Р Е Ш Е Н И Е
Номер 498 21.02.2020
г. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПЛОВДИВ, Първо отделение,ІХ състав в публично заседание на шести февруари
през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ДАРИНА МАТЕЕВА
при
секретаря К.Р.,
като
разгледа докладваното от съдия Дарина Матеева адм. дело № 3628 по описа за 2019год., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс във вр. с чл.172 ал.5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.
Образувано е по жалба на М.Ц.Н.,ГН **********
***, чрез адвокат А.Б. против Заповед за налагане на принудителна
административна мярка № 19-0444-000016/22.10.2019г. ,издадена от *** на РУ към
ОДМВР-Пловдив,РУ05 Пловдив,с която на основание чл.171 т.2а от ЗДвП му е наложена принудителна административна мярка – прекратяване
на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца до 1 година, а именно 6 месеца,
отнети са два броя рег.табели с № РВ 1712КС и СРМПС № *********.
В жалбата са изложени доводи за
незаконосъобразност на оспорения административен акт, по съображения за постановяването
му при неспазване на императивните изисквания за форма и съдържание на акта; в
противоречие на материалния закон и в несъответствие с целта на закона.
Поддържа се,че оспорената заповед е
издадена при фактически дефицит.
На следващо място жалбоподателят твърди,
че изтеклият срок на валидност на съответното СУМПС не прави водача
неправоспособен По изложените доводи е направено искане за отмяна на
обжалваната заповед, като незаконосъобразна.Претендира разноски по представен
списък по чл.80 от АПК във връзка с чл.144 от АПК.
Ответният административен орган – *** на
РУ към ОДМВР-Пловдив,РУ05 Пловдив, оспорва жалбата.
Пловдивският Административен Съд – Първо
отделение, първи състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в
настоящото производство доказателства, намира за установено следното.
Жалбата против Заповед за
налагане на принудителна административна мярка № 19-0444-000016/22.10.2019г.
,издадена от *** на РУ към ОДМВР-Пловдив,РУ05 Пловдив, е подадена в срока по
чл.149,ал.1 от АПК и от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването,
поради което e ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Административното производство по издаване на
обжалвания акт е започнало със съставянето на АУАН №Г868515/22.10.2019г. срещу
М.Ц.Н. за това,че на 22.10.2019г. около 15:20 часа в гр.Пловдив,на
бул.“Цариградско шосе“№90,като водач на МПС „Шкода Октавия“ с рег. № ***,негова
лична собственост ,е извършил следните нарушения:1.няма свидетелство за
управление на МПС валидно за категорията
,към която спада управляваното
МПС-СУМПС с изтекъл срок на
12.04.2017г.,за което е съставен АУАН и издадено НП №18-0239-001806,влязло в
сила на 04.04.2019г. и е наказан по чл.150А ал.1 от ЗДвП;2.не е изпълнил
задължението си да заплати дължими глоби в срока за доброволно плащане,с което
виновно е нарушил чл.190 ал.3 от ЗДвП.
Установява се от приложената справка за
нарушител/водач/л.15-л.16/,че спрямо М.Ц.Н.
е издадено НП №18-0239-001806,влязло в сила на 04.04.2019г. ,за извършено
нарушение по чл.150А ал.1 от ЗДвП и
чл.100,ал.1,т.1 от ЗДвП,като глобата не е заплатена от същия.
Въз основа на така съставения АУАН, е издаден обжалвания
административен акт, с който на основание чл. 171 т.2а от ЗДвП на жалбоподателя
М.Ц.Н. е наложена принудителна административна мярка – прекратяване на
регистрацията на ППС за срок от 6 месеца до 1 година, конкретно в случая 6
месеца ,както и изземване на два броя рег.табели с №
РВ 1712КС и СРМПС № *********
Съдът, като обсъди
събраните по делото доказателства и приетата за установена въз основа на тях
фактическа обстановка, направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата
на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на
оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1
във връзка с чл. 146 от АПК, направи
следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.172 ал.1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т.5, б."а", т.6 и 7 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед от
ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от
оправомощени от тях длъжностни лица.
На съда е служебно известно ,че към датата
на издаване на административният акт със Заповед № 8121з-1524 от 09.12.2016г. на Министъра на вътрешните работи са определени
на основание чл.165 от ЗДвП и чл.33 т.9 от Закона за Министерството на
вътрешните работи структурите на МВР, които следва да осъщестяват контрола по
ЗДвП, една от които е съответната Областна дирекция на МВР.
Отделно със Заповед № 317з-391 от
06.02.2017г. /л.10/на Директора на ОД на МВР – Пловдив е делегирана
компетентност на органа, издал оспорената
заповед, поради което и същата се приема за издадена от компетентен
орган.
Налична е и Заповед №8121з-515/14.05.2018г./л.12
и сл./,издадена от министъра на вътрешните работи,с която са определени
длъжностните лица от МВР,които да издават фишове за налагане на глоби,да
съставят актове за установяване на адм.нарушения,да издават НП,да установяват
употребата на алкохол с доказателствен анализатор и да осъществяват контролна
дейност по ЗДвП.
С оглед изложеното се налага изводът,че
заповедта е издадена от материално и териториално компетентен административен
орган . Заповедта е издадена в
писмена форма и съдържа всички законово изискуеми реквизити, съгласно
изискванията на чл. 59, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 172, ал. 1 от ЗДвП.
Посочени са релевантните факти и
обстоятелства за обосноваване на възприетото от административния орган наличие
на материалноправната предпоставка за прилагане на принудителна административна
мярка по чл. 171, т. 2а от ЗДвП на лице, управляващо собственото си МПС, без да
притежава съответното свидетелство за управление .
Съдебният контрол за материална
законосъобразност на оспорения административен акт, обхваща преценката налице
ли са установените от компетентния орган релевантни юридически факти /изложени
като мотиви в акта/ и доколко същите се субсумират в нормата, възприета като
правно основание за неговото издаване, съответно - следват ли се разпоредените
с акта правни последици. По дефиницията на чл. 22 от ЗАНН принудителните
административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на
административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на
вредните последици от тях, като хипотезите, в които могат да се прилагат ПАМ,
техният вид и органите, които ги прилагат, се уреждат в съответния закон (чл.
23 от ЗАНН). В случая Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка № 19-0444-000016/22.10.2019г.е издадена на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП, съгласно която норма /в приложимата редакция – ДВ, бр. 2 от 2018 г., в
сила от 3.01.2018 г./ за осигуряване безопасността на движението по пътищата и
за преустановяване на административните нарушения, се прилага принудителна
административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно
средство" на на собственик, който управлява моторно превозно средство: без
да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за
категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство,
или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по
съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно
отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от
Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно
средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок
от 6 месеца до една година.
Приложената на М.Н. с обжалвания административен
акт ПАМ по чл. 171, т. 2а от ЗДвП от фактическа страна се основава на това, че
на 22.10.2019г.. същият управлява собствения си лек автомобил „Шкода Октавия“,с
рег.№ *** със СУМПС с изтекъл срок на валидност – валидно до 12.04.2017 г.
Жалбоподателят не оспорва описаната в
Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №№
19-0444-000016/22.10.2019г. фактическа обстановка, освен,че в заповедта не била
посочена категорията на управляваното от него ППС ,не оспорва ,че СУМПС е било
с изтекъл срок на валидност.
Че жалбоподателят към 22.10.2019г. няма
валидно СУМПС, се потвърждава и от съставения му АУАН №Г868515/22.10.2019г.,
чиято материална доказателствена сила по чл. 189, ал. 2 от ЗДвП, не е оборена
от страна на жалбоподателите.
Основното възражение на жалбоподателите се
свежда до това, че управлението на МПС със СУМПС с изтекъл срок на валидност,
не може да бъде квалифицирано и приравнено на управление на превозното средство
от неправоспособен водач, поради което към датата на издаване на обжалваната
заповед М.Н. е притежавал съответното свидетелство за управление на лек
автомобил. тъй като изтичането на срока на валидност на свидетелството на
правоуправление не е сред законово регламентираните факти, правните последици на
които се свързват със загубване на правоспособността.
По своята правна същност правоспособността
да се управлява моторно превозно средство представлява признато от държавата
право да се извършва дейността по управление на моторно превозно средство. Признаването
на това право държавата е поставила в зависимост от две групи изисквания: 1.
съвкупност от знания, умения и поведение, които позволяват управление на
моторното превозно средство и 2. физическа и психическа годност за управление
на моторно превозно средство. Двете изисквания трябва да са налице кумулативно
както към момента на първоначалното признаване на правоспособността, така и по
време на нейното упражняване. Липсата на което и да е от изискванията води до
липса на правоспособност. За установяване наличието на двете изисквания
законодателят е създал специален ред - изпит пред оторизиран от държавата
правен субект за проверка на знанията, уменията и поведението, и медицински
преглед от компетентно медицинско лице. Проверката на знанията, уменията и
поведението на лицето чрез полагане на съответния изпит, се извършва при
първоначалното признаване на правоспособността. Законодателят е приел, че
придобитите знания, умения и поведение не се нуждаят от последваща проверка,
освен в случаите, когато водачът е извършвал управлението на МПС в нарушение на
установените правила, довели до загубване на правоспособността си. За разлика
от установените при първоначалното признаване на правоспособността знания,
умения и поведение, установената при първоначалното признаване на
правоспособността физическа годност има срок на валидност т. е не е налице
законова презумпция за физическа годност на водача. Съгласно чл. 15, ал. 2 от
Наредба І-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство
за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната
дисциплина, при подмяната на СУМПС вкл. при изтичане на срока за валидност,
водачът представя карта за оценка на физическата годност.
От друга страна ,за да управлява МПС,
водачът трябва да притежава СУМПС /чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, в приложимата й
редакция – ДВ, бр. 9 от 2017 г. /, което се издава от органите на МВР при
наличието на предвидените в закона условия (чл. 151 и чл. 152 от ЗДвП) и което
СУМПС удостоверява правоспособността на водача, т. е. удостоверява, че
посоченото в СУМПС лице има право да управлява МПС от съответната категория. По
аргумент от разпоредбите на чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 и ал. 2 от ЗБЛД,
свидетелството за управление на моторно превозно средство има две
удостоверителни функции – от една страна е индивидуален удостоверителен
документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство и
същевременно с това е и идентификационен документ за самоличност на българските
граждани на територията на Република България. С оглед на легалната дефиниция
по чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 от ЗБЛД, свидетелството за управление на
моторно превозно средство е официален свидетелстващ документ, който с
обвързваща материална доказателствена сила установява и удостоверява
релевантния факт - правоспособността на лицето, на което е издадено СУМПС, да
управлява моторно превозно средство от съответната категория.
Съгласно изрична норма на чл. 51 от ЗБЛД,
свидетелството за управление на моторно превозно средство е удостоверителен
документ със законово определен срок на валидност – пет, съотв. десет години.
Законодателят е приел, че в рамките на
човешкия живот настъпват обективни и субективни факти и обстоятелства, които
имат въздействие върху признатата от правото способност на съответния правен
субект да управлява моторно превозно средство. С оглед на което нормативно е
предвидено, че се признава правото да се управлява моторно превозно средство
само за определения в закона срок; регламентирани са факти, наличието на които
води до предсрочно прекратяване на това право и е установена възможност правото
на управление на моторно превозно средство да бъде продължено, което обаче не
става автоматично, а при наличието на определени условия, доказването на които
става по нормативно предвиден ред и е в тежест на правоимащия.
В контекста на действащата нормативна
регламентация може да се направи извод, че правото на управление на моторно
превозно средство е срочно право. Срочността на правото е отразена в официалния
удостоверяващ правото документ - свидетелството за управление на моторно
превозно средство. След изтичането на срока, за който държавата е признала на съответното
лице правото да управлява моторно превозно средство и съотв. за който срок
свидетелството за управление на моторно превозно средство удостоверява по
официален начин съществуването на правото, следва да се счита, че правото на
управление на моторно превозно средство не съществува. По аргумент от
разпоредбата на § 1, т. 2, б. "ж" от ЗБЛД, свидетелството за
управление на МПС "с изтекъл срок на валидност", е нередовен
български личен документ. Следователно СУМПС, като официален документ, който
удостоверява, че правото на правоуправление съществува за определен срок, с
изтичането на този срок удостоверява единствено, че правото е съществувало в
рамките на посочения период, като по аргумент на противното документът надлежно
удостоверява и че след посочения в него срок правото на управление на моторно
превозно средство не съществува.
Трайна е съдебната практика, че
управляването на моторно превозно средство със СУМПС с изтекъл срок на
валидност, т. е със свидетелство за управление, което удостоверява изтекъл срок
на правото на управление, е равнозначно на липса на свидетелство за
правоуправление и съответно на документ, удостоверяващ правоспособността за
управление като качество на водача на МПС /Решение № 10339 от 3.08.2018 г. по
адм. дело № 2262/ 2018 г. по описа на ВАС и др., както и практиката на ВКС по
прилагането на чл. 343в, ал. 2 от НК/. Следователно прилагането на
принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2а, предл. първо от ЗДвП,
не се свързва само с хипотезата на неправоспособност на водача на МПС.
Материалноправно основание за прилагането на ограничението би било налице,
както когато водачът изобщо /изначално/ не притежава СУМПС; когато СУМПС му е
отнето при лишаване от правоуправление по съдебен или по административен ред;
когато СУМПС е иззето поради загуба на правоспособността; когато водачът не
притежава правоспособност за съответната категория, към която спада
управляваното от него МПС, така и в случаите на управление на МПС със СУМПС с
изтекъл срок на валидност т. е след удостоверения в СУМПС срок на право на
управление и съотв. на правоспособността за управление.
Действително правоспособността за
управление на МПС не се поражда от притежаването на СУМПС - т. е издаването на
СУМПС не елемент от сложния фактически състав на придобиване на
правоспособността за управление на МПС от съответната категория, регламентиран
в чл. 150 – чл. 152 от ЗДвП. Но законът не свързва прилагането на ПАМ по чл.
171, т. 2а от ЗДвП с липса /изначална или последваща/ на придобита
правоспособност за управление на МПС, а регламентира като материалноправна
предпоставка на налагането на ограничението управление на моторно превозно
средство от собственик, който не притежава съответното свидетелство за
управление. Изискването за "съответно свидетелство за управление на
МПС" не е свързано единствено с категорията на управляваното МПС, но и със
срока на неговата административна валидност. В този смисъл липсата на
свидетелство за управление на моторно превозно средство в срока на неговата
валидност, представлява липса на съответно свидетелство за управление като
удостоверителен документ за правоспособността. Това обуславя извод, че
управлението на МПС със СУМПС с изтекъл срок на валидност, запълва съдържанието
на законово регламентирания фактически състав за налагане на ПАМ по чл. 171, т.
2а, предложение първо от ЗДвП.
В случая с изтичането срока на валидност
на 12.04.2017г на издаденото на М.Ц.Н. СУМПС № *********, лицето не притежава
съответното свидетелство за управление на МПС. Свидетелството за управление на
моторно превозно средство като български личен документ е собственост на
държавата /чл. 2 от ЗБЛД/ и при изтичане на неговата валидност се следва
предаването му на органа, който го е издал /чл. 10, ал. 1, т. 5 от ЗБЛД/.
Съответно при установеното по надлежния ред със съставен АУАН № Г868515/22.10.2019г. управление от М.Н. на
собственото му МПС със СУМПС с изтекъл срок на валидност, компетентният
административен орган в условията на обвързана компетентност правилно и
законосъобразно е упражнил публичното право за прилагане на принудителната
административна мярка по чл. 171, т. 2а от ЗДвП: "прекратяване на
регистрацията на ППС", с цел да преустанови извършвано правонарушение.
Предвид установените по делото факти съдът
намира, че са налице елементите на правопораждащия фактически състав, с който
правната норма на чл. 171, т. 2а от ЗДвП свързва издаването на заповед за
прилагане на ПАМ "прекратяване на регистрацията на ППС".
Административният орган обосновано е приел, че управлението на МПС със
свидетелство за управление на моторно превозно средство с изтекъл срок на
валидност, има правните последици на управление на моторно превозно средство
без водачът да притежава съответното свидетелство за правоуправление, което
съставлява законово регламентирано материалноправно основание за налагане на
ограничителната мярка по отношение на собственика на автомобила в хипотезата на
чл. 171, т. 2а, предл. първо от ЗДвП. В този смисъл оспореният административен
акт се явява постановен при правилно приложение на материалния закон, като
прилагането на обжалваната ПАМ освен че е фактически обосновано и доказано от
гл. т наличието на материалноправната предпоставка по чл. 171, т. 2а, предл.
първо от ЗДвП, се основава и на необходимост от налагане на ограничението за
постигане на предвидената в закона цел. Правилно и съответно на закона ПАМ е
наложена за нормативно предвидения минимален срок от 6 месеца. Относно
продължителността на определения с ПАМ срок конкретни възражения няма, но тъй
като същия е в минимален размер, то следва да се приеме, че непосочването на
мотиви от ответния административен орган в тази част не е съществено
процесуално нарушение.Наложената принудителна административна мярка съответства
и на целта на закона и с принципите за съразмерност по чл. 6 от АПК.
По така изложените мотиви съдът в
настоящия си състав приема,че процесната ПАМ е наложена от материално и
териториално компетентен орган, в предвидената от закона форма и ред, при
спазване на административнопроизводствените правила и материалноправните
разпоредби,в съответствие с целта на закона. Жалбата се явява неоснователна и като
такава, следва да бъде отхвърлена.
Мотивиран от гореизложеното и на основание
чл. 172, ал. 2 от АПК ,Административен съд – Пловдив,Първо отделение,ІХ състав
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.Ц.Н.,ГН
********** ***, чрез адвокат А.Б. против Заповед за налагане на принудителна
административна мярка № 19-0444-000016/22.10.2019г. ,издадена от *** на РУ към
ОДМВР-Пловдив,РУ05 Пловдив.
Решението е окончателно.
СЪДИЯ: