попадат в хипотезата на чл.142,
ал.2 ГПК и са обосновавали отлагане на делото, а посоченото от съда като
основание за неуважаване на молбата за отлагане на делото, а именно процесуално
бездействие на въззивницата за внасяне на депозит за свидетелите е било основание
за определяне на срок за събиране на доказателствата, съгласно чл.158 ГПК.
Ето защо, в производството пред въззивния съд са разпитани свидетели и на
двете насрещни страни за основанието за двата банкови превода, респективно за основание
задържане на преведената парична сума от ответницата.
От показанията на разпитаните пред въззивния съд свидетели е
безпротиворечиво установено, че ответницата е доведена дъщеря на ищеца, както
и, че страните по делото в продължение на много години - от 10-годишната
възраст на ответницата до преди 5-6 години, когато отношенията им се влошили, са
имали нормални, добри взаимоотношения, като между баща и дъщеря.
Приема се, че установените добри взаимоотношения между страните по делото
към момента на двата банкови превода на процесната парична сума, сами по себе
си, не установяват дарствено намерение на ищеца в полза на ответницата, тъй
като в случая, както се посочи, не намира приложение законоустановената в
чл.26, ал.2 ЗЗД презумпция за основанието и не може да бъде изключено, а е било
възможно, преводите да са извършени от ответника на друго основание, различно
от дарение, включително на възмездно правно
основание,
напр. отношенията между страните в тази връзка да са били
по
договор за заем, поръчка, влог или на извъндоговорно основание, напр. „водене
на чужда работа без пълномощие.
Приема се, че по делото не е проведено от ответницата пълно и главно
доказване на посоченото от нея основание за преводите, респективно за задържане
на преведената сума. Съдът не кредитира показанията на доведените от ответницата
свидетелки Г.П.и В.Р.за това, че преводите са били извършени от ищеца с
дарствено намерение спрямо ответницата, поради следните съображения:Преди
всичко, показанията на тези свидетелки не са убедителни, тъй като те явно не са
съвсем добре запознати с фактите, за които свидетелстват.Така, св.П.не знае как
точно е извършен „актът на дарение“, само предполага това да е бил „благороден“
жест от ищеца спрямо ответницата и всичко, което знае за случая, е чувала
веднъж на маса по време на семейно тържество.Възприятията на св.Р. за фактите,
за които свидетелства, дори не са непосредствено получени от ищеца, а са
придобити от самата ответница, за която тези факти са благоприятни, и нейната
майка, тази свидетелка също не знае каква е точно „дарената“сума и как точно е
дадена. В показанията на свидетелките П.и Р. е внесено съмнение с показанията
на доведените от ищеца св.Ж.С.и Ал.Ч., преценявани на осн. чл.172 ГПК, като дадени
от лица, заинтересовани да дават показания в полза на ищеца, както и от посоченото
в приложените към ИМ „отчети по сметка основание на банковите преводи -„прехвърляне
на средства“ и „захранване на сметка“, а не „дарение“.
Ето защо, се приема, че по делото не е проведено успешно, при
доказателствена тежест за ответницата, доказване на елементите на договор за дарение
между страните за процесната сума.
Тъй като не е доказано въведеното от ответницата основание да задържи
сумата, предявеният кондикционен иск е основателен и следва да се уважи.
При съвпадане с крайните изводи, обжалваното решение, като законосъобразно,
се потвърждава.
Отговорност за разноски: С оглед този инстанционен резултат, въззивницата
следва да бъде осъдена да заплати разноските за адвокатско възнаграждение на
въззиваемия, доказани с договора за правна помощ с характер на разписка в
пълния размер от 2500лв., като е неоснователно заявеното възражение за
прекомерност на тези разноски, с оглед на фактическата и правна сложност на
делото.
Мотивиран от това, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260278/22.10.2020г., постановено по гр.д.№ 2720/2019г. по описа
на ОС – П..
ОСЪЖДА М.В.Ч., ЕГН **********, да
заплати на В.А.Ч., ЕГН **********, разноските за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд в размер на 2500лв.
(две хиляди и петстотин лева).
Решението
може да се обжалва пред ВКС, при условията на чл.280 ГПК, в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: